ЗА ВЯТЪРА И ДРУГИТЕ ПРИРОДНИ ПИРШЕСТВА

Комедия в две действия

Любомир Николов

web

Действащи лица:

Шабленеца
Инженера
Валерия
Кмета
Колективна памет
Памет
Карал Гот

Първо действие

Вой на вятър. Инженера и Шабленеца заедно носят един делтаплан - крило. Подпират го на едно дърво. Инженера оставя на земята един сак. Сядат уморени.

Шабленеца: Зората се вдигна в червено, ще има буря. Не е време за летене.

Инженера: Аз много съм летял, не ме мисли.

Шабленеца: Кучетата лаят пресипнало, няма един облак, а пък пръска. Казвам ти, не е време за летене.

Инженера: Аз много съм летял. Много.

Шабленеца: Колко много.

Инженера: Колкото нагоре, толкова и надолу. Имах една Чесна в двора. Като ми щукне, паля я и излитам. Нагоре, нагоре, докато хората станат мравки и после бавно надолу с едни широки кръгове, а ако хвана тунел от топъл вятър, летя до късно, докато спре да се вижда. Ама сега няма бензин.

Шабленеца: Няма. Земята си го глътно обратно. Ще стават разни работи, ще видиш.

Инженера: Никъде няма бензин. Свърши!

Шабленеца: Една туба е пет заплати.

Инженера: Вече е десет, ама няма.

Шабленеца: Само за президентите има... и за папата има. Не е честно... аз имам една честна вкъщи. Не лети, но ми готви.

Инженера: Честна?!

Шабленеца: Честна е! Много пряма на изказ. Каквото каже - цепи като с нож. Едноместна е и само понякога двуместна. Някои дни е добра. Има дни, когато дори си говори с мен. Ама аз не я чакам, говоря си й сам. Ако не духа силно, се чувам. Ако духа много, мога на другия ден да се чуя или след седмица да чуя какво съм казал. Много е поучително. След седмица се чудиш, абе това пък защо съм го казал миналата седмица. Ами то е пълна глупост.

Инженера: Моята е само Чесна. Ама сега е все тая - не мога да я подкарам. Не лети с олио, нито с водка.

Шабленеца: Знам аз, знам какво е Чесна и да не е честна. И сега какво - мойта готви, а твоята не лети. Продай я, бе. То сега кола, самолет, то цена няма... Нищо не струва. Оня ден един впрегнал едно бентли с коня и конят, гледам, се напиня, буксува, че не е лека тоя кола, ни от ламарината са пестили, ни от боя, та онзи изскочи през шибидаха и почна да рита калника от яд. Леле, добре, че не удари стъклото, че трудно се намира предно стъкло за бентли.

Инженера: Ако го счупи, ще си впрегне друга кола - то сега коли, колкото искаш. Сега колите по две за левче станаха. Един приятел, който спеше в гробище за коли, знаеш ли колко пари изкара.

Шабленеца: Колко?

Инженера: Към двайсет туби.

Шабленеца: Много пари са това!

Инженера: Почуквал по резервоарите и тук там намирал по нещо. Източвал къде бензин, къде дизел и тук две заплати, там три за една тубичка - бая пари изкара. Последно се возеше в един ролс ройс, дето го беше купил за две туби 95.

Шабленеца: Безоловен?

Инженера: Безоловен. Сега няма никакъв.

Шабленеца: Нито пък дизел.

Инженера: Нито джин и тоник - всичко изгориха.

Шабленеца: Нито мас, спирт, нафталин, свещи, парафин, глицерин и нитроглицерин.

Инженера: Че кой кара с нитроглицерин?!

Шабленеца: А тука имаше едни. Караха, ама за кратко. Големо ускорение дава нитроглицеринът, преди да гръмне.

Инженера: Добре, че забраниха карането на коли. Само с изрична заповед. Много народ изгърмя с тия двигатели с вътрешно горене. Не бяха експерименти, не беше чудо...

Шабленеца: То, по-добре, че забраниха. Ние тука в Шабла сме си на коне и нас много не ни бърка. Глей какво поле е. Няма обхождане. Що ти е да пасеш кола.

Инженера: Голямо поле с безспирен вятър. Мен поради този вятър ме пратиха тук.

Шабленеца: Чух. Нещо се мъти. И какво ще е?

Инженера: Ветрогенераторен парк.

Шабленеца: Като утъпчете нещо, му викате парк.

Инженера: Не, само слагаме генераторите и после пак пораства трева.

Шабленеца: В радиус.

Инженера: И по-близо. Почти до основата.

Шабленеца: Каварненци викат, че растенията бягат. Не щат да растат долу.

Инженера: Измишльотини.

Шабленеца: Аз повече на измишльотини вярвям, а не на пропаганда. Никой не знае, като се върти една перка, какво става наоколо. Знаеш ли какво е да има звук, а да не се чува.

Инженера: Това се питат и будистите. Какъв е звукът на падащо листо, ако няма кой да го чуе?

Шабленеца: Какво листо, тая перка е десет метра?!

Инженера: Можеш ли да плеснеш с една ръка, и това се питат понякога.

Шабленеца: Друго ти говоря, практични неща, а ти, нали си се надъхал с теории, говориш отвлечени работи. Тая перка се върти денем и нощем и завърта някакви кълбета, дето не се виждат и свири със звук, който не се чува. Ама животните бягат и червеите бягат.

Инженера: Значи ги делиш на животни и червеи.

Инженера: Животни, червеи и пчели. Това са животните. Ако свършат пчелите, няма да има ни животни, нито червеи, нито хора.

Инженера: Ама това и ти ли го знаеш. Един от института по пчеларство орева света, че така ще стане. Беше ходил в Китай - там в една провинция свършили пчелите. Нови кошери слагали от друго място, но нищо. Измирали и туй то. А там хората имали овошки, най-много круши отглеждат и сега всяка пролет като нацъфтят крушите, мъжете взимат стълбите и с едни пръчки с перца накрая механично оплождат цветовете един по един. За един ден едно дърво, и е работа, която ти къса нервите.

Шабленеца: Да не дава Господ да се катерим и ние така. Добре, че свърши петролът. Знаеш ли какво ще стане сега.

Инженера: Какво?

Шабленеца: Сега ще дойдат пчелите. Първо в малките градчета, после и в големите. И вие там в Борисовата градина може да наредите едни прави редици - един блок круши, един праскови, един сливи. Що са ви тия кестени.

Инженера: Може. Вече може и маслини да се гледат.

Шабленеца: Да се гледат може. Отиваш до маслината и я разглеждаш. Венчета от листата й си правиш. Слагаш ги на главата си. Гледаш възвишено. По-миролюбив ставаш, по така като гръцки бог. Ама ти знаеш ли, че една маслина дава три-четири шепи плод. Знаеш ли, че една маслина с години трябва да я чакаш. Не е това за нас работа. Ние като видим дърво без плод или скръндзаво и го сечем.

Инженера: Тука при вас е било гора. Стотици километри гора.

Шабленеца: Сега е поле с вятър. И тук-там вашите вентилатори.

Инженера: Генератори. Ама ток искаш нали?

Шабленеца: Аз да искам ток?!

Инженера: Електричество не ти ли трябва?

Шабленеца: Де да знам?

Инженера: Не е ли хубаво, че имате ток?

Шабленеца: Хубаво е - племенникът ми бръкна в контакта с очилата на баба си! Хвръкна на три метра! После като види контакт, вика: Пъх! Пъх!

Инженера: За друго ти говоря. За консумативно ползване.

Шабленеца: Аз като войник слагах една жица и я прикрепвах с пирони. Имах няколко пирона в устата, ама жицата се отплесна и пипна пироните и ме тресе, докато единия пирон не изпуши. Ей тука имах една пломба от живак, ама от тая работа се изпари. Хубаво нещо е тока, няма що!

Инженера: А за телевизия поне.

Шабленеца: Баш за това ли е ползата, бе? Ако беше за театър - друга работа. Ама театърът и без ток може - важно е да се вика и да те чуват. (Към публиката.) Чува се, нали?

Прави фуния с ръце. Започва да вика.

Шабленеца: Ало, чува се без ток, нали. Проба! Едно! Едно-о-о-о. Тука едни ще слагат вентилатори като в нивите на каварненци. Същите. Дето, ако ти е до къщата, ставаш въртоглав....

Спира да вика.

Шабленеца: Ама и кметът хитър. И той вика вятърен парк. Тъпчете нивите и казвате парк.

Инженера: Абе така се казва - това е чуждица. Там, като кажат парк, имат пред вид друго. Има бизнес паркове, архитектурни паркове, промишлени паркове.

Шабленеца: Промишлени паркове?!

Инженера: Да, това е когато има много сгради и между тях има едно дърво, където хората си почиват през обедната почивка, докато свирне сирената да почват пак работа. Понякога тия дървета са направени от тел и жици и много приличат на истински.

Шабленеца: Един в Каварна си беше забравил внучето... в парка.

Инженера: И...

Шабленеца: Ами то се загледало в една перка и часове си въртяло главата. После му бяха гипсирали гушата, че му климаше главата.

Инженера: Странен случай.

Шабленеца: Тука няма много движение. Като видиш, че нещо се движи и го гледаш. Гледаш го и го изучаваш.

Инженера: Много сте любопитни.

Шабленеца: Не е това любопитство.

Инженера: Какво е?

Шабленеца: Това е контрол. Викаш си, по тоя нашия край няма никаква работа. Щом някой се движи, а няма работа, значи е подозрителен.

Инженера: Ами аз как ти се видях?

Шабленеца: Ти си имаш научно поприще. Човекът с научно поприще не е подозрителен. На него може къшей хляб да му дадеш, някоя дреха, анцуг.

Инженера: Май почваш с обидите...

Шабленеца: Всичко е ясно... Тук ние двоумения нямаме.

Инженера (Иронично.): Живеете просто и понякога чисто.

Шабленеца: Казанджията е приятел на всички, пощальонът е син на кръчмаря, гробарят живее с врачката и пияницата им е син, шивачът е на попа брат, полицаят е с очи на жабок и има сбръчкана жена, а зъболекарят и агрономът имат спретнати съпруги.

Инженера: И ако мине някой с поприще, му давате храна.

Шабленеца: Според сезона. Може дини, краставици, а на есен чирози и вино. Но първо го изучаваме.

Инженера: Другият път ще мина с колело. Не съм свикнал да ме изучават и всеки да пита едно и също. От толкова изучаване може да ми стане нещо.

Шабленеца: Изучаването е само в началото. После, каквото и да направи човек, той вече е изучен. Вече има хорска диплома. Оттука натам човек каквото и да направи, няма значение.

Инженера: Как да няма. Човек сам си гради биографията.

Шабленеца: Няма. Нашият пияница спря пиенето. Прописа. Откъде му дойде това, не знам, ама нали баща му е гробар, а майка му врачка и нещо му стана. Някакво обременение сигурно има. В София му издават книги, ама нас тука това не ни бърка. Като го видим, го питаме, абе пиянде, как вървят стихотворенията? Напредваш ли, напредваш ли? Той псува от яд. А ние го закачаме, абе какъв поет си, пък псуваш. Един поет, освен ако не е пияница, не може да псува. Не е присъщо.

Инженера: Не признавате, значи, успехите на човека.

Шабленеца: Не работи по специалността. Ако си беше останал пияница, друга работа. Аферим! Щеше да ни има уважението. Трябва да има яснота и порядък. Ако мине човек по улицата и не го знаеш, веднага го питаш: "Ти кой си?" Ако мине дете, питаш: "Ти чийо си?"

Инженера: Не може ли да го оставиш да мине, без да питаш? В града и да иска да ти каже кой е, изобщо не те интересува.

Шабленеца: Не може. Като съм седнал на пътя, то е за това, ако мине някой да си приказваме. А тебе като те видях, си викам - това момче виж как се е объркало в нашата провинция, сигурно е от БАН.

Инженера: Не се занасяй сега.

Шабленеца: Хич, мигар се занасям? Чух, че ви разпуснали и рекли хайде сега, който откъде е и всеки си взел дипломата и така като тебе тръгнал с един сак с апаратура.

Инженера: Стига фолклорни глупости.

Шабленеца: Ти да си видял някоя работа да се прави без фолклор?! Ако ви одобрят работата, веднага ще сложат една сцена и ще има бая фолклор на откриването.

Инженера: Аз се надявам скоро да почнем. Само някои замервания още трябва да се направят.

Шабленеца: Ти си мери, ама тоя вятър няма стопанско приложение. Той е таласъм, дух на вятър.

Инженера: Странни приказки за вятър.

Шабленеца: Див и безпросветен, трансграничен, морско-земен, без смисъл е нашият вятър... Ще видиш. Той и за летене не става. Той едно найлоново пликче не може да вдигне.

Инженера сочи делтаплана-крило.

Инженера: Ще видя, аз за това съм си донесъл това крило. Няма забрана за летене с уреди без двигател. Ето сега ще приготвим това крило и като стане силен вятърът, литвам. Преди летях, когато си искам, сега съм безмоторен - летя, когато има вятър.

Инженера оглежда крилото, става и променя ъгъла, под който е подпряно.

Инженера: Нали тука винаги духа.

Шабленеца: Духа. Ама ти си нов.

Инженера: Ами не съм идвал преди.

Шабленеца: Не си, ясно е.

Инженера: Какво сега се опитваш да кажеш. Аз съм живял навън, ама българския не съм го забравил.

Шабленеца: Тука вятърът духа отгоре надолу. Натиска хората, носи им мисли отдалече и като мен почват да виждат нещата, все едно не са истински. Няма да те издигне никога.

Инженера: Всеки вятър може, ако му хванеш ъгъла.

Шабленеца: Нашият няма ъгъл. Не е от атмосферното налягане. Нашият е друг... абе нов си, нищо няма да разбереш.

Инженера: Презрение значи. Тъй ли?! Абе, ти ми обясни.

Шабленеца: Няма да разбереш...

Инженера: Айде да ти дам парите за помощта и да си ходиш. Аз ще си чакам сам да дойде подходящ вятър.

Вади пари и му ги подава. Шабленеца ги взима. Но не тръгва, а остава. Инженера стои неловко, онзи мълчи.

Инженера: Добре де, където съм бил на други места по света, като ти дават акъл, разбираш какво ти казват, някаква помощ си е. Тука, като ти дават акъл, става по-лошо.

Шабленеца: От акъл няма по-лошо.

Инженера: По-лош акъл оттука не можеш да получиш никъде. И вчера питах други хора по други работи и като ми обясниха, стана по-лошо.

Шабленеца: Истинският акъл не дава много акъл. Гледа отстрани. Не е като го питаш как да се утрепеш и той да ти обясни най-подробно и услужливо - ей така се утрепи. Вземи шепа карфици и ги глътни, ама от раз, щото може да се убоцкаш, ако ги дъвчеш. Ей ти обратно парите. (Подава му парите.) Ако съм ти помогнал, помогнал съм ти да се откажеш.

Сядат и двамата и мълчат.

Инженера: Добре де, какъв е този вятър.

Шабленеца: Това не е вятър. Това е кръпка от друг свят. Гледаш го нормален вятър, като е силен, може да се облегнеш на него, и косите ти вее, и те дърпа за палтото, ама това е за заблуда, прави го това, докато ти бърка в мозъка.

Инженера: Като сливенския вятър?

Шабленеца: Мани го сливенския. Тоя е по-лош. Ама си нов - не вярваш?

Инженера: Не вярвам. Аз съм инженер. Вярвам на фактология.

Шабленеца: Има фактология колкото искаш. Преди време нашият кмет имал гост. Седнали с госта на терасата на кметството, единствената с изглед към морето, и захванали разговор по време на обяда. Разговорът се състоял само от две изречения, повторени многократно, а храната се състояла само от едно блюдо, сервирано безброй пъти. Вятърът издухвал мислите и след едното изречение, казано от кмета, и другото като отговор на госта, двамата забравяли какво са казали и започвали да разговарят отново по същия начин. Поръчвали едно и също блюдо на изумените келнери, докато паднал мрак. Като разбрал на другия ден какво се е случило, кметът се позасрамил, а келнерите се кискали по ъглите, като го срещали.

Инженера: Да не би нещо гостът да е бил от ония със специалните способности.

Шабленеца: Не бе, нормален гост. Някакъв рок музикант.

Инженера: Кой?

Шабленеца: Не помня. Нещо ми се губи паметта. Като дойде, ще я питам.

Инженера вади от сака анемометър - уред за мерене скоростта на вятъра и го поставя на стойка. Чува се виене на вятър.

Шабленеца: Какво е това?

Инженера: Какво?

Шабленеца: Какво е питам?

Инженера: Не чувам.

Правят няколко крачки, обикаляйки около уреда в опит да се чуят.

Шабленеца: Какъв е този уред?

Инженера: Анемометър. Какво питаш?

Шабленеца: Какво е това?

Инженера: Защо се интересуваш?

Спира вятърът.

Инженера и Шабленеца (Едновременно.): Какво?

Инженера: Ти кажи какво питаш.

Шабленеца: Какво ще правиш с този уред?

Инженера: Меря вятъра.

Шабленеца: Нали ти казах, нищо не можеш да му премериш на тоя вятър. Той няма показатели.

Инженера: Всичко мога да премеря. Аз съм от института по надземни изкопаеми. Ние се занимаваме с вятър, слънчева светлина, протуберанси, радиация и други такива.

Инженера мери с уреда, записва.

Шабленеца: Що ме будалкаш?

Инженера: Не те будалкам.

Шабленеца: Защо изкопаеми? Това не са изкопаеми.

Инженера: Така ни кръстиха колегите от БАН - Институт по надземни изкопаеми, защото шефът на института е на 76. Викат му изкопаемото. И така ни излезе името. Иначе институтът е за алтернативни енергии.

Инженера се чеше по главата, смята, задрасква. Нещо не е наред.

Шабленеца: А, тук енергии да искаш, ама са опърничави.

Инженера: Абе нещо не се получава.

Шабленеца: С кое?

Инженера: Уредът ми дава противоречиви показания.

Шабленеца: Той добре, че нещо хваща.

Инженера: Вашият вятър няма стандартните показатели. Вероятно се проявява в скали, където нашите уреди не мерят.

Шабленеца: И аз това ти викам. Много сте умни вие от БАН. По вашата си скала, де.

Инженера: Айде да не се обиждаме.

Шабленеца: Не те закачам. Всеки си има скала и разбиране. Ние тука много не четем - нашето знание идва от другаде.

Инженера: То и в града никой не чете. Ама сега като не карат коли, знам ли, може да почнат.

Шабленеца: Друго ти приказвам. Сутрин рано на крайбрежната улица, на ръба на отвесната скала стоят деца с широко отворени усти. Виждал ли си ги?

Инженера: Не.

Шабленеца: Вятърът влиза в устите им, прави невъобразими лупинги и оставя в главите на децата някаква мъдрост. Стоенето с широко отворена уста по посока на вятъра е основният метод на обучение. Така получават всичките си необходими знания.

Инженера: Трансфузионно.

Шабленеца: Може и така да се каже. Аз бих казал въздуховодно.

Инженера: Интеркраниално.

Шабленеца: Бих го нарекъл ала-бала-шабланица.

Инженера: Вероятно е честотна индукция.

Шабленеца: А не е - без мобилни телефони и други гаги.

Инженера: Джаджи.

Шабленеца: Без джаджи - само механично! Но не всичко става от само себе си. На крайбрежната улица може да видиш и частни учители с компаси, сектанти, стойки за закрепване на глави, подпирачки за брадички и разширители на усти. Добрите учители могат само с лека промяна на ъгъла, под който влиза вятърът в нечия глава, да развият музикалните, математическите или художествените способности на ученика.

Инженера: Вярно ли?

Шабленеца: Моят племенник например разви млеконадойни способности. В първи клас. Налита на кърмачки.

Инженера: Мамален рефлекс.

Шабленеца: Не иска само да бозае, иска и да стиска. Ако не му дадат, пищи с всичките си музикални способности.

Инженера: Възрастова регресия.

Шабленеца: Да, не е стоял на хубав вятър. Ще го водя пак да стои на вятъра - нека му издуха тая способност и да му даде друга.

Инженера: Значи, при вас знанието и способностите идват от самосебе си - нещо просто и естествено. То е като мечтата на първите енциклопедисти - човек да знае всичко.

Шабленеца: Това е било преди БАН, нали.

Инженера: Малко преди БАН. После всеки енциклопедист получи отделен институт. Всеки енциклопедист сега е концептуалист. Всеки си има ресор. Колкото повече хора - толкова повече ресори.

Шабленеца: Професор Шелдрейк като беше тука и той така каза - аз такова обучение само на едно място по света съм виждал - то беше в будистки манастир. Сложни работи говореше тоя човек, та съм ги забравил. Сега ще извикам паметта си.

Инженера: Ще си спомниш...

Шабленеца: Нищо не разбираш, щото си нов. Твоята памет е в главата ти.

Инженера: А твоята?!

Шабленеца: Моята е на повикване. Тука вятърът издухва паметта и всеки ползва чужда.

Започва да вика.

Шабленеца: Памет! Памет! (Към инженера.)Сега ще дойде моята памет. Памет!

Влиза Памет - ослепителна красавица, по нощница.

Шабленеца: Нещо си се разголила, разгологъзила си се!

Памет се движи като на прет-а-порте.

Шабленеца: Как човек да си покаже паметта в такъв вид. Засрами се!

Памет: И сега какво, да си тръгвам ли?

Шабленеца: Стой, стой! То, човек понякога решава да сподели спомените си, ама трябва да са подплатени с нещо.

Памет: Надплатени искаш да кажеш.

Шабленеца: Спомените трябва да са облечени, не такива едни, да прозират. На едни голи спомени, кой ще повярва.

Памет: Ще повярва, вярвай ми. (Към инженера.) Той ще повярва във всичко, което му кажа.

Инженера: Имате слаба памет г-н...?

Шабленеца: Викай ми Шабленски.

Инженера: Да, г-н Шабленски. Фина и изискана памет.

Шабленеца: А, добра е. И аз си я харесвам. Другите знаеш ли какви памети имат. Едни такива дебели, досадни стари памети. Обременени. Знаеш ли к`во е паметта ти като почне да разправя едни - аз като бях млада, мене ме искаше г-н Еди кой си. А най-лошо е, паметта ти като изфиряса и като ти вика - абе не помня. Аз не помня, паметта ми не помни и к`ва стана тя. Трибуналът в Хага - никой нищо не помни и да вземем, та да се отровим като Милошевич, щото без памет не се живее. Хайде сега, мойто момиче, разкажи, когато дойде професор Шелдрейк, какво стана.

Памет: Кой Шелдрейк?

Шабленеца: Ти ми кажи - ти си ми паметта.

Памет: Не се сещам.

Шабленеца се удря по главата.

Памет: А, сетих се, когато дойде Шелдрейк. Беше с един будистки монах.

Инженера: Как се казваше монахът.

Памет: Не го помня.

Шабленеца пак се удря по главата.

Памет: Не го помня, казах!

Шабленеца пак се удря по главата.

Памет: Стига, казах ти, че не го помня. Мога да извикам моята памет, тя го знае.

Шабленеца: А не - много памети - хилави спомени...

Памет: За Шелдрейк се сетих...

Шабленеца: Казвай!

Памет: Помня... Сега ще ви предам звукова картина от това паметно за града ни посещение.

Памет заема тържестена театрална поза и започва напевно да говори.

"Професор Шелдрейк изнесе лекцията "За живота на малките кукувици". Градската зала едва побра всички желаещи да го чуят. Майките дойдоха с децата си, защото мислеха, че лекцията ще е популярна. Лудите търсеха скрит смисъл, а старците идваха с подозрението, че кукувиците знаят колко живот им остава.

Шелдрейк още преди да започне лекцията, се обърна към публиката:

- Нека всеки да попита, каквото иска.

От публиката заваляха въпроси:

- Как кукувиците знаят колко ще живее този, който ги слуша?

- Как знаят кой точно ги слуша? - попита друг.

- А може би този, който е броил колко години му остават, умира доброволно, като му свърши предречения живот, защото така излиза сметката - добави трети.

- Това са бабини деветини - каза Шелдрейк. - За друго ще говорим - за това как малките кукувици знаят нещо, на което никой не ги е учил.

Всички млъкнаха.

Шелдрейк обясни на смълчаната публиката своите наблюдения. Започна с това, че възрастните кукувици снасят яйцето си в чуждо гнездо и после се изпаряват безследно. Малките кукувици се излюпват, хранят ги другите птици, но учат всичко сами. Сами се учат и да летят. После в един важен за всички кукувичета ден, всяко едно от тях напуска гнездото и отива на определено място, където се събират всички кукувичета. Никое от тези пилета няма майка или баща, които да му кажат къде да отиде, но всяко едно отива на точното място и в определеното време. После сами, без някой да им показва, намират и пътя до Африка.

- Инстинкт - каза някой.

- Не, този термин не обяснява нищо - каза Шелдрейк.

- И те слушат вятъра, като нас - каза едно момче.

- Браво, може и така да се каже - продължи Шелдрейк. - Слушат си техния вятър. Хората приемат това, което носи за тях вятърът, кукувиците - което е за тях, рибите - което е за тях, и всяко растение - което е за него. Всеки вид - хората, растенията и животните - си имат информационно поле и това е, което искам да ви кажа - завърши Шелдрейк. В залата се чуха ръкопляскания.

- Дойдох във вашия град - продължи, - защото чух, че се учите, като пускате вятъра в главите си. Браво. Това е гениално и просто едновременно. Как става? - попита с искрено любопитство.

- Ушите ни са непромокаеми! - скочи пъргаво едно момиче. - Искам да кажа, че каквото ни е влязло в главата, не изтича, докато спим настрани. Затова и не си пробиваме ушите, а носим обеци с клипс.

- Освен това - важно каза един частен учител - нашият вятър е морски, силно солен и неговият смисъл се отлага в мозъка. Вятърът в равнината е сух и не води до никакви натрупвания и идейни отлагания, а само до психични разстройства. Вятърът в големите градове е най-вреден, защото носи само преработени човешки мисли, отхвърлени от нечия глава.

- Благодаря - отвърна Шелдрейк. - Струва ми се, че тук си живеете добре и в здравословен климат. Вашият град е малък, а хората са щастливо вятърничави и всяка сутрин се събуждате с нови желания. Както знаете, новите желания водят до нови принципи, новите дрехи водят до нови настроения, а новите мисли преди събуждане са най-хубавите. Задържайте сутрешните си мисли и не бързайте да си спомняте кои сте поне до обяд."

Шабленеца: Ето това се казва памет! Браво моето момиче! Точ в точ. Шелдрейк сега да дойде не може да го повтори така.

Памет: На вашите услуги.

Инженера: Аз може ли да ползвам нейните услуги. Аз често забравям.

Шабленеца: А, не, видя една младичка памет и искаш да я ползваш.

Памет: Само като публично общуване, в контекста на дискурс.

Шабленеца: А, не на мене тия. С паметта си човек е интимен.

Инженера: Значи, вие...

Шабленеца: Без такива! Всеки тук ползва по една памет. Иначе какво ще стане.

Инженера: Къде да си намеря и аз една. Знаеш ли какви важни неща забравям. Няма после с кого да ги споделя.

Шабленеца: В момента в града няма свободна памет. Има една, ама не ти я препоръчвам, тя е колективна.

Инженера: Не става ли колективната памет.

Шабленеца: Става, за сватби и погребения става, ама не може много да й разчиташ. Малко е чалната.

Инженера: Може пък да опитам.

Шабленеца: По принцип трябва да имаш едно наум като говориш тука с хората. Тука сме по-особени.

Инженера: А-а, виждам, много охотно давате акъл и всеки си живее със собствената памет крайно ревниво.

Шабленеца: Тука малко сме се омешали, затова.

Инженера: С кого сте се омешали.

Шабленеца: Ами тука преди двеста-триста години са се омешали неандерталци и кроманьонци.

Инженера: Как така?

Шабленеца: И аз не знаех, ама със Шелдрейк беше едно момиче и тя ми разказа.

Памет: Пиарката на Шелдрейк. Социален антрополог.

Шабленеца: Някаква такава беше, ама хубава. Разправя за едно време, все едно, че е живяла тогава. По нашите земи едно време имало неандерталци. После от Европа насам настъпили кроманьонците.

Памет: От Азия са дошли кроманьонците. Тя така каза.

Шабленеца: Не може да е от Азия. Цивилизацията идва от Европа. Кроманьонците имали високи чела като шведи и ходели в кожени гащи като баварците.

Памет: Ти си измисляш, както ти изнася.

Шабленеца: Както и да е. Айде не ставай и ти обременена памет... Кроманьонците идвали насам...

Памет: ...настъпвали с машината на тяхната цивилизация, налагайки монопол върху ресурсите...

Шабленеца: ...а неандерталците се биели помежду си, биели жените си, жените им ги биели, децата и те се биели, всеки имал по един боздуган; децата, още като прохождали, получавали по едно боздуганче на прощъпулника и се дрънкали по малките главички, а кроманьонците настъпвали със запалени факли. Неандерталците, като отстъпили тука при нас и като видели, че зад тях е морето и няма накъде да отстъпват, се взели в ръце и почнали да хитруват. Почнали да залъгват кроманьонците, почнали да търгуват с тях, да се съюзяват, а някои се уредили със смесени бракове. Колкото по-близо до бреговата ивица, толкова повече се омешвали, и ние тука, които сега живеем до брега, сме тяхното домочадие.

Инженера: Може и така да е било, само че не било преди триста, а преди петдесет хиляди години.

Шабленеца: Не е важно. През поколение, през две и той генът вземе, та избие - ти знаеш ли какви криви зъби имат хората тука. Бивни. Братовчед ми, знаеш ли долната му челюст - ей така е изпъкнала пред горната. (Показва.) Къде три сантиметра е по-напред. И като тича, хлопа-хлопа.

Инженера: А, това е челюстен прогнатизъм. Знам го, защото преди години работех по една тема - палеогенеза на българските растафарианци.

Шабленеца: Кои?

Инженера: Растафарианци. Тези със сплетените коси.

Шабленеца: Дето не се мият, ама са много музикални.

Инженера: Мият се, разбира се, ама косите им са с восък. Та, по темата за растафарианците бях в командировка в Ямайка, в техния БАН. Там всичките им професори и академици са като твоя братовчед. От посолството ме бяха предупредили - викат, тука прогнатизъмът е като при нас социализъма, повсеместно е разпространен.

Шабленеца: Ама, като братовчед ми ли са?! (Показва като си издава долната челюст напред.)

Инженера: А не, някои са така. (Показва като си издава горната челюст напред.)Там техните институти не са разделени като нашите, там институтите им са разделени по приципа на захапката. Институт на щипцовидната захапка, Институт на покривообразната захапка, Институт на корнизовидната захапка и разбира се, на зеещата захапка. Така се постига пълно разбирателство между учените с един и същ подход към проблемите.

Шабленеца: Впечатлително.

Инженера: Там всеки институт си има своя столова с техни си прибори и институтите не се хапят помежду си... там и да има разногласие, сядат и пушат, и чакат да дойде един техен шеф Джа.

Шабленеца: Ей това се вика организация. Не е като при нас, дето всеки е от различна нация. Тия смесени бракове объркват поколенията и създават хаос.

Инженера: Хаосът е проблем и в науката. Трябва от хаоса да се стигне до устойчиво развитие.

Шабленеца: Не дай боже, хаосът да ти дойде, особено пък в семейството. Човек гради семейство и го кара като кроманьонец - купува книги, гледа театри по телевизията, не се бие с непознати и изведнъж вземат, та се пръкнат две близначета неандерталчета и започват да се дрънкат по главите с каквото им попадне, точилка, мотичка, черпаче и т.н. И като пораснат, дрънкат баща им да им купи Голф. Добре, че вече не се ползват коли.

Минава един младеж на моноцикъл. (Ако няма такъв артист, може и на колело.)

Шабленеца: Ето и децата се нагаждат към положението. Нямат бензин даже и за колелата. Пестят децата, браво. Карат на една гума.

Инженера: Те и преди колелата бяха без бензин.

Шабленеца: Абе, преди хората си караха колелата без бензин за кеф, сега е безнадеждно... Аз тъкмо си бях купил кола и бензинът свърши.

Инженера: Едновременно ли стана?

Шабленеца: Едновременно. Купих си колата и отидох в един мотел. Не бях сам. Така се прави. Там преспахме. И викам на моята, айде сега да се разходим с колата. Тя вика добре, ама що да бързаме, нали сме в провинцията и не се бърза. Тя тъкмо се беше върнала от София от един тримесечен курс за фризьорки на педикюр. Викам й добре, няма да бързаме и останахме в мотела още няколко денонощия.

Памет: Аз това не го помня.

Шабленеца: Защото бях пийнал. Така се прави. И на шестия ден отидохме да заредим бензин. По пътя гледам само каруци. Някои даже караха в лявото платно. Викам си, абе не е Тодоров ден, каква е тая кушия сега? А тия пък от каруците ми викат бегай от пътя. На бензиностанцията ме гледат подозрително. Какъв бензин търсиш ти тука, сине майчин! Ти подиграваш ли се!? Обяснявам им най-възпитано, че досега обикновено от бензиностанция съм си взимал бензина, а те още по-сърдити. Бе ти от Луната ли падаш, бензинът свърши миналата седмица! Край. Няма!

Инженера: Забраниха всякаква продажба. Каквото остана, го прибраха за висши цели.

Шабленеца: За кроманьонците от генерал нагоре.

Инженера: Вече няма значение кой е кроманьонец и кой неандерталец. Може пък и генералите да кротнат. Може пък всички да кротнат. (Към Памет.) Виж вече и самолетите не летят. Няма ги черните дири, маскирани в бяло. Намалиха отпадъците в йоносферата.

Шабленеца: Дойде време да се обезвреждат отпадъците.

Инженера (Към Памет.): За друго говоря, ама той... (Прави знаци към Шабленеца.) Особено важно е в тия години, когато озонът изтънява... кравите, те са виновни - преживят и после отделят... знаете нали...

Памет: Аз съм памет, аз не участвам в разговора, защото съм памет на Шабленски. Той каквото каже или вие на него, аз ще го запомня.

Инженера: Та кравите...

Памет (Не се сдържа.) Пърдят!

Инженера: Не съм казал, че...

Памет: Не сте казали така, ама казахте отделят. Една памет такова нещо не може да каже.

Инженера: Защо?

Памет: Абе, как една памет ще каже такова нещо. Да не съм някоя научна памет. Да са дали на някоя памет титла, че се изразява бутафорно?! Да сте чули памет да говори за популации и копулации. Не. Паметта се храни с това, което човек си говори на ум.

Инженера: Това ми се струва много интересно. Ще си го запиша, ако го запомня.

Памет: За една памет е важно да е точна. Ако може екзактна. Фарфаронство и фриволности - не. А паметите на професорите най-бързо изфирясват. Не им уйдисват на акълите сложни.

Шабленеца: Недей много да се палиш, че ще ти изгорят бушоните. Хайде сега, мойто момиче, разкажи за оня случай, когато вятърът издуха буквите...

Памет (Застава театрално и почти рецитира.):Една нощ градът бил връхлетян от такъв вятър, че каменните къщи се разтреперили, а лабиринтите за вятър започнали да свирят като тръби на орган. Хората загубили мислите и спомените си, кучетата започнали да кашлят, вместо да лаят, птиците се скрили в дупки по земята, за да не отлетят набързо в морето, засмукани от фуниите на вятъра, а козлите заудряли главите си в стените. Хората, животните, а може би и растенията не били на себе си. На сутринта вятърът стихнал, настанала необичайна тишина и всички щели да се успокоят, ако не било едно странно обстоятелство. Вятърът успял неусетно да издуха всички букви от града. Докато хората през нощта се щурали от страх насам-натам и разбира се, никой не четял нито книга, нито вестник, вятърът издухал всички напечатани букви, буквите от надписите на паметниците и надгробните камъни, нарисуваните букви по стените, написаните на ръка букви в писмата, титлите в дипломите на докторите и професорите, лекарствата в рецептите на болните, стиховете на влюбените и дори онези знаци, които приличали на букви, но не били букви.

Инженера: Много архетипно. Браво! После какво стана?

Шабленеца: После откриха буквите в един кладенец - това и аз го помня.

Инженера: Тука в града ли?

Шабленеца (Взима за ръка Памет): Я, я ти, мойто момиче, най-добре разказваш.

Памет: В града има кладенец, от който никой не черпи вода. В него хвърлят, предимно нощем, непотребни неща - вкиснати зелки, стари портрети, счупени часовници, понякога плъхове, понякога котки. Една жена дори хвърли в кладенеца всички инструменти на мъжа си, гимнастическите уреди на сина си и стиховете на дъщеря си. Направи го не нарочно, а защото искаше да почисти. Тя е най-голямата чистница в града и в къщата й има само четири легла, една маса с четири прибора и нищо друго излишно. Хората от семейството молят за всичко, което им трябва, съседите и вече съпругът й дава цялата си заплата в съседните къщи, за да може, без да се срамува, да иска някои вещи. Вече прекарва цялото си време при съседите, а жена му стои сама в празната си чиста къща.

Шабленеца: Ти нещо се отплесна. Я се стегни. Аз ако на собствената си памет не мога да разчитам, то да ида направо и да се пропия. Сбогом памет, ще викна и аз.

Памет: Това, което казах може и да не изглежда свързано с тази история, но е, защото обяснява защо в кладенеца можело да се намери всичко необходимо за един сносен живот. Също така обяснява и защо Валерия, дъщерята на кмета, като паднала в кладенеца, паднала на меко и не си счупила врата. Тя била голяма красавица, въпреки че в тъмницата на кладенеца това не се виждало. Валерия! Валерия!

На сцената една незабележима досега плоскост се завърта към публиката, в нея има срез на кладенец, а вътре е момиче, облечено като колежанка - това е дъщерята на КМЕТА Валерия. Валерия щраква запалка, намира един петромаксов фенер, пали го и го държи в ръката си, оглеждайки кладенеца. В кладенеца има различни нахвърляни предмети, антикварни вещи, късове хартия, пергаменти, дипломи, а Валерия е увита в хартиени ленти с текст върху тях. Валерия взима някои листчета и ги чете.

Валерия: Ха, колко букви - писани на ръка и печатни, следи от възвишена поезия и проза, както и от политология, статистика и други безсмислени писания.

Валерия започва да размотава лентите с думи, оплели тялото й.

Валерия (Зачита се.): Ха, “Мила ми Валерия"! (Пак чете.) "Ангел мой", "Козленце припкаво". Ха! "Стига с това ха!" (Оглежда се.) Кой пък ми дава акъл?!

Взима друга лента.

Валерия (Чете.): "Знам, че думите ми ще отидат на вятъра, както изчезва прането на майка ми и с всяка дума и всяка отлетяла дреха оставам по-гол пред Вас". Ха!

Взима нова лента.

"Господин Кмете, зная, че бавите проекта за вятърен парк, но знайте, ще дойде ден, когато дъщеря ви ще падне в кладенеца и аз ще съм този, който ще я спаси и това ще стане, преди още да е догорял петромаксовия фенер."

Инженера (Скача.): А, това е от мен!

Памет: Това е доста учудващо! Как така?!

Шабленеца: Думи, какво да ги правиш. Всеки път се нареждат както си искат. Правят от миналото бъдеще, а не знаят какво са яли за вечеря.

Инженера вади от сака си въжена стълба, хвърля я в кладенеца и слиза по нея. Тъмнината скрива Шабленеца и Памет.

Инженера: Извинете, че ви прекъсвам, но видях, че свети петромаксовият фенер.

Валерия: А мен ще ме спасите ли?

Инженера: О, разбира се - но ми беше неудобно да започна с това.

Валерия: Но ще започнете.

Инженера: Готов съм да ви спася на мига!

Валерия: И аз. Но да не бързаме - горе много духа. Да постоим тук.

Инженера: Тук е много уютно. Само дето някой е хвърлял прокиснали зелки.

Валерия (Вглежда се.): Очи от копърка.

Инженера: Дъвкани бонбони и близани близалки

Валерия: Кукувици от часовници.

Инженера: Паралели.

Валерия: Лик.

Инженера: Дума на българските емигранти.

Валерия (Граби с шепи листчетата и ги хвърля във въздуха.): Думи на български емигранти....

Инженера: В собствената им родина...

Валерия: Балкански коне...

Инженера: Подобия на кафяви мечки...

Валерия: В една кръчма като човешка длан...

Инженера (Чете от едно листче.): "Сюблимна от фрустрации".

Валерия (Разплита още ленти от себе си.): Виж - редици от букви в загадъчни изречения.

Инженера взима от разпилените листчета и ги разглежда.

Инженера: Истории, разкъсани на парчета. Тук има много изследователски материал. Да направим едно полево изследване. Аз съм от БАН.

Валерия: Чупа-чупс, приятно ми е.

Инженера: Какво Чупа-чупс?

Валерия: Аз съм от Чупа-чупс. Дистрибутирам близалки.

Инженера: Приятно ми е. Да не сте им рекламно лице.

Валерия: Че кой иска да е лице на близалка.

Инженера: О, извинете, беше един лапсус.

Валерия: Нищо, вие от БАН не сте от тоя свят.

Инженера: Ласкаете ме, Валерия.

Валерия: Ни най-малко.

Инженера рови смутено в листчетата.

Инженера: Намерих един цял лист. (Чете.) "Една зимна утрин през северната порта на града влязъл конник без глава. Конят препуснал към градския площад. Конникът, въпреки че бил без глава, бил добре облечен и имал вид на човек, който носи важна новина, защото стискал в юмрука си навито на руло писмо. Като стигнали площада, конникът и конят направили няколко обиколки, в които конят танцувал валс, менует, марширувал, и после, като се събрали хората, конят започнал да се покланя. В дисагите на конника открили две глави. Сложили едната върху тялото и тя казала: "Нека другата да ви каже". Сложили другата глава и тя казала "Нека другата да ви каже".

Валерия: Има ли друго? Напомня ми за нещо.

Инженера: Това е на този лист. Търси жълт лист като този...

Двамата търсят.

Светлината се връща към Шабленеца и Памет.

Делтаплана-крило не е на мястото, на което са го оставили - малко преди това (ако техниката позволява) е издигнат нагоре към тавана, все едно че излита и след като е издигнат вече, не се вижда от публиката (ако техниката не позволява е издърпан зад кулисите). Шабленеца гледа към небето, сочи го въодушевен и си върти главата, явно, следвайки хаотичните движения на летящия делтаплан (платно за кайт сърф).

Шабленеца: Лети, лети, гледай! Делтапланът е литнал сам.

Памет: И какво като лети?!

Шабленеца: Не би трябвало да лети. Виж вятърът си играе с него. Сега ще го разкъса!

Памет си гледа маникюра. Отегчена е.

Шабленеца: Гледай, вятърът го върти в спирала.

Памет поглежда без ентусиазъм.

Шабленеца: Що не се забаляваш? Сега ще се разбие в някоя скала.

Шабленеца си върти неистово главата, следвайки въображаемия полет.

Памет: Ако си въртя главата като тебе, няма да запомня нищо.

Шабленеца: Абе въодушевявай се и ти, мани ги записите. Не изпускай момента!

Двамата си въртят енергично главите, следвайки полета. Памет припада. Щабленеца се надвесва над падналата Памет.

Шабленеца: Не унивай моя памет! (Вдига я на ръце и я изнася от сцената.)Къде ще намеря по-хубава памет...

Светлината се връща към Инженера и Валерия. Те все още търсят друг жълт лист. Валерия го намира.

Валерия: Това трябва да е. (Чете.) "Уважаеми граждани, дошъл съм във вашия град с моя кон, който се казва Паркур, но това не е важно. Важното е, че съм дошъл да поискам ръката на Валерия и понеже не знам дали тя харесва руси със сини очи, или чернокоси с бадемови очи, съм подготвил две глави и за двата варианта. Ако обикне душата ми, както аз я обичам, ми е все едно, коя глава ще избере. Другата ще я подарим на бедните." (Валерия изведнъж се сеща.) А, този го знам. Като бях на четиринадесет години дойде един от Сливен да ме иска за жена.

Инженера: На четиринадесет?

Валерия: На четиринадесет. Тъкмо бях узряла. Баща ми страшно се ядоса, а онзи вика - що бе, при нас момичетата вече на единадесет раждат. На годините на вашата дъщеря са си отгледали децата и отиват да следват в чужбина. Баща ми не искаше и да чуе и извика полиция. А онзи настоява, казва, понеже аз съм малцинство, а вие сте мнозинство, затова ми отказвате ръката на дъщеря си, но аз ще се оплача пред европейския съд.

Инженера: Много е бил хлътнал, щом пред европейския съд е решил да излага родината.

Валерия: Но и баща ми не е вчерашен. Има медийно влияние и пусна едно опровержение... едно страшно объркващо опровержение. (Търси друг жълт лист.) Дано да е тука... А, ето го, май че е това... (Започва да чете.) "Уважаеми съграждани, един конник без глава от Сливен е отвлякъл дъщеря ми Валерия. Знае се само името на коня, но то не е важно. Умоляват се всички граждани, тъй като две глави мислят по-добре от една, да допрат главите си една до друга по двойки и нека русата глава да не казва: "Нека другата да ви каже" и vice versa, а всяка глава да каже какво е видяла и да докладва, защото някои казват, че бил рус със сини очи, а други - чернокос с бадемови очи, а конят му можел да танцува валс, менует и да марширува, все едно че е на състезание по паркур."

Инженера: Това опровержение, намекващо за отвличане, го е уплашило със сигурност. Като се намеси пресата, нещата стават сериозни.

Валерия: Дори да не са сериозни, щом пресата се намеси, все едно са му написали присъдата. Оттогава не се мярна повече.

Инженера: Медийната истина е най-силното оръжие. Като те погледне с ония писани вежди, като метне крак връз крак на екрана, няма как да не й повярваш.

Валерия: Баща ми знаеш ли какво казва? Истината е подводно животно - само от време на време си показва главата. Кой видял, видял.

Инженера: В БАН направихме едно лонгитюдно изследване на истината. Истината в исторически и фамилно-семеен план. Прилики с реални обекти и вещи.

Валерия: Какво излезе?

Инженера: Излезе, че истината е стока за бита. Всеки човек и семейство си избират истина според вкуса и доходите и си я ползват. Истината е като един тапет и всеки път, когато се зацапа, може да се смени с по-хубава. Истината може да се ипотекира, може да се вложи в банка или да се изтъргува втора ръка. Горе-долу половината истини в употреба са втора ръка.

Валерия: А на мен ми се струва, че е като близалка. Докато ти е сладка, я облизваш и й се радваш. Като ти омръзне, вече изобщо не те интересува и само ако си съвестен, може да си я увиеш в целофан и пак да си я прибереш в джоба. Аз затова не ща да съм рекламно лице. Някой те е лизал и после те захвърля. Знаеш ли колко бракове свършват така?!

Инженера: Аз не съм женен, сигурно защото не съм попадал на жена като вас.

Валерия: В смисъл?

Инженера: С вашия профил и анфас.

Валерия го гледа неразбиращо.

Инженера: Също и с вашите силогизми, които идват не от две, а от само една предпоставка. Вие не сте като колежките от БАН.

Валерия: Те какви са?

Инженера: Колежките от БАН като имат две предпоставки, от които може да се направи дедуктивно заключение, не го правят, а търсят трета или четвърта предпоставка. Една колежка, преди да направи заключение, беше събрала около 950 предпоставки. Тогава институтът се събра на общо събрание и шефът й каза, колежке, от вас очакваме стейтмънт, беше го срам да каже заключение. А тя се разплака на трибуната и каза, че е дошла в БАН да прави сериозна наука, а не халтура, и си хвърли оставката.

Валерия: И?

Инженера: Никой, разбира се, не прие оставката. Не може да се приеме оставка, зад която стоят 950 предпоставки.

Валерия: Не може.

Инженера: Има си писани правила.

Валерия: И ние имахме, но вятърът издуха буквите и сега няма правила. Сега е анархия.

Инженера: Мога ли сега по време на анархията да Ви целуна?

Валерия: Трябва ми поне една предпоставка, за да ви разреша.

Инженера: В профил или в анфас?

Валерия: В анфас, фронтално по устните.

Инженера се накланя да я целуне. В този момент се чуват викове: Инженер Теофилов! Инженер Теофилов!

Инженера (Стреснато.) Да не е баща ви?

Валерия: Не, това е шофьорът му.

Виковете продължават.

Инженера (Първо неуверено.). Тук съм, идвам! (Кашля.) Ехо! На единадесет часа спрямо посоката ви на движение. Имате ли джи-пи-ес... завийте наляво. Пет метра по-надолу...

Сцената се осветява и се вижда, че един човек тегли рикша, чиято кабина е направена от срязан автомобил. Човекът е облечен в гащеризон като автомобилен състезател. Оставя рикшата, приближава се и гледа в кладенеца.

Карал Гот: Г-н Инженер, ще трябва де излезете. Има мисия за вас.

Инженера: Събирах тука едни данни, но добре, излизам. Момент.(Към Валерия.) То се видяло, че друг път ще продължим... Хайде да съберем буквите.

Двамата събират листчетата и лентите с надписи в един прозрачен пластмасов чувал.

Инженера започва да се катери по стълбата.

Валерия клати въжената стълба, смее се на пресекулки.

Валерия (Закачливо.) Кога ще продължим?

От клатенето на стълбата инженера пада няколко пъти, моли я да млъкне и продължава да се изкачва. Валерия се катери след него, държейки чувала. Излизат от кладенеца.

Инженера (Подава ръка.): Приятно ми е, Теофилов.

Карал Гот: Карал Гот. Пилот от рали "Златни пясъци".

Инженера: Чувал съм за Вас. Вие имахте тунингована Лада?

Карал Гот: А не - Рено-Алпин. Ето я. (Сочи срязаната кола.) Ето я моята красавица, ама и паднаха лепенките. Няма вече спонсори.

Инженера: Не бяхте ли най-добър на макадам?

Карал Гот: Да, особено на мокра настилка в обратните виражи... Какви времена бяха. Три пъти съм си чупил ключица. Хубави времена!

Инженера: Добре си живеехме... Аз съм си чупил два пъти крак.

Карал Гот: Но, да тръгваме. Викат ви за много важна мисия... Моля, качете се. (Към Валерия.) Госпожице, заповядайте. Да ви помогна за чувала...

Валерия: А не, това са само накъсани думи, на грамаж не по-тежки от завещание.

Карал Гот: Защо са Ви? Искате да ги рециклирате?

Инженера: А думите, за разлика от хартията, сами се рециклират.

Валерия: С тия букви може много работи да се направят. Аз не знам баща ми дали ще ми даде зестра, а с тия букви може някой нотариален акт да се напише, някое дарение... или пък някоя статия в модно списание... например "Валерия от далечния град Шабла завъртя главата на известен столичен инженер."

Инженера: "Сливен е в траур..."

Валерия: "Валерия превзе модните подиуми от Силистра до Петрич".

Инженера: "И вече тежи четиридесет и един килограма".

Валерия: Ти не вярваш, но тези букви стават на всичко...

Инженера: Нещо като стволови клетки за литературата...

Валерия: И за всякакви други писания.

Инженера: Точно така. Подреди ги и им кажи - хайде сега множете се, че истината без вас може, ама лъжата не.

Карал Гот се впряга в рикшата и потеглят.

Инженера: Много се радвам, че ще се возя с вас. С вас се чувствам спокоен на пътя.

Карал Гот: Може пък и да изпреваря един двама, така, за спортна форма...

Инженера: По-добре не бързай. Мисията не е заек да избяга... Аз в БАН знаеш ли колко мисии съм имал... стоят на бюрото ми и никоя не бяга...

Рикшата се скрива зад кулисите.

Завеса

Край на първо действие

Второ действие

Кабинета на кмета. Кмета и Инженера са седнали един срещу друг.

Кмета: Появила се е една птица. Птицата Изчадие. Голяма е колкото тюлен. Разбира от механика. Краде въжета и платна от рибарските лодки и ги хвърля върху перките на каварненци. Омотава въжета, докато ветрогенераторът спре да работи. После отива и на спокойствие и започва да кълве електрониката. Кълве резистори, диоди и злато от платките, не кълве само кондензаторите - знае, че задържат ток.

Инженера: Знае ли тази птица, че един генератор струва четвърт милион.

Кмета: Знае.

Инженера: Фигуративно го казах. Знае ли тази птица, че генераторите са свързани последователно и в система и като накълве един, все едно че е накълвала всички.

Кмета: Това не знам дали го знае.

Инженера: Какъв вид е тази птица.

Кмета: Изчадие.

Инженера: Няма такива птици.

Кмета: Не мен ли го казваш. Аз птиците и особено морските ги знам. Този вид птици ги няма. Имаше само три. Мъжка птица Изчадие, женска и едно малко Изчадие. Малкото Изчадие, като летяло, минало през перката или по-точно перката минала през него и долу бяха паднали едни филии от малкото Изчадие, все едно че някой е рязал хамбургски салам.

Инженера: Грозна работа.

Кмета: Грозна. И сега майката отвързва лодките и влачи въжета и мрежи - докато затрупа и осмърти някоя перка.

Инженера: Как да я осмърти.

Кмета: Ей така, и аз мога да се изразявам фигуративно, една перка, като заприлича на парцалена кукла, вече не може да се върти. Блокира.

Инженера: Нима е възможно...

Кмета: Изчадия, нали ти казвам... А мъжкото Изчадие стои, казаха ми, в една пещера и е много мрачен. Не е ясно какво е решил да прави.

Инженера: Какво може да направи... може би като женската ще почне да прави диверсии.

Кмета: Не знам. На всичко е способен. Тая птица изчадие преди е била тюлен.

Инженера: Как тюлен?!

Кмета: Ей така. Била е тюлен, но тюлените взеха да изчезват и тия точно - това семейство хвръкнали като птици. На всичко е способен един тюлен, който може да стане на птица.

Инженера: Това е нечувано. Влечуго може да стане на птица, но трябват милиони години.

Кмета: Ти си нов тука. Нищо не знаеш. Ако не вярваш, питай Колективната памет. Тя помни и каквото е останало от животните и после го вкарва в паметта на хората. Например, ако плуваш във водата и си един такъв дебел, игрив и мазен и изведнъж искаш да станеш птица, може би си на път да станеш Изчадие. Добре, че на хората това не се случва.

Инженера: Странни работи говорите. Карал Гот каза, че ме викате за една мисия.

Кмета: Имам за теб една задача.

Инженера: Карал Гот каза мисия. Ако е задача, може и да не я приема.

Кмета: Карал Гот не прави разлика между задача и мисия. Мисия е, когато имаш оръжие. В първата част на мисията лъскаш оръжието, а във втората част на мисията стреляш в картеч напосоки. Като паднат всички, а останат добрите, си изпълнил мисията... Аз ти давам задача. Доста деликатна.

Инженера: Слушам.

Кмета: Двете птици Изчадие. Трябва да се обезвредят, без да се убиват. Най-добре пак да станат тюлени. Чак тогава може да правим ветропарк. Ти, разбира се, ще бъдеш главният инженер. Аз друг няма да търся.

Инженера: Благодаря.

Кмета: Иван Шабленски знае къде са птиците. Видял ги е в една пещера до брега. Стоят си там, играят барбут и пеят назално като тюлени.

Инженера: Със сигурност кроят планове... Може ли да питам нещо?

Кмета: Кажи.

Инженера: Шабленски твърди, че тукашния вятър няма стопанско значение.

Кмета: ...и че дъщеря ми е сгодена за един от Сливен. Тука нищо не е вярно. Тука може да се изпотрепеш да търсиш някаква истина, може сто човека да разпиташ и нищо няма да научиш. Като няма букви, думите са едни вибрации. Вибрациите нямат стопанско значение, само хорския резонанс има значение.

Инженера: Боже, как си нямам една памет да ми го запомни това и като стана сенилен, да го каже на внуците.

Кмета: ...Кой е сенилен?

Инженера: Не, аз като стана сенилен... Ние от БАН остаряваме по-бавно... нашата есен е по-дълга.

Кмета: За вас не знам... в тоя град всеки е тръба на орган и важното е да звучи вярно. Това от мен да го знаеш, ако и ти някой ден станеш кмет... Айде сега... (Дава му знак да тръгва и се зачита в някакви документи.)

Инженера: Айде... (Излиза.)

Завеса (или завъртане на сцената)

Интериор на антикварен магазин. Вътре седи една дама. Ексцентрична по облекло и изказ, но с финес.

Инженера: Казаха ми, че мога да ви намеря тук.

Колективна памет: Говори ми на ти... аз съм стара, но и млада. Може пък да се познаваме от преди.

Инженера: По-добре на ти. Дойдох да се запознаем. Всички ми викат - иди, намери Колективната памет.

Колективна памет: Всеки минава през мен.

Инженера: И аз за това...

Колективна памет: При мен, за да вземе нещо човек, трябва да даде. Може да вземе каквото си иска, а да даде каквото не иска. Затова си седя тука сама в антиквариата и никой не ме търси. Искат само да взимат.

Инженера: Шабленски има една симпатична индивидуална памет. Да не ви е дъщеря?

Колективна памет: Харесва ти, така ли?

Инженера: Много бих се радвал...

Колективна памет: Знам накъде биеш, но виж какво, аз не съм някаква мадам... Аз с тия работи не се занимавам.

Инженера: Много сте светнати тука! Всеки знае накъде бия, почвате да ми омръзвате вече... В БАН, за да тръгнеш да биеш на някъде, трябва поне 10-15 години да не си бил на никъде. Трябва да си въртял и сукал около едно нещо, за да ти дойде авторитет от това нещо и тогава може да биеш.

Колективна памет: Тука е по-особено. Морски вятър може от Турция да донесе нещо, от Одеса, от Кавказ или от Мангалия. Тука многото мислене е признак на високомерие.

Инженера: Шабленски и Валерия хич не са високомерни. Кмета ми се видя малко високомерен.

Колективна памет: Не е високомерен. Той е общественик. Знаеш, през един общественик като минат сто човека на ден и той хем става полиглот, хем с никого не ще да приказва.

Инженера: Има някакво объркване във вашия град. Чувам нелогични неща, които се оказват истина, говоря с луди, които знаят повече от мен. Имате вятър, който краде буквите, и птици диверсанти. Знаеш ли защо е така?

Колективна памет: Аз такива работи не знам. Аз не мисля, а помня. Ако например имаш комплекс - тогава е друга работа. Ако си разстроен, ако искаш да си отрежеш ухото и разсъждаваш - ето това ще го запомня.

Инженера: Кмета ми даде една мисия. Трябва да озаптя две птици. Помниш ли времена, когато тюлени, летящи като птици, са правили диверсии?

Колективна памет (Механично и напевно, като запис.): Имам памет за един филм "Птиците". Птици са влизали през турбините да разглеждат самолети по време на полет... Птици са носели през войните шифровани телеграми в тила на врага. Има една птица полковник. Една клиника в Лондон изпраща проби до микробиологичната лаборатория с гълъби.

Инженера: У-ау! Ти си като хард диск.

Колективна памет: Гълъбите изтребиха гугутките и сега са новите плъхове на градовете. Носят зарази. Никога на давай храна на гълъб - храниш плъх.

Инженера: Това, което казваш, кой го казва?

Колективна памет: Много, аз каквото кажа, са го казали много. Повтаряно е хиляди пъти. Може да не е вярно, но се е настанило в хорското съзнание.

Инженера: Значи, в колективната памет може да има лъжи, масови заблуди и фанатични вярвания.

Колективна памет: Има, разбира се, аз не ги пресявам. Толкова съм стара, че ако почна да мисля, може и да се разпадна.

Инженера: Значи, не можеш да ми помогнеш?

Колективна памет: За какво да ти помогна?

Инженера: Да се справя с тия птици... с тая безконтролна ситуация, която е извън всякакво научно мислене.

Колективна памет: Твоите науки тука не важат.

Инженера: Все пак искам да се ориентирам...

Колективна памет: Ти защо бързаш да се ориентираш. Днес като се ориентираш, утре ще разбереш, че си се лъгал. Я се отпусни и се огледай в този магазин. Какво виждаш?

Инженера: Часовници от миналия век, пожълтели снимки, книги - май всички стари вещи от града са тука.

Колективна памет: Тука хората не завещават старите си вещи. Носят ги в антиквариата.

Инженера: Има ли някаква причина?

Колективна памет: Антиквариатът е нещо като библиотека. Старците не пропускат да посетят магазина през рождените си дни, годишнините от сватбите си и седмица преди смъртта си, за да си опреснят спомените... но има и друго.

Инженера: Какво друго?

Колективна памет: Махалата на стенните часовници ги хипнотизират, музикалните кутии им пеят нежно и те забравят кои са, а се сещат какви биха могли да бъдат.

Инженера: Странен е този магазин.

Колективна памет: Продавачката (Навежда се към него и му казва тихо.), която е и съдържателка, не се интересува от печалбата, а от нещо друго.

Инженера: От какво?

Колективна памет: Не може да се каже отведнъж. Затова старците слухтят с оглушалите си уши.

Инженера: А ти знаеш ли, какво е?

Колективна памет: Старците слухтят, а трябва да гледат.

Инженера: Какво да гледат?

Колективна памет: Невероятно е, че никой не забелязва, но в този магазин всички вещи се подмладяват.

Инженера: Но тези часовници са стари. Хич не ми се виждат подмладени....

Колективна памет: Не си мисли, че един часовник от осемнадесети век, оставен в този магазин, ще да стане часовник от деветнадесети век. Не, часовникът се подмладява, защото частите му се връщат към онова състояние, когато е бил току-що произведен и заработват в синхрон без характерния мързел на старите часовници.

Инженера: А, така е по-ясно.

Колективна памет: Времето, разбираш ли, времето тук върви по-бавно... Старците, без да знаят, се подмладяват... идват и слухтят... стоят и се помотават, но излизат навън на вятъра без нито една болежка... Продавачката ти изглежда млада, нали?

Инженера: Да. На не повече от тридесет години.

Колективна памет: Тя е на сто и двадесет. Тя е баба на продавачката в другия антикварен магазин.

Инженера: Има два антикварни магазина, така ли?

Колективна памет: Само два. (Хваща го под ръка и така се разхождат.) В другия антиквариат собственичката е строга и съсухрена бабичка с отдавна пожълтели коси. Истинската й възраст обаче е четиридесет и две години. В нейния магазин вещите остаряват бързо. Човек си тръгва съсипан от другия магазин, уморен, все едно че е прочел наведнъж и запомнил цяла енциклопедия, с мисли необичайно тежки, но и прозорливи.

Инженера: Звучи ми страхотно. Боже, трябва да докарам моите колеги тука. Един автобус хабилитирани лица и ще започнем незабавна рехабилитация. Който иска прозорливост, го пращаме в онзи магазин, който иска да е млад и да му работят частите, да стои в тоя. Всеки хабилитиран трябва да се рехабилитира!

Колективна памет: За мен ще е много поучително. Няма обаче да им казваш коя съм, да не почнат да се преструват за поколенията.

Инженера: Няма. Ти знаеш ли, че при нас има хора, съставени от различни части. Например има един доцент, той работи с главата си и само нея използва... сутрин като излиза от къщи, понякога излиза бос, понякога по джапанки, отива на спирката и така се качва в градския транспорт. За него краката му не съществуват.

Колективна памет: Нервните импулси, понеже щукат само в мозъка му, са забравили пътя до краката.

Инженера: Как точно го каза! Ти трябва да се занимаваш с наука.

Колективна памет: А, не съм достатъчно стара за това!

Инженера: Но пък си необичайно прозорлива.

Колективна памет: Аз съм виждала всичко. Хората не си уважават частите. Има хора, които казват - ако лъжа, отрежи ми главата. И като знаят, че лъжат, значи, са решили да си поживеят без глава.

Инженера: Хората казват "Опичай си акъла!" и си купуват мобилен телефон.

Колективна памет: А селяните си купуват сел фон. И казват "Ха, джобът ти звъни!".

Инженера: Така си приказват - с речеви конструкции.

Колективна памет: Никой не е застрахован... Тука при тоя вятър, както си ходиш и не мислиш за нищо, може изведнъж да ти се забие някоя речева конструкция в мозъка и после започваш да говориш едни: "С ваше позволение", "Първо дамите", "Беше ми много приятно..." и хората престават да те слушат.

Инженера: Сетих се нещо... старците ходят ли в другия магазин? Нима искат да станат столетници по-бързо?

Колективна памет: Там акълът им заработва на бързи обороти. Мисловната умора разсейва другата, по-страшна житейска умора. Старците си тръгват оттам по-стари, но по-бодри духом. Като излязат навън, вятърът им носи нови мисли.

Инженера: Доста е объркано...

Колективна памет: Всъщност нито излизащите от този магазин, нито от другия имат представа защо в този град вятърът не престава да духа.

Инженера: Може би това е поради морето или географското положение на града.

Колективна памет: Това са повърхностни и грешни изводи. Вятърът в този град се дължи на различната скорост на времето в двата антикварни магазина. Запомни го това, че аз може да го забравя.

Инженера: О, това обяснява много неща. За малко да си хвърля дипломата, а то каква била работата. Благодаря ти.

Колективна памет: Само ти и аз знаем... и аз току-що се сетих... нещо се уморих...

Инженера: Дедуктивно ли се сети...

Колективна памет: Дедо ти дедуктивно! Индуктивно. В тоя магазин всичко е артефакт и архетип. Що часовниците са кръгли - архетип. Що има кукувици в часовниците - пак е архетип. Що има излъскани скулптури на голи манекенки - щото това е сюблимация. Скулптурите искат някоя да им позира - отплесват се и като една жлеза точат слуз. Това събирам, запарки, настойки и слуз. (Прави ужасни гримаси.)

Инженера: Защо сега така говориш?!

Колективна памет: Както искам - така ще си говоря; ще знаеш, малко съм тра-ла-ла и ретро, мааму стара.

Инженера: Какви са тия приказки. Все пак си дама.

Колективна памет: Колективна... аз съм колективна дама. Сега употребявам пастирска лексика...

Инженера: Не можеш ли да се изразяваш някак по-адекватно?

Колективна памет: Мога, как да не мога. Ам че тъй, де. Мога да ти говоря като конте и прочие. Мили ми, господине... Аз нали съм обща - в колектива има и простаци и чиновници, дето са неутрални, има и от Сорбоната и Харвард. Всичко има и малко се е омешало, ще ме прощаваш, уважаеми младежо, пардон. (Прозява се.) Аз ще си полегна малко... пък ти иди виж ги там изчадията (Сънено с прозявки.) нещо са се разбунтували, щото си имат причина... ама трябва да мине малко време, трябва тая причина да се разсмърди...

Колективната памет поляга на една лежанка от 19. век. Инженера се суети, завива я с един килим и излиза.

Завеса

Инженера и Шабленеца са пред една пещера. Отвътре се чува грачене на птици.

Шабленеца: Нещо много станаха изчадията... Един сом от Дуранкулашкото езеро и той стана изчадие. Аз го видях - опитваше се да литне. Хвърка над водата, а знаеш, сомът е дънно животно. Ако дънните животни станат изчадия - спукана ни е работата.

Инженера: Аз видях ято летящи скумрии. Още не бяха станали изчадия. Малко като скорци бяха.

Шабленеца: Значи, разузнават. Скорците разузнават и после, като нападнат, нищо не остава. Всичко оглозгват. Едни голи клони остават.

Инженера: Една кукувица и тя стана изчадие.

Шабленеца: По какво позна.

Инженера: Ами не кукаше, а викаше цигу-мигу, цигу-мигу.

Шабленеца: Цигу-мигу?! Абе ти да нямаш живачни пломби и да приемаш някоя радиостанция?!

Инженера: Не, сериозно. По едно време се надвеси над комина и почна като куче да вие. Снощи не съм спал.

Шабленеца: Може да е някоя музикална кучка.

Инженера: Не, излизах и я гоних. Аз ги познавам кукувиците. Мятах камъни по керемидите. Тя прехвръкне на друга къща и като се прибера, пак каца над главата ми. Чувам я как трака по покрива, маха с криле и жужи като цикада.

Шабленеца: Ти знаеш ли, ако кукувиците станат изчадия. Мани, мани. Ще почнат да пророкуват.

Инженера: Какво да пророкуват.

Шабленеца: Ами нормалната кукувица пророкува края на един човек, а кукувицата изчадие може на цял град или цяла държава да брои дните.

Инженера: При нас в БАН на едно куче му имплантираха електроди и започна да брои. После откриха и друго - като завъртят настройките в едно специфично положение, кучето започва да хълца. Шефът на института по електроника твърди, че хълца, а шефът на института по биология твърди, че киха. Едва не се избиха...

Шабленеца: Какво се оказа?

Инженера: Според мен кучето киха, защото си затваря очите. Като кихаш, винаги си затваряш очите.

Шабленеца: Май че е такъв случаят.

Инженера: На официално ниво спорът още не е решен. Очакваме от Новосибирската академия на науките да ни изпратят едно хълцащо и едно кихащо куче, за да направим сравнение.

Шабленеца: Те имат ли такива кучета?

Инженера: Те всичко могат да направят.

Шабленеца: Да не са направили те изчадията?

Инженера: А, не. Те, техните изчадия ги изстрелват в космоса. Може обаче някое да е избягало и да е заразило и нашите.

Шабленеца: Такова чудо не е било. Мало и голямо тръгнало да става изчадие.

Инженера: Пещерата е пълна. Страх ме е да си помисля какво е вътре.

Шабленеца: Диверсант до диверсанта.

Инженера: Може пък да се събират да се чифтосват.

Шабленеца: Чак такива изчадия не може да са. Как тюлени, ще се чифтосват с кукувици и сомове?!

Инженера: Значи, събранието е по политически причини.

Шабленеца: Айде, аз ще взема да влеза. Ти стой тука да не избяга някое.

Шабленеца влиза вътре. Чува се страшен грак на птици. Чува се как Шабленеца им крещи - "Къш!", "Мирно!", "Сядай долу!", "За-по-о-чест!" и др. Птичият грак го надвиква. Излиза уплашен.

Шабленеца: Вътре е страшно. Нещо са се нахъсали. Налитат на бой.

Инженера: Как, с юмруци ли!?

Шабленеца: А не, с гърди. Перчат се. А шефът изчадие нещо спортува. Вдига едни тежести...

Инженера: Много антропоморфно ...

Шабленеца: ...то пък едни тежести, ама айде от нас да мине. И гледа из под вежди.

Инженера: Абе, те май са тръгнали да стават хора.

В този момент пристига Карал Гот, който тегли рикшата с Валерия, седнала в нея. Валерия слиза и държи чувала с буквите.

Валерия: Какво става?

Шабленеца: Налитат на бой.

Валерия: Не са ви набили още, като гледам.

Инженера: Нещо искат да кажат. Обаче говорят едновременно.

Карал Гот: Да им пуснем един пършинг, а?

Карал Гот изважда от рикшата един гранатомет. Върти го много гордо в ръцете си. Застава на коляно и го насочва, все едно се прицелва. После застава на друго коляно и слага гранатомета на другото рамо.

Инженера: А, без глупости! Трябва да разберем какво искат. Трябват преговори.

Карал Гот: Отивам в такъв случай да докарам кмета.

Карал Гот се впряга в рикшата и изчезва зад кулисите.

Инженера влиза в пещерата. Пак се разнася грак. Чува се как Инженера им казва: "Хайде сега един по един. Моля да се изслушвате! Не е академично... Моля! Моля за тишина!" Птичето грачене спира. След малко се чува единствено кукане на кукувица. Чуват се пет кукания. Инженера излиза от пещерата.

Инженера: Може би е нещо като ултиматум. Сигурно имаме пет дни.

Шабленеца и Валерия (Уплашени.): За какво?!

Инженера: И аз не разбрах...

Валерия: Да им хвърлим торбата с думите. Може да се изразят някак си.

Шабленеца: По-добре да кажат, да не ни държат в партер.

Валерия: Може нещо да сглобят. (Подава плика на Инженера.)

Инженера влиза пак и им хвърля торбата с думите. Чува се "одобрително" грачене. Малко след това инженера излиза от пещерата и през това време пристига рикшата с кмета.

Кмета: Вътре ли са...

Карал Гот: Вътре... чавка им е изпила мозъка.

Кмета: Говорих с други кметове. При тях положението е спокойно. Нямат брожения.

Шабленеца: При нас нещата стават неочаквано бързо. Това е от нашия вятър.

Валерия: Който носи правоверни, православни и мамалигарски песнопения.

Шабленеца: И някои скрити закани...

Валерия: Другите нямат нашето море...

Карал Гот: Което е море до двеста метра, а по-надолу от кръста е бомба.

Кмета: Все пак е нелогично... Нашият град е най-добре организираният град, при нас няма трафик и полюции. Няма отпадъци, мухъли или полипи. Може да има бомбирали буркани по мазетата, може да има някоя вкисната зелка в кладенеца, но това е. Отвън и отвътре нашият град е чист!

Карал Гот: Ние сме побратимени с Упсала, дето са доста успани.

Кмета: И сега, на какво отгоре, не знам, тия птици, тия рептили от всякакъв вид създават брожения и чупят международен инвентар за стотици хиляди евро.

Шабленеца: Отвързвайки лодките, ловко крадат мрежи и платна...

Карал Гот: За стотици левове.

Кмета: Но! Няма да оставим така тая работа. Аз мисля да призова населението и всяка къща да си вземе за домашен любимец по едно изчадие. Да си ги гушкат, да им режат перата и да им кажат - абе вие ток от възобновяеми източници не искате ли, бе! Какво сте се разпищолили. Какви са тия диверсии срещу зелено.бг. Но... което изчадие не слушка - в пералнята и пералнята на центрофуга. Разумът, знаете, е летлива субстанция.

От пещерата излизат Колективната памет и Памет. Всички са стъписани.

Шабленеца (Към Памeт.): Ха, тебe не съм те викал.

Памет: Насън и в ден като днешния няма нужда да ме викаш.

Шабленеца: Какъв ден?

Памет: Паметен.

Шабленеца: Защо?

Памет: Птиците накълваха буквите и казаха какво мислят.

Шабленеца: Точ в точ.

Памет: Горе долу, точ в точ.

Шабленеца: Какво е то?

Напрегнато мълчание. Колективната памет започва донякъде тържествено.

Колективна памет: Както знаете, аз съм памет и на птиците, и на хората

Памет: ...и на пчелите.

Колективна памет: На всички.

Памет: На всичко, що лети, диша или плува.

Колективна памет: И на тия пред телевизорите, дето нито летят, нито плуват, ами само дишат.

Памет: ...понякога учестено.

Колективна памет: По същество. Тези вътре не са изчадия. Единственото животно изчадие е ехидната.

Шабленеца: Защо пък ехидната. Има едни жаби, дето са най-големите изчадия, а хамелеонът има език два пъти по-дълъг от тялото.

Колективна памет: Ехидната има характеристики на различни създания. Тя донякъде е птица, защото снася яйца. Донякъде е бозайник, защото кърми бебето си, донякъде е влечуго, защото такива са й краката, а също има и торба да си носи малките. Но и тя не е изчадие.

Кмета: Ехидни няма да се взимат по къщите. Не е възпитателно за децата.

Карал Гот: Някои вече имат ехидни по къщите. Моята първа съпруга беше голяма ехидна.

Шабленеца: Много беше ехидна, вярно е.

Колективна памет: Тия вътре смятат, че перките износват вятъра.

Памет: В тия "късни" времена...

Колективна памет: ...казаха, всичко се износва. Вятърът, законите, вярата, истините - всичко се износва и остарява. Всичко, което е било впрегнато твърде много и е било двигател за обществата...

Памет: Били те птичи, рибешки или човешки...

Колективна памет: ...се изхабява. Всяка природна сила, която искаме да впрегнем, става твърде позната, изтъркана и безинтересна. Всяка божествена сила, която губи своята тайна, умира.

Памет: ...и при хората... царете винаги са ги убивали...

Колективна памет: Стихиите, казват, са недоволни. Морето, твърдят, се изтъркало и сега боботи от витла на кораби... Небето е пробито от летящи тела, които не са птици и много неща не са естествени...

Карал Гот: Сетих се, че рибите ги дават като брашно на кокошките.

Колективна памет: Силите стават притежание на съзнанието. А то слабее в тия късни времена...

Инженера: Дори магнитите се износват за 400 години.

Памет: А всеки човек максимум за сто.

Шабленеца: А човешката мъдрост вече кучета я яли.

Памет: Шабленски даже се изтърка, защото си мисли, че всичко знае.

Шабленеца: Я млък...

Кмета: Но в нашия град все пак е различно - вятърът винаги ни носи нови мисли.

Валерия: И желания.

Колективна памет: Обаче искаме и него да впрегнем.

Карал Гот: Вече всички трябва да се впрегнем.

Колективна памет: Не може да впрегнеш учителя си, нали. Не може да стоиш с отворена уста и вятърът да ти носи мъдрост и после да му кажеш: "Я работи!"

Валерия: Я поддържай тая птица в полет!

Инженера: Я покажи скорост и мощ!

Памет: Е, няма работещ гуру.

От пещерата се чува весел грак на птици.

Инженера: Това, което го говорим, кой го казва и дали е доказуемо.

Памет: Приказките не са доказуеми, но може да са верни.

Колективна памет: Те казват, Господ ни е дал повече, отколкото могат да ни вземат хората. Ние можем и без тях да се спасим.

Кмета: Това какво значи?

Валерия: Не знам.

Карал Гот: И аз не знам.

Колективна памет: Те казват, че скоро ще се обърнат полюсите и юг ще е север.

Шабленеца: Значи, фазата ще е нула и уредите ще спрат да работят.

Инженера: Тогава перките на генераторите ще се въртят на обратно и вместо да произвеждат ток, ще го смучат.

Карал Гот: Времето ще тръгне назад! Часовникът ми ще върви на обратно. Единайсет, десет (Другите подхващат като абитуриенти.), девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно, йе-е-е!!!

Кмета: Не е толкова весело, успокойте се!

Колективна памет: Те ви канят вътре да се разберете. Накълвали са буквите и са сглобили приблизително точни изречения. Който иска, е поканен да влезе при едно условие - който влезе, вместо поздрав трябва да каже: "Не сте изчадия!".

Всички влизат в пещерата. Всички казват "Не сте изчадия!" или разновидности: "Ти, малкото..., о, о, не си изчадие", "Може да сте плашещи, но не сте изчадия!", "Явно, не сте от Чад, моля за извинение", "Упс, не сте изчадия" и подобни извинения.

Завеса

Край

© Любомир Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.06.2012, № 6 (151)