ФОТОГРАФИЯТА

Владимир Шумелов

web

Всеки петък след работа сядаха на една и съща маса и вечеряха. Срещу тях висеше стара черно-бяла фотография. В дървена рамка, фотография отпреди 50-60 години. Един старец с накривен калпак, седнал по турски на пода до ниска софра, върху която се вижда само хляб, лук (или чесън) и лъжица със сол, и нагъва нещо; в устата му са пъхнати палеца, показалеца и средния пръст на лявата ръка.

- Жесток е - каза той. - Виж как лакомо нагъва хляба.

- Не е жесток. Просто е гладен. Мисля дори, че има нещо нежно в израза му - отвърна тя.

- Боже, нежно, та той си е жив канибал. Погледни го, ще си изяде ръката.

- Просто е гладен. Уморен е. Седнал е след работа да хапне малко, каквото има. Сигурно е вдовец. Нищо повече.

- Мисля, че не си права. Помниш ли по време на гладните години в Сталинска Русия, на Юг. Е, неговият глад ми напомня канибализма на онези мужици.

- Не се майтапи с тия работи. Сред тия мужици е имало и потомци на някогашните българи-преселници.

- Гладът е като секса - първосигнални и интернационални са. От тях спасение няма.

Механата се пълнеше бавно в празничната вечер. Беше малка, стара, оригинална механа, останала почти непокътната през десетилетията. Кухнята й беше превъзходна. Вътрешната стена представляваше скален масив от пода до тавана, който леко се врязваше в основното помещение. Напомняше на умален фрагмент от Белоградчишките скали. На една от скалите висеше фотографията с дядката, а масата им беше срещу нея.

- А не мислиш ли, че той просто си чисти зъбите? - попита тя. - Точно по този начин човек пъха трите си пръста навътре в устата, а главата му е изкривена леко наляво. И не е задължително да е вдовец...

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.09.2017, № 9 (214)

Текстът е отличен с втора награда на Конкурса за кратка проза, организиран от LiterNet & eRunsMagazine (2017).