КОГАТО АЛИСА ТЕ ОРИСА

Владимир Шумелов

web

Първата самостоятелна стихосбирка на Лилия Христова със заглавие "Ориса ме Алиса" несъмнено отвежда към приказната история "Алиса в Страната на чудесата" на Луис Карол и нейното продължение "Алиса в Огледалния свят". Но все пак тя не е тяхна реплика. По-скоро провокативността и литературния нонсенс, характерен за английската традиция (вж. лимъриците и под.), играят ролята на генератор, извор на идеи и образи, които допълват поетическите образи на българката и създават един паралелен свят (който тя определя като "сънувана реалност"), свят, в който интелектуалното и сензитивното са достатъчно добре дозирани, за да предизвикват емпатия. Тази поезия ползва "модела" на "Алиса...", Алиса е скритият протагонист на поетесата, те двете са нормалните/реалните хора, поставени в нелогични/нереални/приказни ситуации и по женски нелогично се опитват да извлекат вечната и приложима луда мъдрост на света, дори ако трябва да докарат света и населяващите го до абсурд, за да го обяснят логично, като му придадат някаква форма.

За Лилия Христова обръщането към детския персонаж Алиса не е случайно: тя е от романтичния Несебър, детството й преминава там, тя е учителка, учи децата да обичат поезия, сама опитва да съхрани детското у себе си, да приеме по детски света - вълнуващо неизвестен, опростен, бистър и позитивен. Поезията й е чувствено вживяване в детското световъзприятие, потъване в света на илюзиите и сънищата, но в същото време реалността пробожда тъканта на стиховете, в които покрай многото интересни образи и метафори просветва и този - пирамидата на Маслоу (да уточним: през 1943 г. американският психолог Ейбрахам Маслоу представя една йерархична система на потребностите на човека, изразена чрез пирамидална диаграма с няколко нива - в основата са физиологичните потребности и нужди, а на върха - духовните - самоусъвършенстването и себереализацията).

Основно сензитивна, тази поезия демонстрира добра асоциативна игра с образи и метафори, дори бихме настоявали за известна ризоматичност; така както в "Алиса...", и тук са преплетени сложно образи и смисли от реалността и автобиографията на поетесата с подобни на тези от произведението на Л. Карол. Появяват се образи като картите за игра, шахът, огледалото (от "Алиса...", но и от "Снежанка"), шапкаря, часовника (който е обсебил и първа корица на книгата), но и пантофките от "Пепеляшка", орисницата/магьосницата от "Златното момиче", Грозното патенце, та дори "Вишнева градина", "Три сестри" и "Вуйчо Ваньо" на Чехов. Появява се и детството като картина-спомен за оня някогашен Несебър, където "Слънцето се стича/ по керемидите/ и търси мирис/ на смокиня и чироз./ Ти шиеш кукли,/ аз пиша стихове.../ Морето, небето/ пак се сливат в очите ти." Ще отбележим, че писането за детето-в-мен отдавна се е тривиализирало и клиширало (жанрово, формално, дори и като избор на заглавия) и този ментален шаблон е белязал както поети, така и редактори. Л. Христова е успяла да се измъкне от него. Не че не са останали следи от сантимент и отделни несполуки във формата, но повечето от поетическите образи и картини са изобразени като плод на някакви усещания и чувства, а не просто са назовани, номинирани. Взирането в личния свят е особено сполучливо в стихотворения като "Искам да съм тиха планина...", "С кръстче като неграмотен...", "Делник...", "В нощта...", "Бях оглушително изречение...", "Надеждата ме напусна...", "Огледалце, огледалце...". Разбира се, в тази поезия на родения на брега на морето, в едно от най-романтичните български морски кътчета, несъмнено морето e важна фигура (да напомним, че през м. юли 2016 г. Л. Христова спечели Втора награда в поетичния конкурс "От заник слънце озарени", посветен на П. К. Яворов в Поморие). Нейното море е носталгия и спомен, завръщане към родното и близките, но и позив за саморазкриване и близост:

Огледалце, огледалце,
покажи ме!
Нека корабите,
пожелали да останат,
видят истинския пристан.

Мисля, че това е една монолитна стихосбирка, наистина "орисана" от момичето Алиса. Орисана да бъдеш дете. Ето така:

Ориса ме Алиса
в отражение на път
да виждам чудеса.
Раста,
смалявам се -
търся
ключе на дъното на кладенец.

Невероятното
ме пълни
с цветове.

Една копнежна книга за изгубения в лабиринтите на времето, "в тунелите на паметта" човек, който открива себе си и света наново в своето детство, открива чудото да си жив, пътя към надеждата и щастието, ражда се повторно:

Бях се изгубила. Днес
се връщам в сина си -
в детството
на света.

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.08.2016, № 8 (201)