КАТО ПО ЧУДО

Владимир Шумелов

web

В началото на 90-те говорех, че трябва да пишем като западняците - по-малко политика, по-малко психология, повече живот. Някои го разбираха криво. Не разбираха какво значи живот. Ами такъв, какъвто го пише шведът Юнас Карлсон (1971) във "Вторият гол" (София: Роборид, 2012) - писане за дребния живот, за ежедневието, което е встрани от едрите неща, една заигравка с читателя, именно защото може би е актьор... Да не забравяме, че писателят е и актьор, а писането...

Защо започнах с Карлсон? Защото е швед и писател, а дебютната прозаическа книга на Свежа Дачева, както и емигрантската ѝ съдба също е свързана с Швеция (но не само). Позната изключително като поетеса, преводачка и изследователка в областта на фолклористиката, етнологията, митологията, културологията и социологията, Свежа Дачева прави своя прозаически дебют през 2019 г. с един белетристичен сборник, в който наред с очакваните теми на пишещите зад граница българи, ще открием общи черти с прозата на шведа Ю. Карлсон, с неминуемите характерни черти на скандинавската съвременна литература (най-общо; особено сливането на мистично и реалистично). За разлика от Карлсон, Дачева не влиза в роли, играе себе си. Понякога пише лаконично и ясно като в цитирания сборник на шведа, понякога не. Всъщност и поезията ѝ е изчистена от подробности, лаконична, но защото, както казва авторката, има смелостта да гледа нещата право в очите и да ги предава на хартията без поза; и още: "Моите стихове са документални в някакъв смисъл, защото те документират пътя на душата ми".

Сборникът събира 30 прозаически текста, неопределими жанрово точно като разкази, или както пише в уводните си думи Светлана Стойчева, книгата изненадва с тези причудливи жанрови форми, "може би дължащи се на органическо поетическо виждане: прозаически етюди, организирани около неизбледняващи спомени, сънища и видения, пропъстрени с поетически жестове, и най-вече "решени" в една специфична, мистико-реалистична поетика", а някакъв постмодерен код съзира в "биологичния" разказ "Любов" (стоящ "доста изолиран спрямо останалите"). Мисля, че разсъжденията за жанра не са актуални за добрата съвременна литература. А книгата на Свежа Дачева, въпреки жанровите си особености, определено е добра. В нея витае духът на Поета и Жената, но това не е лирическа и женска проза. Топосите в почти всички текстове визират Швеция, но духът на тази проза е български. Дори когато не можеш да идентифицираш мястото, усещанията те връщат към нещо познато, преживяно вече, независимо дали си в България, или в Швеция, където и да е по света, а това определено говори за общочовешка постановка на темите и емпатия.

Решена почти изцяло в първолично повествование (с изключение на разказите "Най-обикновен ден", "Черната роза", "За учителите и ангелите", "Историята на едно дърво", "Чистенето"), тази проза напомня т.нар. нов автентизъм. Изградени на автобиографична основа в голямата си част, историите излизат от частния факт, единичния детайл, предават общозначимо послание, на много места звучащо сентенцизно, превръщат се във "висока" литература. На читателя вярвам ще допаднат разказите, в които се усеща обичта към Другия, към живота въобще, предадени искрено и чрез оня чувствен автентизъм, без които никоя истинска проза не може.

Внимателно структурирана, книгата включва множество истории ("Аз съм пълна с истории"), свързани иключително с интересната емигрантска съдба на авторката и богатата ѝ лична биография, но два текста са ключови за интерпретатора: откриващият "Най-обикновен ден" и единадесетият по ред "Ще се видим пак", дал заглавието на сборника. И ако приемем първият текст за програмен (вж. уводните думи на Светлана Стойчева), то темата за Чудото (в контекста на останалите теми на сборника, сред които емигрантската е водеща) наистина определя духа на разказите - онзи несекващ оптимизъм и вяра, че всичко е възможно в този живот и отвъд него; че то се случва винаги, когато наистина го искаме и се борим за него (дори и в ежедневието, когато прахосмукачката "изгълтваше чернилката и правеше света нов и светъл, и достоен за ново доверие" - финалните думи на тази книга).

Емигриращият човек/герой е човек на Пътя и това е втората водеща тема в сборника. Независимо дали е реално пътуващ човек, или човек, пътуващ в спомените си/сънищата си (или чрез историите на Другия), авторката внушава, че "за да се върнеш, първо трябва да заминеш" (едноименният разказ). Изначално свързани с негативизъм, подобни спомени в книгата парадоксално внушават позитивизъм. "Спомних си времето в Рим и емигрантските квартири. [...] Когато на 9 декември 2015 се изправих пред очите на бежанците, аз българската емигрантка, която ще ги учи на шведски, почувствах във вените ми да текат и Дунав, и Босфор, и Тибър. И те го почувстваха. Оттам нататък беше просто." Просто, но не съвсем - да превръщаш отрицанието/болката/страданието в плюс (с ирония и усмивка понякога), е дадено не на всеки в писателския занаят. А дали е терапевтичен проблем, проблем на оцеляването и възкресението, кой да ти каже.

"Ще се видим пак" акцентира върху наречието "пак" (можем да използваме синонимите "наново, отново, отначало, повторно, втори път, друг път, още веднъж, още един път, следващия път, назад, обратно"). А то говори за предишна връзка, опит, свързано е с носталгия и надежда. Или по-скоро с вярата, че куклата Пенка ще бъде винаги на една годинка, а ние ще бъдем вечно живи да ѝ купуваме торта и да ѝ запалваме по една свещичка. Разбира се, ако можем да вденем конеца, да рециклираме куклата и тогава: "Ей така ще преминем и ние един ден през тунела към отвъдната светлина - като по чудо".

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.03.2020, № 3 (244)