ВЪЛШЕБНАТА НОЩ

Юлия Момчилова

web

В една ясна зимна нощ старият бор погледна тъжно към високото небе, на което светеха безброй усмихнати звездички. Видя как една от тях се надвеси над върха му и го попита:

- Защо си тъжен?

Старият бор отговори:

- Защото съм сам. Всички дървета наоколо са широколистни и по това време на годината спят зимен сън. Нямам с кого да си говоря.

- Животни няма ли край тебе? - зачуди се звездичката.

- Има! - каза борът. - В клоните ми се настаниха две катеричи семейства, Скокльови и Рошльови, свраките Кряка и Вряка, бухалът Уха, кълвачът Почук, a в хралупата долу до корените ми, си живее мечката Поспалана.

След като изброи всичките си обитатели, старият бор махна безнадеждно с вейка:

- Но за какво са ми? Катеричките по цял ден се карат, замерят се със шишарки и се гонят! Свраките се надпяват така, че от ужасното им гракане получавам главоболие. Бухалът пък, с неговото бухане, не ме оставя да мигна по цели нощи. Да не говорим за кълвача, който от сутрин до вечер чука по кората ми и изчопля от дупките личинки и червейчета. Удря с клюна си така, сякаш бие барабан и цялата гора ехти. Добре, че мечката Поспалана спи цяла зима и само през лятото ръмжи и се зъби на всички. Но как ме клати, щом се заканва на някого!!! Чудя се какво да правя с тези шумни обитатели!

- Защо не поприказваш с тях? - попита звездичката.

- Никой не се интересува от мен! - въздъхна борът. - Денем те играят игрите си, нощем всеки сънува своя сън.

- Бухалът не спи през нощта - каза звездичката.

- Обаче е много важен! Смята очите си за специални нощни фенери и от горделивост с никого не разговаря.

- Значи при вас никой никого не обича, така ли? - мигнаха тъжно звездичките в небето.

- Никой никого не понася! - кимна с върха си старият бор.

- А защо не ги изпъдиш? - попита хитро звездичката, за да го изпита.

- К-к-к-ак? - учуди се борът.

- Кажи им да се заселят на друго дърво! - посъветва го тя.

- Н-не знам! Н-не м-мога! - промълви затруднено борът.

Звездичката разбра, че борът се колебае и затова му каза:

- Знаеш ли, веднъж в годината настъпва най-вълшебната нощ. Тогава светлината на всички звезди се спуска над света и го облива с обич. Ако някой си пожелае нещо, то непременно се сбъдва. Имаш късмет, че точно тази вечер ще настъпи Вълшебната нощ. Можеш да си пожелаеш твоите досадни наематели да те напуснат.

Тази вечер борът мисли много за Вълшебната нощ, която всеки момент щеше да дойде. Искаше му се да си пожелае най-хубавото нещо, но не беше сигурен, че знае какво точно е то. Мислите му се въртяха и блъскаха в ума му напълно объркани. Ту си представяше, че казва на палавниците: „Отивайте си, не ви искам повече тук!”, ту си шепнеше: „Искам Вълшебната нощ да ги накара да ме обичат!”

Борът беше толкова увлечен в мислите си, че не чу как откъм неравния коларски път се разнесе страховито ръмжене и бръмчене. Беше един голям камион, който прегази снежните преспи и спря точно пред него. От камиона слязоха двама здравеняци - хора със секири в ръце и започнаха да оглеждат бора.

- За това дърво ще вземем много пари! - започнаха да си говорят те полугласно.

- Хайде да го отрежем! - предложи единият. Те внимаваха много гласовете им да не се чуват надалеко.

- Много е дебело - възрази другият. - Със секирите няма да го отсечем бързо. Ако горският пазач ни свари, голяма глоба ще платим!

- По-добре да го отрежем с дърворезачката! - предложи първият. - Ще стане по-бързо.

- Ти луд ли си? - почти извика вторият. - Такъв шум ще се вдигне, че пазачът непременно ще чуе и ще дойде.

- Тогава да го отрежем с трион!

Докато те си говореха, борът стоеше вцепенен. Ще го отрежат! Почувства се уплашен и безпомощен. Помисли си, че няма да посрещне Вълшебната нощ и да види онова чудо, за което му говориха звездите. И какво ще стане с обитателите му? Вероятно ще се заселят по други дървета и никога повече няма да си спомнят за него!

Изведнъж силна светлина освети двамата мъже, които се канеха да отсекат дървото.

- Пфу! Кой прави тази ужасна светлина?... Да не би да е фенерът на горския пазач? - зашепнаха стреснато те, но после погледнаха нагоре към дървото, откъдето ги осветяваха два силни прожектора. Страшно се ядосаха, защото видяха, че бухалът Уха ги гледа строго с фенерите на големите си очи.

- Загаси фенерите си, че ще разбудиш цялата гора! - развикаха се мъжете, защото се страхуваха, че щом са осветени, горският пазач непременно ще ги види.

Обаче Уха не си затваряше очите, а продължаваше да ги гледа строго.

- Тоя ще го гръмна с пушката! - ядоса се единият мъж, вдигна пушката си към клоните на дървото и започна да се цели в бухала.

- Не стреляй! Ще събудиш пазача! - бутна го другият.

Точно тогава силен крясък продра нощната тишина.

- Помо-о-ощ! Р-р-разбойници! Бр-р-ракониери! - крещеше пресипналият креслив глас.

Двамата яки мъже подскочиха от уплаха.

Веднага към първия грак се прибави и втори, също такъв креслив и вреслив:

- Бр-р-ракониери!! Кр-р-радци!! Убийци!!!

Това, разбира се, бяха свраките Кряка и Вряка, които с виковете си огласиха нощната гора.

- Хайде да сечем дървото и да се махаме! - разбързаха се мъжете.

В това време към сврачешкото гракане се прибави и гръмкото чукане на кълвачът Почук. Силен ехтеж заля заспалата гора с бързи тревожни сигнали.

- Проклети птици! - изруга единият човек. - Става опасно!

Двамата довлякоха дърворезачката до дървото и се приготвиха да го режат.

Уха, свраките и кълвачът се спуснаха от върха на бора върху секачите и им събориха шапките със силните си криле.

- Луди птици! - бранеха се мъжете. - Ау-у-у! Започнаха да кълват!

В това време катеричите семейства се събудиха. Всички Скокльови и Рошльови изскокнаха от хралупите си, за да видят каква е тази олелия навън. Бързо разбраха, че птиците имат нужда от тяхната подкрепа и тогава всички - и големите, и малките се включиха в отбраната на бора. Те късаха шишарки от клоните и замеряха с тях секачите, за да им попречат да режат дървото. Когато шишарките по клоните свършиха, катеричките започнаха да изнасят от своите зимни запаси, за да ги хвърлят върху двамата лоши човеци. Силен хор от грачене и викове огласи гората:

- Не ви даваме стария бор!

- Не ви даваме нашия стопанин!

- Не ви даваме нашия приятел!

- Най-хубавото дърво в гората!

- Най-доброто дърво в гората!

Милите обитатели на бора се бореха с всички сили, за да попречат на двамата яки мъже да започнат рязането. Точно когато изглеждаше, че силите им стават все по-неравни, някой се сети и извика:

- Да събудим Поспалана!

Но нямаше нужда да я събуждат. Оглушителният шум беше разбудил мечката от зимния й сън. Само един поглед върху секачите беше достатъчен, за да разбере всичко. Изрева страхотно и мъжагите побягнаха към камиона. Изоставиха и секирите, и триона, и дърворезачката. Но до камиона ги посрещна горският пазач, който беше привлечен от съмнителната олелия около вековния бор. Може би ги арестува, може би ги глоби, може би ги заведе в полицейското управление… Нашите горски обитатели се интересуваха само от своя спасен приятел - стария бор. Той беше толкова трогнат от тяхната решителна борба за него, че не знаеше как да им се отблагодари. Но те и не искаха благодарност. Стигаше им радостта да бъде с тях. Тази нощ всички празнуваха заедно спасението му. Пяха, танцуваха, веселиха се.

Когато се зазори старият бор се сети, че тази нощ беше най-вълшебната, спомни си за съвета на звездичките и се замисли: дали пък онези думи "Искам вълшебната нощ да ги накара да ме обичат!" не беше неговото истинско голямо желание?

- А може би те винаги са ме обичали? - промълви с нежно чувство той.

© Юлия Момчилова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.12.2012, № 12 (157)

Други публикации:
Юлия Момчилова. Вълшебната нощ. София: Писец, 2012.