|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
НА ПОЕТЕСА ЩЕ МИ СЕ ПРАВИШ, А? В центъра по хемодиализа на градчето имаше три машини за чукане на очукани от живота хора. Най-добре чукаше средната машина. Докато чукаше, кръвта рисуваше вишни по белите чаршафи, по белите мокети, по белите тапети. В такива мигове на чукане зяпах в тавана, докато главата ми не се превърнеше в пневматичен чук. На поетеса ще ми се правиш, а, викаше средната машина и ми показваше среден чук. Сега ще те пречукам, за да знаеш как се зяпа в тавана. На чехълче ще те превърна, и без това, си ми под чехъла, че и под микроскоп не можеш да се видиш. Без кости, мускули и нерви. Без мозък, че кога ли си го имала? Аз съм чехълче, под чехъл, повтарям си, без кости, мускули и нерви. Без мозък, че кога ли съм го имала. Само кълбо напред, кълбо назад в гетата на чаршафи. Докато събуя чехлите и обуя гетри, и без това цял живот обитавам гетата на чаршафи, и оставя мръсни отпечатъци по белите чаршафи, по белите мокети, по белите тапети. Та и санитарката, дето всеки път ми вика: "Пак си оцапала чаршафа", не може да се сети как съм нацвъкала с вишни и тавана - пиктограма на сърце, отвсякъде очукано, дето още чука.
© Веска Гювийска |