"БЕСЪТ" И "ИДИОТЪТ" ИЛИ ЗА ДВОЙСТВЕНИЯТ ЛИК НА КРАСОТАТА У ДОСТОЕВСКИ

Николай Нейчев

web | Изворът на Нарцис

Повечето от героите на Достоевски са слисани и объркани от двуликия Янус на красотата и подобно на Митя Карамазов се намират на границата на отчаянието. Но има един, който открито и непоколебимо заявява: Красотата ще спаси света и макар да не можем да не се доверим на този ангелически "идиот" княз Мишкин, все пак, подобно на изтерзания от безверието Иполит, на свой ред питаме: Коя красота ще спаси света?

По отношение на проблема за сложната природа на красотата романът "Бесове" заема своето важно място в контекста на последните пет големи произведения на Достоевски. Той е огледалното, но в негатив, отражение на романа "Идиот", като двата текста се оглеждат един в друг по принципа на контраста. На първо място "Бесове" има аналогична на "Идиот" организация - в центъра се намира един основен персонаж, който според първоначалния замисъл също е "княз"."И така, пише Достоевски, ЦЕЛИЯТ ПАТОС НА РОМАНА Е В КНЯЗА, той е героят. Всичко останало се върти около него като калейдоскоп." И по-надолу: "NB! Всичко се съдържа в характера на Ставрогин. Ставрогин е всичко." (т. 11, с. 136, 207, курс.авт.)¹.

От друга страна, образът на Ставрогин представлява не по-малка загадка от този на княз Мишкин - той е същият герой-тайна, която неистово се опитват да разгадаят всички заобикалящи го. Но разликата между неговата и тайната на "положително прекрасния" герой е огромна и проблемът не е в дълбочината, а в субстанциалната противоположност на смисъла: във всичките си проявления Ставрогиновата тайна също е негативен образ на Мишкиновата.

Мишкин е надарен с изключителна словесна красота. Той владее в съвършена пълнота както говоримото, така и писменото слово и това не е проява на външна книжна премъдрост, а е израз на словесната сила на неговата душа, на вътрешния му ум (т. VI, с. 29, 419). Мишкин е образ-символ на самото въплъщение на Логоса, еманация и действие на спасителното Слово в света².

В това отношение Ставрогин е неговата пълна противоположност. В по-голямата част от романа той е потънал в тайнствено безмълвие. Става ясно, че някога, в житейската му предистория, той е владеел могъщата сила на словесната проповед. Но това е било някакво странно, измамно, изкусително и удивително неединно слово. То черпи своята сила не от светлинния извор на словесния Логос, а от мрачния кладенец на духовната преизподня. То погубва всекиго, поддал се на неговата власт, унищожава свободата и поробва личността на приелия го в себе си. В едно и също време Ставрогин произнася чудовищно по своята двусмисленост слово. От една страна, това е вдъхновен славослов на Бога и руския народ-"богоносец", което променя изцяло живота на Шатов, превръща го от атеист във "вярващ", но от друга страна, "в същото това време" влива в сърцето на влюбения в живота и Бога нещастник Кирилов маниакалната отрова на идеята за "човекобога" (т. VII, с. 224 - по-надолу цитатите от това издание на "Бесове" ще се отбелязват само с номера на страницата). От устата на Ставрогин излизат като от рупор прелъстителките думи на "премъдрия змей" и внасят смут в душите на Шатов и Кирилов. Нито единият успява да "смени боговете" на социализма с православния Бог (Шатов така и не съумява до края да повярва истински - той вярва "насила"; неговата вяра е като на "московски славянофил" - вж. с. 35), нито другият да съхрани вярата и истинския смисъл на живота.

Самият герой непрекъснато се намира под властта на инферналното. Неслучайно заявява на отец Тихон: "аз вярвам в беса, вярвам канонически, в личния, не в алегорията" (т. 11, с. 10). Твърдата увереност намира опора в личния мистичен опит на Ставрогин, в постоянното му общение с "поднебесните духове на злобата". В такъв миг на демоничен транс го улавя неговата майка: "Остана поразена (...) Лицето му бе бледо и сурово, но някак съвсем застинало, неподвижно (...) той решително приличаше на бездушна восъчна фигура (...) внезапно я обзе страх" (с. 207). В сцената с Даша (отпаднала при следващите издания на романа) метафизичното раздвоение на героя още повече се задълбочава. Ставрогин вижда привидения и реално е посетен от беса. Според първоначалния замисъл той е трябвало символично да възхожда към образа на Гадаринския бесноват, в когото влизат легиони бесове (вж. Марк, 1: 9; Лука, 26: 30). Затова Ставрогин е искрен, когато заявява на Тихон, че съвсем не му е нужно никого да разпитва, за да се увери в съществуването на бесовете. Но неговата истинска трагедия се състои в това, че той съвсем не вярва в Бога, но по парадоксален начин вярва в дявола. В този смисъл героят е далеч от пълния атеизъм, а това според отец Тихон е още по-голяма беда, тъй като "пълният атеизъм е по-почтен от светското равнодушие... съвършеният атеист стои на горното предпоследно стъпало до съвършената вяра" (т. 11, с. 10).

Изпълнило демоничната поръчка и вляло отровата на неверието и съмнението в сърцата на заобикалящите го, изведнъж словото секва у Ставрогин и в душата му зейва безмълвната бездна на пустотата. Такъв смълчан и неразговорлив го срещаме за първи път в романа. Особен смисъл носи сцената, в която Николай Ставрогин ухапва по ухото губернатора Иван Осипович. "Ухапването по ухото - отбелязва И. Фарино - може да се асоциира с изкусителното анти-Слово на змея-изкусител... очевидната подмяна на "словото" с ухапването по-красноречиво от всичко говори за това, че Ставрогин само играе на "звяр"-3мей и че всъщност той е второстепенен дериват, нямащ самостоятелност дори в пределите на своето "царство" - той може само да ухапе ("кусать"), да причини болка, но не и да изкуси ("искушать"). Паралелно в романа върви и постепенното му демитологизиране от "премъдър змей", "гадина", "змия", до "червей", "нищожество" (Фарино 1991: 252).

За Ставрогин отдавна е приключила вече ролята му на "изкусител", но в света остават да живеят неговите духовни бесновати "чада": Шатов, Кирилов, Пьотър Верховенски, Федка Каторжника, които загубват собствената си личност и, износвайки "Ставрогиновите" мисли, се превръщат в негови идеи-деривати, в негови ипостасни инфернални еманации. Подобно на боговете от езическия Олимп, те безнадеждно гравитират около това угаснало "слънце", без да подозират, че техният "бог", техният "Иван Царевич" е просто един "самозванец", един нов "Гришка Отрепиев" - една фикция. Те са обречени на гибел, тъй като са трагично обвързани с този "център", който няма субстанциална основа, център, чието име е небитие.Идейното опустошение на Ставрогин завършва и героят достига до пълната си деперсонализация - след духовната смърт го очаква физическата. Такава е символиката на неговото безмълвие. Ставрогин е безсилен във всички форми на словесността. Истинската духовна нищета и окончателно настъпилата вътрешна деградация Достоевски демонстрира и чрез писмената "изповед" на героя. Това е наистина едно недъгаво, бедноезично слово с осакатена стилистика и безпомощен синтаксис. То свидетелства за "нравственото крушение, за катастрофалните сътресения, за вътрешната гибел, за настъпващото вече небитие. Духовна тлен, ето формулата на Ставрогиновата стилистика..." (Гросман 1996: 114). Тук се срещаме не просто с обикновено невежество. Словесната убогост на героя говори за една деформирана уродлива душа, окончателно загубила своя благообразен вид.

Друга противоположна на романа "Идиот" доминанта е смисълът, който носи видимата, телесно осезаемата красота в "Бесове". Прочутите думи на княз Мишкин - "красотата ще спаси света" (т. VI, с. 373), определено са свързани в този "небесен" роман с нейния надмирен, отвъден произход. Тя може да бъде постигната, съзерцавана, живяна само в метафизичния екстаз, в мига на свещеното божествено безумие. Князът-"идиот" изцяло и "във висша степен непосредно" се прониква от тази божествена красота и хармония; молитвено се слива с най-висшия синтез на живота и постига "висшето битие". Тогава, когато "умът и сърцето се озаряват с необикновена светлина" и той, "юродивецъг", вижда истинската Красота (вж. т. VI, с. 222). Това е мигът на реалното обожение (теозисът) на човека, на душата, лично възстановила в себе си "образа и подобието Божие"; защото, както пише самият Достоевски (в пълно съгласие с православната вяра), "Светият Дух Е непосредственото разбиране на красотата, пророческото съзнаване на хармонията, а значи и неотклонният стремеж към нея" (т. 11, с. 154).

"Бесът" Ставрогин също обладава съвършена лична красота. Но тя е в пълна противоположност на съзерцаваната от "идиота" духовна реалност. Това е красота ослепителна, външно осезаема, телесно земна и порочно прелъстителна. Ето как представя разказвачът нейния облик: "порази ме също лицето му: косата му - някак прекалено черна, светлите му очи - някак прекалено спокойни и ясни, цветът на лицето му - някак прекалено нежен и бял, руменината му - някак прекалено ярка и чиста, зъбите - като бисер, устни - коралови, ще речеш - писан хубавец, а същевременно като да будеше някакво отвращение" (с. 40). Това е "прекалена", рядка, съвършена, почти неземна красота, която минава в своята противоположност - превръща се в маска, в красива телесна обвивка, мъчеща се да прикрие празнотата на лишената от благообразие демонична душа. Антихристовата красота е призрачна, без-образна. Но маската на Ставрогин се свлича - той се оказва "лъжец и баща на лъжата". И наистина: "минаха няколко месеца - пише хроникьорът - и зверът внезапно си показа ноктите". Идолоподобната телесна красота на Ставрогин се оказва не красотата на Мадоната, а красотата содомска. Тя е земна (по-точно е да се каже дори "подземна", всмисъл на преизподня), защото е следствие от влошеното състояние на видимото творение, станало под въздействието на инферналната трансцендентност, и представя полюсен антиномичен топос, нямащ нищо общо с "небесната" красота, извъназово съзерцавана от княз Мишкин в мига на самозабравата. Извъназовото (но не и в смисъл на извънличностно) съзерцание на красотата от страна на "идиота" не намира опора в нито един от феномените на земното телесно и духовно битие. Тази красота не се отъждествява както с външната прелест на света като цяло (включително и в частност на: красотата на Настася Филиповна, на Аглая, на Мишкин и пр.), както и на всички вътрешни проявления на духовността (вкл. душевната красота на Настася Филиповна, духовното благородство на княз Мишкин и пр.). И неслучайно, по един парадоксален начин, именно чрез болестта на Мишкин чистото съзерцание се оттласква от болната красота на света като цяло и се докосва до надмирната й божествена същност. Оттук в тясна връзка с разгледания аспект за двойствената красота са и цяла група от проблеми, които в противен случай не биха намерили адекватното си обяснение. Така например това е въпросът за антиномията "безумие" (в "Идиот") - "разсъдъчност" (в "Бесове").

От началото до края в романа "Бесове" изрично се подчертава "здравият разум" на Ставрогин (вж. с. 47, 48, 603). Той е съвършено лишен от божествената лудост на княз Мишкин. Умът, рационално-разсъдъчното (?) винаги е бил специално запазен демоничен периметър - негова цел е властта над "евклидовото пространство" на земното ограничено битие, а не безкрайният Дух, Който се постига само чрез сърдечното божествено безумие. Действително и в романа "Бесове" чрез образа на Кирилов (като една от ипостасите на Ставрогин) сякаш се дублира над-умният мистичен опит на Мишкин. Описаният от Кирилов миг на "вечната хармония" преди епилептичния припадък е почти идентичен с разсъжденията на юродивия княз (вж. с. 525-526), но това "почти" е само една привидност. Както правилно пише критикът - "от една и съща мистична предпоставка Мишкин и Кирилов правят различни заключения" (Мочульский 1995: 444). Първият насочва духовната си енергия за възстановяването в душата на Богочовешкия образ и подобие, като тя се обожи и превърне в храм на хармонията и красотата. Целта на другия не е в обожението, а в обожествяването - в превръщането на индивида в човекобожество. Това води не до възстановяване, а до открито отхвърляне на образа и подобието Божие - "до унищожението на Бога" (с. 106). Акт, който, според Кирилов, несъмнено налага "изменението на земята и човека физически".

Тук се разкрива нещо особено важно: напрежението от съприкосновението на човешката душа с божествената енергия при Кирилов не довежда до духовно преобразяване на земята и човека. Те не стават "новото небе и новата земя" от Апокалипсиса (Откр. 21: 1), т.е. душата не се претворява в духовно небе, напротив - според него "душата няма да го издържи и трябва да изчезне"(с. 525). Не одухотворението на душата, а нейното унищожение проповядва тази "беснуваща" Ставрогинова ипостас. Според героя-богоборец това е знаменателен миг, който разделя човешката история на две части: от "горилата до унищожението на Бога и от унищожението на Бога до изменението на земята и човека физически". С други думи - отново връщане "до горилата" - както иронично вметва разказвачът. Точно тази трансформация на човека, отхвърлил от своята душа Божествения образ, което го довежда до постепенното му преобразуване и доближаване до животинския облик, е може би една от най-ясно прокараните доминанти в романа "Бесове". Кирилов не забелязва, че тази ужасна трансформация вече започва в хората от най-близкото му обкръжение, дори е наченала и в самия него. Не усеща как самият той постепенно загубва човешкото си слово; как говори "спънато и някак неграматически, някак странно размества думите" (с. 84); как синтаксисът му е объркан, а мислите - незавършени. През петте години, откак е обладан от сатанинската идея, е започнал да забравя сякаш и родния си руски език, говори го все по-неправилно (вж. с. 106) и не е склонен не само да се среща, но и да общува с други хора, като че те за него са вече някакви същества от друг вид.

Но още по-страшни и видими са физическите деформации у останалите "бесове". Видоизмененията им са предимно с хтоничен характер - израждат се в особени змийски метаморфози. Дори заглавието на главата, с която в романа започва същинското представяне на Ставрогин, е наречена "Премъдрият змей" и открито алюзира героя с образа на змея от Апокалипсиса (срв. Откр. 12: 317 и сл.). Още в самото начало на срещата ни с този централен персонаж той многократно е наречен "звяр": "зверът внезапно си показа ноктите" (с. 40, 41); извършва "зверска постъпка" (с. 38); Шатов го обвинява в "сладострастно зверство" (с. 229) и пр. Дори буквално е наречен "премъдър змей" (вж. с. 93). Оказва се, че това не е просто метафора. Подозрението, че нарцистичната красота на Ставрогин е само маска във вид на човешка обвивка, че е само една привидност, скриваща като с тънка ципа люспестата му змийска природа, се превръща у заобикалящите го в натрапчива представа. Виждайки го как излиза от стаята, Лиза се ужасява - по лицето й преминава "конвулсивна тръпка, сякаш се беше докоснала до някакво влечуго"(с. 167). При срещата си със Ставрогин самоувереният капитан Лебядкин "някак изведнъж се сви, смали се, опули се насреща му, буквално както заекът замира пред питона"(с. 177). "Аз още щом те зърнах отблизо - говори куцата му "годеница" Маря Лебядкина, - сякаш змия се впи в сърцето ми" (с. 250).

Осезаемото преобразуване е обхванало и телесния облик на Пьотр Верховенски - демоничния слуга на Ставрогин. "Никой не би казал, че е грозен - пише повествователят, - но лицето му не се хареса на никой. Главата му е удължена към тила и сякаш е сплесната отстрани, тъй че лицето му изглеждаше остро.Челото му е високо и тясно,но чертите на лицето му са дребни; остър поглед, носле - малко и заострено, дълги и тънки устни" (с. 163). Представата за гущероподобния вид на тази глава се усилва още повече от змийския му език: "Започва някак да ви се струва, че самият му език в устата трябва да има някаква особена форма,да е някак необикновено дълъг, тънък, ужасно червен и с изключително остро връхче,което непрестанно и съвсем неволно се върти" (с. 164). Особен, нечовешки е и говорът на "този сякаш паднал от небето господин" (с. 169). Той не просто говори, а цвърчи."Ремарките" са показателни: "зацвърча" (с. 199), "разцвърча" (с. 200), "зацърцори" (с. 201), непрестанно "ниже като маниста" един безкраен поток от "вечно готови думички" (с. 164. 168, 169, 181 и др.).

Гротескните деформации обхващат в една или друга степен първоначално нормалния, дори "красив" телесен облик на почти всички персонажи от романа. Като се започне от уродливите, неестествено големи уши на Шигальов, теоретика на "безграничния деспотизъм", и се стигне до "овнешкия" поглед на фон Лембке и "волския" характер на Блюм. Мимоходом ще отбележа, че неслучайно авторът обвързва посочените представители на губернската администрация - тези, които би следвало да пазят от "бесовете" и съхраняват реда - с "овни", "биволи" или "телета" (срв. напр. и фамилията на приближения до губернското семейство чиновник Альоша Телятников), т.е. с "чистите" (в библейски смисъл), но предназначени за жертвоприношения животни,показвайки по този начин тяхната уязвимост и безпомощност пред демоничното. В такъв смисъл всички, които не са съгласни с шигальовщината, се представят като овни за заколение (вж. с. 364).

Всъщност характерно е, че животинската образност на бесовските персонажи в романа също не е константно обвързана само със "змейското" или "змийското", а търпи промяна в плана на снизяването, профанизирането и пародирането. Вече стана дума за ускореното обезсилване на Ставрогин. В края на романа самоуверената "змия" Верховенски, сам назовал се "жалък червей" (с. 375), приема откровено шутовски облик. При последната си среща с Кирилов той е наречен от него "маймуна" (с. 549) и това е показателно. В лицето на младия Верховенски той (проповядващият идеята за двата етапа на човешката история: от горилата до унищожението на Бога и от унищожението на Бога до човеко-бога), действително се среща с истинския продукт на последния етап - отхвърлилия Бога човек, който отново се е завърнал в началния стадий на еволюцията - в своето животинско, "маймунско" състояние.

Горният процес е една от главните екзистенциални доминанти в романа "Бесове". При художественото й пресъздаване Достоевски изцяло се придържа към каноничната православна антропология и есхатология, според която "падението изменило човешкото тяло и душа (...) като нашето тяло влязло в един разред с телата на животните (...) докато с душите си - към падналите духове"(Брянчанинов 1991: 89). Най-близо до демоничната същност са "скорпионите и змиите" (Брянчанинов 1991: 29), затова телесните деформации на демоничните персонажи в "Бесове" клонят към техния вид. Православното учение намира опора за подобно разбиране в библейския текст. Модел за такова превращение на отпадналия от Бога човек в животно дава и известният случай с вавилонския цар Навуходоносор. Поради своята непомерна гордост той се самовъзвеличава като човекобог, с което отхвърля истинския подател на славата. Последствията за Навуходоносор са ужасяващи - превръща се в животно-звяр: "биде отлъчен от людете, ядеше трева като вол и космите му пораснаха като у лъв и ноктите му бяха като на птица"(Данаил 4: 33). Едва след искреното си покаяние, като въздига "очи към небето", той получава прошка - разумът и човешкият му облик се възвръщат, възвръща си и властта над царството (Данаил 4: 34).

В романа "Бесове" Достоевски показва най-голямата трагедия на човешкия дух - отхвърлянето на Красотата, съдържаща се в "образа и подобието Божие" и приемането на животинско-бесовски образ. Това е и най-ниската степен в човешката екзистенция - открито отхвърляне на възможността животът да се претвори в светостта на "житието".

В пряка зависимост с казаното се открива и една знаменателна подробност. Възрастта на Ставрогин ("княза на тъмнината") точно отговаря на възрастта на Мишкин ("княза на светлината") - и двамата са 27-28-годишни (вж. т. VI, с. 6; т. VII, с. 40, 49). Това е особен период в човешкия живот и в известен смисъл - възрастта на окончателното определяне. В плана на интертекстуалния анализ между "Идиот" и "Бесове" горната особеност е в тясна връзка с кризисната екзистенциална ситуация, разгърната и в останалите три романа от Петокнижието. Например в "Престъпление и наказание" Разколников извършва престъплението на 23-24 години - втората кризисна възраст след инициационната, показана от своя страна в романа "Юноша" - 19-20 години. В този аспект Мишкин и Ставрогин разкриват две точно противоположни възможности пред човека - "вертикалната доминантна ориентация в житието към един от двата срещуположни топоса: "небесно" - "подземно" или: "божествено" - "демонично".

Чрез "идиота" княз Мишкин Достоевски художествено въплъщава този тайнствен процес, известен в православието като "обожение на душата" (върховен миг в живота на светеца), осъществим единствено в мистиката на литургичния праксис (чрез тайнството Евхаристия), претворяващ човешкия живот в "житие" и в това именно се състои както литургичната, така и агиографската доминанта в творбата.

Обратно на "Идиот", в романа "Бесове" е отразен инферналният отрязък в "житието" на великия грешник. Тук Достоевски обрича на смърт всички демонични персонажи, като "смъртта" на Пьотр Верховенски е символична и тя приема формата на бягство от родината и пълно обезсилване след смъртта на Ставрогин, но това е същевременно и намек за възможно бъдещо възраждане и завръщане отново на този бяс, бесът на анархията, революцията и терора, в любимата на писателя Русия. С това унищожение на "бесовете" в романа се осъществява и едно своеобразно художествено въплъщение на тайнството Елеосвещение. Същността на това тайнство се състои в изцелението на болния чрез действието на Божията благодат, пречистваща от греха, т.е. чрез очистването на страдащия от нечистите духове - истинските причинители на телесните и духовни болести. Връзката между бесовете и болестите е подчертана в Писанието. Известно е, че Господ Иисус Христос праща дванадесетте Си ученици, като им дава "власт над нечистите духове" (Марко 6: 7). Свети апостол и евангелист Марко пише: "Те тръгнаха и проповядваха покаяние, изгонваха много бесове и мнозина болни помазваха с елей и изцеряваха" (Марко 6: 12-13). "Връзката между властта, дадена на апостолите от Господа (над нечистите духове - бел.м., Н.Н.), и помазването с елей е очевидна (...) причината на лекуването се крие не в природата на елея, а в самия Господ (...) елеят в случая предава лекуващата Божия Благодат. Лекуващата Божия благодат е свързана и с прощаване на греховете и възстановяване на хармонията между Бога и човека (...)" (Чифлянов 1996: 310-311). Затова и първите думи от молитвата, с която започва помазването, са: "Отче светий, Лекарю на душите и телата (...)" (Требник 1981: 176), а след отпуста болният прави поклон и казва три пъти: "Благословете, св. отци; простете мене, грешния" (Требник 1981: 223). Следователно целта на Елеосвещението е унищожаване властта на демоните.В ирмоса на седма песен към кондака (глас 2) на св. тайнство Елеосвещение е казано пределно ясно: "Меч е за демоните, Спасе, Твоят печат (...)" (Требник 1981: 159).

В своя роман Достоевски разкрива действието на това тайнство не само в индивидуален аспект (чрез покаянието и спасението на обладания от беса Степан Трофимович Верховенски, който, макар и пречистен, също умира), но се достига и до несравнимо по-крупни обобщения. В "Бесове" е показан процесът на очистването и изцелението на цяла Русия, възраждането и укрепването на нейното нововъзкресно тяло."Тия бесове, които излизат от болния и влизат в свинете - говори прозрелият истината Степан Трофимович - това са всички бесове и бесчета, загнездили се в нашия велик и мил болен, в нашата Русия от векове, от векове насам!... Това сме ние, ние и ония, и Петруша... и аз, аз може би ще бъда първият начело... Но болният ще се изцери и ще седне в краката Иисусови" (с. 583-584).

Освен чрез житийните си и литургични особености романът "Бесове" се противопоставя на "Идиот" (както и на всички останали творби от Петокнижието) и по своята т.нар. "храмова доминанта".Литургично-агиографската доминанта в "Идиот" намира своеобразна архитектурна визуализация, която символично възхожда към значението, което носи за храма куполната зона като най-извисен вертикален топос в строителната конфигурация. В такъв смисъл този знаменит роман на Достоевски е натоварен на едно абстрактно ниво със същите функции на словесно, надумно небе-"купол" (символизирано например от високата божествена "лудост" на "идиота" Мишкин), каквито функции изпълнява куполната зона във видимата храмова архитектоника (да припомня, че дори външният облик на героя извънредно много наподобява на иконографското изображение на Христос, което заема своето определено място в храмовата стенопис, а именно в купола). Така може да се заключи, че романът "Идиот" "заема" куполната зона в цялостната постройка на Петокнижието на Достоевски³. Освен това фактът, че княз Мишкин притежава особена архитектурна интуиция като обладава дарбата да разгадава сякаш вложената от него в архитектурните съчетания тайна (вж. т. VI, с. 200-201), е в тясна връзка с концепцията на писателя да го сближи с Логоса като Божествен архитектон на вселената. Достоевски очевидно се стреми да покаже как неговият герой съгражда един духовен, небесен храм, който невидимо да присъства, но и неусетно да осъществява спасителния за човечеството църковен принцип на съборността.В този аспект ясно изразен антагонист на Мишкин е образът на строителния инженер Кирилов (основна Ставрогинова ипостас), чрез който герой в романа "Бесове" се прокарва една точно противоположна архитектурна символика.

Кирилов пристига от "чужбина" (в художествената митология на Достоевски понятието "чужбина" винаги се използва като адекватен аналог на инфернално пространство, преизподнята и ада) и идва, за да строи "мост" в губернския град. Не буди съмнение, че "строителство" и "мост" в случая не бива да се четат буквално, а разкриват особени духовни топоси. В контекста на Кириловата мисия и осъществяване на идеята му за човекобога става ясно, че "инженерството" на Кирилов - както правилно забелязва изследователят - "се издига в ранг на свръхестествено, едва ли не божествено, светостроителство. Затова и предполагаемият "мост" не е само конкретен обект, колкото специална категория, вариантно наименование на мисията на Кирилов (...) Иначе казано, той действително съоръжава за човечеството "мост" от самия себе си, от своето самоубийство" (Фарино 1991: 264). Трябва да се подчертае също, че антихристовата символика на Кириловото мостостроителство се засилва поради асоциативна аналогия с римокатолическата папска титла "pontifex manimus" ("върховен жрец"), чиято етимология възхожда към свързващата символика на "моста" ("pontis"). Че е вложил в "строителството" на Кирилов именно демоничен смисъл - като съоръжаване на една подземна църква,говори фактът, че точно тези "незавършени хора (вследствие от Петровата реформа въобще), като инженера от "Бесове", визира авторът, определяйки същността на "подземието" (т.е. преизподнята) с формулата "няма нищо свято" (вж. т. 16, с. 330, курс.авт.). Достоевски с гордост ги нарича "певеи на подземието" и несъмнено той определя Кирилов като съвършен представител и строител на подземната "съборна" "църква" на човекобожниците. По такъв начин романът "Бесове" се обвързва единствено с подземната храмовост и затова в словесната архитектоника на Петокнижието той изпълнява функция, аналогична на подземната, криптоалната храмова зона.

Искам да подчертая обаче, че романът "Бесове" не представя единствено аспектите на демоничното, напротив - наред с инферналната символика в него присъстват светли и ярки положително-прекрасни герои и идеи (дори в не по-малка степен от останалите романи на Петокнижието). Такива са например и приказният народно-монашески образ на "идиотката" Маря Лебядкина (развенчала самозванството на "княза" Ставрогин); и обаятелният в своята смирена святост отец Тихон; и възвърналият си чрез покаянието човешки облик Степан Трофимович; и скромната подвижница и разпространителка на Евангелието София, и много други. Но не тези образи, нито темите за покаянието, смирението и спасението са определящи за романа "Бесове", а само екзистенциалната трагедия в житието на отпадналия човешки дух, духовната бран в литургичното Елеосвещение,храмовата криптоалност са тези три основни доминантни линии, които дават характерния облик на това произведение и точно определят специфичните и уникални функции,които то изпълнява в контекста на гигантския петокнижен метароман. В "Бесове" изначално двуликият образ на красотата постепенно става еднозначен и все по-определено се обвързва с нарцистичната прелест, богоборчеството и смъртта. Това е красота, за която е кощунствено да се каже, че "ще спаси света", защото самата тя, като част от този свят, отчаяно се нуждае от спасение.

БЕЛЕЖКИ

1. Цитатите от произведенията на Достоевски, които са по изданието: Ф. М. Достоевский. Полное собрание сочинений в тридиати томах. Ленинград: Наука, 1972-1990, се отбелязват с арабски цифри, като първата обозначава тома, а втората - страницата. Позоваванията на българското издание: Ф. М. Достоевски. Събрани съчинения в дванадесет тома. София: Народна култура, 1981-1994, ще се указват: с римска цифра - том, а с арабска - страница. По-надолу в текста само изрично уговорените курсиви (напр. "курс.авт") принадлежат на Достоевски, всички останали курсиви са мои. [обратно]

2. По-подробно за различните аспекти в образа на княз Мишкин вж. моята статия (Нейчев 1998: 44-51). [обратно]

3. По-подробно за архитектурната символика на романите: "Престъпление и наказание", "Идиот", "Бесове", "Юноша" и "Братя Карамазови", както и за специфичното място, което заема всеки един от тях в структурата на цялото Петокнижие, вж. статията ми (Нейчев 1996). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Брянчанинов 1991: Брянчанинов. И. Сочинения епископа Игнатия Брянчанинова. Слово о смерти. Москва, 1991.

Гросман 1996: Гросман, Л. Поетиката на Достоевски. София. 1996.

Достоевский 1972-1990: Достоевски, Ф. М. Полное собрание сочинений в тридцати томах. Ленинград: Наука, 1972-1990.

Достоевски 1981-1994: Достоевски, Ф. М. Събрани съчинения в дванадесет тома. София: Народна култура, 1981-1994.

Мочульский 1995: Мочульский, К. Гоголь. Соловьев. Достоевский. Москва, 1995.

Нейчев 1996: Нейчев, Николай. Петокнижието на Ф. М. Достоевски - тайнствената поетика. // Литературен вестник, № 33, 1996.

Нейчев 1998: Нейчев, Николай. "Идиот" на Ф. М. Достоевски в светлината на православната мистика. // Страница, 1998, № 2.

Требник 1981: Требник. София, 1981.

Фарино 1991: Faryno, F. Wstep do literaturoznawstva Panstwowe. (Введение в литературоведение). Warszawa, 1991.

Чифлянов 1996: Чифлянов, Б. Литургика. София, 1996.

© Николай Нейчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.07.2010
Изворът на Нарцис. Сборник научни статии. Литературознание. Съставители: Иван Русков и Младен Влашки. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Изворът на Нарцис. Сборник научни статии. Литературознание. Съставители: Иван Русков и Младен Влашки. Пловдив: Страница, 07.07.2000.