Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ТИХО
web
Тихо, тихо е днес. Светулките паднаха,
изтъняха бавно след тях и летните свещи.
Птица вдигна небето, с въглена драска,
а листото в парка се уплаши от нещо.
Човекът на пейката шепне думи на залеза
и го гали така, както галиш тъгата,
но е толкова пусто, че и пръстите спират
и замират бездетни, несвили гнездата си.
Вечерта вдига четка в синия въздух,
търси езерни багри, за да докосне мъжа,
забравен на кея като крепа след кораба,
извървял своя път, без да остави следа.
На съня ли са това капките восъчни,
на нощта ли дълбоката, влажна пътека,
по която припна този летен заек - денят,
и остана сянката, да изпрати човека?
Тихо, тихо е днес. Заспаха светулките.
Една само с фенерче отваря крилцата
над пейката, където седеше мъжа,
и го търси, но той вече литна нататък.
© Васил Славов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.09.2015, № 9 (190)
|