ЖЕЛЕЗНИЯТ "ФИРМЕН" ПЕЧАТ НА ДЯДО САИД

Панчо Недев

web

По време на една земляческа среща във Варна между другото казах, че дядо Саид, който беше вече покойник, е забележителна личност от най-новата история на родното ми село Блъсково и събрах дузина непонятни, дори враждебни погледи. Помъчих се да обясня на пийналата компания какво точно имам предвид, но сигурно не ме разбраха.

И наистина... много мои набори и земляци сигурно ще се учудят и сега, че го наричам "забележителна личност", тъй като той си беше тих, кротък, работлив, добродушен човечец; не беше в сюрията на селските първенци, не беше и някакъв неформален лидер, както е модерно да се казва днес; нямаше нито лична къща, нито голям имот. С две думи - човек от народа, от кота "нула" на селското ни общество. Като майстор-железар имаше само две груби ръце, опърлени от духалото и нажеженото желязо; имаше занаят, с който издържаше многочленното си семейство. И сега сякаш го виждам ниско приведен над наковалнята; слаб, кокалест, но мускулест и пъргав, отдаден с цялото си същество на работата си. Къщата му беше в горната махала, кирпичена, етаж и половина с прилепена до нея работилница и малко дворче. Тук се разпрягаха конски и магарешки каручки, събираха се хора и от околните села, които чакаха за подковаване на работния им добитък; носеха се за поправка и източване всякакви селскостопански инструменти или се поръчваха съвсем нови. И понеже бяха военни, гладни и бедни години (годините на моето детство), всеки, който искаше да си поръча нов инструмент - носеше някакво старо, ръждясало желязо.

- Добре де, дотук нищо интересно! - обажда се Дяволчето-редактор, което съпътства автобиографичното ми повествование. - Позната селска история от онова време. Всяко село си имаше майстори… Кажи най-после, не го усуквай по килифарски, защо си го турил в тази твоя топ класация?

Ето, пак избързваш, Дяволе! А знаеш, че обикновените, простите, земните неща, дето носят духовна сила и житейски послания, те най-трудно се обясняват с малко думи! А дядо Саид със своя занаят, със своя железен печат върху железарските си изделия, казваше на хората много повече от ораторите по събранията, от учителите и историческите писания, макар че той беше неук човек… Но имай още малко търпение, ще стигнем и до печата!

Не зная, доколко може да се вярва на преданието, че дядо Саид е бил далечна издънка от големия род на Асъл бей, за който подробно ви разказах. Тъй като имам живи спомени от неговата работа като налбантин и железар, иска ми се да допълня темата за мирния живот между турци и българи в Сърта в исторически план. С историята на необичайния му печат… Наричам го "дядо", защото в годините на моето детство той наистина беше дядо на пет-шест внучета, превалящ 60-те години. В двора на железарската му работилничка ние, децата от махалата, често играехме с неговите внучета и му се натрапвахме с какви ли не молби: да ни поправя или изковава всякакви играчки.

Уважаваше занаята си, поддържаше майсторлъка си на високо равнище, затова цялото село ходеше при него за най-различни услуги - кон или магаре да подкове, мотика или брадва да изклепа, лемежи, сърпове и ножове да източи. На път за Провадия или от Провадия, в дворчето му отсядаха и много другоселци - познат беше на половината Сърт.

Така си беше, докато в селото ни не се появи друг майстор-железар. Пришелец, конкурент, значи, бай Нишан се казваше. Не зная, откъде беше дошъл със семейството си, но чувах възрастните да разправят, че за една нощ вдигнал малката си къщурка в края на селото и после лека-полека започнал да се разширява и корен да пуща. С по-малкия му син, Татиос, бяхме съученици, та от него научавах повече за майсторлъка на баща му… С две думи, след пристигането на бай Нишан, и след като отвори работилница на по-лично място, селската клиентела се раздели на две половини. Като си нямаха работа, или след порядъчно пийване, зевзеците започнали да се препират и дразнят кой бил по-добър майстор. Тогава дядо Саид изглежда се пообидил и взел мерки да си запази рейтинга на баш майстор. Започнал да изпълнява поръчки и услуги избирателно, на определени хора. Оглеждал внимателно донесените сечива и инструменти и отсичал: "Това може, щото е моя работа, а това - не може, вървете при арменеца!"

Години наред и аз, и нашенци, сме се чудили, как старият майстор от един поглед само разбирал кое е негова предишна работа и кое не е?!

Доста време мина, докато случайно открих къде е било заровено кучето!

Бях журналист в Радио Варна, когато един ден съдбата ме срещна с по-малкия син на дядо Саид, мисля, че Хюсеин се казваше. Беше известен майстор-пещостроител в Девня, насочиха ме към него от профкомитета. Да се чуел опита и майсторлъка му в цялата родина! Та от дума на дума спомените ни стигнаха назад във времето, до детските ни игри в тяхното дворче, до железарската работилница и до работата на баща му. Тогава научих нещо шокиращо, много интересно за загадъчната му маркировка върху всяко изделие, преминало през ръцете му. В заглавието нарекох този своеобразен подпис личен, "фирмен" печат, за да бъда в крак със съвременната фразеология, макар да зная, че тогава "фирма" беше непозната дума за селския речник.

Чак на смъртното си легло старецът споделил своята тайна само с двамата си сина, очаквайки те да поемат занаята му. А тя била толкова проста, символична и умно замислена! За да не се бъркал, значи, неговият майсторлък с работата на други майстори-железари от Сърта, той си изготвил нещо като миниатюрен, личен печат! Една замба от силно закалена стомана, с която, на по-невидимо място, маркирал по-едрите си изделия - лемежи, брадви, мотики, коси, кирки… Нещо като подписа на художника в някой ъгъл на картината. Дотук - нищо особено. Но най-много ме смая информацията на сина, че тая замба не била каква да е, не просто професионален подпис и белег, а …двата символа на християнската и мюсюлманската религия, един до друг! Кръста и полумесеца!

Няколко минути останах безмълвен, сепнат от това земно, човешко прозрение и скрито послание, което е било предназначено не само за синовете, а и за селото, за хората! Към бъдещето, ако щете!

Като видя колко съм впечатлен от уникалното и символично хрумване на стария майстор, синът не без гордост допълни:

- Прост, неук човек беше старият. Сричаше, когато четеше корана и вестниците, но имаше учено мислене… И още нещо ми каза за тая негова замба ли, печат ли…

- Какво… какво още ти е казал? - попитах нетърпеливо.

Интересно ми беше да узная какво съдържание, каква житейска философия е влагал в този свой хитроумен печат!

- Каза ми - продължи синът - горе-долу следното: "Запомни го от мене, чоджум: ако кръста и полумесеца имат една обща дръжка на работния инструмент по къра, в живота и в джинса (рода), кавги и сръдни помежду им никога няма да има, а само харен дослук!"

Запомнил съм го и аз! Защото такава мъдрост не се забравя. Кръста и полумесеца - с обща дръжка на работния инструмент! Метафора, която може да бъде девиз, политика и бъдеще на всяка етнически смесена общност!

© Панчо Недев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.02.2013, № 2 (159)

Из подготвената за печат автобиографична книга на Панчо Недев "В огледалото на времето отминало".