АХАВ

web

На приятелите ми - летящите
риби, които загубих.

Все тези неми грехове, които в ледовете се разбиват,
а китоловната душа след белия си кит не спира
луната на окото да отваря, да хвърля нощното мастило,
да дави дни, да се възправя, събрала сетните си сили,
загубена с компаса на небето, затрил високите мъже,
поели след блеснàта на съдбата, без никой в Бог да се кълне,
без никой да хаби солта си, загледан в земния живот
когато като кръст избухва стихията на дивносветъл лоб.

Видяли го... Така разказват... Легенда, преспа в океана,
притулен в края на всемира, пасял в ливадите от пяна,
дарен с венеца на безкрая - бездънно, плачещо око;
невинно яренце в звездите, до облаците стигнало само,
обречено в гонитбата за ласки над глухата пустиня да тръби,
кожухчето си бяло да търкаля по зъбери на острите вълни -
различно от цвета на мрака, обречено на жертвен миг,
когато копието на ловеца пада и с него глухия му вик.

Видяли го! Душите вдигай в пътеката за паднали мъже,
докоснали и обругали всичко с души, разкъсани от зверове,
в съдби, посърнали от тихост и думи над изтръгнати езици,
когато гониш спомен и животно със същите ръждясали зеници,
далеч от мъртвите руини, затънал в облокаменни реки...
А океанът още диша и мами в силата си както и преди.
И в него Белият играе... Платната горе! Ноздрите трептят!
Бутилки, копие, скрижал забравен... Започва призори ловът!

Дни, месеци... И само слънце. Кога ще видим белия му лик?
Далеч пред кораба нощта пропада, а с нея срязаният вик;
по палубата - пикоч и мехури, отгоре - тежки облаци от пот,
понякога зад борда пада сянка, проклела този страшен Бегемот.
Очите - побелели, полудели вече от взирането в празното море,
оттук нататък камък е съдбата и май до крак ще трябва да се мре.
Остана мухъл, плесен и сухари. Вода? Брои ли някой дните?
Окото му ни гледа. Виждам! Присмива ни се, там, от глъбините.

И всяка нощ вълна с вълната, мъжете, тез летящи риби,
загубили надежда, скачат и в мрака на съня гнездото свиват:
хрилете на душите им изгасват сред светлозвездния въртоп,
скалите им разместени се клатят без смисъл в този груб живот,
сред тази вечна необятност, останала без силни брегове
където да завържеш възел и отгледаш богоравни синове;
чедата ти да стъпват в стъпки, след края ти да пренесат кръвта,
нали затова бе тази тежка лудост да спреш, да покориш деня...

Прободена черупката се влачи, последна дрипа сред вълните,
пробойните й като ями зеят, а мачтите й - кътници избити.
Заклещени под перилата, изстиват двама-трима мъртъвци,
добре, че тежкосолна е водата и миризмата ще ги пощади.
Защо не зърнаха пред края на кита белозвездното платно,
с мечтите си да се повият, да плюнат, без да питат за какво;
изгаснаха така самотни, тъй както бяха блъскали в безкрая,
а казват, че ако вървиш по пътя, ще имаш вино и сардини в рая.

Оттук насетне само мир и равно под гробището на морето;
коруба, сънност на покров, мъже без сан, залитнали далеко,
оставили телата си в солта, мечтите - в мрежите на океана,
и споменът за тях умира вече, прокапва с кървавата пяна...
И толкоз с грижите на таз земя! Една бутилка само се търкаля.
Зловеща риба ръфа от плътта на слънцето като за показ спряло.
Тогава, казваш, краят е дошъл. Но трепва мъртво, пръхва дим
и като тиха лудост някой изпълзява... Това е този кучи син -

в ръката - копие, мъртвешки скули, с походката на рухнала жена,
люлеещ стъпки като метроном на бога, забравен даже от смъртта,
подобно мисъл, спряла до съня ти, която чисти дрехата на прага,
подобно гузен спомен, дето всеки крие и в дъното на паметта полага;
замрял за миг - олющен белег върху кората на изстинал кораб
или кормчия в призрачна галера, която мътното към Хадес пори -
с усмивка върху зъбите - луна, пренесена от другата вселена,
и тръгнал с поглед право към целта, сиракът както в пътя си поема:

сакатото си тяло влачи към портите на падналите перила,
замира там, очите му разсичат корема труден на нощта,
от който обичта ще се роди, от който щастието ще изскочи,
не е ли приливът това, и чува как подмолното клокочи,
как слитат тъмни пластове мастило и хоризонтът се изправя,
как изгревът юздите си подръпва и хвърля ярката си лава.
Искрящо бяло... Може би очите? Отиват си... Не, не сега,
когато като преснобяла грива изгрява бурната, бушуваща скала,

разсекла времето, небето, океана в един безумен, светъл скок,
събрал в дъгата си тъгите и силата на цял един живот...
Полита Белият, изпънал струни - играе, пърха и кръжи,
дете на слънцето и на звездите, бучи, премята се, морето ври,
а някъде, върху дъските коленичил, един умиращ като в сън ридае
видял мечтанието свое, преди да пренесе торбите си в безкрая,
отрекъл се от копието тежко; защо ли тъй очите му горят,
дали не искат нови да прогледнат или като сърцето го болят.

И беше гръм... Прохожда тихо. Вълните крият гладколобото китле
и две залутани по пътя пръски докосват посивялото лице,
което чезне в разтрошената гемия - часовник с времето умрял,
последният от всички солни хора, съдбата си като кошмар прозрял,
успял в невидните, умиращи лъчи, загубен и сакат да се пречисти,
да среже пътя, миналото да обели, тъй както люпиш тежките си мисли.
Ахав! - така го знаеха с човешко име - потъна в синкавата морска пръст,
а от небесните вълни като брега дочакан изгря самотен Южен Кръст.

© Васил Славов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.12.2013, № 12 (169)