Петър Доков

web

КЛЕТВЕНА ДЕКЛАРАЦИЯ

Долуподписаният Петър Найденов Доков,роден през лето господне 1944,баща на Жени (1974) и Ния (1994),отроче от мъжки пол с майка Цветана и баща Найден от китното и будно троянско селце Дълбок дол,се явявам пред съда на читателите (дай Боже, дано има такива!) и декларирам (със знанието, че мога да бъда отлюспен още тук и веднага): Ще пиша истината и само истината (такава, каквато съм я виждал с моите очи, каквато съм я чувал с моите уши, каквато съм я докосвал с моите ръце).

Обвинението по всяка вероятност ще ме подведе под отговорност, че използвам ненадеждни източници на информация. То ще се позове на педантични твърдения, че виждаме различни предзнаменования в едно и също явление; че чуваме различни послания от един и същ глас. Ще отговоря априори: това е всичко, с което разполагаме. Всичко друго е извън нас. То не е част от нас, макар че по неведоми пътища ние сме заключени в него.

Заставам на позициите на мемоарист с неговото изконно и неотнемаемо право да пише какво е чул, видял и разбрал,а не това, което е станало в действителност.Приемам, че нещата са каквито вярваме, че са,а не каквито са сами в себе си.

Апендикс 1: Авторът няма право да навлиза във владенията на трактатите, монографиите или какъвто и да е друг вид научна литература с доказателствен или евристичен характер.

Апендикс 2: Авторът има право да се позовава на избрани от него авторитети, без да цитира изрично имена и заглавия. Достатъчно е само да подскаже по някакъв начин наличието на чужд принос.

Апендикс 3: Авторът няма право да прави каквито и да е било справки в библиотеки. Може да пише само неща, които си спомня. Така, както ги помни. Уточняващи въпроси в приятелски кръг са допустими.

Апендикс 4: За яснота на изложението са използвани следните символи:

[...] Излизане извън повествованието, прекалено дълги илюстриращи примери, препратки; свързване с настоящето, миналото, бъдещето или хипотетичното.

{...} Екскурси, ревизия на постулати, спомняния и рефлексии при последното четене преди редакция.

@ Маймунката е важен знак, който може да срещнете по-нататък в тази книга. Отразява възможна неточност, овехтели спомени или произволно допускане. Читателят е помолен най-учтиво да си спомня за него всеки път, когато нещо го кара да повдига вежди в знак на недоумение или недоверие.

Рефлексиите идват по тяхна воля, а не по наше желание. Иска ми се да вярвам, че тази тяхна спонтанност е избирателна, а не случайна. Така ги и отразявам, но - уверявам ви - правя опит да се върна към темата.

НЕОБХОДИМИ УТОЧНЕНИЯ

Сухият юридически и експлицитен характер на договорните отношения и декларации за почтеност в намеренията ме задължава да формулирам една моя разширена теза, за да не бъда критикуван на всяка крачка в страниците, които следват.

Без съмнения, с пълно и неоспоримо основание, някои будни като вас читатели ще си кажат:

Защо трябва да вярваме в личните впечатления на един-единствен човек? Ами ако те са Празни мисли на един празен човек?

Може и да е така. Но преди да изречете това, ще ви помоля да си спомните: в света може да има Абсолютен разум или Бог, но няма колективен разум. Има идеологии и религии, които поглъщат като черни дупки отделните циркулиращи по свои орбити монади и като вампири изсмукват всичката жизнена сила от тях. След това, благодарение на експроприираната от нас сила, идват и се прокламират като истини от последна инстанция и защитници на нашите права и интереси.

Представят се с различни имена - древни и съвременни, теологични и атеистични, авторитарни и демократични, либерални и консервативни, леви и десни. Повярвайте ми, всички те са феномени на един и същ дълговечен и всепроникващ демон - ламтежа за политическа власт и икономическо господство, който идва и неусетно ни впряга в своя ярем. Понякога въпреки нашата съпротива или апатия. Но достатъчно често с нашето активно ентусиазирано участие, което се превръща в съучастие. Това не ни пречи да виним хора или политици, на които ние сме делегирали правата да решават нашата съдба.

Що се отнася до относителната безтегловност на индивидуалното възприятие на мемоариста, помислете и за себе си: съществува ли за вас нещо, което вече не е във вашия разум или памет? Има ли нещо, което е извън тях? Ако се изхитрите да отговорите положително на този въпрос, не забравяйте да подготвите и обяснение: откъде знаете, че това нещо съществува?

Не започвам с времето Преди да се родя, макар че такъв подход би могъл да изясни още в началото някои важни последствия. Не тръгвам и от деня, в който съм се пръкнал на бял свят. Започвам с Време разделно за мен, 1978 година.

Човек обикаля света да открие каквото му трябва и го намира у дома, когато се завърне там.

Без да знам по онова време тази английска поговорка, на Първи април - празник на приятелските неистини и закачки, тръгнах да търся Разковничето. Не бях избрал датата нарочно. Тогава потегляше група на "Балкантурист" за уикенд в Париж. Бях си наумил, че ще забравя да се върна. Мислех си, че съм преживял предварително избраната от мен доживотна разлъка. Излъгал съм се двойно - и за силата на забравата, и за времетраенето на разлъката.

Престоях години в града на безкрайния празник, в Ню Йорк, в Ню Джърси, във Вашингтон, в Мюнхен. Бях дори на Райския остров на Бахамите. Не открих Разковничето никъде. Едва сега, когато започнах да събирам мислите си, разбрах причината за моето фиаско - аз просто не съм знаел какво търся! Нито като цвят, нито като вкус, ухание или словосъчетание. Някой да не остане в заблуда - това признание не означава, че вече знам какво ме е карало да се щурам като луд по света.

Да не говорим за предпочитани форми - едни обичат охолството на Рубенс, други предпочитат болезнено постни дълги бедра. Когато човек има достъп до едното, някакво дяволче го кара да бленува за другото. Някои предпочитат откровена диктатура, други и сега посещават сайтовете на мазохистични спектакли с демократични имена. Хора с диктаторски апетити се преструват на демократи. Някои се уповават на Бог. Други го проклинат, без да вярват в неговото съществуване.

При срещите си с много хора по света оставах с убеждението, че никой от тях не е открил Разковничето. Някои продължават да го търсят. И страдат от неуспеха си. Други започват да вярват, че то не съществува. Те също страдат, мислят, че са измамени от анонимен лъжец. Вярно е, срещал съм и доволни, дори щастливи на пръв поглед хора. По тях обаче рядко и трудно можем да забележим следи от търсене.

Малко се отклоних и бързам да се върна към повествованието. След като научих и премислих цитираната поговорка, след много влачещи се дни и неусетно отлетели години реших да повярвам поне на втората й част - ...и се завръща у дома, за да го намери там. Реших и аз да се разтършувам у дома. Променени обстоятелства изненадващо направиха това възможно. Преди бяхме обявени за предатели и невъзвращенци, изведнъж се превърнахме в желани гости. Разковничето обаче не ме чакаше на границата с букет от цветя. Гледах и се вглеждах. Уви, не го открих скътано и зад паяжините в някоя ниша у дома, чакащо блудния син да се завърне и да го грабне с треперещи ръце като несполучил досега иманяр.

Тогава ме посети искрица прозрение: проблемът идва не само от някаква своеобразна форма на духовен или физиологически далтонизъм. Въпросът може би трябва да се постави открито:

"Може ли човек да намери нещо, което не е загубил, което не е имал? Нещо, което не му е дадено да има?"

Не струва, твърде песимистично. Тогава да проучим друга логическа догадка:

"Може би Разковничето е самото Търсене, а не Намирането?" Песимизмът отново се нагнетява, защото в такъв случай мислите неусетно ни отвеждат до мита за Сизиф.

Проблемът преминава извън зоната на контрол, когато у някого се прояви потребност от нещо, което поради неговата несетивност, неизмеримост и неясност на ежедневен език спокойно можем да наречем Нищо. Но нищо с главна буква, защото то все пак би трябвало да има някакво битие, щом може да ни притиска така безкомпромисно към мисли и действия, които не могат да бъдат обяснени със слабост на разума или приписани на интуицията. Остава хипотетичната възможност за Пряко знание и Преки директиви, но при непречистен светски и духовен живот тази възможност не може да бъде обсъждана сериозно в моя случай. Не можем да използваме и думата трагикомедия, защото по дефиниция този жанр предполага не само преживени премеждия, а и последвал катарзис.

След самонаблюдения и наблюдения върху други стигнах до един извод: когато човек бяга огорчен от едно място на друго, неосветено и затова обещаващо, той просто подменя старите си проблеми с нови. И нещо много по-важно - той прави неосъзнат опит да избяга от себе си, което като правило се оказва невъзможно. Поне докато е жив, а може би и след това. Зависи в какво вярваме. Разумът е завидно находчив и често има успех, когато искаме да излъжем някой друг. Той е още по-изобретателен и в същото време категорично безпомощен, когато се опитаме да излъжем себе си. Разумът е безсилен да обезсили някакъв вътрешен (или външен?) коректив, който не му позволява да се самоизлъже или излъже нещо заложено дълбоко в нас. Особено при човек със скрупули. Рано или късно съвестта се връща като бумеранг и взема с наказателни лихви своето от всеки, който се е съблазнил да се опита да излъже себе си. Може би защото е направил опит да излъже Твореца - Бог или Природа?

Спомням си историите за стария Рокфелер. Към края на своя земен път той бил споходен от Скрупулите и започнал да раздава стипендии и да строи безвъзмездно обществени библиотеки и храмове на културата нашир и длъж по необятната американска земя.

"Аз съм взел всичко това от хората и трябва да го върна на тях" - обяснявал той изненадващо и безрезултатно своите неочаквани действия на недоумяващите си наследници.

Всички го гледали изпитателно - някои с двусмислени, други с еднозначно осъдителни, криви усмивки. Едва ли обилният филантропичен душ е изиграл ролята на катарзис за стария потосмукач, не го разбрали и най-близките. По разбираеми причини най-вече те. Съмнявам се дали с милионите си е успял да си купи индулгенция.

Въпреки многото примери и доводи на нашето съзнание, обяви Радио Ереван, опитите да излъжем безнаказано себе си продължават. Нещо скрито дълбоко в подкорието или извън нас притиска разума. Къде ти място за разум, когато вътрешен първичен инстинкт се самовзриви и изтласка навън всички прагматични и морални доводи! Изглежда, програма за преодоляване на този проблем не е инсталирана в нас. Нито е оставен празен слот за инсталирането й.

Защо Колажи?

Избрах това заглавие, защото изпитвам сериозна трудност да сглобя в монографичен вид прекалено широк спектър от спомени, мисли, преживявания и догадки; да съединя в едно противоречащи си и дори взаимноизключващи се тези и илюстриращи ги примери от моя живот. Читателят е помолен да приеме априори този сценарий и да открива сам свързващи елементи. Ако има такива.

Мислил съм за заглавие от рода на Несресани мисли, защото то би отговаряло точно на моя начин на мислене и изложение. В същото време ми се иска да кажа нещо смислено и сериозно. Влюбен съм в заглавието Преди да се родя и след това и съм се опитвал да го перифразирим по такъв начин, че да отдам дължимото на автора и в същото време да изразя това, което искам от себе си. Не се получава. Ще направя едно фактическо отклонение - единствената книга, която взех при напускането на България през 1978 година, бе Мъртво вълнение. Мислех да покажа на хората там през какво са минали хората у нас. Някои наши ме обвиниха в диверсия:

"Такива неща не могат да се издадат в България. Това е само за външна консумация."

След такива обвинения човек трябва да доказва, че няма сестра.

Мислих и за много други перифрази на произведения на именити наши и чуждестранни мислители, защото ми се искаше да втъка в моето повествование тяхното наследство в максимално кондензиран вид. Едно включено заглавие на познат и признат писател може да замени страници с обяснения. Не можах да си позволя това, в много от случаите, защото впечатленията ми от тях са толкова силни, че обезличават собствените ми напъни. Споменът за един сполучлив колаж, който направих преди петнайсетина години, ме върна към прагматичния подход. За него ще стане дума след малко.

Колажи не задължава с определен стил, метод или хронологичност. Те дават възможност да се налепят в съседство картини и части от картини, които на пръв поглед са несъвместими. Мога да използвам и чужди картини, за да придадат тежест на скицираното от мен. Ще забележите - не винаги цитирам директно, но по някакъв начин винаги се стремя да отбележа чуждия произход или принос. Не се страхувам и от клишета - те не биха били толкова устойчиви (макар и банални от предозиране), ако не синтезираха в себе си значима приятна или отблъскваща мисъл.

Признавам - изпитвам неимоверни трудности да закотвя мисълта си на едно място, върху един предмет или идея за продължително време. Тя е като маймунка в джунглата. Скача от клон на клон, после се хваща за някоя лиана и се прехвърля на друго дърво. Процедурата се повтаря без каквато и да е последователност и избирателност. От време на време скуката от привидната еднообразност на дърветата прогонва маймунката навън и тя гледа джунглата отдалеч. Тогава пък забравя, че в джунглата има дървета. А без дървета няма джунгла, в която може да се заблуди от скука и да бъде принудена да търси изход.

Компютърният знак на маймунката в апендикса не е случаен - той е нашият семеен прякор. Освен това по китайския календар съм зодия Маймуна, което може би обяснява много неща.

Та това са методологичните съображения, които ще ме водят напред. И още нещо - ще срещнете много въпроси, но на отговори не се надявайте. Може би само на предположения и догадки. Логични, разбира се. От гледна точка на моята логика.

Богинята е името на споменатия от мен колаж. Той не бе замислян предварително. Просто се готвех за годишен отпуск и един ден обиколих няколко туристически бюра, откъдето събрах десетки проспекти за близки и далечни курорти. Привлекателни плажни ивици, архипелази от малки екзотични островчета и, разбира се - красавици с напористи гърди, знойни бедра и високо повдигнати сластни дупета. Материал за пресъздаване - в изобилие.

След малко игра с ножиците кастингът бе проведен. При монтажа на тялото на Богинята обаче бях допуснал неволна грешка - на мястото на бюста съм поставил обърнато на 180 градуса стегнато дупе. Получи се нещо като пясъчен часовник - както и да го обърнеш, все върши работа. Симбиозата бе така съблазнителна, че реших да не поправям грешката си. Там, където се събират двете части, опасах зелена змия. Клише наистина, но трябваше да прикрия следите на ножиците. В устата на змията поставих триизмерна декоративна ябълка. Изкуствена, защото истинската след някой и друг ден щеше да замирише неблаговонно, а нали изкуството трябва да е вечно?

За да обоснова неволната си грешка, си спомних думите на една надарена реформирана пуританка от Вирджиния, която ми обясняваше:

"Бог е поставил гърдите на това място на жената, за да създават впечатление за дупе и да вдъхновяват мъжа при изпълнение на неговите човекотворчески задължения."

Горкият Зевс! Какво ли е виждал той при посещенията си при Йо и Европа! Вероятно Швейцария не е съществувала по време на неговото богуване, щом се е главоболил да превръща девици в телици.

Не можах да намеря подходящи крака за шедьовъра си и това ме принуди да го посадя в края на една джунгла. Богинята се извисяваше високо над вековни дървета, които едва стигаха до колената й. По-нагоре не ми трябваха. Оставаше нерешен въпросът с главата, защото подобно тяло изискваше невероятна глава. Точно каква, не знаех. Решението отново дойде спонтанно - главата на Богинята просто не се виждаше от игрална рулетка, която беше едновременно и в ролята на широкопола плажна капела.

И тъй, основните атрибути на Богинята на свободното време вече бяха на мястото си и възбуждаха асоциации за изобилие, достъпност и гарантирано качество на услугите. Не можеше и да бъде друго, такъв бе замисълът на снимковия материал от рекламните проспекти. На мен ми е трудно да ги различавам от програмните документи и изборните обещания на политическите партии. Може би защото ги правят хора с еднакви професии - аранжорите на общественото мнение.

И тъй, оставаше да помисля за екстериора. Долу в низините налепих колони от лежащи на плажни ивици летовници. Те изглеждаха като мравки в краката на Богинята. Намерих място за Световния търговски център и Статуята на свободата. Тя, горката, беше обърнала завистлив поглед нагоре към Богинята и изглеждаше жалка и дрипава в сравнение с нея. Но какво да се прави - с такъв материал работех. С това моят принос към модерното изкуство дойде до завършен край. И видях аз, че стореното от мен е добро.

Окачих колажа в офиса си и в началото наблюдавах скрито какво впечатление прави на посетителите. Никога не бе игнориран, но коментари имаше много рядко. Подарих го на първия посетител, който показа (и изрази!) естетически усет и окачестви по достойнство качествата му. Съжалявам за едно - той отнесе колажа, без да повярва наистина, че съм го създал аз.

Дори не си запазих снимка на Богинята! Спокоен съм, момчето без съмнение има вкус към хубавите неща. Ще прочете и тази книга, ще ми изпрати снимка.

Тук ще се спра на спомен от ранните ми детски години, който май има нещо общо с избраната от мен форма колажи.

Много обичах да си играя с пластелин, но по един особен начин. Купувах всички налични цветове, смесвах ги, мачках ги в трескаво очакване да се получи някакъв нов, особен, невиждан от никого цвят. Можете да си представите всяко мое поредно разочарование - друг цвят наистина се получаваше, но не ярък и непознат за мен, а обикновеното ежедневно кално сиво. Ега си цвета! Бях възмутен - от толкова различни ярки цветове се получаваше безцветие и невзрачност.

Сега у мен се промъкват коварни мисли. Отново възнамерявам да направя нещо подобно с писаното слово - да свържа разнородни идеи в общ колаж. Дали всяка от тях ще успее да запази своята автономност, без да стои изолирана и изоставена от другите? Спирам да спекулирам на тази тема, за да не вкарам отново сам вълка в кошарата.

Като млад имах и друга идея. Да напиша книга, в която номерацията на страниците да няма значение. Читателят започва някъде от средата, връща се пет или десет страници напред, след това скача с 20 към края. И така, до края на света. Сто прочита, сто книги. Както и да разгръща страниците читателят, винаги ще има някаква логическа последователност и безброй различни фабули. Иска ми се да вярвам, че форматът колажи отговаря, макар и частично, на това мое намерение. Наистина не за скокове от страница на страница, но поне от глава на глава.

Защо изобщо се захващам с тази работа, след като бях решил да не пиша? Преди петнайсетина години, омерзен от работата си на манипулатор на общественото мнение, изхвърлих целия си архив с намерението да не драсна и ред повече. След това се изкушавах на няколко пъти да напиша нещо, но някак си не се получаваше. Вече не обичам да предусещам какво ще се хареса на редактора, на издателя, на неговите спонсори или на аудиторията. Няма нищо по-неприятно от подмолната автоцензура, която пишещият си налага съзнателно или подсъзнателно, за да види неговото писание или мнение бял свят. Може би има хора, които могат да пишат за истината, необременена от личностни предразсъдъци и искрени предпочитания, идеологическа нагласа, национални и блокови интереси или конюнктурни съображения. Може би, но аз лично не познавам такива хора. Тях не ги допускат до трибуната.

По един или друг начин, в една или друга степен, написаното отразява вътрешната духовна конституция на пишещия. Зад нея стоят симпатии и антипатии към външни обекти и явления, които съзнателно или подсъзнателно резонират с личностната нагласа. Зад това често се крият най-искрени и дори благородни стремежи и намерения, но това не премахва проблема - ние отразяваме това, което е попаднало в нашата антена. Поляризирана или не. А кой ни гарантира, че нашата отражателна повърхност няма да изкриви допълнително сигнала?

Преломът в нагласата ми настъпи преди няколко месеца, когато внезапна прищявка или провидението ме срещна с Меги, медиум на Испанската дева. Ще разкажа случая с няколко реда, за да бъде разбран внезапният ми ищах към писане. Може да се смеете, но на мен сеансът ми подейства отрезвяващо и стимулиращо.

Медиумът бе непозната дотогава за мен жена с доказани пророчески способности. Тя ми помогна да реша някои свои житейски проблеми, но не затова се позовавам на нея. При един от сеансите Меги просто ми се караше, че съм опропастил предопределенията си за последен земен живот. Предупреди ме, че ще се прераждам на ниво, значително по-ниско от сегашното. С много повече страдания и неволи.

Има изход, разкри милостиво Девата, след като чух присъдата си чрез нейния медиум - да напишеш книга, в която да опишеш живота и преживяванията си.

- Но кой ще чете такава книга? - попитах скептично аз.

- Не е важно дали някой ще я чете - отвърна Меги назидателно и малко изнервено от липсата на контакт между мен и Девата, - важното е ти да я напишеш и да събереш ума си!

След сеанса тя се извини, че е държала такъв тон с непознат човек. Така я карала Девата. Аз и не мислех да й се сърдя. Всичко ми прозвуча съвсем резонно. Доверих се. Не знам дали от вяра или страхлива прагматичност. По-скоро от второто, от желанието да избягна предварителната присъда. Още един живот тук на земята би бил повече от наказание. Знам, с подобна нагласа може да се наложи да живея не само един, а още няколко живота. Във всеки случай посланието на Девата остава задължителна за мен норма - пиша всичко това не за вас, а за себе си. Спокойно, не ви гоня от тези страници. Даже се надявам на някакъв резонанс.

Бях около двайсетгодишен, когато гледах театрален триптих по разкази на Николай Хайтов. Един от тях бе за горския, който прави безплатни пътешествия, излегнат на гръб на някоя полянка. Загледан в плаващото облаче, той обикаля необезпокояван света. Така, без всякакво усилие. При това със скоростта на мисълта, на пожеланието, по-бързо от дистанционен превключвател. Ако пейзажът наоколо е неприятен или нещо приятно на вид започне да вони, избира си друг маршрут. Трамвай желание. Без изходни и входни визи, без унизителни митнически претърсвания и декларирани средства за издръжка в чужди страни.

Впечатли ме не толкова майсторството на писателя и изпълнението на артистите, въпреки че всичко си беше на място. Николай Хайтов като че ме беше обрал, описал бе лично мои преживявания! Колко пъти бях пътувал по същия начин и аз гратис през пастирските си години! Не, не му се сърдех. Напротив, бях му благодарен. Беше ми приятно, че тихомълком съм споделял трепети, каквито преживяват и големите хора.

Тогава и през ум не ми е минавало да се опитам да опиша подобни чувства. Сега ще направя Опит за летене,но не мога да предложа подобна наслада. През годините след това по моето небе плаваха не само пухкави бели облачета, а и тежки оловносини градоносни облаци. Нямаше как да ги заобиколя, не мога да ги забравя.

Миналия ден отидох до магазина на Мишо и помолих продавачката за една склероза. Едва когато тя ме погледна многозначително, с повдигнати вежди, се сетих, че съм забравил еклера си у дома. Надявам се, че това обяснява защо някой може да не открие в моите писания неща, които с основание е очаквал. Вече отбелязах, с архивите си се разделих още преди 15 години. Преди време имах възможност да прочета досието си, то щеше да ми разкаже незнайни и за мен неща. И за близки и приятели. Отказах се от дадената ми възможност - искаше ми се да остане нещо, в което да вярвам. Или поне нещо, от което да не се разочаровам.

Понеже колажите не носят белезите на хронологична последователност, ще ви разкрия част от моите насоки. Не препоръки за последователност на четене, а информация за технологията на моята кухненска работа.

Усилията ми формално са разделени на две части. В първата - Пътеки,си припомням някои обособени трикове от моите странствания.

Лабиринтът говори сам за себе си. Не помня дали сам паднах, или някой ме бутна в него, не съм сигурен и дали съм успял да изляза. Там се опитах да разположа в някакъв мой ред цялото гъмжило от взаимнопреплетени призраци като философия, идеология, религия, демокрация, демагогия, вътрешна и неоколониална политика, бизнес. Асорти. Или, както казват децата, място за разни работи.Опитите ми да намеря място за свързващ елемент останаха без успех. Може би защото използвах нещо, което поне по дефиниция е дълговечно и всепроникващо - морала.Или мита за морала.

Опит за откровение трябваше да отрази моите усилия да разбера неразбираемото, вярата. Вярата, освободена от религии и църкви. Мисля, че там успях да покажа хаоса, който настъпва при подобни опити. Позволявам си да ви предложа нелицеприятните резултати по една-единствена причина - искрено вярвам, ще срещна разбиране сред мнозина, които се опитват да смесят земната логика с вярата. Сляпа или неразбираемо проникновена.

В На гости на богинята пък събирам откъслечните си спомняния и неподредени впечатления от срещите ми с нещо друго свръхестествено. Или твърде примитивно, за да бъде обект на сериозно проучване - любовта и нейните странни форми на проява.

Във втората част, Живот в ситнежи и рефлексии,тръгвам по хронологичен ред през моите три периода на развитие - Заблуждения, Блуждения и Махмурлук.Описвам ги от позициите на последната отбелязана и най-висока достигната от мен степен на развитие - махмурлука. Надявам се, че до края ще мога да прескоча и в хипотетично четвърто състояние - Изтрезнение.Само се надявам. Ако в тази композиция долавяте някакво хегелианско влияние, то е само формално.

По необходимост специализираните пътеки от първата част ще се пресичат с хронологията от втората. Ще се опитам това да не звучи като канонада във вашите уши.

Накрая благодаря на моите близки и приятели за попътния вятър и безкрайните безсмислени спорове, които ме доведоха до някои само привидно схоластични идеи. Ако не беше вярата на много от приятелите ми в невидими и неотзивчиви призраци от нашето време, нямаше да разбера и себе си от миналото.

На присъединилите се - добре дошли! Ако нещо не е съвсем ясно, не се тревожете - повредата не е във вашия телевизор. Във всеки случай прочетете последните няколко абзаца на книгата. Те може и да ни помирят. Благодаря ви, че ме избрахте!

© Петър Доков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.08.2010, № 8 (129)

Други публикации:
Петър Доков. Колажи. Варна: Морски свят, 2005.