|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЛУНАПАРК
Радостина А. Ангелова И двете са забелязали младия циганин от лунапарка. И спорят в леглата си дали наистина е циганин с тази бяла кожа и зелени очи: - Сигурно е крадено дете! Виж, и ръцете му едни такива мънички, слабички, фини, само да галят - и се киска в тъмното. - Ако не са останалите мургавели, изобщо няма да си помисля, че е циганин... - На мен точно ръцете му ми харесаха - силни, яки, мускулести... Ти да не си видяла някой друг? - Стига бе, бял и зеленоок циганин насред лунапарк в това забутано крайморско градче - колко мислиш, че са? - Добре де, но хич не ми се видя слаб и нежен... По-скоро може да ти извади душата за една нощ - кикотът е вече откъм другото легло. - Хайде да спим сега, пък утре ще отидем заедно, ще разберем коя е права... А Кирчо Белият тъкмо заключва оградата на лунапарка. Стисва катинара с лявата ръка, бутва с палец халката, подпира я на желязото отзад и... халката се отплесва. Тогава вади по-късата си и слаба дясна ръка от джоба да си помогне. Слага катинара и се отдалечава в тъмното към светлинката на фургона. Грабва със здравата ръка тубата с вода за през нощта и влиза. Семра вече го чака за вечеря. Окръгленият й корем подпира ръба на масата и Кирчо Белият се усмихва - още малко остава. Детето му няма да мине през домове за сираци, няма да знае глад, нищо лошо няма да знае. Ще живее в този лунапарк, който приюти и него, сакатия, и влюбената Семра. Какво му трябва на едно хлапе: баща, майка и лунапарк - мисли си и жадно отхапва къшея хляб с белите си зъби. Единственото, което иска за детето си, е ръцете му да са еднакви. Само това.
© Радостина А. Ангелова |