ДЪЛГИЯТ ДЕН НА БЯГСТВОТО

Луиза Атанасова

web | Когато животът на Слънцето свърши

Устремени връхлетяха сънищата, като се опитваха да подредят разбърканите представи - резултат от така наречената реалност. Колкото и да се стараеха, този хаос бе непоправим. Последното, което се присъни на Ирен, бе краят на нощта. Сън, изпълнен с непреодолима самота и безизходица, усещания, до които тя в будно състояние нямаше достъп. Тихичко си каза: “Значи този ден ще е белязан от това”, и все още в съня, погледна през прозореца на стаята си: “О, и днес изпуснах изгрева...” Тя скочи и пред очите й се откри познатата панорама на града: къщите, сънените улици, куличката и камбанарията, а над тях розовата зора... нима се е завърнала!... А след нея и първите късчета пламтяща материя на слънцето. Беше истинско вълшебство. Но самотата не си отиваше.Тя изчезна едва когато Ирен се протегна и осъзна, че това бе сън. Заедно със самотата обаче си отиде и приказният град. Остана само напрежението, че е пропуснала часа за ставане. В този момент се включи приятна музика и в стаята светна холограмен образ на действителния изгрев. Панорамното му проследяване бе сигналът за ставане. Ирен обикновено се събуждаше преди него с потискащото чувство, че е закъсняла абсолютно за всичко. Отново, докато се приготвяше, трептяха около нея и в цялата стая отблясъците на небето във всички нюанси на жълтото, само не розово или синьо. Без да знае защо, тя изпитваше дълбок ужас от липсата на небесна синева.

След тренировките Ирен отиде в кабинета на Марк. С пристигането й той се обади и каза, че ще закъснее. Тя реши да се прибере, когато на вратата се сблъска с Аделаида.

- Ще дойдеш ли за малко в кабинета ми? Искам нещо да ти кажа.

- Няма проблем.

- И така, бихме могли да оползотворим този час и половина. Имам една добра идея - тя се усмихваше някак неестествено.

Аделаида знаеше, че не трябва да действа на своя глава, но този път нищо не можеше да я спре. Беше си навила на пръста, че е права, а Адамс е взел грешно решение спрямо Ирен за прекратяването на тестовете.

- Какво имаш предвид? - попита Ирен с тази проницателност и излъчване на превъзходство, които й бяха вродени.

- Казано направо, искам да излееш страховете си. Разработена е специална програма “Енигма 4”, която се използва с такава цел и улеснява процеса. След това те няма да те тормозят повече. Просто трябва да се съгласиш да те включа. Аз също ще участвам. Ще видиш колко по-добре и по-пълноценно ще заживееш. Всеки от нас има скрити кошмари в себе си. Нормално е. Въпросът е как да ги премахнем.

Ирен знаеше за какво се използва програмата “Енигма 4”. Това бе една от модерните психологически разработки за проникване дълбоко в човешката същност с една-единствена цел - подчинение. Тя ненавиждаше подобни методи, защото знаеше истината: страховете, скътани в душата, са породени, разбира се, от нещо, съществуващо наоколо, но и от незнанието ни, което ни пречи да реагираме правилно. Те, страховете, са баланс между нещото отвън и нас самите, те са чувството ни за съхранение, вътрешното знание, че има още много път да се извърви и трябва много да се внимава. Ако напълно се лишим от тях, бихме заприличали на същества без имунна система. Но видим ли ги внезапно, такива, каквито са, това би довело до тежък срив, загуба на воля и състояние на подчиненост. Ето го удобният момент, който съвременните методи използваха, за да внедрят нов тип поведение. От дълбока древност се е знаело, че “изплачеш ли си мъката”, ще ти олекне, но програмата “Енигма 4” правеше дисекция на душата. Подминаваше се така наречената точка “ета”, която играеше ключова роля. Виждането на страховете до точка “ета” имаше положителен ефект върху човека. Дотам той можеше да се пребори с тях, след това ставаше невъзможно. Самите представи отвъд “ета” бяха блокирани и самостоятелно никой не можеше да ги изтръгне. Това бе дело на модерната психология и работа на програмите, причислени към всеобщия човешки напредък. Но истината бе, че не всичко трябваше да види бял свят или поне не толкова бързо. Индивидът се изгражда и самолекува много по-продължително, като следва определени закони. Това е процес. Нима ще се оправим като изпием наведнъж всичкото лекарство?!

Ирен винаги се питаше до каква степен днешните психолози са наясно, че този подход смазва хората много повече, отколкото физическото насилие, практикувано в миналото.

Аделаида изглеждаше усмихната и добра в старанието си да примами Ирен. Самата Ирен не се притесни, нито се ядоса. Тя реши да извлече полза от ситуацията.

- Ще се съглася, но имам две условия.

Аделаида отвори широко очи. “Та аз я попитах дали иска, само заради етикета. Включа ли я в програмата, е дотам. Нима има място за условия!”

- И какви са те? - попита още по-любезно.

Ирен усети мислите й и направо отговори:

- Аделаида, вече пробва и много добре знаеш, че ако аз не искам, никой с никакви програми не може да надзърне там, където не му е мястото. Вярно, че миналия път не използвахме “Енигма 4”, но те уверявам, ефектът ще бъде същият - нищо повече няма да разбереш - тя отдавна съзнаваше силата си.

Да, това бе извоювана и отработена територия. Едва ли не, така бе родена - никой не можеше да пробие защитата й, нито да я манипулира, независимо дали чрез програми или силна психическа енергия. Далечни спомени нахлуха в нея, че някой някога я е учил, но те отново се затвориха за ума й.

- Първото ми условие е достъп до компютър, който е във вътрешната мрежа на ПКМ. Ще ти кажа какво ме интересува и ти ще присъстваш, докато преглеждам информацията. Искам да видя някои подробности за екологичния проект.

Ирен знаеше, че това искане не бе голямо, но не бе и малко. При добро желание Аделаида можеше да направи компромис.

- А второто ти условие? - попита тя, едва ле не с насмешка.

- След като прегледам набързо тази информация, ще се включим в програмата “Енигма 4”, но аз лично ще проверя дали към нея не са прикачени допълнителни разработки за подчинение. Разбираш ме много добре - и Ирен я погледна остро - искам също да си наясно - продължи тя, - че малко преди точката “ета”, всякакви представи или както там вие ги наричате, излъчени от моята същност, ще бъдат прекратени. Аз ще ги прекратя. Каквито и команди да задаваш на програмата, ефект няма да има. Предупреждавам те, защото и ти ще бъдеш включена, че става дума за моята точка “ета”. А тя е доста по-навътре от нормалното. При евентуален, дори непълен синхрон на моите и твоите страхове, има опасност да сме подминали твоята критична точка. И нали се сещаш как ще ти се отрази?

- Откъде знаеш всичките тези неща? - не се сдържа Адел. - “Но коя е тази жена?! Знанията й са повече от професионални!”, продължи наум тя. За миг си помисли, че е най-добре да се откаже, но веднага отхвърли идеята и категорично отвърна - съгласна съм, но ми кажи откъде си толкова осведомена?

- Аделаида, защо си играеш с хора като мен?

- Аз не си играя, искам да ти помогна.

- По-скоро трябва да стане обратното.

- Нима си толкова всесилна, че нямаш нужда от никого? - продължи упорито Адел.

- Няма всесилни. Просто съм видяла доста повече.

- Е, добре - каза Адел, - можем да започваме.

Тя заведе Ирен в дъното на кабинета, като подчерта с неудоволствие:

- Желанието ти за по-близък достъп до ПКМ е записано; това може да ми навреди. Въпреки всичко аз ще удържа на думата си.

Скоро бяха във вътрешната мрежа и докато Адел преминаваше през различни нива, Ирен се намесваше от време на време. Накрая Адел я остави сама да се оправя. Не й убягна факта, колко професионално Ирен можеше да претърсва информация. Докато разглеждаха картата на замърсения район, тя успя да отвори втори слой, на който бяха отбелязани всички селища. Да, два града, и махали за още два. Ирен знаеше какво означава това. Мутантите няма да бъдат евакуирани. Разгледа и картата на тунелите, с която бе запозната от екологичния проект, но тази беше много подробна. Опита се да я запомни. Просто ей така, от професионално изкривяване. После се запита дали Адел е схванала нещо. В края на краищата тя бе само психолог. Докато Ирен бе работила дълги години с агенти. В последно време нахлузи и имиджа на научен работник. Накрая с досада сви устни и даде знак на Адел да напусне мрежата. От направения блокаж за десет минути не се разбираше, че някой се е ровил там.

Адел бе учудена от Ирен и не знаеше какво да мисли, но нямаше намерение да се откаже от идеята си.

- И така, ще включа само програмата “Енигма 4” и нищо друго.

- Добре. Готови сме.

И изведнъж те нахлуха в света на едни представи, толкова ярки, че надминаваха реалността.

Ирен вървеше по широка алея. Гората бе огромна. Високи прави дървета. Златен листопад. Мирис на есен и слънчеви лъчи през клоните. Алеята стигаше до двор. Имението на мама и татко. Ирен водеше две малки деца с руси косички. Те се смееха и весело се закачаха. Влязоха в двора. Красиви есенни цветя се усмихваха в градината.

Децата тичаха напред с радостни викове, за да срещнат баба си и дядо си. Ирен вървеше след тях. Уютът и топлината, които царяха, започнаха някак странно да се разпадат, сякаш нещо невидимо ги рушеше. Страх и болка ли щяха да дойдат на тяхно място? Ирен потръпна. Странна тежест скова краката й.

- Майче, водя ти децата... - каза с усилие тя.

Чу се особен звук, сякаш стон от отвъдното. Не бе много силен, но прииждаше от всички страни, като буреносен тътен. Изви се вихрушка и сред водовъртежа от златни листа необратимо се изгубиха и последните късчета на този спокоен свят.

- Мамо! Водя ти децата... - с нарастващ ужас промълви Ирен.

- Какви деца? - появи се на вратата белокоса жена с много уморено лице.

- Децата! Боже! Къде са?

Всичко се беше изменило. Децата ги нямаше. Нямаше нищо от онзи прекрасен момент.

- Ирен! Момичето ми! От къде си дошла? Какви деца? Господи! Нима това наистина си ти! - говореше смаяно жената.

Гласът й се изгуби в стоновете на вихрушката, а Ирен се превърна в златно есенно листо и дълго трептя сред ветровете. Когато се стовари най-после долу, всичко се бе променило. Сякаш години бяха отлетели, самотни и непоправимо празни. Есенният лист бе паднал върху каменна плоча в гробищен парк, а на плочата бе написано нейното име... нейното име... и избеляла от времето детска усмивка...

Непоносимата болка, която Ирен изпита, я принуди да избяга от това място. Тя тичаше през някакви храсти и тръни и така стигна до една магистрала. Видя куче. То виеше, а от очите му капеха сълзи. Изведнъж проговори, но не с думи, а телепатично, направо в мозъка й: “Погребете това дете! Нима не ви е грижа! Вашите деца умират, а вие дори не ги погребвате!”

И тогава тя видя... На пътя лежеше мъртво дете. То сякаш бе заспало. Ирен се извърна и започна да крещи, но гласът й не можеше да излезе. Този отчаян вик бе само за нея, никой не го чуваше... Последва тишина, в която летяха огромни сълзи, но тъй като нямаше гравитация, те не можеха да капнат.

След малко, някак странно, всичко се размаза и Ирен видя Ейли - лекарката от ЮК, която участваше в акцията за спасяване на пострадали от химическо оръжие.

- Ейли - каза един психолог с много студено лице, - ти си болна, нуждаеш се от лечение.

- Болна ли!? - изкрещя без никакъв контрол върху чувствата си Ейли. - И как ще ме лекувате, ако смея да попитам? Вероятно трябва да ме закарате на друга планета и да пробвате да ме излъжете, че всичко тук е само грозен сън?

Ирен знаеше какво е видяла Ейли - пролетни цветя, покосени от жестока слана. Така изглеждаха личицата на мъртвите деца. Нашите деца, умрели от химически оръжия. Най-хубавите цветя на земята ни, унищожени от самите нас...

- Не мога, Ирен! Не мога да го преодолея - плачеше Ейли, прихлупена и напълно смазана.

- Ще го преодолееш - отвърна Ирен, - и ще ти кажа защо. Защото в света, някъде, има едно дете, което се нуждае от закрила и топлота. Ти ще го намериш и ще му я дадеш. Ще спреш да мислиш за себе си и за твоята мъка. Просто ще бъдеш за него онова, което то няма и ще ти стане по-леко. Представи си само, дори да е едно-единствено такова дете, пак си заслужава!

Така говореше Ирен и Ейли постепенно спираше да плаче. Минаха много нощи и дни и тя някак намери сили в себе си. Да, Ейли беше от онези хора в ЮК, на които Ирен бе помогнала със средствата на психологията, но далеч по-различни от онези, които се използваха за подчинение.

Ставаше все по-тежко и синият здрач се превърна в плътна пелена.

Ирен тичаше по тясна пътечка. Отвъд, отвъд зелените дървета бе къщата! Коленцата й блестяха на слънцето и тревите я докосваха.

- Мамо! Мамо! Идвам си...

Стори й се някак пусто. За миг помисли, че няма никой. Зловеща тишина. Какво ли се е случило? Две силни мъжки ръце я грабнаха и я вдигнаха. Някой я прегърна и я отнесе. Тогава Ирен разбра, че е твърде малка и страшно много иска при мама.

- Искам, искам при мама! Къде е тя?

- Не се притеснявай! Ще се върнем... Но... не точно сега.

- Ами татко? Искам при тях!

- Илейн, всичко е наред.

“Илейн! Но какво е това име? Толкова познато!” - Ирен се смути от тези странни спомени, които изчезваха, преди да ги е осмислила.

Но стаеното предчувствие... Какво ли се е случило вкъщи, та никой не излиза...? Онази непоносима тишина, в която очакваш, а някак вече знаеш, че хубавото си е отишло... и няма да се върне - тежко изпитание бе този спомен. И тогава плътната пелена от наплъстен син здрач, изтъкан от призрачни ветрове, изведнъж оживя! Сиви, неясни форми се приближаваха застрашително и всеки миг щяха да приемат лицето на реалността... чудовищната реалност, в която скръбта е безнадеждна спирала, водеща направо в ада. Ирен се превърна в едно отрицание. Волята й проблесна като гирлянд на тежка светкавица. “Не! Стига с това! Тук е проклетата точка “ета”! Останалото след нея не ни интересува! За да не стане истина.”

Ирен прекрати кошмара. Волята я изведе в един бял триизмерен свят, където нямаше нищо. Може би само далечно ехо, като от ударите на сърце.

Тя изключи програмата, тъй като Адел не беше в състояние. С прихлупена глава в скута си, разтърсвана от дълбоки конвулсии, тя може би плачеше. Ирен се канеше да й каже, че ще се размине леко, защото нямаше други програми, които да сломят психиката й, освен програмата “Енигма 4”. Подминаването на точката “ета” при Адел, което беше очевидно, щеше да й се отрази само като емоционален удар. Най-вероятно имаше известно съвпадение в страховете им. Това си мислеше Ирен, когато вратата се отвори. Влезе Марк. Очите им се срещнаха. Беше сигурна - той веднага разбра какво става. А реакцията от теста вече бе налице. Изнервена, непоносимо изнервена беше Ирен и със съзнанието, че няма къде да се скрие. В такива случаи - след силен психически натиск, тя се сблъскваше с деградиралата си в емоционално отношение същност. Знаеше за тази деградация и успяваше да я контролира, но не и в подобни моменти. Идеше й да изхвърли всичко, да избяга от себе си, да не съществува и никога да не я е имало. На пръв поглед това състояние не личеше. Приличаше на разсеяност. Но опитен наблюдател би разкрил зад апатията нещо много по-лошо от обикновена депресия, нещо, което прилича на обезличаване, постигнато по пътя на пълно душевно отсъствие.

- Изчакай в кабинета ми - каза той.

Ирен излезе. Като се имаше предвид стратегията на Марк по отношение на тестовете, бе ясно, че постъпката на Адел няма да й се размине лесно. Само лошото й състояние го накара да се въздържи от коментар на този етап.

- Ще ти се наложи да си вземеш почивка - каза той, - като я наблюдаваше студено. - Адел, независимо на какво мнение си, за тази постъпка ще ти се потърси отговорност - допълни той.

Адел обаче не си спести изблика на възмущение и недоверие.

- Не забравяй, че прекратяването на тестовете е нарушение - отвърна нервно тя. Тонът й бе на човек, който, дори да умира, ще отстоява своето. Та нали премахването на тестовете я отдалечи от Адамс и от възможността да работи в екипа му. Да, основната причина беше това, но тя не искаше да си го признае.

Дори когато работеше повече като учен, Марк бе свързан със секретните военни структури и начинът му на мислене бе силно повлиян от това. Вън от представите му бе, че така лесно някой може да прави, каквото си поиска, без да се съобразява със строгите изисквания. Разполагаше с достатъчно факти и аргументи в живота си, за да се счита за прав. Вярно, че в първите години на кариерата си бе повече потърпевш, но след това бързо се издигна благодарение на личните си качества. Последните бяха необходимо, но не достатъчно условие. Много по-важно бе максимално да се предпазиш от интервенциите за обработка и подчинение. Това можеше да се случи, ако спазваш правилата и не влизаш в колизия, т.е. приемаш света такъв, какъвто е. Марк бе живял в сравнително благоприятна обстановка. Не го бяха наранявали до степен, при която да загуби вяра в живота. Своеволието на Адел той си обясни като грешка. Не трябваше на учените и помощните екипи в ПКМ да бъде давана по-голяма свобода, отколкото бе необходимо. Двамата се разделиха, без да говорят повече, но знаеха, че не са приключили схватката.

Когато Марк влезе в кабинета си, той мислеше за хиляди неща. Огледа Ирен, сякаш искаше да разбере как се чувства, но не я попита нищо. Седна на бюрото си. Прехвърляше различни материали, а умът му бе другаде. Накрая остави всичко, обърна се и се вгледа пак в нея. Приличаше на човек, изправен пред проблем, но без да е взел решение. Държеше се така, сякаш Ирен е файл, книга или нещо подобно. И със сигурност неодушевено. Не се притесняваше, не търсеше начин да се сближат или поне да поговорят. Като че беше сам.

Тя усети отношението му, но не го показа. Желаеше единствено по-бързо да си тръгне.

Не пророниха нито дума почти час. Тя разглеждаше различни материали от проекта, колкото да прави нещо, а и той си намираше работа. В някой от тези безлични моменти настоящето сякаш се сля в сива, монотонна лента. Ирен така се беше отнесла, че не разбра, дали сред купищата фотоси видя това, или то се появи ей така от нищото в главата й. Беше дълга улица. С огромни дървеса. Къщите - сиви и мокри. Есенно, мрачно утро. Последните листа се бяха изсипали тази нощ и влажни лепнеха върху уличната настилка. Но колкото и ранен да бе часът, колкото и уморена да бе утринта, от всички страни се носеше онова напористо човешко излъчване, което Ирен безпогрешно разпознаваше: излъчването на хората от древността, преди ядрената катастрофа и метеоритния удар. То бе мощно, налагащо се. Нахлуваше от всички страни като цвърчене. Ако го погледнеше като общ цветови фон, така както умееше да прави с виртуалния модификатор, то изглеждаше многоцветно и противоречиво, без никакъв синхрон, но определено носеше пробивност. Общото излъчване на хората от сегашния свят бе съвсем друго - много по-мощно и целенасочено, но безлично като цвят - направо изчистено. Еднотипните му компоненти обаче бяха в пълен синхрон. То създаваше усещането за приспособимост, но при всички случаи напълно му липсваше жизненост. Ирен не си обясняваше тези неща, но добре ги различаваше. Понякога си мислеше, че може би тези разлики са резултат от по-враждебната среда на настоящето, от стреса, от непредвидимите генетични взривове и мутации, засегнали живота тотално.

Когато усети това цвъртене и тази неуморност, тя вече знаеше къде е. Бе някъде в дълбоката древност. Завладя я нетърпение. Не й се искаше обаче да остане точно тук. Мястото не бе избрано добре. От него струеше някаква отблъскваща студенина, нещо егоистично, безпросветно и чуждо. Тя вдишваше влажния дъх на есента и бързаше. След малко зави по една друга улица и всичко се промени: пак бе студено и сиво, но изчезнаха автомобилите и широтата, настилката стана калдъръмена, къщите прихлупени, а дворчетата сбутани и кални. И с всяка крачка изглеждаше все по-особено. Небето съвсем увисна, къщите се превърнаха в бърлоги и смутени лица надничаха оттам, учудени коя е тя. Кънтяха звуците на един непознат свят, пушекът от напалените огньове лютеше в очите й и нито една дума от езика им не бе чувала досега. Хората бяха примитивни, с онази неосъзната тъга в очите, присъща на диваците. Най-лошото бе тяхната примиреност към мизерията, нищетата и мръсотията, които се стелеха навред. Ирен се почувства като извънземно. Дали пък не се е объркала? За пръв път във виртуално преживяване имаше такава ярка сетивност. За съжаление, беше много потискащо. Никога не си бе избирала такива места. Най-вероятно заради теста не беше във форма. Изпита желание да си тръгне, обаче не успя. Студ и самота валяха на едри парцали от небето. Да беше сняг, не би било толкова лошо, поне щеше да покрие сивите грозни локви. И тогава тя разбра, че няма сили да си тръгне. Зави й се свят, а хората около нея се носеха странно леко, навлечени в тежки тъмни дрехи. Острите крясъци на някакви деца пронизваха мозъка й. Навсякъде бе кално и студът все по-силно я сковаваше.

- Дай ми ръка, Ирен!

Тя подскочи и се обърна. До нея беше Марк. Със същия властен поглед, със стройното си тяло и широките рамене. Ирен с благодарност сложи премръзналата си ръка в горещата му длан. Той я загърна с дрехата си и те тръгнаха. Вървяха. Някак странно и механично гледката се изчистваше. Попаднаха в далечен град. Бе нощ, бе топло. Булевард с гирлянди от светлини и живописно трамвайче грабнаха погледа й. Тя замря. Бе толкова хубаво. Пееше славей. Къщите спяха сред зеленина.

Изведнъж по булеварда пресякоха млади мъж и жена. Те вървяха прегърнати и си говореха. “Но това са мама и татко!” - Ирен не откъсваше очи от тях. Тя дори не дишаше. Вълна от любов и нежност заля душата й, както и болка. Без да усети, тя се притисна до Марк и бе сигурна, че в този момент той я разбира. После го погледна - тези проницателни, тъмни очи. Тя сякаш се изгуби в тях... След това разтри челото си и видя очертанията на неговия кабинет. Съвсем не разбираше как може без модификатор да се пренася някъде далеч в миналото и на всичкото отгоре, там да бъде и той.

След малко Марк се изправи и каза:

- Свободна си, Ирен, да си починеш до ангажимента ти в института. Знам, че след неразумната постъпка на Адел си изморена.

В погледа му имаше някаква съпричастност, сякаш след това общо преживяване той бе уловил песъчинка от необяснимата й за него душевност. Ирен силно желаеше да разбере дали той наистина присъства в тези виртуални светове, или това е само една нейна илюзия.

Тя се прибра в апартамента. Умората бе огромна. Оставаха поне два-три часа до отиването й в института. Сгуши се и мечтаеше за слънчева поляна, за топъл златен плаж. Заспа дълбок сън.

Събуди се с тежест, с чувство за обреченост и провал, възцарили се над планетата. Тъй като не бе легнала в спалното помещение на горния етаж, а в огромното многофункционално на долния, забеляза Марк и Тони, които си говореха и прехвърляха някакви данни. Те бяха далеч от нея и не обръщаха внимание какво прави.

Като се убеди, че потоците на обреченост и пустота, така ясно доловени преди малко, продължават да струят от всички страни, тя се опита да свикне с тях. “Толкова остри и режещи никога не са били”, помисли си. “Дали не е от тестовете?” Тя стана. Отиде до барчето, където двамата говореха, и с отвеян вид докосна сензора за плодовите напитки. Седна, като отпиваше на бавни глътки, а те й хвърляха по някой и друг поглед, но не спираха да говорят. Тя не обръщаше внимание на нищо. Все по-съсредоточено отпиваше сока, сякаш от това зависеше какво решение ще вземе оттук нататък. Усещаше ясно полъха на ПКМ и всичко, което влечеше участието в него. Приличаше на торнадо - засмуче ли те, няма връщане назад. Тя не искаше да има такъв проект. Едно огромно недоверие я изпълни. Освен страха, който се вписваше в цялата тази картинка, се вмести и нещо друго, много по-неразбираемо. То бе свързано с Марк. Приличаше на успокоение, но не промълвено, на надежда, но изхлузила се между хоризонтите: нито сбъдната, нито не. Бе нещо, което и съществува, и го няма - безкрайност, но заключена... Тя би отхвърлила тези непонятни за нея представи, но те изплуваха отново, щом го погледнеше.

Денят бе наситен с опасност и много непредвидени неща щяха да се случат до края му. Все още никой не бе наясно, че точно днес ще се забъркат още проблеми. Дори Ирен, която имаше силно развита интуиция, бе с притъпени реакции заради теста. Опасното приближаване до точка “ета” действаше като енергиен удар, дори на хора като нея - с пълен контрол на защитата си. След такива опити човек се чувстваше, сякаш е прекарал тежка болест. Привидно разбърканите и неразбираеми представи, които се провокираха с тази програма, бяха мощен код за разбиване на фундаменталните основи на човешкото АЗ. Конфликтите и страховете, зашифровани там, не можеха да се разрешат чрез директен достъп до тях, а само по пътя на развитието на самия индивид и на отношенията му със света.

Докато отпиваше последните глътки от сока, Ирен с насмешка си помисли, че по-голямата част от времето, през което Марк и Тони опитваха да си говорят, всъщност бе употребено за получаване и изпращане на различни съобщения. В кратките промеждутъци те обаче упорито продължаваха, като не забелязваха това неудобство.

- Ирен, приготвяй се да те закарам до института - каза Тони, - доколкото съм осведомен, днес твоята работа там ще приключи.

- О, добре - отвърна, но думите му й прозвучаха като гръм от ясно небе. Тя знаеше, че има още работа по екологичния проект и минимум поне десет дни за нея. Подозрителните акценти зашеметяващо растяха. Нима шансът й за бягство е сведен до един-единствен ден! Стана ясно, че дори и той е бил под въпрос и само заради намесата на Алекс, са я оставили и днес да отиде.

- Тази вечер след приключването на работата ти в института, влизаш официално в ПКМ - започна Марк, - ще бъдеш в секцията за изследване на Е-кси в оперативната група. Тя се състои от осем души заедно с теб. Ти познаваш Себастиан и Анжела. Прекият ръководител съм аз. С останалите членове, както и с правилата, ще се запознаеш още довечера. Чака ни тежка работа, а сроковете са кратки. Официално ти си преминала всички тестове успешно. Разбираш какво искам да кажа - той я погледна многозначително, - оттук нататък не искам повече проблеми и инати. Казва се нещо, експериментира се, правят се заключения, с една дума, работи се.

Той присви очи и се загледа в нея. Тя мълчеше, опитваше да прогони напрежението. Накрая все пак каза едно: "добре", съзнавайки колко изнудено звучи.

- А ще продължавам ли да живея тук? - попита тя, като знаеше предварително, че по-тъп въпрос не може да измисли.

- Не, разбира се. Разполагаме с бази, оборудвани по последна дума на техниката, както и с всичко останало за работещите екипи.

“Бази, от които излизане няма. Налудничавите мании на нашето време. Да се преследват безумни идеи. Нима ще попадна отново там? Мерси!” - мислеше си тя, но се сепна от погледа му - от обичайната тъмнина на очите му бликна и нещо друго, донякъде граничещо с жестокост, активирана сякаш от нейното отношение. Тя бързо изстреля някакъв въпрос само и само да прекрати атаката:

- Ами Тони, Тони няма ли да го виждам повече?

- Освен че е в ПКМ, освен че ще продължи да отговаря отчасти за сигурността ти, но той е и човекът с много връзки и опит по отношение инфообмена с ЮК. Така че ще го виждаш и занапред. И не само - просто ще бъдем в един екип.

Ирен замълча. После се усмихна толкова престорено, че чак “не й личеше”, и каза:

- Добре. До довечера - тя му хвърли бърз последен поглед и очите им се срещнаха. Знаеше, че той усеща фалшивото й държание: “Колко бързо се промени”, мислеше си. “Още не съм в екипа му и вече стана големият шеф.”

От този момент Ирен вече действаше автоматично. С чудовищно нахалство и без капка притеснение набута в малката си чанта дубликата и подобни по излъчване предмети с рутинна употреба с цел да го замаскира, а също и тънък защитен костюм. Дълбоко в себе си знаеше, че тази вечер няма да се върне тук.

Минаха повече от два часа, откакто тя седна на работното си място в лабораторията на Алекс, който беше там в началото. След кратко обсъждане той излезе. В момента се разглеждаха няколко възможности за елиминиране на радиоактивни отпадъци, освободени от разрушени древни депа. Ореолът на замърсяване непрекъснато нарастваше. Ирен знаеше, че това е реален факт, опасност, застрашаваща живота на няколко селища. В момента им доставяха вода, но това бе ограничена възможност. При предстоящата евакуация, както вече видя, мутантите щяха да останат. Наложително бе да се измисли нещо. Ирен работеше само върху един от вариантите, като от наличните няколко се търсеше оптималният. А трябваше и да се изпробват. Тя се опита да обясни, че времето не е достатъчно, но никой не я слушаше. “Ние искаме само теоретична обосновка”, казваха. “Но как теория без опит?”, чудеше се Ирен. Това бе цял калейдоскоп от нечувани съчетания. Кой би могъл да предвиди какво точно ще се случи в конкретните обстановки? Имаше работа “за целия китайски народ”, както гласеше една древна поговорка. А времето бе само половин следобед. Ирен не виждаше изход от положението и все по-ясно се очертаваше перспективата мутантите да пият радиоактивна вода, като изживеят последните си броени дни в отровения район. Тя изпитваше чувство за вина. Може би, ако не плагиатстваше, а бе истински учен с необходимите години опит, досега щеше да е измислила нещо. Тя похлупи глава на бюрото, като се надяваше за малко да се изолира. Изведнъж усети как то изтъня, подовете от всички етажи също, както и земните пластове в дълбочина... Пред очите й блесна вселената - светлина, тъмнина и движение. Така непредвидима в различните измерения, чрез които се проявяваше, че глава да ти се замае. В съпоставка нейният свят й се стори някак праволинеен - ъгловато измерение, размазано върху късче студена материя, а хората - замръзнали в странни усилия.

Ирен вдигна глава и огледа лабораторията. Имаше нещо потискащо - неестествена тишина, а предметите като че ли й се озъбваха застрашително. Тя даде воля на вътрешния си глас и той бе недвусмислен: “Решението ти да избягаш, вече е взето. Просто стани и напусни по най-бързия и безопасен начин това място!” Тя не се замисли повече. Като ползваше вчерашни данни от записите на камерите, създаде набързо и претупано симулация и настрои уредите да възприемат тази информация за настояща. Така на пръв поглед всичко щеше да изглежда нормално. При неумело внедряване на такава симулация се задействаше моментална аларма, но Ирен очакваше този момент след около десет минути. През това време трябваше да елиминира приемно- предавателните функции на гривната - един изключително прецизен уред. Там бяха вградени наночипове, отговорни за връзката на обекта с различни честотни канали - обикновени, за масова употреба, такива, които идентифицираха влизането в сградите или го свързваха с глобалната мрежа. И не по-маловажно - тези, които бяха отговорни за свръхсекретните инфообмени, навързани с различни програми и структури... Всеки бе заплетен по различен начин в тази безкрайна паяжина, без да знае доколко е разгадана същността му. Самата информация можеше да бъде представена по разнообразен начин на тези, които я ползваха.

Ако Ирен успееше да се справи с гривната, това щеше да е първата крачка към безценната илюзорна свобода.

В този момент енергиите на злото се раздвижиха, тихо закипяха и някои от тях се струпаха около института в невидимо за хората измерение. Те се подготвяха за намеса в човешкия свят. Техните възприятия им показваха, че такава възможност скоро ще има. Подобно въздействие между различните светове не можеше да се осъществява винаги, а само в така наречените ключови моменти. В измерението на хората това бяха мигове на колебание и страх - кръстопътни, преломни събития, когато човек не се владее достатъчно. Силите на злото особено се интересуваха от Ирен и много държаха да я отклонят от възможността да помогне на хората. Затова желанието й да избяга бе приветствано от тях.

Докато се извършваха тези движения отвъд, пред вратата на института паркира тъмен автомобил и този, който слезе от него, имаше пълното право на достъп в сградата. Той бе изпратен да свърши рутинна работа, но зад всичко се криеше друг замисъл. Човекът бе от онези, които наричаха агенти за еднократна употреба. Те бяха добре обучени, но не участваха в нищо до момента, в който им се възложеше една-единствена мисия. Тяхната сила се състоеше в това, че бяха идеално внедрени и подвижни в средата, където щеше да им се наложи да изпълняват задачата си. Дългогодишният им престой снемаше всякакви подозрения от тях. При успешна мисия им се осигуряваше закрила, а при провал заплащаха с живота си. Точно на такъв агент бе възложено да отвлече Ирен и да я предаде в ЮК. Той трябваше да я плени и да отправи съобщение - ултиматум, че при най-малка съпротива тя ще бъде убита. В ЮК знаеха, че това е силен коз. Следващата крачка бе да я изведе извън сградата и да изчака снемането на защитите, предявено от Кралството. Специален самолет, до момента в орбита, изчакваше да ги отнесе далеч оттук. През цялото време електромагнитната защита около тях нямаше да допусне посегателства. Скъпият уред, който я осигуряваше, бе в ръцете му, замаскиран както подобава.

Мъжът действаше по предварително изготвен план, снабден с варианти. Той проникваше спокойно в сградата, а видът му бе съвсем като на обикновен служител.

- Независимо че има размирици и кръвопролития в граничната зона - каза Адамс, - ние няма да отговорим с реална сила. Положението трябва да се овладее на местно ниво, като нашата помощ няма да е официална.

ЮК провокираха проблеми по планинските гранични области с МНС. Престъпни хайки от мутанти вилнееха и тероризираха мирното население. От Кралството вдигаха рамене и отказваха да имат пръст в тази работа. Обещаваха съдействие, но нещата оставаха същите. Никой не знаеше какво точно става, кой го прави и какво цели.

- Можеш да бъдеш сигурен, че в момента ни отвличат вниманието. Поставили са си друга цел - каза Марк, - обявявам извънредно положение първа степен на ниво инфоанализ. Искам проверки дори и там, където не е необходимо! Всички отговорни секции да работят с пълен капацитет!

- Това, че очакваме да пристигне оперативна група от техни учени за ПКМ, не пречи да им поставим ултиматум. И то веднага. Ще бъдат лишени от участие, ако не се прекрати провокацията - това го каза Даниъл. Той беше от висшите военни. Висок и слаб, с неопределена възраст, енергичен и обигран. Когато говореше, думите му звучаха като нещо непреодолимо. Ставаше ясно, че този човек притежава сила и казаното от него ще стане точно така. Той бе един от малкото, като Адамс и Марк, които разполагаха с реална власт.

Секретно съобщение от Тони отвлече за момент Марк от разговора.

- Марк, имам лошо подозрение. Изпращам незабавно охрана при Ирен. В момента съм много зает с изключително прецизен инфоанализ. При подобни анализи имам навика да преглеждам и други параметри, за които отговарям. По този начин засякох преди малко в института, където е тя, реализирането на еднократна инфовръзка с много сложна крива, която не е съществувала никога преди това. Както става в подобни случаи, не можах да определя източника. Информацията е предадена бързо и е лишена от комуникативност. Знаеш, че такива връзки са трудно установими и почти винаги незаконни. Съвпадение или не, но реалният резултат от цялото препредаване бе отиването на физическо лице в института по рутинна работа, и то за пръв път.

- Говори ли с нея? - попита Марк.

- Не. Сега се свързвам. Но се чух с Алекс. Той беше категоричен, че днешните резултати са много важни. Дори иска тя да ходи там още три дни. Положението в онези градове е бедствено. Той предполага, че това лице е в института, за да се уточни мащаба на евакуацията.

- Тони, нямам визуализация в лабораторията, където е тя! Има нещо нередно!

- Аз получих образ, но наистина не е както трябва. Излиза ми съобщение за грешка. В момента се търси каква точно.

- Не, не, нямам връзка! - продължаваше Марк. - Според мен това, което все пак се явява, не е картина в реално време, а някаква симулация!

- Незабавно се свързвам с охраната на института и тръгвам за там! - отвърна Тони.

- И аз също.

Охраната отново потвърди, че всичко е нормално. Но инструкцията, която получиха, бе да блокират всякакъв вид достъп на външни лица, до който и да било сектор и да проверят изрядно какво става в района на лаборатория А4, както и в цялата сграда.

Ирен бе в изолационната камера. Разполагаше само с няколко минути, през които трябваше да се справи с приемно-предавателното устройство или така наречения излъчвател на гривната. Спря да мисли, за да прекрати допира с хаоса и тревогата. Ръцете й бяха спокойни. Тя извади уреда, с който трябваше да копира, синхронизира и прехвърли данните от нейния излъчвател върху дубликата. Най-трудно бе синхронизирането по време. Недопустими бяха дори нищожни интервали далеч под милиардни от секундата. Странното бе, че тази настройка не можеше да се извърши и от най-прецизни уреди. Трябваше да го направи човек. Имаше специална техника за това, но се изискваше опит и спокойствие. Справи се от втория път. С това загуби три минути. Оставаха й около пет до активирането на алармата. Най-после прехвърлянето завърши успешно и дубликатът заработи с нейните данни. Тя вече знаеше, че в института става нещо лошо. Преди да влезе в изолационната камера получи съобщение, че пристига член от екологичната комисия, с който трябва да обсъдят резултатите. Ирен зърна лицето му в монитора. То бе непознато и безизразно. И без никаква причина тя изпита дълбока потиснатост. Толкова дълбока и безнадеждна, каквато я обхвана при ликвидацията на космическата мисия преди пет години. Тя не искаше да мисли повече за това и без да губи време, с един разрез върху ръката си извади сребристото топче от своя излъчвател и прекрати неговия електронен живот. После откопча гривната и захвърли това безсмислено изобретение. Сложи си биологична лепенка и взе дубликата. Бързо излезе от камерата. Не спираха да пристигат съобщения от Тони и Марк по секретната честота на дубликата. Тя обаче не пожела да ги чуе. Все още имаше време да се върне назад и да направи това, което трябва - да забрави опита за бягство. Но Ирен хладнокръвно продължи по избрания път, а именно да унищожи връзката между нея и мрежата на това общество. С тях живя пет години и винаги бе срещала някакво разбиране или поне опит за такова. Можеше да се каже, че има приятели, а и хората тук бяха по-толерантни. Но когато те проявиха интерес към нея, когато я помолиха за съдействие, дълбоко отвращение и подозрение за фалш се възцариха в сърцето й, като разрушиха всички мостове помежду им. Потокът от съобщения лавинообразно се увеличаваше, но най-ясно се чуваха секретните честоти. Имаше промяна в качеството, тъй като сребристото топче - душата на дубликата, така да се каже, бе извън нея. Погледът й падна върху мониторите. Видя как посетителят й води битка с охраната. И представа си нямаше какво става, но ситуацията бе извънредна. Дори и в този миг тя не се предаде. Бе намалила звука, за да не чува тези, които напразно я викаха. И точно затова чу друго. Друг повик, дошъл ей така, отникъде. Сякаш всичкият мрак и болка в света се бяха събрали в невидима вихрушка, която премина като спирална нишка през цялата сграда. Тя носеше в себе си звън от далечни отчаяни гласове, примесен с безкраен низ от въздишки. Целият неясен полъх можеше да се възприеме като дошъл от неизвестността странен звук, който никога не можем да си обясним. Ирен се извърна и огледа пространството зад себе си, но то не й даде отговор какво бе чула. И нямаше как да знае, че това бе енергийно усещане от света на изгубените души. Свят, който те избираха неусетно, защото не поглеждаха към новия си път. Свят, в който пазеха своите разочарования, провали, обидите, които не можеха да забравят или простят, скръбта си, или онова, което са притежавали в материалния живот. Бе тъжно място без светлина. Оттам убитата преди много години келнерка се опитваше да ръководи бягството на Ирен. Тъмни сили с корени, водещи далеч в древността, използваха този неин копнеж - нещастната душа приемаше това бягство прекалено лично. Зло същество от мрака, “командировано”, така да се каже, от векове на земята, използваше различни енергийни механизми, за да попречи да не разцъфне силата, която Ирен притежаваше. То копнееше да я види сама, далеч от тези, които й помагат, напълно затворена в себе си, сломена и без вяра. Точката, в която се осъществяваше контактът, бе страхът на Ирен да повярва в себе си, в другите, в живота. За съжаление, тя не вярваше в нищо.

И докато се взираше в празното пространство, изведнъж Ирен се сети, че ако успее да излезе много бързо от лабораторията и завие по малкия сляп коридор от другата страна, има вероятност в дъното му да открие старото аварийно стълбище. Застоя се само около секунда, преди да захвърли дубликата надалеч. Захвърли Тони, който й бе помагал, бе се отнасял с нея човешки. Заби нож в гърба му. Успееше ли да избяга, последствията нямаше да се разминат нито за него, нито за Марк. Дубликатът летеше по гладкия под на лабораторията, докато тя взимаше чантата си. Ирен изхвръкна оттам, виждайки как симулацията се разпада и алармите се задействат. Установи, че изходът към коридора е блокиран, опита да налучка аварийния код, но не можеше. Все пак след малко успя! Нямаше логика, бе невъзможно да го уцели. Сякаш неведома сила й помогна. Тя зави по тесния сляп коридор, който бе занемарен и празен. Но малките очи на камерите бяха там и я възприемаха като натрапен обект, тъй като вече не можеха да я идентифицират. Когато стигна дъното, тя се озова пред бяла стена. Но това изобщо не я притесни. Допускаше, че е лека конструкция. Отнякъде знаеше, беше виждала, че има авариен изход. С това нейно подсъзнание да следи всички входове и лабиринти, придобито в ЮК, тя просто не можеше да пропусне такава информация. С няколко ритника разби плоскостта. Озова се пред стълбището. С такава скорост се заспуска по него, каквато човек можеше да придобие само насън. Лека зелена светлина се процеждаше отнякъде, а онзи странен звук се чуваше по-ясно. Докато гледаше как стъпалата хвърчат под краката й, тя си даде сметка, че така може да се озове право “на вълка в устата”. Да, древните са казвали така и са били прави. Трябва да знаеш къде ще излезеш. Стигайки партера, си помисли, че е много рисковано да мине по централните коридори. Стремеше се към лабораторията, към онези стълби с шалтера и онова незнайно мазе..., където беше вчера. Междувременно издъни някаква решетка и пое покрай коридор с тръби, който имаше посоката на централния коридор. Знаеше, че трябва да носи защитния костюм и спря за малко, да го облече. Около нея се размиваше неясна бяла светлина и всичко бе бяло и потискащо. Дотук бягството й не означаваше нищо освен проблеми, когато я заловят. Повратният момент щеше да бъде онова необяснимо място, където се озова вчера. Ако успееше да го достигне и открие отново, може би щеше да се спаси. Когато преодоля дължината на централния коридор, Ирен излезе от лабиринта с тръбите и попадна във фоайето на старата сграда. Вместо със скърцащия асансьор, тя реши да слезе до лабораторията като използва стълбището в дъното. Докато се смъкваше пет нива надолу, си спомни как тези стълби завършват с наблъскани стари предмети и се зачуди как ще ги премине, за да стигне мазето. Бе сумрачно и пусто. Никакви аларми или каквито и да било пречки не заставаха на пътя й. Когато стигна долу, разбра, че няма да мине през вехториите и се опита да влезе в лабораторията. Избираше кода. Забеляза, че ръцете й треперят. Дишаше тежко поради умората от тичането. Успя да влезе и също така сравнително бързо отвори и камерата. Всичко й се струваше нереално. Нямаше аларми, вратите се отваряха, независимо че не я бяха идентифицирали, бе призрачно тихо. Когато най-после попадна в малкото коридорче с фасовете, сърцето й затупа от напрежение. Електрическата лампа бе изгоряла. Тя затърси джобното си фенерче, но преди да го намери, се озова пред другата врата. Отвори я. Бе още по-тъмно. Напипа фенерчето, светна и заслиза по едва очертаващите се стълби. Не мислеше за това, което видя вчера, защото не искаше никога повече да го види. Знаеше, че е страшно и се чудеше къде е отишъл страхът й. Тъмнината не й позволяваше да различи какво има наоколо, но тя следваше същата линия, по която бе вървяла и вчера. Достигна кафе машината и светлината на фенерчето зашари по нея и по нахвърляните вещи, като събуди старите рекламни усмивки. Тя разбута предметите и се опита да разбере какво има зад самия автомат. Провря се. За свое учудване напипа ниша - ниска и дълбока, а в дъното имаше врата. Ирен натисна бравата и тя се отвори със скърцане. Зад нея се разкри дълъг и тесен, абсолютно празен коридор. Единственото осветление бе фeнeрчето. Ирен се затича без изобщо да мисли. Но не пропусна да затвори вратата след себе си. Коридорът завиваше и попадаше в мрежата на стари вентилационни и канални системи. По всичко личеше, че това са забравени полуразрушени съоръжения. Миришеше на плесен и застояло. Тя не спираше да тича, сякаш под краката й пари, и се опитваше да не губи представа за посоката. Стремеше се към мутантския град. Според това, което чу вчера в мазето, лабиринтът трябваше да има излаз зад сградата на института. Ирен не можеше да види синьото сияние около себе си, което я пазеше да не бъде засечена от никакви системи за следене. Също не знаеше, че тези лабиринти са част от мрежата на по-стари градове, потънали в забвение. И не искаше да знае. Само едно желаеше - да не е тук, да няма нищо общо с това безнадеждно бягство дори ако трябваше да се превърне в молекула, вълна или зарево... Сред разклоненията, в които попадна, избра едно, водещо нагоре. След около километър то се стесни и заприлича на дупка. Тя усети пресен въздух и в дъното видя нещо като метални стъпала. Когато се изкачи по тях, забеляза, че дупката е затворена с решетка, почти затрупана с изсъхнала кал и бурени. Но все пак прозираше жълтото небе. Опита да премести решетката и като не успя, разрови боклуците върху нея и се провря между отпоените метални пръчки. Внимателно се огледа. Пустош, топлина и залез. От едната страна блестяха прозорците на мутантския град, а от другата чернееше сградата на института. Зад него се виждаха съоръженията на града Union А 12. Не далеч от изхода, на който се озова Ирен, се виеше път и по него монотонно бръмчеше земекопната машина, карана от мутанта, който тя бе виждала толкова пъти. Той приближаваше бавно. Да, лудата идея, блеснала в ума й, трябваше да стане реалност. Единственият начин да продължи бягството бе да пропълзи до пътя и да се вкопчи в машината. Тя не помисли повече. Измъкна се и запълзя между пожълтелите редки бурени. Земята бе грапава и напукана от горещините. Искаше й се да е “по-ниска от тревата и по-тиха от водата” - древните сигурно са преживявали подобни ситуации, щом така добре са го казали. Тя се питаше колко ли хора през всичките тези хилядолетия са се крили така и колко ли са били заловени и може би убити. И най-тъжното като че ли бе, не да загубиш живота си, а да видиш как мечтата ти умира. Ирен се отдалечи от дупката, но и по-близо да беше, едва ли щеше да види как размитото сияние, което я следваше през цялото време на бягството й дотук, остана вътре, трепна и сякаш се разпадна нейде из лабиринтите. Слаб стон, толкова тъжен, толкова самотен се разнесе, но никой не го чу. Келнерката бе изпълнила мисията си - да подскаже изхода на Ирен и да я прикрие дотам.

Притаена в буренясалата канавка до пътя, Ирен гледаше как тресящото се съоръжение пристига. Когато се изравни с нея, тя стана и с лекота скочи на малката платформа, която беше част от стъпала. Веднага се огледа, за да се скрие по-добре. Тогава съзря лицето на мутанта. Той я гледаше безизразно от огледалото. Никаква реакция. Тя постоя малко, сякаш искаше да му каже: “Не ме гони”. Погледите им се срещнаха и тя никога нямаше да забрави тези очи - уморени, безкрайно уморени и някак отнесени. Той разбираше какво става, но не искаше, поради незнайни за нея причини, да се включи в събитията. Би трябвало да е наясно, че има проблеми, защото около института кръжаха хеликоптери и се трупаха автомобили. Ирен се учуди, че не са го спрели. В следващия миг тя се стрелна бързо в контейнерите на това скърцащо допотопно творение. И там, сред шума и миризмата на изкуствен бензин - да, старо бе возилото, тя спря да мисли.

Когато най-после Марк и Тони се озоваха в лабораторията реалните събития, разиграли се тук преди минути, бяха приключили. Агентът лежеше мъртъв и никак не бе ясно кой го бе убил - нямаше никой. Не беше засечено Ирен да излиза. Марк тръгна към посоката, откъдето идваха сигналите за местонахождението й. В цялата ситуация имаше нещо абсурдно и нелогично. Не би могло за толкова време агентът да не я открие, нямаше обяснение за смъртта му и ако тя се бе отбранявала, къде беше сега? Тези мисли трещяха в ума му, а оранжевите отблясъци на залеза грееха по стените. Изведнъж Марк усети пустота. Огромна, безкрайна. Нямаше я. Абсолютно бе сигурен. Ирен не беше тук. И съзря дубликата. Хвърлен на пода, издаваше тези лъжливи сигнали. Тони бе на крачка от него и не по-малко шокиран. Пред тях бе истината, а последствията много лоши.

* * *

Денят преваляше и последните късчета от слънцето припламваха зад хоризонта. Сухият и горещ въздух тичаше между блоковете на предградието, като вдигаше прашни вихрушки, примесени с ухание на поле. Мутантът спря пред висок жилищен блок. Няколко такива бяха пръснати небрежно пред самия град. Обикновено той паркираше в халето, където се охраняваха и други подобни машини. След това влезе в един от блоковете. Може би нарочно постъпи така, може би това бе моментът Ирен да напусне скривалището си. Тя се опита да разбере каква е обстановката навън. Чуваха се различни звуци от жилищата, но наоколо като че ли нямаше никой. Тихо и внимателно излезе. На входа липсваха охрана и сензори, а вратата зееше отворена. Малките прозорчета на мазетата също бяха отворени. Ирен реши да влезе през тях и да се стаи, докато стане тъмно. Но гласовете, които долетяха от ъгъла, се оказаха решаващи. Нямаше време и тя бързо се мушна във входа. Сградата бе от бетон, тежка и стара. Истинско гето. Тя забърза към стълбището, защото там бе пусто. Наложи се да остане доста време. Докато не се стъмни, не смееше да предприема нищо. Безцелно се заизкачва по етажите. От апартаментите се носеха гласове и странни миризми. Обзе я чувство на безвремие. Усети умора. Приседна в един ъгъл и се загледа в панорамата през прозореца. Пред очите й се откри града Р58. Блокове, улици, улици, блокове и едно безкрайно поле. Светваха лампи. Тя се унесе. Сякаш спеше, а беше будна. Спомни си експерименталната година, прекарана в пустинята с екипажа за космическо разселване. Това бе денят, в който ги връхлетя ураганът. От централното управление им казаха да се справят сами. Нахлуха в ума й спомените - как се организираха, какво си говореха, как проследиха движението на бурята, предвидиха евентуалните щети. “Ирен, бих искала да си с нас, когато заминаваме”, ясно прозвуча гласът на Мадлен. Да, така й каза тя тогава. Двете се бяха сближили през последните месеци. Ирен много обичаше и детето на Мадлен - Томи. То беше изключително надарено, изпълнено с енергия и ум. “Ще направя всичко възможно”, каза тя, но знаеше, че Роберт няма да я пусне. Гледаше как Томи си играе, като създава различни симулации на бурята. В този момент влезе Еди. Представителен и спокоен. Винаги изглеждаше така. Беше от онези хора, които имат магнетично въздействие. Бе прям и съпричастен, затова печелеше доверие. “Ирен, хората искат да чуят плана от теб”, каза Еди. “Но ръководителят си ти”, тя се усмихна. ”Просто вземи повече участие”, продължи той. “Свикнали са с теб.” Усмивката й стана по-широка. “Психолог съм, не разбирам от бури.” “Само ги организирай и им се довери, те са готови и за по-трудни моменти.” Това бе първата реална и доста критична ситуация. Ирен не можеше да забрави разбирателството и доверието, което тогава съвсем ясно почувстваха всички помежду си и то им помогна. Те бяха сплотени, съсредоточени, разбираха се без думи. Този екип бе плод на нейния професионализъм. Но над това беше човешката топлота, която те постигнаха в отношенията си - нещо непознато дотогава в колективите. Справиха се, преодоляха опасността. Получиха отлична оценка. Сякаш бяха пред нея, горди от себе си, изпълнени с вяра. И Томи, той бе така щастлив, мечтаеше за космоса, с онази детска чистота... “Томи, къде си! Къде си сега!?” - тя се разтресе, но най-жестокото бе, че не можеше да плаче. И така бе от години, от дълги години. Кога бе спряла? Не помнеше. “Господи, защо не умрях с тях? Защо ме остави?”

По околовръстната магистрала минаха подозрителни, тъмни автомобили. Ирен се свести. Не трябваше да остава тук. Бе опасно. Ослуша се. Вечерният шум на града се носеше протяжно. По стълбите надолу се чуха гласове и стъпки. Тогава тя тихо се промъкна в едно от фоайетата, където имаше множество врати към различните апартаменти. Повечето бяха отворени поради топлината, а обитателите напомняха за себе си с говор и тракане на покъщнина. На етажа спря асансьор и Ирен бързо влезе в най-близката отворена врата. Видя перде, което бе дръпнато наполовина, а зад него имаше нещо като килер. Влезе и се притаи навътре в това натъпкано с вещи малко помещение. Постепенно намери място, така че и да отвореше някой, от пръв поглед нямаше да я види. Между плоскостите, които служеха за стени, имаше луфтове и това създаваше известна видимост към жилището. Ирен се чувстваше особено - като призрак или нещо такова. Но след малко спря да мисли за себе си. Когато зърна обитателите отблизо, смайването й бе истинско. Първо видя жената, която сновеше из кухнята. Мутантите приготвяха храната си от някакви странни продукти и ядяха, без да се съобразяват с енергийния баланс на организмите си. Просто тъпчеха в себе си материя, толкова, колкото им е приятно. Изведнъж жената се обърна и Ирен видя едно лице с необикновена кожа, сякаш много дебела и може би люспеста. Очите й бяха малки, с напрегнато животинско изражение. Тялото - толкова четвъртито, че нямаше нищо общо с нормален човешки изглед. След малко дойде един мъж. Той също бе с такава кожа, но в допълнение синкава, набрана и провиснала. Изглеждаше тромав и едър. След него влязоха още мутанти, явно гости. Те говореха на техния език и Ирен трудно ги разбираше. Тя се учуди, че въобще този език й е познат. Но откъде? Гласовете им звучаха грубо и дрезгаво. Често се смееха и дробовете им свистяха. От тях се носеше особената миризма на тежки и трудно функциониращи организми. След малко с крясъци връхлетяха няколко деца на различна възраст. Те се гонеха, викаха и събаряха всичко наоколо. Приличаха на възрастните, но бяха бодри и опънати. Ирен бе виждала мутанти, но не с такава тежка форма на изменение. Странно бе, че децата живееха с родителите. Говореше се, че в Р58 ги отглеждат общо, а тук в целия блок се чуваха детски гласове и семейните единици явно не бяха изключение. Децата много весело се закачаха и бяха толкова шумни, че на Ирен й призля. Зле й действаха и миризмите от кухнята, и силното течение. Външната врата все още зееше отворена, явно им бе топло, защото всички бяха потни и загорещени. Единствено тя потръпна от вечерния хлад. Да, като призрак в килера потръпна от хлад, който само тя усети. Дали идваше от далечното минало, когато се бе случило нещо толкова ужасно, че да промени част от хората завинаги, или бе полъх от бъдещето, полъх от започващата слънчева смърт. Потискащи мисли. Защо й се натрапваха така неканени.

След малко някой тежко влезе. Бавно и с пръхтене, като закри цялата й видимост. Когато се отдалечи, тя видя нейния стар приятел - мутанта, който я докара до града. Нима живееше тук? Другите бяха насядали около дългата маса и се хранеха. Той ги поздрави и се отправи към сервизното помещение. Децата го наобиколиха, като се надвикваха.

- Слушахте ли днес - питаше той, - нали не излизахте в най-големия пек? Слънцето беше ужасно. Велда, нали не ги пускаш? - обърна се той към жената.

- Не ги пускам, ама те слушат ли - отвърна тя, - сто пъти им казвам и не чуват. А ония отсреща са се заврели под земята и носа не смеят да си покажат.

- Нали ще изпукат навън - каза един от по-младите мъже, - само за това ги бива, да сеят терор. Но ако трябва да излязат, са свършени. Днес пак беше станало нещо, кръжаха, бучаха и оглеждаха.

- Ти не разбра ли какво? - обърна се жената към възрастния мутант, който излизаше от банята.

- Как да разбера! Като им гледам бронираните коли и хеликоптери, мога ли нещо да науча? Добре, че не ме спряха. А вие, деца, няма много да тичате навън! Знае ли се какво могат да направят. Живеем в опасна близост с тях.

- Ама то и да не сме близо, малко ли размирици стават и тука? - каза другият мъж. - Ето и днеска имаше стрелби. Пак убиха един от водачите.

Ирен добре разбираше езика и не вярваше на ушите си. Колко различен изглеждаше светът за тези хора. Те не знаеха почти нищо за нейното общество, но вярно бе и обратното.

Вечерята протичаше бавно и разговорите бяха дълги. Все пак речта им оставаше неясна за нея, защото изговаряха думите лошо. Накрая се умориха и повечето си легнаха. Младите мъже обаче се затвориха в едно от помещенията и ясно се чуваше в нощната тишина как разпалено обсъждат нещо. Ирен се изкушаваше да напусне жилището през все още незаключената врата. Но се реши да предприеме малък риск. Тихо се измъкна през килера и още по-тихо премина през коридора към трапезарията. Там, където се хранеха преди малко, сега нямаше никой и бе тъмно. Тя излезе право на отворената тераса. Вееше се пране, разнасяйки мирис на препарат. Това бе толкова непознато за нея. Наоколо имаше натрупани вещи и саксии с виещи се цъфнали цветя, провиснати навън. Тя се ослуша и огледа. Искаше да разбере няма ли нещо в тъмнината, което да я търси. Никакви признаци, никаква яснота. Забеляза обаче, че съседната тераса е от общото фоайе. Можеше да се измъкне лесно оттук, ако не вдигнеше шум. Нахвърляните в безпорядък предмети около парапета пречеха да се мине. Докато оглеждаше как да ги прескочи, чу тихото гласче на едно от децата:

- Мамо, видях сянка.

- Къде?

- В трапезарията.

- Няма нищо. Така ти се е сторило. Спи сега.

Ирен внимателно се прехвърли на съседната тераса. Вгледа се отново навън. Нищо, нищо освен вятър, слабо улично осветление и пустота.

Точно когато се отправи към стълбището, чу бързи стъпки и говор. Тя се закова. Притаи се в сянката на една близка колона. Вратата на апартамента, който напусна, се отвори и същите мъже излязоха, заключиха и се качиха в асансьора. Ирен изчака да тръгнат и се заспуска безшумно по стълбите. Скоро се озова на изхода. Там имаше паркиран товарен автомобил, задната врата на който зееше отворена. Само преди минути, когато тя погледна отгоре, тук бе празно. Спря се, изпълнена с подозрение. В този момент ярките светлини на нечии фарове блеснаха. От междуградския път идваха коли, насочени право към блока. Тя се обърна, за да избяга навътре, но бе късно. От мазето излязоха същите тези мъже, които цяла вечер наблюдаваше. Приближаваха право към нея, като не спираха да говорят. Ирен се стрелна в тъмнината и влезе в отворената врата на допотопния автомобил. Тя безшумно се свря между някакви високи сандъци и се притаи. Не изпитваше страх. Чувството беше много по-силно. Страхът бе нормално усещане, а това - изнурително напиращо до полуда напрежение. Напрежението да избегнеш и този път от безмилостно приближаващата се лудост, да останеш привидно спокоен, когато си напълно опустошен и дори инстинктът за самосъхранение почти те е напуснал.

Мутантите пристигнаха до автомобила, сложиха още един сандък, тръшнаха задната врата и я заключиха. Бързо наскачаха отпред и потеглиха. Спряха след около двадесет метра извън обсега на блоковете под едни високи дървета, които шумяха от вятъра. Там ги чакаха онези, които изплашиха Ирен с фаровете. Всички слязоха. Разменяха си някакви пакети. После мутантите се върнаха, но с тях дойдоха и двама от новопристигналите. Те бяха хибриди. Изглеждаха съвсем различно. Стройни, изцяло в противокуршумна екипировка. Отново пътуваха и мълчаха. Този, който караше, пое по околовръстния път. Само тихото бръмчене на мотора нарушаваше тишината. Внезапно пристигна някакво съобщение. Настъпи известна суматоха. Ирен отчетливо чу как един от мутантите каза:

- Това просто не може да стане.

- Ще стане и то веднага - прекъсна го един от новодошлите, - спри колата!

И докато той говореше, светнаха фарове, застигна ги друг автомобил и закова пред тях, като им препречи пътя. Естествено, спряха и наизлязоха. От отсрещната страна също вече бяха вън и добре въоръжени. Отново изпратиха съобщение. Този път Ирен го разбра. “Трябва да превозите още два сандъка!”

- Това е абсурд! За оръжие не сме се договаряли... - отвърна рязко същият мутант. Ирен бе сигурна. Той беше бащата на онези мутантчета, които сега спяха в апартамента, където прекара вечерта. Мислите й секнаха от тихо свистене. Тя потръпна. Познаваше този звук. Още не изрекъл думите мутантът, който стоеше точно до отворената врата на автомобила, падна по лице върху предните седалки. Вратата зад него леко се притвори.

- Съгласни сме. Ще превозим сандъците - отвърна другият.

Без да се бавят те тръгнаха към мястото, където вече ги стоварваха. А хибридите неотклонно ги следваха.

Автомобилът, където беше Ирен, остана празен. Само тя и раненият. Ставаше все по-опасно и веднага трябваше да напусне. Смяташе тихо да се изхлузи през отворената врата и като използва самия автомобил за прикритие, да изчезне в нощта. В този миг видя окървавеното лице на мутанта, който напразно се опитваше да разбере какво става, като се взираше смаяно в нея. Целият бе в кръв, ако не друго, това щеше да застраши живота му, защото раната на рамото му кървеше обилно. Изглежда не беше нещо сериозно, тъй като той бе адекватен, но без първа помощ нямаше да мине. На спътниците му в момента не им бе до него. Ирен извади бързо и машинално от големия си вътрешен джоб биологична лепенка и под слабата светлина на таблото зачисти кръвта. Когато се откри раната, я лепна отгоре. След това бързо пропълзя навън и безшумно изчезна. Свря се в крайпътната канавка, където замръзна в очакване. Не след дълго топуркането престана, автомобилите потеглиха и шумът заглъхна в тъмнината. Проблемът как да стигне до уреченото място се изправи пред нея с цялата си жестокост. Всяко движение извън града в тази пустош можеше бързо да я издаде. Отново я връхлетяха умора и хлад, които пропълзяха в тялото й. Би трябвало да е топло, но не можеше да го усети. Погледът й обходи хоризонта. Хълмисто поле и в далечината нащърбените очертания на древни, почти изравнени планини. На североизток сияеше съзвездие. Ирен се загледа в него. Звездите й изглеждаха ту много големи, ту много малки и в тази надпревара тя осъзна с кристална яснота, че безизходицата, в която се намираше, е само една илюзия. Разбра го сега, когато все пак бе преместила дори само една плочица от мозайката на оловния свят, в който живееше. И точно в този миг изчезна нормалното й възприятие за времето. Стори й се, че се намира в огромна ладия сред широка река, а движението се управляваше от мисълта й с невероятна лекота. Дори изпита желание да експериментира. Сякаш бе получила нови сетива и неудържимо искаше да ги използва. Съвсем забрави къде се намира. А и не беше нужно да си спомня. Преминавайки през разпуканите рамки на времето, тя се остави в ръцете на някакъв вътрешен компас и това усещане елегантно я отнесе далеч, далеч... в един много топъл ден в хълмиста местност, осеяна със скали, пясъци и сипеи, тук-там оживена от растителност. И, о, чудо! Купол от синьо небе! Пламтящата пещ на слънцето бе точно в зенита и топлината валеше. Тя се изправи и тръгна. Бе горещо и щастливо. Далеч пред нея имаше група хора. Те вървяха бавно. Спираха. Оглеждаха скалите. Бяха изследователи. С тях имаше и апаратура. Тя ги виждаше доста ясно: жени и мъже. Млади. Загорели от слънцето. Изглеждаха вглъбени. Наблюдаваше ги внимателно, но не искаше да ги приближи. Единственото й желание бе да остане завинаги в този свят. Знаеше, че е възможно. Но имаше и друго. Силата, която й помогна да стигне дотук, не й позволяваше да разсъждава по този начин. “Аз нямам право, нямам право”, и тук някъде всичко се размиваше. “Къде попаднах, каква е тази сила, какво нямам право?” Настъпи малък хаос - сякаш вихрушка, и тя знаеше, че не бива да мисли, защото мислите не обясняваха, а само объркваха нещата. Все още не, но всеки миг тръгването й оттук щеше да стане необходимост. Затова продължи да върви бавно, с нарастваща бдителност. И тогава забеляза, че тъмната нощ на този бъдещ, толкова бъдещ свят, в който тя живееше, се появява като наложен кадър в светлината на хубавия ден. Ирен смаяно се взираше в отражението и все по-ясно разбираше, че то съществува. Тя обаче не беше там. Вървеше по пътя след геолозите, а скалите край нея разказваха за миналото. Точно на това място преди минути те бяха разчупили камъка с чуковете си. Тя се наведе и взе едно парче - освободената черупка на вкаменен брахиопод. Миришеше на прясно натрошена скала, на слънце... на любов. Да, това чувство бе излъчено преди малко и наподобяваше уханието на люляк в обедна горещина, бе сияйно, златисто и носеше прелестно вълнение... Ирен стискаше в ръце малката черупка, като че тя можеше да й помогне да остане завинаги тук. И изведнъж забеляза в отражението конфигурацията на улицата, която й трябваше. Добре помнеше от картата кое място посочи Сандра. Бе точно там, дори се виждаше и номерът на къщата. Ирен приближаваше все повече и повече. Вървеше след групата, но никога нямаше да ги стигне. И когато застана до портата, видението от миналото започна да избледнява. Тя можеше да спре този процес, но не се и опита. Дълбоко в себе си знаеше, че не трябва и че е ужасна грешка. Да имаш свободата и да си самозабраниш - на какво приличаше това! Не, не беше свобода! Да знаеш, че не бива... нямаше обяснение и тя просто се остави. Да се завърне. В отчаянието си стискаше брахиопода, сякаш той бе всичко, което има. Действителността й подейства като шамар. Намери се до хладната бяла стена на висока ограда и почти пред нея бе портата. С трепереща ръка набра кода. Вратата се отвори и тя прекрачи без страх. Влезе в неосветен двор. Не й пукаше какво ще стане. Пред очите й беше миналото. Един свят - млад, слънчев, нормален. Доколкото изобщо бе възможно да бъде нормален човешкият свят. Тя искаше да бъде там и сетивата й отново да доловят онова чувство на много силна обич. Там, сред тях, хора от древността, където съществуваше това прекрасно усещане - странно непознато и хипнотично. Ирен бе удивена от откритието си - полъх от далечен спомен, който нямаше да забрави.

Извървя малък участък, като бе сигурна, че я наблюдават. С едва доловимо бръмчене се отвори врата до семплата веранда насреща й. Излезе мъж със спортно телосложение, но без физическа грубост. Той приближи. Тя имаше усещането, че я сканира с поглед.

- Последвайте ме - прозвуча плътният му глас.

- През друга врата влязоха в широко фоайе с канапета. Обстановката й се видя натруфена и лишена от стил. Тя знаеше, че това е следствие от живота й в градовете тип "А" - там бе друг свят - стандартите, материалите, техниката, всичко. Мъжът й направи знак да седне. Около канапетата надничаха декоративни дръвчета и се разнасяше силно парфюмено ухание. Ирен въздъхна леко, чудейки се къде е Сандра. През това време той сложи чаши и отсипа някакъв сок. Тя знаеше, че я преценява, и усети, че не е сигурен. Ясно й бе на какво се дължи объркването му, но това го издигна в очите й. Необходима бе наблюдателност, за да забележи човек още в началото контраста между хлапашкия й вид и рутината, обиграността, които бе придобила в нелеките досегашни години.

- Документите ти са в мен. Ето ги да се запознаеш.

Той й показа на монитора няколко кода. Мониторът бе холограмен, но Ирен бе чувала, че някъде все още ползват и физически такива. После той закопча на ръката й тънка гривна.

- Идентификацията и мобилната свръзка са ти готови - говореше той, - сега ще въведа и параметрите - ирис, отпечатъци, глас... но нали знаеш, че по-нагоре в инфомрежата те ще се модифицират обратно, т.е. каквито са били на предишния притежател. Това означава, предполагам добре знаеш, че по никакъв начин не трябва да се набиваш в очи, иначе ще се разпадне прикритието ти, за което между другото отговарям аз. В замяна ще искам да ме слушаш. Официалните ни взаимоотношения са трудово правни.

- А неофициалните?

- Ще ми помагаш. Ти работиш в моята компания. Аз осигурявам прикритието ти, а ти ще ми съдействаш безотказно.

- Ще ти съдействам за какво? - попита хладно Ирен.

Той хвърли бърз поглед и уклончиво отвърна:

- Няма да е нещо, което не е по силите ти.

Ирен не разбра. Искаше да попита какво значи: “Да не се набиваш на очи”, но се отказа. Така или иначе нямаше връщане назад. Тя обаче далеч не можеше да си представи в колко различен свят щеше да попадне.

- Не се шашкай, пий от сока. Предполагам, че си уморена. Сигурна ли си, че не са те проследили? - внезапно попита той.

- Предполагам, че не.

- Доста е трудно. Няма да те питам как дойде. Но тук има дълбоко скривалище. А утре вече ще сме далеч - той въведе някакви данни, след това рязко стана и каза: - Върви след мен! - Минаха по тесен коридор с множество лампиони и други ненужни вещи, както си помисли Ирен. Слязоха с асансьор две нива надолу. От фоайето той направо я въведе в малка стая със сервизни помещения и небрежно подметна:

- Е, почини си, но не е изключено още тази вечер да отпътуваме.

Тя не попита за нищо. Бе излишно. Той все така долавяше и най-незабележимите й реакции и сякаш знаеше за какво си мисли или поне се домогваше да разбере. Изглеждаше доста умен за хибрид и не й задаваше така наречените “тъпи въпроси” поне засега.

Когато той излезе, Ирен спря да мисли за него, за положението си или за каквото и да било. Чудеше се къде е Сандра, а Тони и Марк й се струваха измислени. Взе много бърз душ в многофункционалната баня и въобще не се възползва от различните удобства като цилиндъра за воден масаж и други.

Хвърли се в леглото и сънят я връхлетя като бяла лавина. Не си даде сметка за енергийния преразход, в който навлезе още от сутринта с помощта на Аделаида, нито за това как се довърши с времевия скок, който осъществи преди малко. Разбира се, тя не знаеше, че преминаването й от канавката в полето дотук не бе осъществено по обикновения начин, а беше акт на спонтанна телепортация, реализирана с над 90% материално превъплъщение в друго време, откъдето тя извървя този участък. В настоящето това изглеждаше като мигновено пренасяне. Изобщо не бе наясно, че в нея се бяха задействали мощни механизми, отговорни за оцеляването. И не само тежкото положение, в което се намираше, бе провокирало способностите й. Дълбоко в себе си беше сигурна, че смъртта на слънцето е реалност и е започнала. Бореше се да не повярва в това, страхуваше се, не можеше да намери съгласие в съзнанието си и оттам идваше нейната слабост и отхвърлянето на проблема с илюзията, че е измислен. А усещането, че близо, сякаш на една ръка разстояние, има сила, която може да ги изведе елегантно и просто, защото телепортацията съществуваше, въпреки че бе недокосната все още от хората, я караше някак, да се чувства отговорна за живота на другите. Отговорността бе непосилна за нея поради стаеното чувство за вина и затова тя не желаеше да чуе нищо за тези теории. Подсъзнанието й обаче чуваше. То се учеше в условията на тежка безизходица да надхвърли досегашните си възможности и да се осъществи на по-високо ниво. Учеше се напълно само, без помощ, без указания, тъй като по същество Ирен не разрешаваше такава намеса. И това бе много трудно и опасно. Случилото се днес, направено по този начин, без техники и предварителни указания, бе непосилен преразход поне в рамките на един ден. Обикновеното чувство за умора бе нищо. В мига, когато тя заспа, сякаш вселената се превърна в огромен звезден водопад - завеса от хиляди пари и малки разноцветни пръски, които всъщност бяха мъглявини, купове и галактики. Те се изсипваха върху нея, а болката и страхът бяха отдавна изгубени отживелици. Там цареше нещо друго: нещо толкова силно и изпепеляващо, че тя не можеше да разбере смърт ли е, или живот, а вездесъщата музика го пронизваше - музиката на падащите листа, нима не сте я чули как трещи, когато те се откършват от клоните; музиката на отливите, нима не сте я чули - дългите пронизителни звуци, подобни на релси, които бавно заглъхват, но никога не си отиват напълно и от които планетата потръпва... или заплетения, разпилян и потракващ припев на камъните, свличащи се по шелфа, нима не сте го чули - песента на отломките, донесени от реките, от рушащите се планини...!? Всички тези звуци и много други такива създаваха една мелодия, вечна и неповторима. Ирен чуваше и виждаше хиляди неща едновременно. Тя се бе разтворила в света. Само така можеше да се възстанови - като поемеше от необятната енергия, без да знае и помни коя е. Ако се завърнеше преди това, щеше да умре. Външно състоянието изглеждаше като силна треска. Горещина и студ я връхлитаха и тя не ги различаваше - бяха еднакво ужасни. Пламтеше от висока температура, а край нея нямаше никой. В този миг земята се преобърна в новото денонощие за тези дължини.

© Луиза Атанасова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.09.2011
Луиза Атанасова. Когато животът на Слънцето свърши. Варна: LiterNet, 2011