ЗА "ПОГЛЕДА ОТВЪТРЕ" ПРИ ИНТЕРПРЕТАЦИИТЕ НА ЧУЖДА ЛИТЕРАТУРА

Запрян Козлуджов

web | Изворът на Нарцис

Известният американски литературовед Рене Уелек започва статията си "Кризата на сравнителното литературознание", която е емблематична за собствената му литературоведска нагласа и ориентация, достатъчно провокативно и показателно: "Светът (или по-скоро нашият свят) се намира в състояние на постоянна криза поне от 1914 г. Почти от същото време литературознанието е разкъсвано от противоречия в метода, макар и по един по-ненасилствен, по-приглушен начин." (Уелек 1998: 32). Старите епистемологични и теоретични идеи на 19. век, свързани с вярата, че събраните и описани безбройни факти ще бъдат използвани в изграждането на една огромна каузално-гносеологическа пирамида, претърпяват пълен крах. Същевременно литературоведите, които все още ги подкрепят, по думите на Уелек "обременяват сравнителното литературознание с една остаряла методология и го сковават в мъртвата схватка на фактуализма, сциентизма и историческия релативизъм..." (Уелек 1998: 31). Голямата заслуга на сравнителното литературознание ученият вижда в противопоставянето му на фалшивата изолация на националните литературни истории, в концепцията му за кохерентна литературна традиция, "изплетена от широка мрежа многобройни взаимовръзки".

Сериозните методологически проблеми на сравнителното литературознание не са намерили еднозначно решение, те продължават да се дискутират и да стоят в дневния ред на съвременната литературна наука. В случая обаче ние ще насочим вниманието си не толкова към фундаменталните и трудно решими въпроси на сравнителното изучаване на литературата, а към някои отделни, но важни в прагматичен план аспекти на компаративната интерпретация в подхода към чужда национална литература.

Целенасоченото търсене на сходства по аналогия е плодотворен методически принцип при интерпретацията на чужда литература, непозната и като текст, и като контекст на аудиторията, пред която се представя. Съпоставянето на сродни явления в две национални литератури, от които едната е родна (т.е. сравнително добре позната на възприемателите), а другата чужда (т.е. непозната), е път към по-достъпно и адекватно разбиране на чуждата литература. Полагането на чуждото в контекстуалното поле на своето, при това без да се губи съзнание за другостта му, предполага по-лесно постигане на собствената му идентичност, и то във и чрез опознатата, осмислена и продуктивно преодоляна негова другост.

Процесът, за който говорим, е конститутивен и креативен за самия акт на рефлексия и разбиране изобщо. За да разбере някой или нещо, разбиращият трябва да бъде друг, различен, "извън-положен" спрямо това, което ще възприема и осмисля. Тази идея - за "извънположеността" като вътрешноструктурен момент на разбирането (плод на Бахтиновата естетика) - е модифицирана и доразвита от Цветан Тодоров чрез понятието "екзотопия". Той счита, че екзотопията определя разбирането на всяка чужда култура, което е само частен случай на общия херменевтичен проблем, свързан въобще с разбирането на другия и другото. Бахтиновата идея Тодоров обвързва с реализацията на четири последователни фази в рефлексивния акт, чрез който се постига разбирането на другостта¹. Първата фаза в разбирането на другия според него се състои в "известна асимилация на другия в себе си". На преден план излиза идентичността на разбиращия и нейният собствен глас. При втората фаза се наблюдава "заличаване на Аз-а за сметка на другия", т.е. налице е особена емпатия, чиято цел е да се проумее и преживее чуждата идентичност. Третата фаза е свързана с възстановяване на собствената идентичност на разбиращия, но след като е сторено всичко, за да се опознае другият. "Моята екзотопия (културната ми, времева, пространствена външност) - отбелязва Тодоров - не е вече проклятие за мен, а напротив - тя създава новото качествено, а не количествено познание" (Тодоров 1995: 23). В четвъртата, заключителна фаза се реализира продуктивното обогатяване и развитие на идентичността на разбиращия. Тя води до нов тип самосъзнание - "вследствие на взаимодействието с другия моите категории са се трансформирали по такъв начин, че са станали значими за двама ни... Универсалността, която съм смятал за загубена, откривам другаде: не в обекта, а в проекта" (Тодоров 1995: 23).

Фазите на себеотчуждаване и идентификация, за които говори Цветан Тодоров, са всъщност последователно и постъпателно реализиращи се рефлексивни актове в процеса на разбирането на другостта - било тя личностна, текстова, литературна или културна.

Целта на преподаване и изучаване на чужда национална литература е да се постигне чрез адекватна интерпретация на литературния процес това, което Ханс-Георг Гадамер нарича "негова херменевтична идентичност". За немския философ художествената комуникация се реализира като особен род естетическа игра, в която са заложени предпоставките на херменевтичната идентичност на произведението и чуждата култура. В човешката игра той вижда първите наченки на разумност и съблюдаване на определени правила, обезпечаващи идентичност на това, което се опитваме да повторим. Разбира се, за него корените на херменевтичната идентичност са много по-дълбоки и той ги обвързва с процеса на конституиране на смисъла на произведението: "Единството на произведението се основава именно върху херменевтичната идентичност. Като разбиращ, аз съм длъжен да идентифицирам. Понеже там е имало нещо, за което съм разсъждавал и което съм разбирал. Аз отъждествявам нещо с това, което е било или е, и само тази идентичност съставлява смисъла на произведението" (Гадамер 1991: 291). Всяко произведение изисква разбиране на това, за което говори, и то според Гадамер е възможно като подчертано личен, при това активно придобит отговор на разбиращия. Само така участникът в естетическата игра се превръща в нейна част и само в този процес произведението може да експлицира собствената си естетическа ценност. Завършващият рефлексивен акт поставя пред всеки възприемател въпроса: "Какво аз разбрах?", а отговорът на този въпрос трябва да разкрива в своите определения процеса на собственото си формиране. Интерпретацията експлицира процеса на разбиране и тълкуване на литературния текст, откроява обосновката на дадената му оценка, прави видими аргументативно-рефлексивните актове, които формират оценъчно-смисловата позиция на интерпретатора. Тя практически разрешава теоретически неразрешимата Кантова антиномия на вкуса. Според нейната теза: "Съждението на вкуса не се основава на понятия, защото иначе би могло да се диспутира върху него (да се решава чрез доказателства)", а според нейната антитеза: "Съждението на вкуса се основава на понятия, защото иначе въпреки различието на съжденията върху него не би могло дори и да се спори (да се претендира за необходимото съгласие на други с това съждение)." (Кант 1980: 234). Според Кант върху естетическото съждение на вкуса не може да се диспутира, но може много добре и с основание да се спори. Двете понятия си приличат по това, че търсят консенсус между различни съждения. Диспутирането обаче се надява да го постигне, като използва определени (логически) понятия като свои доказателствени основания, а споренето предполага постигане на съгласуваност, без да разполага с каквито и да било обективни понятия като основания на съждението. Самият естетически вкус според Кант изключва всякакви обективни понятия, защото се основава единствено и само върху способността на субекта да преценява чрез чувството си за удоволствие и неудоволствие. На теоретично равнище Кантовата антиномия на вкуса е неразрешима, както и формулираните от него антиномии на чистия разум. Практически я разрешава интерпретацията, която осъществява преход на вкусовото усещане в естетически рефлектиращо съждение на вкуса (то според Кант може да бъде единствено и само рефлектиращо), чиято цел е да открои и защити естетическата ценност на творбата. Аксиологизирането е вътрешно присъщо и определящо всяка интерпретация, но с особена сила то се проявява при литературноисторическата, превръщайки се в един от основните й конституенти. Неслучайно цитираният в началото Р. Уелек убедено твърди, че "истинското литературознание не се занимава с инертни факти, а с ценности и качества", поради което няма разлика между литературна история и критика. За него и най-малкият проблем на литературната история по същество е оценъчен. "Дори твърдение като това, че Расин е оказал влияние върху Волтер или че Хердер е оказал влияние върху Гьоте, изисква, за да бъде изобщо осмислено, познаване на характерните особености на Расин и Волтер, Хердер и Гьоте и следователно - подчертава Уелек - познаване на контекста на традициите, в които те са писали, един непрекъснат процес на оценяване, сравняване, анализиране и различаване, което по същество е критика." (Уелек 1998: 37). Самата литературна история предполага подбор и оценка на литературните факти, а това означава съзнателно прилагане на принципите на вкуса, колкото и "несъзнателно поддържани и неясно формулирани да са те". За Рене Уелек в литературната наука теория, критика и история се обединяват, за да постигнат заедно главната си цел: описание, интерпретация и оценяване на дадено литературно явление. Адекватното разбиране на чужда литературна творба и на националния литературноисторически процес, в който тя се вписва, предполага целенасочен и по възможност съпоставителен анализ на каузалните фактори, породили появата й. Те могат да бъдат сведени най-общо до три: рецептивност, продуктивност, комуникативност. Това означава да се имат предвид в тяхната целокупност:

1. Особеностите на възприемателската система през определен времеви период.

2. Особеностите на идеологическите, творческите и креативните принципи на автора, чиито продукт е творбата.

3. Особеностите на начина, по който въздейства творбата върху възприемателската аудитория, за която е предназначена.

При каузален подход, търсещ причините за появата на дадени литературни явления в съпоставителен план, анализът на споменатите фактори е не само необходим, но и наложителен. Така например френският възприемател ще получи много по-точна представа за активната морална и обществена позиция на българския книжовник от края на 18. и началото на 19. век, ако тази позиция бъде положена в контекстуалните рамки на западноевропейското Просвещение. На фона на това полагане могат ясно да се изведат и приликите, и различията в протичането на сходните просвещенски процеси, различия, оставили осезаемо отпечатъка си върху почти всички форми на българската култура. И въпреки тях, опирайки се здраво върху просвещенската платформа, ренесансовият процес успява да формира "първото ядро на възрожденската ни интелигенция, да осъществи първата по времето и характера си културна революция по българските земи. И то сполучливо преплитайки просвещенския идеал за образование, за демократизация на знанието със специфичните национално-патриотични задачи на историческия момент" (Радев 1980: 27). Полският възприемател пък много по-лесно и вярно ще осмисли ролята на Паисий Хилендарски и неговата "История славяноболгарская" за развитието на Българското възраждане, ако анализът на посочените по-горе фактори бъде ориентиран в съпоставителен план, като визира паралелно ролята и мястото на Адам Нарушевич и неговата "История на полския народ" в полския културен и литературен процес. И двамата автори живеят по едно и също време - средните десетилетия на 18. век (Паисий Хилендарски - 1722-1773, Адам Нарушевич - 1733-1796). Социокултурната ситуация в двете страни е колкото различна, толкова и сходна. И двете са загубили независимостта си, но се намират под съвършено различен тип робство. И двамата автори се стремят да отговорят на сходни възприятни потребности, макар и на различни аудитории. И двамата пресъздават миналото, водени от потребностите на настоящето. И двамата използват историческото знание, за да събудят чрез него определен тип национално самосъзнание, чувство за собствена културна, социална и човешка пълноценност и идентичност. От друга страна, именно възприятната потребност на двете аудитории (полска и българска) обуславя техния тип коментарно-историческо писане и мислене.

Компаративните принципи при интерпретация на чужда национална литература налагат непрекъсната насоченост на вниманието на литературния историк към начините, по които съответната литература конституира чуждия си ценностно значим "жизнен свят" и където е възможно, в съпоставка с "жизнения свят", изграждан от собствената литература, на базата на едно предварително съществуващо и постоянно активирано кръгозорно, контекстуално и фоново знание (в Хабермасовия смисъл на тези понятия) за двете литератури и култури.

Компаративните похвати при подхода към чужда национална литература предпологат съпоставяне на всички фактори, които определят разбирането, а оттам тълкуването и оценката на сходни литературни явления. Всяка съпоставка задължително предполага "погледа отвътре", за който говори Клео Протохристова (вж. мотото), критическото умение и вкусовия усет, които обуславят "интегритета на критическата оценка". И това е начинът литературознанието да бъде най-ответно на постиганото от него изкуство, превръщайки се наистина в пазител и създател на универсалните общочовешки ценности, които обединяват хората, независимо от националната им или социокултурна принадлежност.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. по-подробно статията на Цв. Тодоров (1995: 18-23), по-специално финалната й част. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Гадамер 1991: Гадамер, Х. Г. Актуальность прекрасного. Москва, 1991.

Кант 1980: Кант, Им. Критика на способността за съждение. София, 1980.

Радев 1980: Радев, Ив. Българска възрожденска литература. София 1980.

Тодоров 1995: Тодоров, Цв. България въз Франция. // Летера, 1995, кн. 9.

Уелек 1998: Уелек, Р. Кризата на сравнителното литературознание. // Език и литература, 1998, кн. 5-6.

© Запрян Козлуджов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.07.2010
Изворът на Нарцис. Сборник научни статии. Литературознание. Съставители: Иван Русков и Младен Влашки. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Изворът на Нарцис. Сборник научни статии. Литературознание. Съставители: Иван Русков и Младен Влашки. Пловдив: Страница, 07.07.2000.