ПЪРФОРМАНС НА ПЧЕЛАТА В ПОЛЕТ, ДЕН ПРЕДИ...

Владимир Шумелов

web

Три дни преди да го убият, Колев извикал най-близките си приятели. После се оказало, че в един недълъг период (около десетина дни) се е срещал и с други хора - познати и роднини, но когато случаят бе приключил, се установили нови факти, "незабелязани" от следствието и приятелите...

... Боже, защо тези капки са мазни като олио! Мъкнат се бавно, ориенталски тромаво от върха на чашата до дъното. В бутилката е останал един пръст. Оттатък някой шета. До мен като икона, обронила глава върху дланите си, е седнала вдовицата. Примирена, нещастна и почерняла. Гледам я с ненавист и изливам останалото съдържание скоч в чашата, след което го дръпвам без остатък. Мръсницата седи до мен, психарят-любовник лъска нара в предварителния арест, а Емо лежи като жив горе в евтин типов ковчег. И една брадва, опръскана с кръв...

... Оная декемврийска неделя преди Коледа ни събра дългата раздяла и носталгията по нещата, които бяхме изживели заедно. Беше все едно да рисуваш върху завършено платно или да четеш палимпсест. Скочът оставихме за 8 декември, но му било писано друго. Донесе го Митничаря заедно със стек дълго Боро, а аз - от новата грозданка, която вече жълтееше от смрадликата. Тогава пихме от гроздовата и докато разнищвахме света наоколо, жените раздърпаха баница. Емил беше сам; "баба Цоцолана" го беше напуснала ей така, събрала си багажа в един сак и - чао. На четиридесет и две решила да започне отново. Децата бяха с него, подкрепяха го и той - тях.

Тоя път и селото беше с него, но не го топлеше. Беше станал дъска, дълга два метра. След толкова години общ ярем нещо се бе пречупило в Емил. Бе прописал отново и упорито, като идиот (четохме стихове), бе изпаднал в мистицизъм (а след това четохме и писмата, които му беше изпращала позната гледачка - натъжаваше го неясната прокоба за Румето, щерка му), на стената бе окачил една изключителна икона... Това не беше Емо. Казах му го, а той заплака. Беше в състояние, близко до абулията.

После начупихме баницата и отворихме вино.

- Остави я тая тъпачка - рекох му. - Имаш приятелите си, имаш децата, тоя хубав имот, хората те обичат...

- Знаеш ли, че имахме общо колкото Настася Кински и Тутанкамон. И след това вариант беше в системата да има заместител, но няма.

- Има и други варианти, господин Колев - отвърна му Митничаря. - Вземи се в ръце.

- Минава ми, а бях останал сам, без искра живот.

Преминахме през всичко: нови филми, музика, литература, политика, жени (докато нашите отпердашиха да спасяват бръчките си в обятията на Хипнос); говорихме за Форман, Абуладзе, Фелини, Куросава и Антониони, за Яне, Тодор Александров, Ванчето и Организацията, за новия джез (слушахме "Махавишну" с Джон и "Спайро Джайра"); накрая влязохме в пещерата-литература...

- Чел съм нещо подобно. Ако не изпия едно кафе, ще...

- Няма значение, ще използвам историята на дядо и някои документи във Военния архив, а и ти имаш нещо...

Митничаря шеташе около котлона.

- Айде, Хем, хвани се и смели тия негърчета на прах, преди да е съмнало.

- Идва ми на ум още една идея, която някога бях почнал да правя, но така остана.

Литовската бетонобъркачка ръмжеше като жив див тигър.

- Мислех да напиша нещо за нас - тъжните, самотни, пияни лисици. Само че съм в дупка. Работата ме съсипва: връщаш се изморен, спиш, ядеш, спиш и пак на работа. Работата е еднообразна, мръсна, скучна, тъй че стоиш на едно място. И затъпяваш; пиеш прекалено от яд и защото друго...

Митничаря поднесе кафето.

- Я стига униние. Творческо лутане... Глупости! Но нещо у теб е пречупено. Не е само неудовлетвореност. Стремиш се към нещо ново и то ти убягва. Трябва да се концентрираш, да изхвърлиш всичко излишно от съзнанието си и да не се обременяваш с клишета. Намери нещо ново, от всичко добро вземай, но не използвай формата му. Това действа като веригите на избягал каторжник... И не си гаси фаса в кафето.

- Митничар, това го казва Възрожденеца. Трябва да си отваряме ушите за съветите а ла Хем. А аз ще си го запиша.

И тримата знаехме, че ако не легнем, ще ни мине и...

- Митничар, това Възрожденеца не е като хората. Всичко в тоя скапан живот е направил сам...

- И децата?

- Важното е, че са тук, с нас.

Колев бе млъкнал. След това легнахме. Сънувах, че ме вземат запас и воювахме... Кръв, откъснати крайници и вонящо месо, горещо татуирани номера по раменете и звезди по челата, изнасилване и смърт... много. Аз бързах, тичах, лутах се из порутени празни помещения и пропадах в пропаст...

... Прибрах се по обед без предчувствия. На масата имаше бележка: "Владимире, заклали са Колев, отиваме с Нора при децата!"

Запалих две цигари и седнах. Вече не бързах.

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.06.2014, № 6 (175)

Други публикации:
Владимир Шумелов. Двойно. В. Търново: ПАН-ВТ, 1994, 1999.
Владимир Шумелов. И така нататък. В. Търново: Фабер, 2007.
Алманах-списание "Културна палитра" (Перник), 2012, бр. 2.