ИЗ "ЛУДА КАМЧИЯ"
(Книга III)

Панчо Недев

web

ГЛАВА ПЪРВА

1.

Камчия отново полудя!
Три дни пороен, тропически дъжд...
Три дни разгневени ветрове и бомбени светкавици...
Три дни прекипяла водна стихия под краката на обезумели
домашни животни и хора...
И весел грак на хищни птици, предусетили своя вълшебен пир!

Старият Коджа Балкан се сепна и онемя от чудото: сухите му дерета се превърнаха в буйни потоци от мътна вода. Два преливника на язовирни стени в горното течение на реката не издържаха. Пропукаха се, разшириха се и започнаха да изпущат хиляди кубически метра вода. Ведно с изплашената, упоена риба, обърната гърбом към небето...

Долината изгуби своята пролетна усмивка, своя образ и своите граници - заприлича на безбрежна водна шир. Само вековният Лонгоз си остана на място, до колене във водата, все така величествен и внушителен всред Разлива...

А разливът в тази неспокойна пролет, огласена от митинги, демонстрации и патриотични речи, беше чудовищен. Извън представите и спомените на най-старите жители на селото. За няколко дни стихията беше заличила коритото на вековната река, защитните диги, крайбрежните горички и храсталаци, старите мостове. Удавила беше стотици домашни животни и птици; съборени бяха много къщи и бараки. Стихията сякаш тържествуваше над дългогодишните усилия на човека за регулиране и опитомяване на реката. За зла ирония на съдбата, между удавените осем души, единият се оказа старец-въдичар - някогашен инженер-проектант на корекцията на Камчия!?

За жалост, нито строителната техника, нито новата научна мисъл можаха да укрепят лудостта на реката с корекции и диги, с язовирни стени и изкуствени вирове. Може би защото нейната лудост беше заложена от природата в извора й! Или в небето над нея!..

И все пак, природните стихии, колкото и страшни да са, минават и отминават, оставяйки своите смъртоносни следи. Лека-полека Камчия се прибра в коритото си. Небето си върна обичайната тишина и светлина. Ветровете полегнаха в нозете на Коджа Балкана и Лонгоза. После жаркото слънце изпари бързо големите и малки вирчета, като остави на сухо нещастните риби за храна на полския дивеч. Но хората от Долината все още бяха нервни, напрегнати и заканително мълчаливи. Не само заради преживените тревоги и загуби.

Усещаха, че идваше друга трагедия и друга стихия, друга човешка лудост, по-страшна и по-болезнена от Лудостта на реката...

Стопанският двор на най-голямата полевъдна бригада към АПК “Камчийска пролет” в село Дъбрава беше наполовина опустошен от наводнението. Другата половина се готвеше да опустоши човешката стихия. Бунтът на десетината най-непримирими кооператори!

След последното решение на общинската Ликвидационна комисия те бяха пощурели да си искат веднага дяловете като правоимащи. И да доразграбят останалото кооперативно имущество - добитък, инвентар, строителни материали, че даже и керемидите от постройките. Бяха дошли пред портала на свинекомплекса и кошарите с викове и закани, които се чуваха от половината село:

- Дайте ни дяловете!... Има решение на комисията!... Няма вече текезесета и комунизъм, какво да чакаме!... Пуснете ни с добро, щото иначе и кръв може да се пролее тука!

Най-отпред и най-гръмогласен беше осемдесет и две годишният дядо Пенчо Хаджиянев. В селото го наричаха ту хаджия, заради някогашната му екскурзия до Божи гроб; ту чорбаджия, заради най-големия му дялов капитал, с който някога беше влязъл последен в ТКЗС. От месец насам му пригласяше с тънкото си гласче Кольо Гайдата, винаги рано “наквасен”, сух и висок човечец с големи облещени очи. Нищо освен една гайда не беше внасял в стопанството, но и той от сутринта викаше и претендираше за своя дял. От другата страна на Хаджи Пенчо стоеше мълчалив като бодигард Димо Чолака - един от първите счетоводители на бригадата, и само кимаше одобрително с глава. Като лидер на новата синя партия в селото, той беше интелектуалният мозък на протеста, но не се издаваше.

Срещу шепата бунтари, разпалени за кавга и решителни действия, чиято група постоянно растеше, се бяха изправили двама полицаи, петима свинегледачи и няколко чобани с вили, лопати и колове. Те изпълняваха строгото разпореждане на своя пряк началник, ветеринарния лекар Христо Бъчваров, да пазят затворен портала до идването на Ликвидационната комисия с протоколите и с допълнителните указания как да стане подялбата на животните и останалото имущество. И все още удържаха натиска отвън с нервни, краткотрайни словесни престрелки, с молби и закани. Че даже и със закачки, които още повече подсилваха напрежението и агресивността на отсрещната страна.

Снажната, червенобузеста и цапната в устата свинегледачка Пенка Илиева беше в стихията си:

- Чакайте, не мой то така!... Чукундури, тапунгери такива, от дума не разбират... А ти бе, чорбаджи, на босилек и тамян миришеш, а с трендафил искаш да се кичиш! Що ти са тия сто декара и четири-пет овце? Че то за умряло два квадрата земя и едно агне стигат!...

Залп от гневни крясъци се устреми към лелката отляво и отдясно:

- Ти да мълчиш!... Ама че мръсна уста!... Туй не е женска работа!... Една мъжкарана, дето още командва умрялото ни АПК стига!...

- Ще командва, я - отвърна напрегнато лелката. - Като няма потентни мъже за такава работа! И председателката ли сте взели да одумвате сега? Дето цяла година общото ни имане брани от разграбване и евала на никого не прави?

- Само на бившия председател, Васил Краев, нали му е любовница! - подметна някой, като засече точно на място лелката, а друг веднага се вклини с безпощадната си забележка:

- Тя поне на парфюм мирише, а ти, бабке, само на пърчина и свинщина!

- Е, да, Янко, ама на пържена и печена свинщина! Нали затуй два-три пъти те привличам да ми искаш целувки и туй-онуй? - Дали беше шега или измислица, но засмяха се и най-сериозните лица. Пискливият, гърлен смях на Гайдата веднага прикова погледа на жената и тя не изпусна момента да го клъвне с острия си змийски език: - Ами ти, бе ракиджи Кольо, дето само с гайдата си и с госпожа Грозданка си преживял толкоз години в текезето, за к`ъв грездей си тука?... Я по-добре върви за инструмента си, че да му друснем едно хоро туканка! За тригодишната ни демокрация... И за реституцията, дето връща на брадатите, шкембелии депутати там горе фабрики, палати и гори, а на нас, баламите... по една шугава овца и две-три дрисливи сукалчета!

- Хайде, млъквай, ма жено! - прекъсна я Хаджи Пенчо. - И ти ли комунистическа лекция ще ни четеш! Върви да звъниш пак на Христо Бъчваров! Той трябваше да е тука... Пет години вече за демокрация и частна инициатива ни приказва по събранията, за председател на новата общинска партия го избрахме...

- Няма да дойде, другаря... господин бригадира - запъна се лелката на обръщението. - Два пъти се обажда по телефона, болен бил човекът...

След последните думи на жената разправията пред спуснатата бариера избухна с нова сила. Сега ядовитите гласове се насочиха към синия общински лидер, който ги е изоставил в най-критичния момент:

- Не може да не дойде!... Може, може, наборе, нали виждаш какво става горе? И тия са като ония... Не говорете така за човека бе, дявол да ви вземе! Син е на разстрелян от Народния съд! Може наистина да е болен... Ами тогаз хайде, можем и сами да се справим... Всички сме чели протокола на комисията, всеки знае какво му се полага...

Двете групи изведнъж се сблъскаха с ругатни и закани. Дървената бариера изпращя, няколко ръце я поеха и я захвърлиха встрани. В същия миг се чу мощният, гърлен глас на старши полицая, който пъргаво беше отстъпил две-три крачки, с насочена към бунтарите карабина:

- В името на закона и реда заповядвам ви да спрете! И пет крачки назад!... Иначе не отговарям!...

Като чуха щракването на затворите на двете карабини, нападателите се поспряха, поогледаха се, а някои запристъпваха заднешком. Най-напред с клатушкане отстъпи гайдарджията, като си мърмореше със заваляни думи:

- Ба-ах, ма-аму! Ква стана тя?... Напечено... Ще ида май за гайдата... Ще свиря и на тия... както свирих и на ония... Ама, дай боже, за добро да е хорото...

2.

В същия час пред канцеларията на бригадата в центъра на селото се завихряше друга стихия. Двадесетина мъже от старата кооперативна гвардия, бивши стопански и партийни активисти, бяха обградили членовете на Ликвидационната комисия и не им позволяваха да помръднат. От всички страни се чуваха само възбудени, гневни гласове:

- Спрете, стойте!... Стига с тая разсипия, бе хора! Малко ли ни беше наводнението! Не може шепа безумци да грабят селския имот!... Има Инициативен комитет, ей го на, даскала, нека и той каже!... Общо събрание се готви... Спрете тая акция, бе другарю... господин Петров, ти барем си разбран и честен човек...

Председателят на Ликвидационната комисия, Васил Петров, бившият главен инженер на АПК, с нежелание прие тази неприятна длъжност, след като цял месец го молиха сини и червени делегации. И едните, и другите му имаха доверие, смятаха го за свой човек. Надяваха се, че като другоселец, необвързан с никакви селски интереси и родове, по-честно и справедливо ще отсъжда всякакви спорове по връщането на земята и дяловете на правоимащите. А стана така, че през изминалата година му побеля косата от разправии, закани, съдебни дела. Но тъй като не беше от ония, които лесно вдигаха бялото знаме, продължаваше да се пържи на огъня. В последно време на всички въпроси, молби и обиди отговаряше с едни и същи думи:

- Разбирам... И аз не одобрявам много неща... Ако не аз, друг трябва да я свърши тая работа... Има решения на Великото народно събрание за връщане на земята и имуществото на бившите ТКЗС-та... Има срокове, всеки ден ми звънят ...

- Стига сме се разправяли с тия... комуняги, бе Петров! - прекъсна го наежен един от членовете на комисията: - Да вървим към стопанския двор!... А вие... старите кримки, не виждате ли, че нова политика, ново управление има? Свърши се с вашата...

- Моля ви се! - прекъсна го със сдържан, спокоен тон Благой Благоев, председателят на Инициативния комитет, който подготвяше учредяването на новата земеделска кооперация. - Чуйте най-после и нашето мнение! Ние не сме против вашето решение, но дайте да почакаме общото събрание и тогава...

- Няма какво да чакаме! - обади се друг член на комисията. - Казано е в документите: първо, връщане на земята в реални граници, после всеки да решава какво да си я прави... А вие искате отново да ни набутате във вашите комуни!

- Слушайте! - заговори по-твърдо и по-високо Благой Благоев: - Не поемайте историческата вина на новите управници, които не знаят как да упражняват властта си и методично разсипват селското ни стопанство! Вие поне сте селски хора. Или искате след време да ви проклинат...

- Поели сме вече кръста, даскале, няма връщане назад! - прекъсна го Васил Петров. - Отдръпнете се! Обявили сме вече тоя ден за получаване на дяловете... А ето, идват и автобусите!

Два автобуса току-що бяха спрели на площада пред спирката. След като изсипаха на асфалта възбуденото селско землячество от Варна, Девня и Провадия, автобусите изръмжаха и запрашиха по обратния си път...

В следващите десетина минути площадът преля от словесна и физическа бъркотия. Докато едни новопристигнали групички се ръкуваха шумно със своите посрещачи, други се насочиха към обкръжените членове на комисията; осведомяваха се набързо за разправията и доста емоционално заемаха страна. Така във войнствената дискусия на крак се вляха нови сили и нови мнения. Живата хватка около ликвидаторите лека-полека се охлаби. Обръчът се разкъса с краткотрайно боричкане, закани и псувни. После в площадното множество неусетно се оформиха двата противоположни лагера - “за” и “против” подялбата на кооперативното имущество. Но фронтовете се оказаха далеч неравностойни по численост и авторитетни личности. Човешката тълпа, разговаряйки шумно и възторжено за бащина земя и дялове, с бавни, чорбаджийски крачки пое към стопанския двор...

Болшинството от интелектуалната гордост на селото - лекари, инженери, учители, счетоводители, бивши началници - пръсната по всички краища на региона, беше дошла за подялбата на останалото кооперативно имущество и трябваше да си го получи! Сега, веднага!... А кой и как щеше да стопанисва бащината земя, за да изкара и техния хляб... за това никой не заговори...

3.

Найлоновите пердета в разкошния кабинет на началника на служба “Земеделие” към Окръжния народен съвет потреперваха от напрежение. Разговорите за регистрацията на частната земеделска кооперация в Дъбрава се беше превърнал в гръмогласен скандал. Тинка Лазарова, председателката на АПК “Камчийска пролет” в ликвидация, безнадеждно се молеше за подпис на най-важния документ - съгласието на службата за регистрация на новата земеделска кооперация. Настръхнала и изнервена от бездушието и флегматизма на началника, облегнат предизвикателно на стола си, тя току-що беше ударила яко с тока на обувката си по масивното му бюро:

- Опомнете се най-после, господин Балев!... С вашето бездействие и вашия наследствен бюрократизъм вие фактически толерирате хаоса, безумието и хайдушкото разграбване на кооперативното имущество по селата... Как да не може?... Защо да не можем да регистрираме новата земеделска кооперация в Дъбрава и да прехвърлим дяловете...

- Не може! - най-после се размърда тромаво обемистата човешка фигура зад бюрото. - Колко пъти трябва да ви повтарям: не може! Първо, ликвидацията, после, регистрацията. Такъв е днес закона и редът, не съм го измислил аз!

След удара на женската обувка по бюрото, прозвучал като силна плесница, очилата на дребния, суховат мъж, третият човек в кабинета, бавно се изхлузиха по носа му. Потънал в един от фотьойлите, стреснат и смутен от неочакваната дързост на своята шефка, той с трепереща ръка повдигна очилата си и едва успя да продума от притеснение:

- Но-о другарю началник... пардон господин Балев, още не можем да свикнем с новите обръщения... прощавайте, нашата ликвидация е обявена, само че обявата още не е отпечатана...

- Ами ето, виждате ли, пак съм прав. Как да ви подпиша тогава?

- Бяхме вече в редакцията на окръжния вестник, утре ще бъде публикувано съобщението - прекъсна го жената с по-мек тон.

- Е, в такъв случай... елате утре! Един ден не е толкова фатален!

- Но може да стане фатален, господин Балев! - повиши отново глас председателката. - Активите на другите бригади и обекти не можахме да опазим от прибързани фалити, търгове и разграбване, но дайте поне бригадното имущество в Дъбрава да опазим! Защото и там се готви явно пладнешко разграбване!

- Хайде, хайде... моля ви се! - махна с гримаса на отвращение туловището зад бюрото. - Успокойте се, опомнете се, примирете се най-после с днешната си съдба на изпълняващ длъжността председател на АПК! И с вековната мъдрост, че течението на лудата река с две голи, нежни, женски ръце не може да се отклони!

Жената го изгледа кръвнишки, напушена за нова словесна експлозия. Наведе се да си обуе обувката и да се овладее, после, като се обърна последователно към главния си счетоводител и домакина, изрече поредните си ядовити думи:

- Хайде, да вървим, сбъркали сме адреса, господин Пенев! Да се махаме по-бързо от тоя... мухлясал кабинет!... И все пак ние ще запазим активите на полевъдната бригада в Дъбрава, господин началник, каквото да ни струва това! Поне като последна наша лудост или пръв демократичен експеримент!

Жената, беше поела към вратата, когато чу зад гърба си ехидното, многозначително подмятане на домакина:

- А вие... госпожа ли, госпожица ли сте все още не знаем, но внимавайте с експериментите! Че видяхме докъде стигна с тях вашият и нашият добър приятел Васил Краев!

- Васил Краев - отвърна му веднага и с подчертано достойнство Тинка Лазарова - може да стигне и до Народното събрание в предстоящите избори! Даже мога да ви раздразня клюкарското любопитство и да ви споделя, че точно за това е в София тези дни. Но не се знае вие докъде ще стигнете с вашите... бизнесменски потайности, най-меко казано! Довиждане! Утре пак ще дойдем. С публикацията в окръжния вестник. За златния ви подпис!

В първия миг Георги Балев пропусна язвителната й забележка, но ехото й го стресна и той инстинктивно пристъпи към отворената врата. И почти машинално изрече с видимо объркване:

- Чакай, чакай!... Момент!... Какви са тия... недомлъвки и подмятания? Какво искате да...

Жената се обърна и с тържествуваща, многозначителна усмивка му пошепна в самото затлъстяло, топчесто лице:

- Най-хубавото на демокрацията, другарю Балев, са нейните безмилостни прожектори! Те осветяват безкомпромисно житието-битието не само на бившите другари, но и на новите господа като вас, които по нищо не се различават от предишните!

Началникът понечи да я спре, но тя вече крачеше по коридора и той само махна с ръка. После затвори с трясък вратата на кабинета си, пристъпи към бюрото с подкосени крака и го удари с юмрук точно там, където го беше шляпнала с обувката си и председателката на камчийския АПК...

Когато двамата изнервени посетители се озоваха сами в коридора, Тинка Лазарова се поспря пред едно огледално стъкло да си пооправи прическата и започна да се разпорежда на главния счетоводител:

- Слушай внимателно, Пенев! Вземаш джипката и право пред входа на нашия човек, Димитър Стойчев, когото гласим за председател на земеделската кооперация... Ако вече е заминал - добре, - ще ме изчакаш там. Ако не е... качваш го по бели гащи в колата и запрашвате към стопанския двор!..

- Ама как... без тебе ли! - погледна я изненадан очилатият. - Ти къде... как...

- За мене не се безпокой! - прекъсна го тя. - По-важно е да удържим там фронта още няколко дни. Аз ще ида първо в съда да подготвя утрешната регистрация. Открих солидна връзка, има вариант да минем и без подписа на тоя... търбух! После отивам в редакцията на “Народно дело”. Ще му извия врата на главния редактор, но утре трябва да отпечата обявата за ликвидацията!

След като му предаде още няколко разпореждания, мъжът забърза към изхода, а тя - към дамската тоалетна.

4.

Иван Димов, преуспяващ бизнесмен, видимо изискан мъж на средна възраст с предизвикателно самочувствие, застина внезапно по средата на коридора. С хищния си орлов поглед той отдалеч беше забелязал и разпознал жената, която влезе в дамската тоалетна. Фаталната жена! Реши да я изчака и с разсеян поглед заоглежда картините в дългия коридор. Спря зад него и мъжът с дебелия врат и широките рамене, който го следваше дискретно на десетина крачки. За две години и половина, хитрият и талантлив комбинатор Иван Димов натрупа цяло състояние - легално и полулегално. В същото време се беше простил с много хладнокръвно измамени приятели, но се сдоби с двойно повече врагове и завистници. Имаше денонощна охрана от трима бодигарда, но на обществени места се появяваше само с един, когото всички наричаха Дракона...

Когато бизнесменът зърна за миг, странично, красивото и наперено лице на жената, първата му мисъл беше с какви думи да я спре и заговори, как да я обиди, какви нови закани да й подхвърли. С тази упорита до безобразие жена той воюваше от години. Неотдавна, на търга за разпродажба на машинния парк на АПК, тя пак му беше подложила крак с мотива, че документите му били нередовни. Още в първите месеци на промените, за доказани вини и документни измами като бивш заместник-председател на АПК “Камчийска пролет” и замесник-началник на отдел “Земеделие”, тя беше го вкарала в съда. Но в еуфорията на митингите и речите, по-властни от нея хора го изваяха пред съда като голям активист на синята партия и го отърваха само с парична глоба и шестмесечна условна присъда. Един от тези изкусни, неуловими „ваятели” на нови човешки личности и характеристики беше началникът на служба “Земеделие”, Георги Балев. Към неговия кабинет бързаше сега Иван Димов. Но ето че “любимата” жена пак му се изпречи на пътя и нямаше как да я подмине.

- Добър де-ен, гос-по-жо Краева! Каква неочаквана среща, а?

Загадъчно поусмихнатият мъж, костюмиран изящно като манекен, с елегантна прическа и още по-елегантни мустачки, се поклони ниско и галантно. В последно време всичко в него изглеждаше непознато, променено. Само предишната си усмивчица не можеше да прикрие - измъчена, съобразителна, безлична.

Тинка Лазарова се сепна от острия поглед на мъжа, но бързо се съвзе. А това нарочно подхвърлено “госпожо Краева”, с което напомняше за интимната й връзка с Васил Краев, отново разпали позатихналия гняв от разправията в началническия кабинет.

- Какво искаш? - изсъска приглушено тя. - Знаеш, че не желая да те виждам и слушам!

- Е, не се заричай, другарю председател! Социализмът ни принуждаваше да работим за делото, въпреки нашите съществени разногласия. Сега и демокрацията може...

- Млъкни, нищожество, такова! Най-малко ти имаш право да говориш, че работиш за делото на демокрацията! Ти само с дявола можеш да се поздравяваш и съюзяваш!... Довиждане!

- Чакай! Само още две думи, мадам! - препречи й пътя той. И като сниши гласа си, каза с интонационно подчертаване на всяка дума: - Ако и следващия път в търга за свинекомплекса и колбасарския цех ми подложиш крак, внимавай! Че може някаква случка да ти се случи! Я на джипката, я на къщата, я на детето ти...

- Понякога заплахата, господин Димов - отвърна веднага и в същия тон жената, - се връща като бумеранг върху нещастната глава на аматьора!

- Аматьор, а?... Ще видим... Приятен ден!

Тинка Лазарова сякаш едва сега беше осъзнала, че му отвърна така прибързано и предизвикателно само от страх. “Боже мой - мина й през ума, - какво правя? Та този човек е способен на всичко!”

По краткия път към изхода тя почувства, че краката й се подкосяват. Отвърна му тя като героиня от партизански спомени, ала страхът за детето и самата нея продължаваше да я парализира отвътре...

Тревожните й изплашени мисли я връщаха назад към единственото й дете и бащината къща, към занемарения градски апартамент и красивата усмивка на Васил Краев; мъчеха се да я спрат и отклонят за размисъл и кратка почивка към някоя пейка, но тя продължаваше уверено да крачи. Към редакцията на окръжния вестник. Към дебнещите рискове на утрешния ден!

5.

Иван Димов влезе забързан и намръщен в кабинета на началника Георги Балев, поздрави само с ръка и се отпусна тежко на канапето. Домакинът, все още подплашен и разстроен от последните многозначителни думи на Тинка Лазарова, скокна от стола си с опулени очи. Направи крачка към вратата с неволно вдигнат юмрук, сякаш искаше да го стовари върху модната прическа на неканения си посетител.

- Защо идваш тук, бе Димов?! Нали... - задави се от вълнение началникът, - нали сме се разбрали тук да не се срещаме? Защо рискуваш и ме злепоставяш?... Не знаеш ли, че бюрото ми се клати?!...

- Спокойно, началство! Задръж топката! - махна пренебрежително гостът. - Налага се!... А сега можеш да завъртиш ключа и да изчезнем за половин час!

- Ама не така, бе Димов! Имаме ресторанти, магазини, складове, книжарница, където можем спокойно да разговаряме! Знаеш колко ми е напечено положението...

- Хайде, поне пред мене не се вайкай! Колкото по-напечено, толкова по-опечено ти става положението. Пак ще се измъкнеш.

- Какво, нещо пожарникарско ли? - попита домакинът, след като врътна ключа на вратата и пропусна забележката му.

- Може и така да се каже, дори по-лошо!... Седни! Контейнерите ни са задържани за основна проверка в пристанище Варна Запад!

- Но как така?! - скокна пак от стола си Георги Балев. - Тия... които ходи да посрещаш чак в Истанбул ли?

- Същите... Нали знаеш, какво посрещане беше?... С пренареждане и допълване...

- Да-а-а, зная! - промърмори като на себе си другият. - Големия ни удар!... - После изведнъж се сепна: - Ама чакай! Те нали са транзитна стока за Македония? Защо ще ги задържат?

- Не знам, точно затова съм тук. Звъни веднага на твоя човек в митницата! Позлатихме го заради досегашните дребни услуги, а точно сега ни трябва...

- Казах ти аз! - избухна неочаквано Балев с разтреперан глас. - Че тези китайски маратонки...

- Остави сега, кой какво е казал! - отвърна му в същия тон гостът. - Нали в тая наша колективна фирма всичко заедно решаваме? Трябва да отървем контейнерите от основна проверка? Че отворят ли ги... Знаеш какво има в част от маратонките!

Домакинът закрачи нервно из кабинета с театрално вдигнати ръце:

- Проклятие!... Ти ще ни запалиш чергите, бе човече! С твоите рискове за големи удари!... Винаги съм бил против...

- Хайде, стига! - изправи се срещу него Димов, порозовял от нервния пристъп. - Омръзна ми твоето мърморене! А нямаше нищо против, когато с първите четири контейнера спечелихме и твоите 80 000 долара нали? Казах ти, звъни веднага на твоя човек! Да тръгва незабавно към пристанището! Ние с главния счетоводител и с документите ще го чакаме на разклона! Казали са на митницата, че без нас няма да отварят...

Началникът с разтреперани пръсти се зае с телефона, а Иван Димов запали пура и дълго мълча...

Не, всъщност обмисляше резервния вариант. От сутринта му беше в ума, но не мислеше още да го сподели със своя съдружник. Ако митничарят не беше вкъщи или се запънеше, неговите момчета през нощта щяха да свършат работата перфектно, както вече са я вършели и друг път. Има си хас трима здравеняци, с две-три пачки зелено, да не могат да убедят дежурния митничар да разпише транзитните документи на контейнерите! А пристигането на тировете и товарния кран... това е въпрос за минути... И други нахални мисли се завъртяха в главата на Иван Димов: Кога и как по-елегантно да се отърве от този много мислещ шишко? Дали сега случаят не е подходящ? “Съдружник в колективна фирма?! Кой ли учен глупак беше измислил тия колективни фирми! В големия бизнес, в борбата за капитали и оцеляване няма и не може да има подобно... ангелско съдружие! Само дяволско!... Да, трябва да се отърве от него! И без това подлежи скоро на пенсиониране или уволнение, все едно. Каквото можа, той вече го направи с тия фалити и търгове на стопански активи в областта, изкупиха и присвоиха земи и техника за милиони... Дотук с неговия златен подпис и яки връзки! Оттук нататък може и сам да се оправя... Не, не още сега! Веднъж да мине и големият търг за свинекомплекса и колбасарския цех в Дъбрава... Забравих! Нали и за това...”

- Няма го! Отпускар... на село бил... - Началникът тресна слушалката на вилката и вдигна пак безпомощно ръце: - Ами сега! Ако отворят контейнерите... загубени сме, бе Иване!... Защо мълчиш? Как можеш така спокойно да пушиш! А и знаеш, че тук не се пуши! - викна неочаквано с писклив глас той. - До скоро диван чапраз ми стърчеше, разрешение ми искаше, а сега... много чорбаджийски се държиш! Това никак не ми харесва!

- До скоро казваш, а? - заговори с подчертано спокойствие и самочувствие гостът. - А ти не разбираш ли, че оперативната обстановка сега се мени не с месеци, а с дни и часове? Е добре... - изправи се и го фиксира с острия си поглед: - Щом ти не можеш да осигуриш освобождаването на контейнерите, аз трябва да го направя! На всяка цена! Но-о-о... да знаеш, в такъв случай, съотношението на персоналната печалба автоматически се променя на 60:40 в моя полза!

- Чакай! Ти за мезе ли, за хлапак ли ме вземаш?! Как така самолично ще променяш уточнено и подписано вече споразумение?...

- Ами ето, имаш възможност, върви да освободиш стоката и вземи по-голямата част от печалбата! Аз не възразявам!

За няколко дълги минути Георги Балев остана загледан с невиждащ поглед в госта си, като хипнотизиран. В пламналата му от напрежение глава пак се втурна оня упорит глас, който винаги се мъчеше да заглуши и пропъди: “Големият удар!... Златната въдица! Опомни се, човече! Той те използва като чадър или щит - все едно! Рано или късно ще се отърве от тебе... Кой знае дали тази история с контейнерите не е измислена...”

В момента, когато видя, че Димов се отправя към вратата, той разкърши рамене, сякаш се пробуждаше от кошмар, и каза с по-решителен и стабилен глас:

- Слушай, Иване! Много съм ти вярвал, много съм ти мълчал и прощавал, но ако и този път искаш да ме манипулираш и...

Иван Димов се усмихна вътрешно и не го остави да довърши мисълта си. Той очакваше тази реакция и имаше готов, убедителен отговор. Чудесно! Ето, съдружникът му пръв изказваше гласно недоверие, което окончателно му развързваше ръцете.

- Изказваш съмнение в моята лоялност към интересите на фирмата ли? Аз съм не само изненадан, господин Балев, но и шокиран! Много добре знаеш, че философията на тия колективни фирми е заложена в пълното доверие между съдружниците... Щом се съмняваш, че контейнерите са задържани... ето, чети!

Подаде му един изписан компютърен лист и другият машинално го пое. Погледът му се закова на едрите, черни букви “Заповед” и повече не помръдна. После върна листа с разтреперани ръце и тихо каза:

- Извинявай... Аз... аз наистина си помислих... Върви да спасяваш положението! А печалбата... както кажеш...

Иван Димов, приготвен за излизане, вече посягаше да отключи вратата на кабинета, усмихна се едва забележимо и пъргаво се обърна:

- А, как щях да забравя. Докъде стигна подготовката на търга за свинекомплекса и колбасарския цех в Дъбрава?

- Скоро няма да стане! - прекъсна го началникът. - Знаеш как оная... председателката на АПК и другите бивши активисти около нея с нокти и зъби бранят активите на бригадата. Тя беше преди малко тук и пак ми скъса нервите!

- Видях я в коридора... Ти затова ли си такъв кисел днес?

- Видял си я?! - зяпна от учудване домакинът. - А тя видя ли те?

- Разбира се! Даже поговорихме като стари приятели.

- Но как можа, бе Иване!? - развика се с ръкомахания Георги Балев. - Точно тя не биваше да те вижда тук. Сто пъти съм те предупреждавал!... Знаеш, с последни сили задържам регистрацията на новата им частна кооперация...

- Хайде, нищо лошо не е станало, тя е последната ми грижа сега... А регистрацията... само ти можеш да я спреш!

- Не мога повече, разбери ме! Документите им са редовни.

- Можеш, можеш, господин началник! Измисли нещо! Те как намериха пропуски в документите ни за търга на Цеха за ширпотреби и ведомствения магазин във Варна, та го подариха на Станьо Краев. Погрижи се за следващия търг! И за този Мечок! Разбери кой стои зад гърба му там горе, че ми писна от него! Прави ни сечено по всички направления... Подозирам дори, че точно неговите хора имат пръст в задържането на контейнерите. Откъде толкова пари в тоя селяндур, бе? Дето не знае как да се облича и как да се държи на официални бизнес срещи?

- Не знам, и аз се чудя, Иване... Тия дни се готви хотел и ресторант да купува на Златните, туристическа база да строи в Шкорпиловци! А ние напоследък само пожари гасим...

6.

На площадчето пред автобусната спирка, до сладкарницата в село Старо Оряхово, една зелена “Нива” с две дълги антени от сутринта стоеше като закована. Не беше паркирана. Минаващите покрай колата любопитно се заглеждаха в двете човешки глави на предната седалка. По-малката, лъсната като зряла тиква, беше на шофьора, чието небръснато лице се губеше зад кормилото. А по-голямата рошава глава, с пълно, заоблено мускулесто лице, принадлежеше на пасажера - дебеланчото до него. И двамата бяха по потници, изпод които биеха на очи загорели от слънцето, мускулести ръце и рамене. От радиотелефона, монтиран в таблото, се чуваше непрекъснато пращене и пукане, което видимо изнервяше шофьора.

- Егати шибаната, брадата техника! - подхвана той отново с ръкомахане поредния си монолог: - Когато най-ни трябва... пак засечка! Явно, търсят ни, но нищо не се разбира... Шефе, дай, моля ти се, да мръднем, да потърсим по-добър сигнал! А и много се застояхме тук. Живи мишени! Ако Капитана научи... свършено е с моето житие-битие...

- Няма да научи, казах ти вече - прекъсна го “Шефът” с нехайно спокойствие, докато прелистваше някакви документи: - Нали ти обясних: акцията ни е специална, по-добре е никой да не знае, къде сме. - И като измъкна от жабката разпилян пакет солети, каза: - Вземи! Закуските на сладкарите скоро май няма да дойдат! Дъвченето успокоява нервите. Не случайно американците дъвчат тютюн или дъвка, когато им е напечено под задника.

- Абе, остави ги ти американците! Дето без бой ни превзеха оръжейните заводи, политиката и икономиката! А нашите американци... с напечените задници, направо стрелят! Знаеш какви разправии имаме с гавазите на Иван Димов. Вече открито ни се заканват да не им се пречкаме в търговските и туристическите обекти... Извинявай, шефе, ама голям риск поехме, като се измъкнахме рано-рано от Острова, без да се обадим на Капитана!

- Слушай, Паток! - сложи тежката си длан дебелакът върху голото му рамо: - От предателството, изненадата и съдбата няма спасение. А ти днес... хич не ми харесваш! Отсега нататък повече с тебе няма да излизам. Такава охрана не ми е нужна.

Шофьорът, когото всички наричаха Патока заради тромавия му вървеж с леко поклащане, зяпна с разширени очи и прехапани устни. Защото добре познаваше експлозивното понякога държание на шефа си и знаеше, че ялови приказки и закани на вятъра той не хвърляше. И пак, в кратките мигове на стъписването, за кой ли път се запита: “Дали не прекалявам с аверското си държание? Защото, както казва Капитана, в тая игра авери и заден ход няма. Мястото и челото на човека едновременно изстивали!...”

- Ама шефе... господин Краев!... - заговори с разтреперан глас Патока. - Аз не съм страхливец. Един бивш републикански състезател по борба и то с патлак под колана, не може да бъде страхопъзльо! За вас се безпокоя аз! Защото отговарям...

- Тихо!... Ето, пак някой ни вика...

- Шкорпила трябва да е... Или моят шеф, Капитана...

- Мама ти мръсна! Нищо не се разбира...

- Докога ще ни тормози тая бракма, бе шефе? Горилите на Иван Димов имат вече мобилни телефони, може да са първите в България.

- Стига с тоя Иван Димов бе, дявол да те вземе! Знаеш, че скоро и ние ще имаме още по-съвременна техника! И стига с твоя Капитан! Сега аз съм ти началник!

- Прощавайте... шеф... господин Краев! - сепна се другият, като си спомни, че само преди минута беше си заповядал да включва само на служебна вълна: - Нали знаете, че съм малко бърборко, а хапчета за тая болест все още няма...

- Абе, ще ти ги намеря аз тия хапчета, ама първо ще те дам на ония горили! Да те попогалят малко... А! Най-после закуските пристигнаха. Върви да вземеш по две банички! - и той посочи с поглед закритата кола, която току-що беше спряла пред вратата на сладкарницата.

Шофьорът се изхлузи от седалката, опипа по навик подутата част на дънките, където носеше оръжието си, огледа се с пълно завъртане и с леко поклащане, като след тежък сън, закрачи по асфалта. А след него сякаш пое и ехото от последните думи на Шефа, които продължаваха да стряскат мисълта му: “Хм! Може и да го направи... Скрита картинка е този... мечок Станьо... Чорбаджи Станьо! Нали ей тъй, както се шегуваше, черпеше и се прегръщаше оная вечер с всички охранители... на сутринта пак с усмивка и потупване по рамото се раздели с двамата ми колеги! А те, завалиите, от шашване дори не разбраха веднага, че той им връчваше пликовете с последната заплата и по едно шише уиски за сбогом...”

Такъв си беше “Мечока” Станьо Краев. Новият чорбаджи Станьо, както му викаха в Дъбрава и Долината: шегаджия, общителен, понякога загадъчен, противоречив и непонятен; такъв си остана и в първите години на промените и вихреното си забогатяване. С прагматичния си комбинативен ум и усет към белите петна в знамето на демокрацията и в главите на хората, той безпогрешно се беше ориентирал в новата ситуация. За да разбере и види с очите си “къде зимуват раците” и “в кои полянки никнат гъбите”. Докато най-алчните и нетърпеливи президенти на фирми и ООД-ета залагаха на големите “удари”, на явни валутни, документални и материални измами, на нелоялна конкуренция и какви ли не далавери, той отрано беше подготвен за своя тактика и стратегия. С природното си “магистърско” икономическо образование той успя доста рано да открие посоките на златните поточета, които достигаха целта си по най-различни обходни пътища. Както прохождащото юначе например стига до шоколада и бонбоните, “пътик-пътик”, покрай стените и мебелите, че дори и с пълзене...

До своя първи милион той стигна тихо и кротко, почти незабелязано, по няколко направления: закупуване на изоставени имоти, фалирали цехове, машини и преоценена стока на безценица; внос на домашни потреби, дрехи, коли и електротехника, втора употреба; малки, но стабилни обороти от търговските си обекти, закупени или наети с договор; собствено животновъдно и зеленчуково производство; стратегически инвестиции в материални активи и съоръжения; разумно управление на свободните пари и разширение на търговската мрежа; бързо възпроизводство на печалбата с конюнктурни печеливши дейности и услуги...

И така, подражавайки на прохождащото човече, той достигна до десятката на най-успелите бизнесмени от региона, според една класация на окръжния вестник “Народно дело”. Макар че тази наперена, преливаща от самочувствие и главозамайване десятка още не можеше да проумее как се беше пръкнал тоя камчийски селяндур! И много често най-демонстративно му отказваше най-елементарните почести и внимание. Отказваха да го приемат в своя магически кръг, възмутени от неугледния му външен вид, от свободното му, фамилиарно държание, от обичайните му тъпи шеги и закачки - обида за сериозния бизнес. Приемаха го понякога все пак, от немай къде, когато трябваше да се сключват с него договори и сделки. Но винаги с нервно мълчание и с леко присвити очи. Не можеха да му простят, че като колега, съвсем не пасваше на техните представи. Че някак леко, бързо и тайнствено уреждаше делата си, като на шега. Че беше един и същ и когато печелеше, и когато губеше.

Най-големите му открити противници в десятката, които дори не умееха да прикриват завистта и злобата си, бяха Иван Димов и Георги Балев с тяхната колективна фирма, която беше кръстена “БалДим” - с по една сричка от фамилните им имена. Така се стекоха обстоятелствата, че интересите на двете фирми се допълваха и преплитаха в няколко дейности: в търговията на едро и дребно с домашни потреби; в строителството и ремонта; в животновъдството и овощарството; в автомобилните превози и най-вече в туризма.

На най-интересните търгове Станьо Краев и Иван Димов обикновено се явяваха един до друг, но като върли противници. И когато Станьо Мечока печелеше с неразумно наддаване, бар-контето Иван Димов, както го наричаха с шушукане, почервеняваше от нерви и най-демонстративно напускаше полесражението. Докато другият, съдружникът му, Георги Балев, беше по-потаен и коварен. Никога не се втурваше в открит сблъсък - действаше само с механизмите на служебното си положение. Като невидим катализатор на проблеми и шантажи на всякаква конкуренция, той, със солидните си връзки в Министерството на земеделието, беше издърпал изпод краката на Станьо почти готовата покупка на почивната станция във Вилното селище до язовира. И сега водеше упорита борба за целия терен с прилежащите му бараки, сгради, съоръжения и комуникации.

А Станьо Краев имаше друг подход, друго самобитно противодействие на агресивната им конкуренция. Само преди десетина дни и двете фирми бяха подали едновременно документите си в деловодството на Златни пясъци за участие в поредния търг - продажба на два хотела до самата плажна ивица. Всъщност хотелите не бяха нужни на Станьо, той вече притежаваше малък, триетажен хотел на Златните. Но в стратегията му на преуспяващ бизнесмен имаше и такъв елемент: отклонение на вниманието на противника; финансовото му изтощение до крайност и до нови неизгодни кредити; заблуждение заради други потайни сделки, намерения и дейности...

Такъв беше случаят и с днешната акция, отдавна подготвена и пазена в тайна и от най-близките му хора. Засега само те двамата с Патока и още трима души знаеха защо са тук, на площадчето, и какво очакват. Изключен беше дори и Капитана, шефът на охранителите - нещо, което не беше се случвало досега...

- Заповядай, шефе! - Патока се беше върнал с по две топли банички, но щом срещна замисления, унесен поглед на Станьо, веднага се поправи: - Пардон, заповядайте!

- Ти днес какво плетеш езика, бе? Казал съм: официалности само на официални срещи! Сядай... Лапай бързо и почвай да викаш базата на Острова. Оттам трябваше вече да ни препратят съобщението от Бургас...

- ...дето го чакаме от сутринта! Добре, шефе - каза с пълна уста Патока и додаде предпазливо: - Но дай да мръднем малко, че тука изглежда нямаме покритие...

- Добре... Но само ей до оня завой. Шосето по наклона трябва да се вижда...

Шофьорът остави недоядената си баничка на задната седалка и включи двигателя. Спряха на банкета близо до селищната табела, откъдето големият завой на магистралата по наклона добре се виждаше. Оттам щяха да се появят дългоочакваните тирове.

Тировете бяха финалът на днешната рискована акция.

Те трябваше да докарат от Южното Черноморие осем сглобяеми двустайни бунгала с цялото им битово оборудване. Бунгалата бяха всъщност съвсем нови, неизползвани, а кухненското оборудване - още не разопаковано. Всичко му се падна като дар от небето, почти на половин цена, от вдовицата на един стар познат - млад и неопитен бизнесмен от Бургас. Искал човекът бързо да построи къмпинг на бащината си земя до морето, но по втория начин: с дълго неплащани заеми и лихви, с дребни хитрости и измами, със зле прикрито предателство към съдружници и кредитори. И двама маскирани мотористи го застреляли посред бял ден. Така, след тъжната вест и след разкошния букет, който поднесе лично на вдовицата, той даде начало на строителството на къмпинга.

След близо шест месечни срещи, преговори, ходатайства и лутане из лабиринтите на юридическата бюрокрация, мечтата му лека-полека се сбъдваше. До три-четири дни в близост до плажа на Шкорпиловци трябваше да се появи полуготовият туристически къмпинг! Бетонните основи на бунгалата бяха отлети през миналата нощ и в момента съхнеха, затрупани с треви и храсти. Маскирани бяха и всички дупки за стълбчетата на мрежестата ограда, че дори и за колоните на бариерата. Всичко се извърши при пълна дискретност, ударно, почти за ден и половина, тъй като активистите на Зелената партия и наследниците на бащината земя, редовно проваляха всякакви строителни намерения до плажната ивица. С шумни протести, декларации, прокурорски запори и какви ли не пречки.

Трите декара земя, терена на бъдещия къмпинг, се намираха в близост до ония осем декара на г-жа Ирина Кожухарова, които тя получи като наследство от покойния си трети съпруг. Отдавна му предлагаше тая земя за общ, фамилен, туристически комплекс, но Станьо все отказваше по най-различни причини. А всъщност искаше най-после да се измъкне от финансовата зависимост на голямата бизнес-дама, чието име не слизаше от колоните на вестниците и синия екран на телевизията. Още повече, че реституционните претенции на синовете на покойника избухнаха с нова сила и те заведоха дела за разтрогване на бащиното завещание...

Земята Станьо получи по втория начин, чрез пряко посредничество на кметските хора в селото и председателя на Общинската поземлена комисия в Центъра. Срещу едно “безкористно” дарение на селото за основен ремонт на училището и детската градина. И една заменка на три декара камчийска ливада с наследството на някаква грохнала старица. С редовен нотариален акт! По-късно получи и благословията по каналния ред за строеж на къмпинг с десет бунгала, триетажен хотел и административна сграда. Благородният жест към селото беше достойно оценен. В крайна сметка цялото село печелеше. Щом обърканата и обрулена държава нямаше пари за ремонти на училищата си - всеки загрижен кмет му търсеше колая за извънбюджетно финансиране...

“Дотук добре - продължаваше да си мисли Станьо за бъдещия къмпинг. - Никой освен майсторите, които изляха плочите, не знаеше, какво се планира. Иначе големите акули, дето бродеха с джипките по Черноморието в търсене на частни и общински терени, биха го глътнали като беззащитна рибка. Майсторите са мъжки момчета, добре им се плати, обеща да ги търси и друг път, те щяха да си мълчат. Но шофьорите на тировете? Е, и с тях ще се оправи някак, те са негови хора, макар и като наемни работници. Зелените гущери днес всичко...”

- Шефе! Най-после... Шкорпила е на линия! Предават от офиса на Острова...

Дълбоко замисленият Станьо се сепна от гласа на шофьора и веднага се включи в разговора:

- Аз съм... Казвай, Шкорпиле, какво става при вас, защо се бавите, къде сте, приемам!

- Е-е-ей, най-сетне, шефе, от сутринта ви търся, забавихме се, товарим извънредно четвърта кола със строителни материали. Вдовицата неочаквано се съгласи да ни ги продаде, щото е затънала до гуша в дългове, притискат я, горката, и най-после отстъпи. На много изгодна цена, част от сумата платих с наличните ни пари, как ме чувате, приемам?

- Добре, добре те чувам, поздравления за сделката; питай жената как иска да й платим остатъка, кеш или по сметка. Кога тръгвате, приемам?

- Разбрано, шефе, тръгваме след половин час, нещо друго...

- Нищо, приятен път, чакаме на мястото, до скоро, Шкорпиле, край на връзката!

Гласът, току-що заглъхнал в радиотелефона, беше на инженер Стойчо Стоев - бъдещият архитект, технически ръководител на обекта и управител на къмпинга. Имаше с него някакъв фиктивен договор за работа, но още не беше вписан в официалните ведомости на фамилната фирма, известна вече в целия регион с доста претенциозното си наименование - ООД “Камчийска панорама”. И кой знае дали някога щеше да бъде вписан. За такива като него, които по закон и ценз заслужаваха много по-високо трудово възнаграждение, се грижеше двойното счетоводство, което водеше баща му. “Шкорпила” беше нещо като паролата на инженера. Всички обектови ръководители във фирмата си имаха кодови названия. За улеснение, тъй като стационарните им телефони нямаха пряка връзка с радиотелефона в “Нивата”, а се свързваха с вечно пътуващия Станьо Краев чрез офиса в Острова. Там, където в новия небесносин фамилен замък обикновено дежуреше баща му, Младен Краев, и момичето, задочно познато на ръководния състав на фирмата като Пеперудата...

- Паток, пали!... Няма що да стърчиш и да плашиш отдалеч шофьорите с нашите антени...

- И аз това си мислех, взе ми думата от устата... Накъде, към плажа ли?

- Не, право в кметството, има още документи за уреждане... После към къщата на крановика. Има си хас да е вкиснал от чакане и да е запрашил към други обекти!...

- Добре, разбрано... А майсторите, дето довечера ще опъват мрежата?

- О, да, благодаря за напомнянето! Трябва да им оставим аванса...

- Помни кучето, нали? - похвали се Патока развеселен. - Знаеш, че аз съм нещо като ония живи, електронни тефтерчета...

Двигателят на “Нивата” изръмжа на обратния завой, позатихна на кръстовището пред сладкарницата, после хукна с всички сили по асфалтирания път към крайбрежното село. След кратка пауза, гологлавият шофьор-охранител попита:

- А къде ще разтоварим кухненското и мебелното оборудване? На голия плаж ли?

- Бъди спокоен, Паток? - потупа го по рамото Мечока. - Батко ви Станьо е помислил и за това, още преди да се роди...

- Е-е-е, пак ме будалкаш, шефе! Чак пък преди да се родиш...

- Преди да се роди демокрацията, исках да кажа!

- Аха-а, загрях! - хвърли му весел, страничен поглед Патока: - Ония празни складове на “Плод-зеленчука” в Чифлика. Ясно. Две крачки преди събитията, значи!

- А как иначе? Още ли не сте разбрали, че в тоя търбух - и той се шляпна по издутия корем - освен черва има и малко мозък?

След два часа “Нивата” отново зае мястото си до селищната табела на Старо Оряхово, встрани от асфалта на крайбрежната магистрала Бургас - Варна. Още не беше заглъхнало цвърченето на врящата вода в радиатора, когато от радиотелефона прозвуча тревожният глас на бащата на Станьо:

- Ало! Ало! Станьо, къде си, обади се, ако ме чуваш, спешно е, преминавам!

- Слушам, Острова, наблизо съм, тате, какво има, приемам?

- Голяма бъркотия, бунт, разграбване, сблъсъци в стопанския двор; кметът моли от Капитана помощ, от охранителите, как ме чуваш?

- Добре те чувам - и като повиши тон, почти извика в слушалката-микрофон: - Намеса от наша страна - в никакъв случай! Да викат полиция, щом трябва, как ме разбра?

- Разбрах те, никаква намеса, но има и друга неприятност. Пред нашия портал чака цяла агитка инспектори от ХЕИ и ветеринарния контрол; проверка, с предписание за затваряне на кланицата. Капитана бесен, че не може да се свържи с тебе, барикадирал е входа с машините, чака заповед; налага се веднага...

- Ало, ало! - прекъсна го нервно Станьо - тръгвам веднага, край на връзката!

Цяла минута остана неподвижен, загледан с невиждащ поглед в предното стъкло на колата, притиснал с две ръце рошавата си глава. Патока остана застинал в очакване, полуобърнат към шефа си, с ръка на контактния ключ. Не смееше да го заговори. От опит знаеше, че в такива моменти дори бръмчащата в купето муха можеше да бъде размазана от тежката му мечешка лапа. И все пак към края на втората мълчалива минута, дърдоркото в него не издържа и плахо-плахо, с несигурен глас заговори:

- Това за кланицата... е поредната мръсотия на оня... началника на “Земеделието”, сигурен съм... Ако ме питаш, шефе, те отдавна плачат за наказание или поне за малко лицеви опори...

- Не те питам, Паток! - викна му неочаквано грубо шефът. - Аз решавам! Слизай и слушай внимателно! - И двамата едновременно стъпиха на земята. С бързи крачки той заобиколи колата, седна зад кормилото и като фиксираше с поглед слисания шофьор, продължи с разпорежданията си: - Както разбра, тръгвам незабавно за Дъбрава. Ти оставаш тук, тировете може да пристигнат всеки момент...

- А-а-а, не!... Не! - окопити се най-после Патока, заклати се в ляво и дясно с ръкомахане: - Не мога да те оставя... да ви оставя сам! Че после Капитана жив ще ме одере!

- Аз пък преди това мога да те обеся за топките! Слушай по-нататък! Посрещаш, значи, колите, отвеждаш ги до обекта, разтоварвате бунгалата и строителните материали, където инженерът каже. Събирате кухненското и мебелно оборудване в една кола и го откарвате до складовете в Чифлика, ето ти ключовете за катинарите.

- Ама, моля ви бе, шефе... господин Краев, не мога да ви оставя сам! Няма ли друга...

- Няма! И без възражения! - и когато вече бавно потегляше: - После ще чакаш в бар “Лонгоза”, ще пратя веднага кола да те прибере.

- Момент, чакай! - затича след колата Патока. - А шофьорите... накъде...

- Те си знаят задачите. Утре трябва да си подготвят колите и документите за Германия. За бялата техника, която вече сме продали предварително, по заявки... Чао!

В следващия миг, когато “Нивата” набираше скорост по правия, асфалтиран път към Дъбрава, Патока подскочи като опарен, изпсува и се плесна шумно по голата глава - беше забравил шапката и якето си на задната седалка!

7.

Бъркотията и напрежението в стопанския двор на Дъбрава растеше всяка минута...

Човешкото множество пред бариерата на свинекомплекса заприлича на настръхнало, гръмогласно общоселско събрание. С викове, гневни реплики, мъжки псувни и закани; с пискливи женски благословии и клетви; с плахи детски гласчета, които все нещо питаха, но никой не им обръщаше внимание. След като към многобройните враждебни групи се вляха нови подкрепления от селската интелигенция в изгнание, двата фронта - на бунтарите и на защитниците на колективното имущество - се оформиха с приблизително равни сили. Но фронтовете бързо се разпаднаха на групи и групички, които започнаха преки враждебни действия не само с думи, а и с размахани ръце и юмруци, с удари по глави и гърбове. Блеснаха и първите окървавени лица под лятната усмивка на слънцето. Чуха се изплашени женски писъци. Завихри се внезапно вихрушка от необуздани викове, която тласна тълпата към овчето стадо. Леката, символична ограда на овчарника беше стъпкана само за секунди. Полицаите и другите защитници отстъпиха към железните порти на свинекомплекса, здраво залостени отвътре.

Най-решителните бунтари, предвождани от дядо Пенчо Хаджиянев, първи влязоха в кошарата и се видяха в чудо: Как да укротят тоя разярен народ, който бяха повели? Опитаха се да надвикат врявата, после лека-полека изтласкаха обратно хората извън оградата. Старецът стъпи на големия рязан пън, поставка за каменната сол за овцете, сложи си очилата и поиска да му дадат вчерашния протокол на Ликвидационната комисия. Зачете със запъване първите десетина имена от списъка. Оказа се, че от посочените стари кооператори присъстват само трима: една стара, едва пристъпваща с бастун старица; един белокос, наперен, видимо интелигентен чичко, който продължаваше да се възмущава от комисията, че му е отредила само една овца, и един познат на цялото село бивш училищен директор, наследник на покойния си баща - учредител на ТКЗС. С общи усилия, въведе се някакъв ред. Докато двама-трима помощници на Хаджи Пенчо се лутаха из изплашеното стадо да хванат полагащите се овце на старицата и чичкото, бившият училищен директор, с костюм, вратовръзка и скъпо бомбе, сам си хвана две от най-едрите овце, върза ги с предварително подготвените си каишки и мълчаливо ги поведе към дома.

- Евала, даскале! - чу зад гърба си плътен, мъжки глас. Но не се обърна да види смръщеното лице на човека, за да разбере поздрав ли, похвала ли или порицание беше това внимание. Продължи пътя си невъзмутимо, спокойно, бавно. Като на разходка, с двете вързани овце след себе си, към запустялата бащина къща...

Противниците на бунтарите, стъписани и изтласкани от множеството, като видяха какво става в кошарата, започнаха да се съвземат и организират. Събра се около тях и част от селската приходяща интелигенция - бивши стопански и партийни активисти - така че противодействието доста бързо се оформи.

А пред залостената порта на свинекомплекса войнствената стрина Пена, зачервена и развихрена на ядни приказки, продължаваше да се кара на двамата полицаи:

- Пъзльовци! Що ги пуснахте там, бе! Власт имате, пушки имате, а ги държите като сопи!

- Мълчи, жено! Срещу народ с пушки не се отива! - за втори път й отговаряше начумереният старши полицай.

- Че тия ли десетина чукундури са народът на това село, а?...

- Я стига си пискала! - засече я мъжки глас отдалеч. - Женски акъл - патешки. Нов ред има вече, не разбираш ли?

- Какъв нов ред, бе хора? - викна с ръкомахане лелката. - С разсипия и анархия ли нов ред ще правим?! Разруха е това, разруха!...

Докато внушителната група на защитниците на клетите овчици обкръжаваше бунтарите от всички страни и започна бой с юмруци, ритници и други подръчни средства, недалеч от множеството спря със скърцащи спирачки червена лада. Най-напред слезе висок, снажен, интелигентен мъж не в първа младост и забързан, решителен, се устреми към счепканите във физическа и словесна саморазправа групи. След него от задната седалка едновременно се изнизаха председателят на Ликвидационната комисия, инженер Васил Петров, и председателят на Инициативния комитет на новата земеделска кооперация, Благой Благоев.

Високият мъж с коженото яке, с напрегнатото сурово изражение на лицето, без да се оглежда встрани и да поздрави някого, проправи си път с ръце и лакти и се изправи до чорбаджи Пенчо. Издърпа листа от ръцете му, потупа го доста грубо по гърба и с плътния си басов глас каза:

- Хей, чичко! Стига толкова анархия! Върви да си гледаш домашната работа и ревматизма!... Слизай!

Старецът върху пъна се обърна рязко, позаклати се от нарушеното равновесие, но успя да се задържи. Срещна острия поглед на мъжа зад него, преглътна ядовитите си думи и бавно стъпи на земята, покрита с овчия тор. Веднага беше разпознал почти кръглото лице с орловия нос и тънките мустачки, високото чело и пъстрите очи на човека. Тези стряскащи, котешки очи нямаше как да ги сбърка и на сън! Разпознаха го веднага и другите мъже покрай стареца, които бяха имали работа и очни ставки с него. Затова и те едни по един млъкнаха. Но тъй като вълната от викове, закани и разправии още не беше затихнала, човекът с пъстрите очи стъпи на пъна, извади пистолет и стреля два пъти във въздуха. Когато човешките гласове позатихнаха, с привидно спокоен, но твърд тон, каза високо:

- В името на закона, всички вън от кошарата!... Чувате ли? И по-бързо!... За сведение, тези дни ще има общо събрание, то ще реши какво да се прави с вашите дялове!

Народът вътре и вън от кошарата се заоглежда притеснено, запристъпва гърбом назад и зашепна, поизплашен и пообъркан от появата на човека с пистолета:

- Този пък кой е, откъде довтаса?... От Държавна сигурност, откъде? Няма отърване от тях!... Земляк е, Димитър Стойчев, не го ли познаваш? Него май гласяха за председател на новата кооперация... Пак ли парашутисти!... Прав е човекът, не може така!... Хайде бе, отново с пищови ли ще ни вкарват в светлото бъдеще? Нали всички срещу тях гласувахме? За демокрацията... Ама каква демокрация е това, бе наборе? Дето всичко граби и разваля? А сега и земята под краката ни подкопава като тая... луда наша Камчия?

Междувременно, един от бунтарите, окуражен от критичните гласове, се беше изправил наежен срещу Димитър Стойчев и заканително размахваше юмрук:

- Свърши се вече с текезето и с вашата царщина, другарю инспектор! За нашите дялове и за нашата бащина земя има решение на Великото народно събрание!

- Стой там! - прикова го на място с тежкия си, заповеднически глас Стойчев: - Предупредих ви! И не отговарям за последствията!

Като видяха насочения към човека пистолет, няколко ръце го задърпаха назад и замолиха:

- Драгане, остави го? Не си търси белята, може и да те гръмне... Познавам го аз него! Хайде, ела да си вървим! Казвам ти, този човек е луд!

- Да, луд съм, бай Стефане! - отвърна му веднага Димитър Стойчев и продължи с по-мек тон: - Луд бях наистина преди четири години, когато цял месец вървях по дирите ти, докато разкрия голямата ти далавера с крадените лагери от авиационния цех в Провадия, нали? И за тебе ли, Димчо, съм луд? Че разкрих измамата на оня мошеник, дето беше продал къщата на жена ти с фалшиви документи? Искам всички да го знаете: Двадесет и пет години съм бил офицер на Стопанска милиция. Закони и разпореждания съм изпълнявал, вашите домове и интереси съм защитавал с цената на живота си, два пъти съм раняван от престъпници! А тия дни, по молба на Инициативния комитет, поех най-голямото си изпитание: да спася кооперативното имущество от разграбване, до по-добро и разумно решение...

В групата на най-активните бунтари, останали почти изолирани, настъпи колебание. Особено когато до Димитър Стойчев застана 75-годишният Петко Жеков - един от първите механизатори в селото и бивш полевъден бригадир. Както винаги, приказките му бяха кратки и тежки, те караха хората да млъкват и да се позамислят:

- Дядо хаджи, ако младите не помнят, ти барем помниш как на това място беше заклан Топала, нали? Един млад овчар, с млада булка и две дребни деца. Живота си даде човекът, за да опази кооперативното стадо от среднощни разбойници, дето искали да задигнат за хайдушки курбан две, само две агънца - сукалчета!... А вий сега искате да разграбите посред бял ден цялото стадо! И то срещу волята на селото. Е, питам ви аз, с две-три овце ли ще си оправите дереджето? А после? Накъде? Как ще живеем? Какво ще работим? Как ще изкарваме хляба и на тия наши градски готовановци, дето са дошли днес сеир да гледат и да си получат тоя... мизерен дял? Не ви ли е срам?

Петко Жеков слезе от големия рязан пън, и без да погледне встрани, бавно се отдалечи от кошарата. Следващият, който стъпи на пъна, беше Благой Благоев - директорът на прогимназията. Поизчака малко гласовете да утихнат и като вдигна ръка за внимание, се провикна с пълен глас:

- Слушайте!... Моля, замълчете за малко! Искам да ви кажа само две думи като председател на Инициативния комитет на новата земеделска кооперация... Ние не сме против вашите дялове, колкото и мизерни и обидни да са те. Не сме и против връщането на земята. Искаме да се запази това колективно имущество за новата кооперация, за вашите...

Възбудени гласове от всички страни прекъснаха словото му:

- Никой няма да влезе във вашата кооперация!... Тъй си е: парен от кашата и сладоледа духа!... Никой не ще вече обща ясла!... Чакайте бе, послушайте човека! Децата ни на добро учи!... Искаме си земята и толкоз! После ще мислим, какво да я правим...

- Не може... не може така! - помъчи се да продължи директорът. - В края на двайсетия век земята ни не може да се обработва на парче, с магарета, коне и крави, разберете го! Пак ще трябва да се събере... както е по света. Само след година-две ще искате комасация...

- А защо, бе даскале - обади се силен мъжки глас, - ония в парламента, по радиото и телевизията само за връщане на земята в реални граници говорят?

Този път колективният отговор дойде веднага от съмишлениците на Организационния комитет, които все по-плътно обкръжаваха оратора и го окуражаваха с думи и жестове:

- Ами попитайте тях, що така на аба говорят!... Щото тъй им отърва... Защото с нашата земя ни залъгват, а те си връщат градските къщи и магазини, фабрики и цехове, не го ли разбираш бе, комшу?... Така е - залъгват ни с бонбонче, за да излапат тортата!...

- Защото... защото... - поиска да вземе думата възрастен мъж с най-високата октава на гласа си - това селско, бабешко население не може вече да обработва нивите си като едно време! А тия наши любими щерки и синчета, дето дойдоха днес като на панаир, довечера или утре ще си заминат. Тъй че, кооперация пак трябва да има...

От задните редици се опитаха да го освиркат, но този път трезвите, одобрителни гласове и възгласи бяха по-силни. В следващите минути най-гласовитите и упорити сподвижници на дядо Хаджи Пенчо бавно бяха изтласкани от кошарата. Народът се раздвижи, раздели се пак на групи и групички, но сега човешката врява беше по-тиха и по-кротка. Тези, които първи проумяха безсмислието на подялбата на кооперативното имущество, тъй дълго рекламирана и чакана, първи поеха към домовете си...

А нещастните овчици, поуспокоени и скупчени в дъното на кошарата, дълго останаха в застинала неподвижност. В добродушният им овчи поглед се четеше само тъга и недоумение: “Какво искаха от тях тия ядовити, наежени, настървени хора? И те ли са като тях едно голямо, подплашена стадо?...”

© Панчо Недев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.06.2011, № 6 (139)