"ВРЕМЕУБЕЖИЩЕ" НА ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ

Владимир Шумелов

web

Веднага ще кажа: писал съм за повече от двеста книги и автори, а за Георги Господинов май не съм, освен за "И други истории" (2001) едни "бележки", които сложих първо във в. "Артфорум", а след това в книгата си "Накърнимото" (2004). И нещо друго ми се мярка, но то е без значение. Иначе се познаваме пътьом от 90-те, когато гостуваха с останалите редактори на "Литературен вестник" във В. Търново и след това на някакви представяния. Яко време за писане и експерименти беше това десетилетие, няма две приказки. Оттогава изтече доста вода, авторът натрупа творческа и житейска биография - за завиждане, но и вдъхновяваща, като текстовете му. Реализира перфектно многобройни проекти, спечели важни награди у нас и зад граница, излезе в доста страни, стана международен. Публикувани бяха и критически книги за него. За всичко това е писано много, ще кажа само, че романът "Времеубежище" излиза 9 години след романа "Физика на тъгата", че е писан бавно (повече вж. в "Благодарности" в края на книгата), че за краткото си време на книжния пазар натрупа медийна и пазарна преднина. Остана и критиката да се развихри. Казват, че човек цял живот пише една и съща книга, и това се потвърждава и тук (повече в: Памук 2012). Романът удря десетката с момента на издаването си, затова изглежда пророчески (добър PR - през април 2020 г. писателят съобщава във ФБ, че е завършил романа, от средата на май няколко седмици оглавява класацията на "Хеликон" за най-продавани книги, Топ 10 на Книжен център "Гринуич" и др.). Все пак е един отличен постмодерен фрагментарен роман, който четеш така, както четеш ДеЛило, Мураками, Памук, Рот, Остър, Уелбек... да спрем дотук. И да разгърнем страниците.

Романът се състои от пет различни по обем глави плюс "Епилог" и задължителните за книга от подобен тип "Благодарности" от автора в края.

Обрасъл е с пара- и метатекстове, аналогии и отпратки; всяка глава е предхождана от мото, което контекстуализира и насочва четенето, а в самото начало на книгата има посвещения: на майката, бащата на автора; уточнения за фиктивността на образите, цитати (от Гаустин, автора, Т. Ман, Ф. Ларкин, Ленън/Маккарни, Еклисиаст); преди да пристъпим към същинския текст авторът предупреждава: "И така, темата е паметта". Чел съм много книги (за някои съм и писал), фокусирани върху паметта - едни директно (чрез нонфикшъна), други - индиректно, чрез фикшъна/факшъна. Някои - добри, други - не. Мемоар от френски означава памет. Но какво е паметта? Кое извиква образите, пейзажите, събитията в главите ни след десетки години? Не е ли онзи "ритник" по някоя част от разсъдъка ни, който се появява на определено място и в определено време и не без причини (както разсъждава Х. Мураками в романа си "Норвежка гора")? Кое ни кара да ги репродуцираме върху бялата хартия - фикционални или като факшън? Защо ги описваме в книги? "За да мисля - отговаря героят на Мураками. - За да разбера. [...] Трябва да опиша нещата, за да почувствам, че ги проумявам напълно." Разбира се, има и други причини...

Заглавието на този роман е директно насочено в темата за паметта - "Времеубежище" (по аналогия с "бомбоубежище" - бункер, скривалище, укритие, подслон, но представете си сложната дума с "време-", не става, пък имат и различни нюанси, значения). Да, "Експериментът беше в това да създадеш защитено минало или "защитено време". Времеубежище" (с. 122). А това става чрез "събуждането на памет".

Темпорално разказът тече от 1 септември 1939 г., когато "рано сутринта дойде краят на човешкото време" (с. 18), до ден-днешен - "29.02.2020 г., Берлин" (с. 371), когато започва пандемията Covid - 19. Една памет, заключена всъщност между познатата дата на началото на Втората световна война и една хипотетична възстановка (в предпоследната гл. "0" на последната част на романа). Последната гл. "-1" съдържа онзи неразчетим ребус от с. 53 (края на гл. 10 от първата част), разказвачът ни показва как изглежда текст, отпечатан от ръцете на малко дете върху клавиатурата на майчината му пишеща машинка.

Но да следваме съдържанието:

Част I. "Клиника за минало". Появява се Гаустин (алтер егото на автора, когото познаваме от различни негови книги с поезия и белетристика, но и от критическата "Георги Господинов - от Гаустин до Градинаря" на Мариана Тодорова от 2009 г.; Албена Хранова по повод "Писма от Гаустин" от 2003 г. го определя като "процепът, през който се втурва остатъчното и несводимото, онова, дето просмуква и слепва всички времена и прекратява високомерието на телеологиите", а Миглена Николчина го нарича "темпорален вирус"), който открива клиника за минало. Казва: "Трябва да сме готови с бомбоубежищата на миналото. Наречи ги, ако щеш, "времеубежища" (с. 54). Разбира се, романовият наратив е уплътнен със "запознаване" с Гаустин - епистоларно, но и чрез техните срещи в различни времена и топоси; проблясва и датата 1 септември 1939-а през оптиката на Гаустин или Уинстън Хю Одън, през спомените на автора от Ню Йорк и други градове от Европа ("Носех един жълт тефтер, търсех един човек, исках да разкажа, докато паметта не ме е напуснала." - вж. листи от прословутия тефтер/тефтери, на корицата на книгата; тефтерът/бележникът - "извън технологиите", който физически пази паметта жива, както и рисунки на различни места в книгата), през разказите на случайни хора...

"И така, с Гаустин направихме първата клиника за минало. Всъщност направи я той, а аз бях само помощникът, събирачът на минало." (с. 58). Всичко започва от "стаи за различни времена", преминава през клиника/клиники за минало, та до кампус и град/градове.

Естествено, репродукцията започва с 60-те години (любимият времеви прозорец на автора) - чрез спомените за предмети, интериори/екстериори, образи, чувства, сензитивно. Началото е положено в Швейцария, в геронтопсихиатричен център, а и това е място, където се намират хора, готови да вложат пари в начинанието. Швейцария е "идеалната страна"; "страна без време лесно може да бъде населена с всички възможни времена" (с. 53).

Някои важни въпроси/тези, свързани с миналото: "Миналото не е само това, което ти се е случило. Понякога е онова, което само си съчинявал" (с. 58). Разбира се, всеки въпрос/теза е "доказана"/свързана с някаква история - разказана от друг, взета "назаем" или лична. Текстът става многопланов, контекстуализира се. Ако използваме парафразата на Толстой, "всички случили се истории си приличат, всяка неслучила се история е неслучила се посвоему" (с. 60).

Авторът казва: "фланирах из пасажите на миналото" (с. 60) (вж. повече за фигурата на фланьора в: Игов б.г.) - пътува, шляе се тук и там, воайорства и записва, каталогизира; превръща се в "трапер на миналото". Опитът му го учи, че миналото се крие най-вече в "следобедите" и "миризмите" - ето къде е продуктивно траперът да заложи капаните си. Експериментът на Гаустин не е шоу, той не поддържа илюзиите на хората, "няма и машина на времето", защото "няма друга машина на времето освен човека" (с. 61) - това добле дичо, както и мисли от всякакъв характер, придаващи цитируемост на тази интелектуална проза. ("Литературата може да е добле дичо, но животът... Защо пък да не е?!", казва Владимир Янев.)

Ето една от технологиите на експеримента с миналото, разкрита в главата "Историята на г-н Н." (с. 65) - губенето на памет, остаряването (сенилност или деменция)? Шум в ушите и под. Забравяш, не можеш да се концентрираш, оглупяваш... "И колко минало всъщност може да понесе човек?" (с. 64). Г-н Н. отива да провери досието си и се среща с агента, който го е следил навремето (но да не преразказваме историята, защото, ако сглобим всички тези доноси от 50/60/70/80-те години, "сигурно ще се получи големият ненаписан роман за онова време. Точно толкова убог и бездарен като самото време") (с. 70).

Мисля, че гл. 17: "Приписка за невъзможния епос" е една базова глава, текст за невъзможността за победител в битката "между часовника и миналото". Още повече, каква битка, какъв епос, когато "като няма чудовища, няма и герои" (с. 71).

След трика с вмъкването на други текстове във вече започнатия разказ, следва продължение на "Г-н Н.". Романът има нужда от фабула, животът - не, той е "некинематографичен". Агентът му разказва за жената от снимката, показва му писмата. Ще попитате защо е следен г-н Н.? Защото е несъгласен със Системата, разбира се, но не като Бродски от естетически съображения, а от физиологически ("Получавам киселини от светлото бъдеще, каза веднъж в компания.").

Следва имплантирания текст (гл. 19) за мумията на Г. Димитров ("Има и мъртво, балсамирано минало."), преди да дойде краят на историята за г-н Н. (гл. 20). Историята е тривиална. Агентът изчуква красавицата (това е жената от снимката, която ченгето му показва, "изчезнала при неизяснени обстоятелства" по-късно). Един разказ за вината, която никой не признава, поради "безпаметност". Остава единствено фотографията, "почти художествена", в ръцете на г-н Н.

В клиниката в Цюрих стаите за минало се разрастват, плъзват из етажите, прерастват в отделни клиники, преминават граници, настаняват се и в България.

Алцхаймерът, физиологическата загуба на памет се превръща в епидемия/пандемия. Освен 60-те години, в клиниките се появяват и стаи за други десетилетия - 40-те, 50-те години, по-късно - за 70-те, 80-те, 90-те години. Вдигането на годините означава, че загубата на памет стига до все повече млади хора. Но някои години събуждат негативни спомени, страх. "Трябва ли да се събужда страхът, паметта за страх?" Според Гаустин трябва, защото "всяка събудена памет е важна" (с. 85).

Особености на заболяването: разказ за "паметта на зъболекаря". Неговата памет е различна, помни десетилетията по "археологията на зъбите" на своите клиенти. Иначе "той не помни лица, нито ги свързва с имена" (с. 87). Това е интродукцията. И тук идва авторският спомен от 70-те. Стоматология в провинциален град, в коридора са подредени снимките на цялото Политбюро на БКП. Представете си - машинките в кабинетите стържат, някой отвътре изпищява, а над теб в мрачния коридор са увиснали и те гледат някакви "безлични, остарели лица, безсърдечни лица, никакво упование" (с. 88). Помня ги и аз 70-те (в друг провинциален град) - "мрамор и старци".

Чуждата история се смесва с личната, а двете са потопени в контекста на световните събития от същата епоха (десетилетие): през новините в сп. "Тайм" от януари 1968-ма, но там някъде се появява и България - "близо 20% от колите по пътищата са със служебни шофьори" (с. 89). И отново личният разказ - раждането на автора, старата "Варшава" ("мощна, дебела и бръмчаща") и ехото от събитията в Чехословакия.

Всъщност въпросът е: може ли през вестниците и списанията да възстановим картината на миналото? Изненадващо може - чрез рекламите (вж. Господинов 2005). Също - чрез радиото, радиоапарата. И вмъкнатият разказ "Хилде, която..." - имплантиран като личен спомен. Хилде, родена в България, избягала десетгодишна от страната, миг преди Червената армия да влезе. Срещат се с автора през 2001 г. Паметта ѝ тук се възстановява през една тенджера и обикновен заводски хляб (докато Хилде участва във възстановяването на Германия в "съсипията на 40-те и 50-те години").

Клиниките за минало се множат. Имат особености - в Дания, например, клиниката не е в някаква болница, а в етнографско градче в Орхус. Споменът тук нахлува чрез миризмите ("Представих си как споменът за миризми напуска последен опразнената хралупа на паметта."). И един интересен въпрос за избора - кое десетилетие бихте избрали? "Тя [Лоте] помълча малко и даде най-точния отговор, който може да се даде на такъв въпрос: Бих искала да съм на 12 във всяко едно от тях." (с. 102). Това е отговорът и на Георги Господинов.

Но дори да си фиксиран в любимата 68-а, "миналото расте като репей" (с. 106). Трябва да се действа, да се разширява полето на миналото.

И една вмъкната история - "Беглеца" (с. 108). Като "Самотният бегач на дълги разстояния" на Алън Силитоу (книга, която "така и не прочетох" - да, бе!). Естествено, случай на Алцхаймер. Живее в клиниката, релаксира. Но една сутрин изчезва, бяга. Появява се опасност от липсата на "синхронизация" между вътрешно и реално време - знаеш ли какви ще ги надроби Бегача "навън"? Да не казваме края на историята, защото е с неочакван финал.

Следва гл. 29. "Числа". "Светът старее и на всеки три секунди някой губи памет" (с. 113), казва Гаустин. И още негови статистики, които водят към някаква "глобална деменция". Пандемия някаква. И все пак се забелязва процеп във времето, където услужливата памет ни напомня 1938-а, националсоциалистическите манипулации колко много пари струва един "нелечимо болен" на обществото: "60 000 райхмарки [...]. Скъпи сънароднико, това са и твоите пари." Що ли ми звучи познато?

Какво сочат диагнозите - "нови и предстоящи" - за развитието на пандемията "Загуба на памет"? 1. Може би е причинена от вирус, който руши мозъчните клетки; това, което при пчелите е colony collapse disorder, "е всъщност същият Алцхаймер механизъм, само че приложен към човешкото семейство" (с. 118). 2. "синдром на прескачащата плоча" - лягаш в реално време (в квартирата с гаджето, например), събуждаш се 20 години по-късно. 3. "Защитено време" - Гаустин решава да отвори клиниките не само към пациентите, но и към техни близки. Но се появяват и практически здрави хора, които искат да сменят времето - вероятно поради страх. Започват да никнат хотели за минало, вместо клиники. Всъщност идеята е да се създаде защитено минало или "защитено време" - времеубежище за всички.

И отново спомените. В гл. 33. "Последният мач" нараторът върви в топлата вечер на 1978-ма. До ушите му достига мелодията от "Хотел Калифорния" на "Ийгълс", а по някакъв допотопен (днес) телевизор върви мачът Холандия - Аржентина от Световното. Не е добре да знаеш финалния резултат предварително, защото си гледал мача преди 40 години. Това е чудесен фрагмент за бащата и смъртта, за заветите, които бащите ни оставят. И все пак те умират, всеки човек умира.

Ето защо има някакъв "Пътеводител за край" - как да умрем. В България знаем как, но съществува и евтаназия, Швейцария, екстри (подобен проблем - за смъртта и безсмъртието - има в "Нула К" на ДеЛило). И отново за бащата: "Отиде си последният човек, който ме помнеше като дете. И едва тогава се разревах, като дете" (с. 135).

"Откъде тази лична обсесия по миналото?" - започва гл. 35. Един важен писателски въпрос, който влече много други подвъпроси след себе си. Отговорите намираме в историите: тази в "Одисея" (за избора на Одисей, разпънат между безсмъртието и Калипсо и Итака и Пенелопа) и кратката история на завърналия се след 89-а политически емигрант (родната къща, стаите не му говоря нищо, но мазето - "ледникът" - му размразява сърцето).

Въпросите не спират да ни бомбардират до самия край на ч. I: "Какъв грабеж е животът (и времето), а?" (това май е констатация); "Къде отива после всичкото това лично минало?"; "Не трябва ли да има някъде и фабрики за рециклиране на минало? Може ли изобщо да се направи нещо друго от минало, освен минало? Може ли по обратен път да се рециклира в някакво бъдеще, макар и втора употреба?"

Гаустин започва да се променя, обсесията го обзема, а "всяка обсесия ни превръща в чудовища". Това поражда нови въпроси: след като стаите, клиниките, кампусите се умножават, какво ще стане, ако държава/държави решат да го направят? "Записах го в един от тефтерите, казах си, че от това, ако не друго, може да стане малък роман" - завършва част I. на "Времеубежище".

Част II. "Решението". Тази малкообемна част от романа е основна. Загатнатото в мотото от "Вълшебната планина" на Т. Ман (..."Приближаване на криза"...) рефлектира с цялата си мощ в първото изречение: "И тогава миналото тръгна да завладява света..." [...], "Да, миналото е заразно" (с. 149). Пандемията е реалност и без излишен преразказ ще отбележим само, че авторската версия (зараза с минало) звучи не по малко страшно и автентично от Covid-19 (подобно на ситуацията в "Бял шум" на ДеЛило, пресъздадена с много хумор, сатира, съспенс и кинематографизъм). Можем да гадаем търсени ли са, но аналогиите между двете пандемии са налице (все пак в Германия или България, където и да е по света, страдахме и се радвахме по един и същи начин). Освен това пандемията Covid-19 е все още действаща в настоящето, не е минало; заразата с минало е по-сложна и дълготрайна. Авторът фокусира вниманието си върху т.нар. патриоти - в България и другаде, като основно си служи с ирония и сарказъм, а образите са полупрозрачни и често разпознаваеми (да припомним мотото на романа: "Всички истински лица в този роман са измислени, само измислените са истински").

Нужно е да се вземе решение. Ето малко теория на конспирациите плюс фентъзи: Гаустин, заедно с тримата големи в Съюза, се събират на тайна среща. Тримата големи търсят "известно забавяне, удържане на процеса и печелене на време". Но "как да се спечели малко време напред, когато си изправен пред остър дефицит на бъдеще. Ако има нещо сигурно, това е миналото" (с. 153). И кога медицината става политика? Така или иначе Гаустин не може да взема решения, може да дава експертиза. Политиците решават: "референдум за минало" (с. 154). Референдум с обратен знак. Влизане в утопиите, а "Европа беше добра в утопиите". Приема се Меморандум за близкото минало, появяват се и знаците на това прииждащо минало (добре нацелени в отделни топоси като сатира). И някои филологически наблюдения: появата на "минала" (мн. ч.), тавтологията "референдум за минало" (да припомним ли как извънредното положение роди нови думи тук: "карантинирам", "дистанцирам", "термометрирам", "пътникопоток", "тестувам", "вкъществувам", "covidiot"...). Или физиологически/психологически - вж. гл. 10. Остър дефицит на смисъл. А след това идва колебанието, скепсисът в последната среща между Гаустин и водещия повествованието (да, понякога печелим, друг път губим - битка, приятел).

Част III. "Една отделно взета страна" - с явната ирония в заглавието (намигането към Ленин) и мотото от Бердяев: "Утопиите изглеждат много по-осъществими, отколкото се смяташе някога...". Нараторът се завръща в България със самолет. Критика върху действителността, появата (отново) на мухата, естествено следване на фабулата. И тъгата, завладяваща завръщащия се българин. Но и спомените, които връщат в миналото. Личните. Градът, в който сме били деца. Колаборация на минало и настояще. И един чудесен диалог между героя и негов приятел от университета ("Среща с К.).

Всъщност какво се случва в България по време на референдума е темата тук. За да опишеш нещата автентично, трябва да се внедриш в лагерите на комунистите и патриотите ("юнаците"). В гл. 12. "Въстанието" следва дълго, упоително, иронично, критическо описание, но в същото време "Въстанието вървеше към провал, както се беше случило и исторически. И това правеше възстановката съвсем достоверна" (с. 228).

За България след 89-а се писа много през годините. Г. Господинов също участваше активно в процесите, писа и достатъчно много. А как върви референдума? Досещате се. "Старите вицове отново стават смешни. И страшни." (с. 263). Тези, които си искаха соца, го получиха.

Нараторът хваща самолета в "дванайсет без пет", малко преди капанът да щракне. Идва диктатурата на миналото.

В интервю писателят казва: "По ирония на съдбата в романа "Времеубежище" исках да покажа един вариант, в който светът от вчера рязко става светът от утре, хората гласуват за най-щастливото десетилетие от миналото си, в което искат да се върнат, защото настоящето и бъдещето са в руини".

Част IV. "Референдум за минало". Мото: "И като се обърнаха назад, видяха бъдещето си...".

Разказвачът се усамотява във францискански манастир в Швейцария, където на спокойствие проследява референдума в другите страни. Един референдум - провал. Ето кои отрязъци от време са избрали в някои страни на Европа: Франция - началото на 80-те; Испания - фиестата на 80-те; Португалия - средата на 70-те; Швеция - 1977-а; Дания - 70-те. След Дания следва глава за релакс (жанрът го изисква) - разказвачът пише в манастира, вали дъжд, той си спомня, после чете ("...опитах се да си спомня какво толкова велико съм прочел от последните няколко години, май за нищо няма да ми е жал", с. 282) - всъщност въпросът е, ако държавите се върнат назад в десетилетията, "какво ще стане с поезията и романите, които още не са написани и предстоят" (спомням си едно финално изречение на моя книга отпреди години: "Книгите могат да почакат, но животът не." Вече не знаем кое е наше, кое - чуждо, пък и времето... Дали има значение?)

Следва бившият Източен блок: Чехия - очаквате 68-ма, не, битката е между златната, нежната и пролетната революции - побеждава нежната - 90-те години; Полша - също сложен избор, в крайна сметка - 80-те. Рекапитулацията от Блока (с две изключения, България и Румъния) - всички избират 1989-а "като желано място за завръщане и рестарт" (с. 286). Идва "Приписка и смешен плач по 90-те" от разказвача. Разбираемо, защото тогава все още има "неприкосновен запас от бъдеще". Десет години по-късно той се е стопил.

И още няколко държави. Румъния - може би късните 60-те и ранните 70-те (от немай-къде), но все за капак - "безпощадният Чоран". Което важи не само за "румънския случай". А Австрия - каквато шарена и многоезична империя, такова и сегашното гласуване. Все пак печелят 80-те години (иначе: "Много неща летяха в подножието на онази 1939-а.", с. 289). Голямата загадка Германия (защото "там историята танцува най-дълго"); все пак - 1989-а (впоследствие - едно "Зацикляне в радостта"). В крайна сметка побеждават 80-те (баналните, скучни години). Да не забравяме, в Източните провинции "втората политическа сила беше партията на 30-те". Преди Швейцария има две глави за релакс, читателят да си почине (да се поразсее - къде съм аз, къде е светът). А Швейцария? "Швейцария избра неутралитета. Избра за свой период годината, месеца, самия ден на референдума" (с. 297). Да оставим квазидискусията това минало ли е, или не е, както и да е - Швейцария се превръща в емблема, "убежище от миналото". Италия влиза в текста като P.S. Гласува за 60-те. Спасява онова десетилетие, което не успяха да изберат в Прага, Париж или Берлин.

Гл. 14: "В крайна сметка на референдума хората избираха годините, в които са били млади" (с. 301). Всичко това онагледено в примерната рисунка на картата на Европа след Референдума. И след кратка рекапитулация: "Кутията на Пандора с даровете на миналото беше вече отворена..." (с. 303). Изключително точен и ироничен анализ.

В края на главата "Референдум за минало" Гаустин изчезва (нали знаете, че с Г.Г. са като скачени съдове, не може единият да е мъртъв, а другият - не). Гаустин е отишъл до 1939-а, а временно експериментът остава в разпореждане на автора.

Всичко това - по време на пандемията.

Част V. "Дискретни чудовища". Когато кутията на Пандора е отворена, какво да очакваме? Двете мота (имаше ли "мото" мн. ч.?), внушават, че "бесовете от миналото се вселиха в човека" (Гаустин) и раздвоението "Не знам кой от двамата пише тази страница" (Борхес). Експериментът излиза извън контрол. Проблематични стават Гаустин (Г.) и омнисцентният наратор (Г.Г.) - техните отношения, идентификации. Миналото е заляло света, но настоящето все още намира начин да се промъкне през някакви процепи (или се опитва). Авторът сполучливо имитира миналото като настояще, в което сам е герой. И тук, гл. 9, се появява "Синдромът на сляпата Вайша" (познат ни от доста по-рано, но днес със сигурност осветен от ореол): "характерен тъкмо с тази едновременност на минало и бъдеще, със способността (или проклятието) да виждаш света едновременно в неговото преди и след, никога в наличността му тук и сега" (с. 319).

Знаете ли защо Г.Г. е много добър писател? Заради, примерно, думите от гл. 10 на част V. Или гл. 11 с рисунките - "надраскани набързо лица", защото чрез думите и рисунките опитва да сподели нещо важно: писателят живее от въображението си, от това да произвежда лица на несъществуващи хора, герои без имена (и както той цитира дъщеря си Рая в "Благодарности": "героите ти нямат имена, за да не им ги забравяш"), разказва за оня "глад за лица" в казармата, но не само, "дори не мога да обясня какво точно" (с. 323). Писателят и тайната. И Хемингуей опитва, но не може да обясни тази Тайна. Обича импресионистите, през 1922-а е вече в Париж с първата си съпруга Хедли. Отбива се често в Люксембургския музей. "Ходех там почти всеки ден заради Сезан и за да погледам платната на Мане и Моне, а така също и на другите импресионисти, с които се бях запознал най-напред в Института по изкуствата в Чикаго. Живописта на Сезан ме учеше, че не е достатъчно само верни, прости изречения, за да придадеш на разказа онзи обхват и дълбочина, които се мъчех да постигна. Аз се учех от много неща, но не бих могъл да обясня на какво точно. Но това е всъщност и тайна."

Такива неща, и други, подплатени с лични спомени. Смешни и страшни.

Често използва съспенса, добре дозиран. Ето илюстрация на тези "удвоявания" (масови, "на било и небило"): в гл. 15. "Бургтеатър 1925/2025" е въображаемата възстановка на убийството на Тодор Паница във виенския Бургтеатър от 8 май 1925 г. Стрелец - Менча (Мелпомена, като музата на театъра) Кърничева. Това е, което зрителите искат: "корабокрушение на сцената ["Пер Гинт"] и кръв в салона".

Какво по-лошо може да се случи на живеещия в Апокалипсиса, особено ако е описващия го. Ето какво е записано в жълтия тефтер на Г.: "Докато пише роман за напуснатите от паметта, той самият започва да губи памет... Бърза да го завърши, преди да е забравил това, за което разказва" (с. 329).

Вече и ти си пациент. Първо забравяш имена. Името на жената, която чака на опашката за автограф след представянето на книгата ти. Когато ти подава книгата, пишеш общо, абстрактно посвещение, но тя настоява - "добави името, моля ти се...". Ще настоява, естествено, това е бившата му жена.

Следват прегледи при лекари, успокоения, анализи и самоанализи. Търсиш причините за забравянето. Списъците в началото и края, дневниците, промяната на почерка. Правиш филологически прочит на болестта - кои думи изчезват първо; най-зле е положението с имената обаче. "Ако му се налагаше да сменя езика, беше кошмар." А ако забравиш буквите? Забравянето, в какво се превръщат обръщащите се назад (към миналото) - в "стълб от сол". Трябва ли да почваме постоянно "на чисто"? А кое съхранява паметта? Може би енциклопедиите? (вж. гл. 3. със списъка). Или онова "Вървя напред и се превръщам в минало" (гл. 31), което обобщава опита на южноамерикански индианци, че "бъдещето е зад теб".

И все пак най-страшна е загубата на памет у писателите. Използваш някакви патерици - книги, библиотеки, медии, интернет, вървиш, наблюдаваш, записваш в тефтери, но пандемията те е всмукала вече.

Междувременно "възстановките стават все по-брутални, все по-автентични" - гл. 37. "Сараево 1914/2024" (с. 347).

И отново въпросите, пълни с тревожност, нервност, напрежение, възбуда: "Ами ако времето вече е спряло? Как ще разберем"; "А кое тогава се храни с време?"; сънищата...

Не вярвам да е производно от пандемията, но: "Преди няколко години тръгнах бавно да губя слуха си" (с. 355). Но когато слушаш музика - "Квартет за края на времето" от Месиен (изсвирен за пръв път през януари 1941 г. в лагер за френски военнопленници), в главата ти продължава да се върти фразата "И през войната са пеели птици. В това е целият ужас... и утеха".

В гл. 43. се съдържат няколко важни истини (на някого могат да се сторят апории, да звучат парадоксално, антиномично - не са): "Докато помниш, държиш миналото настрана"; "Колкото по-малко памет, толкова повече минало"; "Помня, за да държа миналото в миналото..." (Жълтият тефтер).

Следват: гл. 44. "На 7 съм..." (спомен); гл. 45. "На 6 съм." (спомен); гл. 46. "Остарявам." (фикция); гл. 47. "Трябва да съм на 3." (спомен); гл. 48. Синдром на непринадлежащите: "Никое време не ти принадлежи, никое място не е твое". С тези и други думи на Гаустин завършва този роман. Всъщност последната дума-изречение е: "Нелечимо". Това е диагноза.

Епилог: "Краят на един роман е като края на света, добре е да се отлага; "Никога не съм обичал краища..."; "Помня само начала."; "Вече не помня аз ли измислих Гаустин, или той - мен." Всъщност - всичко това реалност ли беше, или - фикция?

Отговорът: гл. "0" - възстановка на началото на Втората световна война. "Утре беше 1 септември." И наистина финалната гл. "-1": текст, отпечатан от ръцете на малко дете върху клавиатурата на майчината му пишеща машинка (неразчетимият ребус от с. 53, края на гл. 10 от ч. I). Всеки роман, спомен, е едно завръщане към началото.

"Моето последно времеубежище беше книгата, която писах тези години", казва Г. Господинов в едно интервю. Вярвам, че нейният самостоятелен живот ще бъде успешен. Георги Господинов ще ѝ помага, защото знае как. А на всички "бездомници в читалнята на времето" - късмет. И умната.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Господинов 2005: Господинов, Георги. Поезия и медия. Кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век. София, 2005.

Игов б.г.: Игов, Ангел. Оправдание на фланьора. // Littera et Lingua, б.г. <https://naum.slav.uni-sofia.bg/node/1766> (02.10.2020).

Памук 2012: Памук, Орхан. Наивният и сантименталният писател. София: Еднорог, 2012.

Шумелов 2004: Шумелов, Владимир. Накърнимото. Пловдив: Жанет 45, 2004.

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.10.2020, № 10 (251)