МАДАМ "ЖЪЛТ ТРУД"

Владимир Шумелов

web

На Тошо Тошев, Зоя Деянова, Емил Тонев,
Фридрих Дюренмат и Хенри Милър

Беше събота. Една от редките съботи, когато пролетно-дъждовните дни на окъснелия за земеделците май ни канеше на бач.

Беше събота и следобедният ветрец подхвърляше игриво женски роклички около кръшни кръстчета. Взех си билет на касата и компютърът го изплю с нова цена. Вън си купих съботното издание на "Дневен Труд", където се надявах да вляза в рубриката "Ателие" от година. Нямаше ме. От вътрешната страница се усмихваше поредния "жив класик". Намразих го без причина.

На стоянката вече се пререждаха двадесетина градски селяни, бутаха се и се дебнеха, сякаш автобусът щеше да тръгне без тях.

Наредих се и аз. Тогава я съзрях. Очните ми ябълки щяха да изхвръкнат. Беше с дъщерите си - във втори и десети клас (на око), и очите ми вършееха голямата щерка.

Не можех да определя коя е по-хубава. Селяндурите ме пререждаха и аз ги пусках, докато влязох с нея. Дори я изпреварих, без да искам. Наместих се на седалката до прозореца на задните колела.

В това време тумба закъснели пътници превзе автобуса. Всичко бе заето и тя сложи малката да седне до мен, но после ме погледна и сама седна, а момиченцето сложи върху коленете си.

Какви крака... Поиска ми се да ги пипна, но вместо това зачетох своя "Дневен Труд". Тя разгърна "Жълт Труд". Четяхме и подскачахме върху седалките, докато излезем от града.

После по магистралата четохме отново - дълго и с желание. Когато минахме покрай една бензиностанция "Шел", й предложих малката да седне помежду ни. "Не, благодаря - каза тя, - удобно ни е, а и скоро ще се освободи нещо." На първата спирка наистина слязоха хора и момиченцето седна до кака си. Едното ми око беше върху "Труда", а другото върху краката на мадам "Жълт Труд"; голите й колене едва прозираха под вестника.

Пътят се нижеше вяло и познато, затова не обръщах внимание на пейзажа. Следях под око мадам и тя ме следеше под око. Понякога се допирахме с откритите части на телата си. От моя вестник закапа кръв, но от нейния течеше. Казах й го. "Защото е "жълт" - отвърна и ме погледна като начална учителка. "Така е, моят пък е "дневен" и "черен" - казах аз и се втренчих върху хороскопа си за деня.

"Извинявайте, да не сте Везни? Може ли да погледна? - мадам почти полегна върху мен, а "Трудът" й се плъзна помежду ни. Краката ни бяха потънали в кръв и слуз.

"Да" - отвърнах озадачено, но й подадох вестника. Тя го пое недоволно и се отдръпна от мен. Четеше или симулираше. На първия десен завой й го върнах, но не се покатерих върху гърба й, просто се притиснах плътно до раменете й и се помъчих да узная нейната зодия. След третото "Не" се предадох. "Скорпион" - каза тя тържествено и демонстративно метна "Жълтия Труд" върху краката си, който покри и моите. Готвеше се за кръстословицата и забърника в чантата си. Докато ровеше, аз пуснах ръка под вестника.

Погледна ме, но не като начална учителка. Спрях се, още повече че куп цигани отзад взеха да се изнизват по посока на изхода. Шофьорът барабанеше с пръсти върху лоста на скоростите и ни веселеше с избрани чалги.

Едва изчаках да натисне газта. Когато напипах бикините й, вече бяха влажни, а коленете й се свиваха и отпускаха спазматично. Не смеех да погледна очите й. Държеше химикала и се чудеше какво да прави с него. "Едър тропически плод - подсказах с прегракнал глас. - Започва с ба..." "Да - отвърна признателно и се долепи плътно до мен. Ръката й върху "Жълтия Труд" натискаше моята. - Боже... - отрони по едно време. - Луди сме, нали?"

"Нали" - повторих и долепих устни зад ухото й. Отвън се бе смрачило. Автобусът поклащаше снага и ме отнасяше. "Трябваше да сляза отдавна" - прошепнах, но тя затвори устата ми с целувка.

Зад стъклото е тъмно от час, но това сякаш не ме засяга. Нищото отвън спестява усилията ми да бъда анонимно изолиран. Когато понякога срещна хорските очи, те се задържат любопитно, като на зло зверче върху моите, и бързат да се отместят встрани... С ръка върху топлата и нежна плът се унасям и полягам върху рамото й. Косата й ухае на коприва...

"Трябва да слизаме - казва по някое време мадам. "Жълтият Труд" е още върху краката ни, преплетени под него. - Беше заспал за малко. Погледни после кръстословицата..." След това автобусът спря. Върху краката ми остана разкрачен само "Жълтият Труд".

Погледнах го. Върху празните квадрати на кръстословицата имаше телефонен номер, по-дълъг от екватора, и две думи: "Харесваш ми". "Еба ти пансионерката!" - помислих. Бях горд. Бях забравил за голямата й дъщеря. Много неща бях забравил.

Автобусът потегли отново в нощта. Бях останал сам. Влязохме в тунел и редките неонови светлини отгоре прелитаха с все по-голяма бързина. "Ще изляза - мислех си. - Все някога ще изляза. Боже..."

"Нищо - чух глас до мен. - Бог ни остави да паднем и затова сега се сгромолясваме върху него." Дюренмат запали лулата и хвърли кибритената клечка на пода, където изцвърка в локва кръв. После посегна, взе "Жълтия Труд" от краката ми и зачете. Пътувахме в тунел без светлини...

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.10.2011, № 10 (143)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 21, 05.-11.06.1996.
Владимир Шумелов. Между Бекет и Аз. В. Търново: ПАН-ВТ, 1998; В. Търново: Фабер, 2003.
Свети Дунав (Нови Сад), бр. 3, 1998.
Северняк (Шумен), бр. 29, 1999.
Владимир Шумелов. И така нататък. В. Търново: Фабер, 2007.
България Сега (Чикаго), 19.06.2014.