"МАШИНА ЗА ЧИСТОТА" - ЕТИЧЕСКИЯТ И ЕСТЕТИЧЕСКИ КОРЕКТИВ НА ПОЕТА

Владимир Шумелов

web

През м. септември 2011-а, говорих в Унгарския културен институт за романа "Хамовото семе" на Йордан Атанасов. В топлия февруари на 2014-а е ред на неговото поетическо "избрано" под заглавието "Машина за чистота". Иначе съм представял книги на Йордан в различни години и на различни места, пътували сме заедно, все в името на литературата, за която той толкова се грижи. И аз опитвам, доколкото ми стигат силите. Литературата е за талантливите, но не може без характер и търпение. Всъщност точно в Унгарския културен институт през 2013 г. Йордан Атанасов получи почетен знак и грамота по повод 20-годишнината на в. "Литературен глас", чийто главен редактор е, и неговата 70-годишнина.

Това е софийската премиера на 13-тата стихосбирка на Йордан Атанасов - "Машина за чистота", след нейното публично представяне в Стара Загора в началото на годината. Тя излиза по повод 70-годишнината на автора и има антологичен характер с "избрано" от предишните му книги. Това, което писах преди 16 години за стихосбирката "Вода, пясък и дух", важи с пълна сила и днес за неговото поетическо творчество. Но не само за него: "Художествената практика" и "деятелността" при Й. Атанасов вървят ръка за ръка, споени от възрожденското начало, пример за което е вестникът му "Литературен глас". Особено големи са литературните и обществени заслуги на Йордан Атанасов по отношение на Стара Загора - чрез личното си творческо дело и журналистическата си активност, както и последователност в списването и издаването на в. "Литературен глас", той съсредоточи в града високата литература от цялата страна и чужбина, показа на България и света чрез медията си и поетичните антологии за Ст. Загора и селото на поетите Драганово, че Стара Загора е един от уважаваните литературни градове на България. Доказателство за това е и последният поетически конкурс на вестника, в който участваха 235 автори от България и извън нея, и който показа за сетен път, че имаме отлични творци, които трябва да бъдат забелязвани и поощрявани.

Антологичните представяния не винаги са концептуално премислени, и това е основна трудност при организирането на поетическия материал. Фактът, че в случая книгата е концептуално изградена, говори най-малко поне за единността, монолитността на форма и съдържание, които вървят ръка за ръка при неговите книги; че общи идеи и теми преливат и се допълват от книга в книга, оформяйки в крайна сметка образа на един уникален български поет със завидна култура и житейски опит. Както пише Кънчо Великов: "Една разтърсваща, модерна поезия. Същевременно топла, близка до сърцето на обикновения човек..." Всъщност за поезията на Данчо са писали мнозина - Владимир Свинтила, Стоян Каролев, Кирил Попов, Пламен Анакиев, Атанас Капралов, Атанас Мочуров, Благовеста Касабова, Снежана Иванова, Мариета Иванова, Михаил Тошков, Здравко Пеев, Константин Еленков, Велин Георгиев и др., критически редове за неговото творчество ще срещнем и в отделни авторски критически книги - на Кирил Попов, Владимир Шумелов... Всички те са единни в това, че тази поезия е от "висока класа" и дава "сериозни обещания за българската поезия въобще"; че "съдържа големи, не винаги весели, но убедителни истини за времето, в което живеем"; че характерните й черти са "краткост, никакъв мелодраматизъм, сдържаност на трагичните интонации"; че "авторът има наблюдателно око за делничния живот, за детайлите на видимия свят", като "умее да върви от конкретните наблюдения и впечатления към духовното, "идеалното"; и не на последно място - тук откриваме истинската човешка и творческа същност на поета и писателя, почиваща върху здравата нравственост, възпитана от хората, свързани със земята, и философските прозрения на твореца и омъдрялия вече човек, приел "върховното изпитание", "саможертвата в името на поезията".

Структурно погледната, стихосбирката на Й. Атанасов не излиза от класическата антологийна поетическа схема - цикли, основавани на преходни етапи в писането на поета, на важни житейски/творчески бази и топоси в изграждането на неговата поетическа вселена; така погледнато, виждаме циклите "Машина за чистота", "Живот", "Кръст", "Балканската линия", "Свободата не...", "Посвещения", предходени от интрото "Поезия". Те са логически обосновани и следват логиката да представят една "избрана" извадка от Йордан-Атанасовата поезия в определени темпорални граници, включвайки стихотворения от книгите му и поеми - "Душата се завръща", "Балканската линия" и "Не се побра в бесило, нито в песни", посветена на Апостола. В този поетически паноптикум се вклиняват дори тристишията на поета в раздела "Свободата не...", стегнати закономерно от началното (не)тристишие "Лято" и финалното - също (не)тристишие "Зима".

Очаквано, антологията "Машина за чистота" се открива от програмното "Поезия". То е очаквано и откъм класическата трактовка за поета и неговия генезис и мисия: "лудост", "тайна"... - метаморфоризиране на действителността, която в последна сметка е "недостижима"; но и облъхнато от лекия дъх на пароксизъм по именно тази недостижимост. Това е оня творчески пароксизъм (по-скоро самоирония и скепсис), познат ни само от големите поети и творци.

Всъщност цикълът "Машина за чистота" открива книгата, което не е случайно. Ще се самоцитирам (с извинение): "... А защо "Машина за чистота"? Защото едноименното стихотворение метафоризира едно от най-важните качества на поезията - стремежът й към морална и естетическа красота и чистота в отношенията между хората и в отношенията им към заобикалящото ни." Това е темата на тази стихосбирка и тя е защитена блестящо в различните й цикли. Когато щракнете "Машина за чистота" в "Изображения" на Google можете да се досетите какво излиза като картинки: различни машини и техники, препарати за поддържане на физическа чистота в градовете, които обитаваме; рядко ще мернем книгата на старозагореца, а съвсем рядко някаква книга или библиотека... Книгата на Йордан Атанасов е критична и самокритична, иронична и самоиронична към себе и другите - тя търси духовните измерения на грозната вселена, която обитаваме, но е и сантиментална към онтологията понякога, романтически облъхната от мечти за по-добро настояще и светло бъдеще. И тази дихотомия е парадоксална в смисъла на Зеноновите парадокси (като този със стрелата); тя крие в себе си непостижимостта на безкрайността, на естетическия идеал за красота и добро. Като поезия на преходността от една епоха към друга, от един идеал към друг, и поезията на Й. Атанасов (основно рожба на 90-те и първото десетилетие на новия век) "избра възвишеното, отказвайки се от красивото" (Бойко Пенчев. Езикът на възвишеното и езикът на всекидневието. Опит върху литературата на 90-те. // Литература плюс култура/Грозни пеликани, 04.12.2000). Разбира се, без да развиваме тази теза на Б. Пенчев за езика на възвишеното в нашия случай, ще кажем (с думите на Иван Сухиванов), че поезията на Й. Атанасов въплъщава "диалектиката на ставащото (поетът има физиономична прилика с Хегел), на историята, преходът от лично към всеобщо раздвижва поетичните размисли..." И още: "Словото е въплътена душа. То съхранява. Изравнява поета с Божествено сътворение." (Ив. Сухиванов за "Душата се завръща" във в. "Литературен глас", бр. 97, 2002 г.). Именно Хегел, този адепт на немския идеализъм, е един от верните ключове към по-дълбокото осъзнаване на поезията на Й. Атанасов и към нейното дешифриране в духа на неговата философска рамка (или система) за еволюционното описване на отношението между ум и природа, между субект и обект на знанието и пр., без да изключваме такива противоречия като тези между природа и свобода, между иманенция и трансценденция.

Извън патоса на словата по повод поезията на Атанасов, на преден план изпъква неговата "Далчевска естетизация" (ако използваме заглавието на статията на Кирил Попов за поета в книгата му "Стилуети", 2006). Става дума не просто за акцентиране/имитиране на "предметността", на "предметния свят" в стила на Далчевата естетика, а за осъзнато отношение към мисията на твореца и нещата от живота (вж. тук стихотворението "Монолог на човека, който лепи афиши" с посвещение на Далчев от цикъла "Посвещения", но и на много други места). Едновременно с това съзираме дихотомията, за която по-горе стана дума: "Вдъхновяват ме виталността, светлата дъга и въобще нещата от живота", казва поетът в свое интервю, допълнено с тристишието:

Старица отбира шишарки,
Аз - думите.
Все за разпалки.

(от цикъла "Свободата не...").

Или както казва Стоян Каролев: "Във всеки случай Йордан Атанасов има наклонността и дързостта да съединява, естетизирайки го, непрегледното, отблъскващото с красивото и привличащото...". (В скоби бих допълнил - отново прочетете стихосбирката "Прозорец" на Атанас Далчев, за когото Здравко Недков пише: "[поетът] изоставя символа с неговите неясни граници и възвръща на душата нейната еднозначност като единствено средство, което може да предаде многообразие на материалния свят".)

Разбира се, не бих спрял до определени естетизации, защото една антология обхваща по-голям периметър от авторски търсения, включително извечните и винаги актуални теми - за неизменните житейските радости и проблеми, за красотата и величието на природата, за любовта и приятелството, за рода и родината, за свободата. Да, именно свободата, на която е посветен цикълът "Свободата не...", на която Едвин Сугарев отдели цял сайт, Svobodata.com, в името на която си отиде куп свестен народ, и в чиято прослава някои натрупаха "биографии" и пари... В началото на сайта си Сугарев пише: "... за тази свобода, която винаги е липсвала. За свободата да мислиш отвъд конвенциите, за свободата да виждаш отвъд наочниците, за свободата да разбираш отвъд матриците, за свободата да действаш и да си способен да понесеш отговорността за своите действия. За свободата не като политическо понятие, не като общоприета норма - а за свободата като индивидуална характеристика; за свободата не според канони и скрижали - а за свободните духом. За тези, които знаят нейната цена и са готови да я платят. [...] ... за свободата днес и тук, насъщна като въздуха." Разбира се, многоточието след "Свободата" у Данчо не е релативизъм; той ни оставя да допишем строфата по един наш начин, който ни отвежда по-скоро към питагорейската космологична хармония и един поетически поглед към т.нар. онтология. Но това е релация, която има изключително етичен характер в трактовката на свободата в поезията му.

По времето на соца в предприятията висяха такива емайлирани табелки под триъгълното червено знаменце "Цех първенец" (но всъщност навсякъде): "Хигиената е мярка за културата на човека". "Прекрасен надпис за банята, в която ще се къпе един културолог като мен - пише в един постинг на Blog.bg от 15.09.2006 г. - Просто умирам за тия лозунги... Не че в този няма доза истина. Но все пак от него човек може да си направи извода, че колкото по-често се къпе един човек, толкова е по-културен..." "Машина за чистота" е метафора на хигиената - духовна и физическа, която търсим в живота около нас; в живото и мъртвото, одушевеното и неодушевеното, духовното и сетивното. Но тази "машина" е и етичният и естетически коректив, "монтиран" свише у всеки от нас. А поетът понякога е "Бог от машината" (Deus ex machina) и по-често разпънатият "между нищетата и духа", "но по-близо до Бога" скептик, който казва: "А си струва рискът -/ Истината пред славата!/ Красотата ли?! -/ Тя - отлага да спаси света..." ("Поет").

"Машина за чистота" е самата поезия в сакралния й образ на себеизява на Аза и опознаване на света, на дирене на пътища към другите и себе си, на своята Душа. Неслучайно поемата "Душата се завръща" финализира тази антология. Наративът на това поетическо пътешествие-завръщане към себе си, рода и корените, към Родината, е една кратка (авто)биография на лирическия Аз и неговия род. Тя преминава през десетилетията, географията и обществените катаклизми, за да се утаи у дома - "при гроба самотен на мама"; тогава душата на поета "ще мълчи, изпълнила своята мисия...". Една тема за равносметката, преклонението, обичта и завръщането, която в края на стихотворението "На гроба на мама" звучи така: "И вместо сълзи капки от восък се стичат..." Великолепно в своята тиха трагичност.

"Кротък и тих, вглъбен в себе си. И много дълго неостаряващ" - така започва думите си Велин Георгиев по повод "Балканската линия" в началото на 2013-а, когато Йордан Атанасов закръгли 70-те. Един поет от града на поетите. Български поет.

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.02.2014, № 2 (171)