ПОЕЗИЯ - ЖЕЛАНИЕ ЗА ОЩЕ

Владимир Шумелов

web

След "Усмихни се, слънце" (библ. "Участие", Ст. Загора, 1995), една експериментална поезия "Поезинки-Patch-Work" (в колаборация с Мария Донева, Ваня Клечерова, Юлияна Радулова и Свилен Бинев) от 2006 г. и "Помня Едем" (електронно издание в "LiterNet" от 2008 г. и книжно тяло от 2017 г. в изд. "Омофор") от печат излезе третата стихосбирка на старозагорската поетеса Данка Калчева "Небе и домове на хора" под редакцията на Марин Бодаков. Тя е дело на великотърновското издателство "Фабер", илюстрирана великолепно от Бояна Петкова. Ето какво бяха забелязали нейните читатели/критици в "Помня Едем": че тя е дело на поет - детски педагог, че тя самата пише някак по детски, че детската/поетическата ѝ душа е копнежна по Бога, но "библейското не е дидактично", а "в стилистиката ѝ няма нищо повърхностно или клиширано"; тази поезия трябва да се чете в тишина и да се приема бавно, на глътки (Пламен Сивов). И още: "Стиховете на Данка Калчева са изкушени от библейския код, от праначалата на раздвоеното ни битие. Те са талантливо съпричастни към човешката участ и към хоризонта, който ни мами да оцеляваме. Да помнят Едем е участ на поетите. И тяхна драма." (проф. Валери Стефанов). Но също: това не е квазихристиянска лирика: "У нас обичайно ситуацията със съвременната християнска лирика е следната: ако е християнска, не е лирика, ако е лирика, не е съвременна, ако е съвременна, не е християнска... Калчева е от редките изключения на непреднамерено съчетание и на трите компонента. И затова писането ѝ не създава тягост, а усещане за простор, смирен простор." (М. Бодаков - в "Ходене по буквите", в. "Култура", бр. 21, 02.06.2017 г.)

Ще добавя, че втората ѝ книжка е тънка и стилна колкото първата, че има цветни рисунки (а на задната корица фотография - нестандартно - авторката с двете си прекрасни деца, снимка на Марина Чамуркова), че когато излезе от печат, Данка беше вече свършила своята магистратура по теология... Но все пак това е друга книга. Този път не толкова изкушена от библейското и вярата, от спомена за Райската градина.

Както и предишната книга, тя е структурирана в два цикъла - "Четка и тънкописец" и "Времето ме обичаше". Циклите в предишната книга бяха "Корен от градина" и "Кръвта е история". Разликата е видима: бинарното противопоставяне в първия случай е историите около Началото на света и Сътворението (корените, праначалата, Едем) vs Историята, съградена от кръв ("Дърво на живота", "Любов на кръст", "Истина на кръст"). В "Небе и домове на хора" то е: природа/вселена/натура/естество/същност/инстинкт vs душа/дух/памет/мечта. Което, разбира се, е общо и преплитащите се теми, реминисценции и образи от двата дяла съвсем не влизат в противоборство. Напротив, допълват се и обогатяват поетическото внушение.

Предвид заглавието на стихосбирката: ако небето/небесата/селенията/висините е оная сфера/купол, която ни защитава и поддържа живота на планетата (а в религиозните представи е място/царство/наследие, обитавано от Бога, ангелите и праведните души; вж. Едем в предишната стихосбирка), върху която поетът-художник рисува своите образи, то домът (или огнището като архетип на дома) е "съвкупност от образи, които дават на човека основания или илюзии за стабилност. Домът е жилище, където човек се чувства уютно, сигурно и спокойно. Домът е там, където те обичат" (Уикипедия). По-едро казано - в живота си човек пребивава между горе и долу, небето и земята, високото и ниското, мечтата/идеала и бита/всекидневието. Стъпил на земята здраво, но загубил паметта си, кремирал мечтата си; или превърнат в дете, Сизиф и Прометей, обитава един свят на чудеса, сам превърнал се в чудо на природата, така, че "и времето ме обичаше", бори се с него и побеждава.

Пречупено през поетическата оптика всичко това изглежда така: в първия дял на книгата "Четка и тънкописец" поетът-художник извайва по детски наивно и вглъбено природата (встъпителното "Зелено" - помните ли онова "Зелено" на Вазов?, "Макове", "Природа", "До утре" и др.), опива се от красотата на сезоните ("35 сезона"), търси своите обекти на границата между водата и земята ("Следобед навън", "На кея"), сред дребните и незабележими детайли на това-наоколо ("Стена на килер"), църковните стени ("Етюд за църква"), болничните дворове ("Август в болничния двор"), в красотата на труда ("Шивачки") - едни "рисунки на движението", уловили непреходността в "неверието", "гневът и радостта", "тъгата", "отчаянието", "успехът на разума", "щастието", "любовта, морето", "гордостта", "докосване[то] до смисъла". Поетесата определя тези уломки и като етюди - "за натюрморт с бележки" (подобно на онази картина на Ван Гог "Селяни, ядящи картофи" от 1885 г.), "Етюд за църква", и като фрагменти - "Летен фрагмент", но по същество те са наистина "докосване до смисъла" на битието, когато чуваш "гласът на вселената" в "копитата на коня", когато "Тревите утре ще са весели/ и тънък въздуха/ с крила на пчела", когато "Децата ми, като всички деца/ живеят без минути/ в истина и мигове". А бялата църква с щъркеловото гнездо е увенчана:

И с кръст.
Тънък и непоклатим.
За фон - небето
и домове на хора.
Като всичко друго,
можеш да го изпълниш
и с едра четка, и с тънкописец.

("Етюд за църква")

Този образопис с основен център натурата в първата част на втория дял "Времето ме обичаше" донякъде отстъпва място на историческите препратки/реминисценции с образи и обекти от митологията и древността. Тук са амфората ("Амфора"), древногръцките войници ("Воини"), Ахил ("Победителят"), Дионисиите ("Дионисиеви нощи"), Сизиф ("И аз към Сизиф"), титанът човеколюбец и правдолюбец ("Прометей"), мечтателният неблагоразумен син на Дедал ("Икар"), древният предшественик на Ахтопол ("Агатополис"). В "Помня Едем" историческото е по-старо, библейско, от Праначалата на човешкия род, Сътворението, докато тук е по-късно, древногръцката митология. Общият топос в срещата на история и съвременност в двата случая е паметта. В "Помня Едем" родена от "спомена към Едем", а тук - от знаците на една земя, която наричаме родна, но носи белезите на вековете: "Земята тук е пясък и скали/ пръст и борове", "Земята тук е разказ/ за предишни божества...", "Земята тук е бряг", една "стихия, история", която ни "надживява" и "се ражда точно тази сутрин,/ пред очите ни" ("В Агатополис"). Поетесата намира онези релевантни за българина "места на паметта" (по Пиер Нора), свързани не само с далечната, но и близка история, понякога с интимни или общочовешки интонации ("Портрет", "Писмо до мъртвите поети", "Мястото на животворящия", стиховете, свързани с древногръцката митология). С прецизен поетически език и много любов, по женски мека и одухотворена от копнежа по Бога, невинна като рисунка на дете (но "Да рисуваш дете е смелост...") и ненатрапчива, като следва една линия от интимното към всечовешкото, тази стихосбирка овеществява паметта чрез текст. Архивира миналото и настоящето с езика на високата литература. Ето така:

Мекота

Замръкват камъните тази вечер,
налети със спокойствие и слънце.
Заоблени, омекотени от дългата си памет
за пътища и корени, и къщи.
За разказите на дъжда и вятъра,
че съществуват кръговрат,
пространства и посоки.

Поезия, която освен че трябва да се чете бавно, иска съпричастност, разбиране, дописване, която звучи "Като връзка/ раздяла/ въпрос/ удивление/ финал/ желание за още". Именно: "желание за още".

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.03.2021, № 3 (256)