ПОРТРЕТНА СНИМКА

Мирослав Стойнов

web

Искам да приличам поне малко на човека от портретната снимка - един такъв, посърнал господин, с все още младежко обаяние - баща ми. И да нося като неговите ризи - онези, с големите яки от шейсетте години, мама все казва, че приличал на Емил Димитров, но на мен ми се струва, че в крайчеца на устните му се прокрадва нещо друго, по-прозаично. Откакто пораснах достатъчно, за да оставам сам, когато мама я няма, често отварям прозореца и гледам отсрещните тераси - полицаят от първия етаж винаги простира ризите си поотделно - всеки ден по една. Но днес, закачена с две щипки, се поклаща татковата риза. Не, не че е на татко, но е същата - синя, на райета, като от снимката до леглото. И изведнъж ми се приисква да я имам; мама все казва, че татко е заминал, защото му било тясно, но аз не разбирам как може да се чувстваш така, когато навън има място за толкова много хора, хора с големи яки на ризите, и такива с шапки, с широка периферия, или пък с коси на гребен; за десетгодишен съм много затворен, момчетата от класа вече говорят за циците на госпожата по български, нещо си шушукат, когато минава покрай тях, веднъж ги видях да разглеждат списание, на което се виждаха не само циците на момичетата - мама все казва, че съм станал такъв, когато татко заминал. Но аз не и вярвам.

- Пак ли зяпаш през прозореца?

- Мамо, виж!? - и й соча да види ризата. - Същата е, нали? - като на татко.

- Да - пристъпва да затвори прозореца - нали ми обеща, че ще излезеш да поиграеш с децата навън?

Толкова е трудно да повярваш. Когато мама е в другата стая и говори по телефона, понякога дочувам: „Искам да излезем, но той предпочита да чете - вчера ми разказа цялата книга, обичам го, но пък какъв е само!”. „И аз те обичам, мамо. Но само ми повярвай - така съм си добре.” Друг път не ми позволява да стоя на тъмно, все иска да ми пали нощната лампа - да не съм се уплашел случайно. Какво толкова, просто обичам изплуващите в тъмнината светли прашинки. И сенките.

Когато бях по-малък, ми бяха подарили едни флумастери, но аз рисувах само с черното, докато флумастера свърши и останаха само цветните - тогава спрях. И сега не обичам шарените панталонки, които мама постоянно ми купува.

В гаража до нас дядо Страхил има малка работилничка, все нещо прави, вътре има от онези големите кошове, дето ги ползват за саксии с цветя - слагат ги вътре, виждал съм по заведенията в центъра. Често ходя при него, другите деца ритат топка, но аз предпочитам миризмата на дърво - вдишвам я, има и много ситен прах от машините, от който стават чудесни дървени фигурки, дядо Страхил пресова триците с лепило и после ми ги подарява. Събрал съм над сто - все различни!

- Майка ти не се ли притеснява, когато си тук?

- Не съм я питал, а и какво лошо има?

- Нищо. - Искаш ли да ми помогнеш? - и ми подава кофата с триците.

- Когато порасна голям, искам и аз да правя нещо с ръцете си!

- Какво?

- Като полицаите от онези филми. Не като този отсреща, дето не си носи униформата, а все с ризи ходи, искам да имам и разни други неща - веднъж гледах по телевизията как събираха улики от местопрестъплението - имаше много кръв... и в омачканата трева намериха едни стъкълца, а накрая ги сложиха в плик...

- Майка ти все я няма, нали?

- Да.

„Мила мамо, когато се върнеш, не се притеснявай, че ме няма. Излизам! Искам.” - откъснах листа от тетрадката и го поставих на масата в кухнята.

Навън е студено, мокро и минувачите бързат нанякъде. Аз не. Ще отида до магазина в уличката до пазара, ще купя бинокъла - имам пари, нали все ми дават бабите, да си купя нещо, и се връщам.

Продавачът се оказва много симпатичен, пита ме на колко съм години и мога ли да броя.

- Знам колко струва бинокъла, вече един път идвах.

- А за какво ти е?

- Ще наблюдавам птици - излъгах аз, - по покрива на отсрещния блок има много...

- Рестото? Точно два лева - продавачът се усмихва и ми подава бинокъла. И другият път да дойдеш с някой по-голям!

На вратата ме посреща мама, естествено, много се е притеснила, цяла вечер стоя наказан в стаята си - добре поне че не ми взе бинокъла. Ризата на полицая продължава да стои на простора, сигурно е изсъхнала, ето, идва, слагам бинокъла пред очите си и наблюдавам - внимателно я сваля, виждам лицето му - с набола брада и луничав, мога да различа това. После зяпам какво ли не.

Минават дни, а моите са все едни и същи - на училище, у нас, мама все казва, че и тя много скучаела, нямала с кого да си говори - нали ходи на работа нощна смяна и по-цял ден сигурно зяпа в телевизора. Решавам да я изненадам - купувам й цветя с последните два лева и се прибирам по-рано. Имам си ключ и затова не звъня, отварям - мама е седнала до някакъв мъж, не го познах в началото..., но луничките, ризата, хвърлям букета.

- Мамо, виж!? - и й соча да види ризата. - Същата е, нали? - като на татко.

© Мирослав Стойнов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.02.2011, № 2 (135)

Други публикации:
Капитал/Light, 20.05.2010.