Радостина А. Ангелова

web

Подреждат се в редица, угарта е бяла, а семената - тъмно сини, засети с писалка “Parker”, но най-добрите може и да не се появят, може да са още там някъде, объркани в мрака на мастилото. А и веднъж видели слънце, не е ясно дали ще имат късмета да бъдат поливани с погледи достатъчно, за да избуят.

Клише - казва той, - дай друго.

Всеки иска да ги направи съвършени. Като изящно френско блюдо, в което пъдпъдъците са киснати в “Chateau La Grave”, реколта ’97, чипсът е от месото на черно прасе от Ломбардия, а под стръка див чесън дреме резен манатарка от далечна планина (местните й казват Родопи). Но в тенджерата ми къкри бобец с пресен джоджен, а боб по нашия край - във всяка къща.

Не ти се получи - отвръща, - бобът е по-вкусен, откъдето и да го погледнеш.

Всеки иска да са уникални. Совалката да пее, докато ги тъче, а ръцете на тъкачката да не се уморяват, докато дърпа бърдото. Да бъдат като белгийски гоблен от 15. век в балната зала на датския дворец Helsingør и дори изнищени от старост да не отделят погледите от себе си. И да им се възхищават. А вместо това излиза кълчищена черга - рано или късно я постилат на кучето пред вратата и то е единственото, което наистина й се радва.

Не става - мръщи се, - много е отнесено.

Значещи - всеки иска да използва думи, които се забиват в ума. Куршуми, които поразяват и се разпръскват в съзнанието на хиляди парченца, така че щом чуеш “Пролет моя, моя бяла пролет”, да проблесне само едно име и да ти се иска да прочетеш пак, и пак... А моето убождане е като от импотентен комар: само най-чувствителните го усещат и то заради добротата си, ахват, за да не ме наранят.

Студено, изобщо не стигаш до същността - махва с ръка той, сякаш отпъжда словесната ми импотентност като заразна. И си тръгва.

Затварям очи и не зная на кого да се моля, защото и без това музата е създание коварно, щом носи рокля и не носи бельо. Няма да дойде при мен, ще иде при мачовците поети, докато жените им са на работа. Не виждам промъкналата се сянка, която грабва бялата ми угар в малките си пръстчета, изобщо не поглежда синините по нея и бързо-бързо я превръща в самолет. Виж как лети, виж!

Самолетът е отлетял зад фикуса бенджамин и имам само трошица време, за да зърна искрата на твореца в щастливите очи на сина си.

Думите върху листа. Онези, които летят и превръщат хората в богове.

© Радостина А. Ангелова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.06.2011, № 6 (139)