ПРЕПОГРЕБВАНЕ НА ИСИДОР ДЮКАС

Любомир Николов

web

Започвам нещо, вдъхновен от сюрреалистите, и знам, че като се събудя от съня, в деня, когато раздават заплати за бедните, бонусите от спечелени точки, хартийките просмукани от пот, ще остана с празни ръце и сенки по тялото от вендузите на измислени впечатления. Но трябва. По петите ми се търкалят смачкани листа с пропуснати задължения. Ходя напред, но вятърът ги довява отново. Крехки и несъществуващи като пепел, ако ги пренебрегна. Неотменни, ако се взра в тях.

Името Исидор Дюкас се е залепило в огледалото и си играе с времето. В прояденото сребро на огледалото прозира настоящето. Исидор Дюкас е онзи, който изписа странни метафори и смайващи абсурди, дошли направо от подсъзнанието, той е, който каза, че “поезията се прави не от един, а от всички”, богохулеше страшно и умря безславно и много след смъртта си стана любимец на сюрреалистите.

Ще страня от злостните нападки на Исидор към Бога по две причини. Абсурдно е някой да защитава Бога от нападките на хората. Втората причина е по-човешка - не можеш да застанеш между определен човек и Бога; каквито и отношения да имат, са лични. Вероятно е нещо, което не разбираш. И друга причина се сещам. Кришна наградил един демон с блажен живот след смъртта, защото този демон бил обзет от такава злост към Кришна, че през целия си живот мислел за него. Войната с Бог е безмислена, ако човек търси победа. Ако иска в този спор да изяви и изстиска всички свои качества, че и повече, и да остави мокро петно животворна влага - тогава може.

В северното гробище на Париж, на 20 януари 1871 година, на временната площадка, където са безплатните гробове, се събират хора, за които ексхумацията на трупа на Исидор Дюкас значи нещо. Една сюрреалистична и безмислена ексхумация на погребания преди два месеца Исидор, когото погребват на друга временна площадка, погълната скоро от растящия Париж. Ненужна активност, нямаща общо с историята и прогреса, а само с лабиринтите на подсъзнателно търсене на цветове, променящи аурата на земята.

Не е станало точно така, но на кого му пука. Ненужни са саможертвите на пишещия, бавното страдание от мазола дава повече мъдрост.

Гробарят се стъписал от цялата тая помпозност и толкова шарени хора наоколо, облекли дрехи вехти, но с уж нови мисли. Дошли, в студа на това парижко гробище, мизерно треперещи зад бутафорните си износени шалове с един документ от общината разрешаващ да се изровят костите на Дюкас с псевдоним граф Дьо Лотреамон. Документ за два кубика пръст.

Да спре това множество и да чака, костите на мнозина са тук - казали от управата.

Да чакат - няма да са доволни, ако нещата станат бързо. Нека държат речи. Ние ще проверим къде е.

Предоставили им незает пиедестал за конник и дървена стълба. Сюрреалистите чинно се строили около карето земя, където се предполагало, че са костите на Исидор, и започнали речите си:

- Костите на Исидор, на този мистериозен монтевидеец, бодат земята, където са сложени, защото не са оставени да почиват. Да ги премесим в саркофаг с хиляди фасети, отразяващи всяко явление по милион начини.

- Тихо. Няма светлина мълчи по бронзовите статуи - пирува смъртта тук. Да не я изгоним.

- Да не споменаваме връз таз гора от трупове колко е хубав ароматът на малините.

- Облаците са недостойни да ни гледат отгоре - да паднат като дъжд и да свършат като кал.

- Да препуснем с конете си мисли, часът е без значение за търсещите прохлада, да подпалим с искрите от копитата заспалата слава на този човек.

- Да поискаме прошка за духа, чиито кости са оставени за строго наказание и разплата. Всевишният е над най-злостните и увъртяни думи човешки. Той лети без крила. Но... никаква почивка преди прошката.

Чакането се проточило. Часовете минавали над тая сбирщина от светли умове. Изравянето на костите можело да започне всеки момент, но не се знаело кои точно са неговите кости.

Ако се изровят с лопати, нажежени до червено, предполагали, че може да изскочи и самият Малдорор - демонът, създаден от Дюкас.

Гробарят ги гледал като утрешни мъртви. Познал един човек в тълпата. Човек, когото би убил на мига. Остарял и прошарен, но несъмнено същият - един ухажор на дъщеря му. Преди много години се въртял около дъщеря му, бил богат и достатъчно умен. Когато, на предложението му да се оженят, тя се стъписала и казала - не по-рано от година, тогава той станал подозрителен и след търсене разбрал причината. Момичето имало отвратителен приятел в затвора. Износен от желания и без пукнат нос. Ухажорът платил откуп и пуснали нещастника от затвора. Тогава се събрали тримата и затворникът казал на своето момиче, може ли да си толкова тъпа и да ме чакаш мен, като си имаш ухажор, фрашкан с достойнство, и си тръгнал, окрилен от думите си и свободата, която намирисвала на въглища. Момичето не отрекло очевидното, но чакало още нещо. Тогава ухажорът платил подкуп и вкарали момичето в затвора затова, че очаквала неочакваното. Там се омъжила за директора на затвора и получавала двойна дажба храна през времето, докато била бременна с неговите близнаци.

- Вие сте като този - обърнал се гробарят към сюрреалистите и посочил с огнен пръст несбъднатия зет. - Ухажвате думите, и на най-грозните обръщате внимание, като ги поставяте до най-красивите, водите ги в прекрасни светове, създадени уж за тях, откривате им възможности, които те не подозират и после ги захвърляте като малоумни деца и им се присмивате. И аз бях като вас. Но ще ви кажа друго - само сред мъртви може да се фантазира фанатично. Думите от устата на умрелите са изчистени от излишния лукс, те са само букви, наредени насила. Това са думите, чистещи мазните петна от застояли мисли. С тези думи може да се носи отговорност за казаното, защото нямат общо с този свят.

Сюрреалистите се взряли в лицето на гробаря, брадата му била грозна като брадата на човек, сменил религията си, очите му святкали като на много гладен, но белегът на челото му го издал. Белегът бил от едно епично сбиване на дадаисти, бой без причина, но с много хъс и един от тях за дълго ходил с пресечено от белег чело и очите му святкали като на гладен. Това бил той. Гийом Брьотон.

- Ти знаеш, значи, къде са костите на Исидор Дюкас.

- Нищо не знам. Знаенето на нещо, резултат от наблюдения и заучаване, ме лишава от фантазията за познаване на неговата същност. Аз съм като вас.

- Гийом, кажи ни къде е тялото.

- Безумци сте вие. Лишавате думите си от смисъл и ги хвърляте на вятъра, а търсите непотребни кости.

Сюрреалистите напълно реално и заплашително се втренчили в Гийом, а той продължил:

- Вашите убеждения са крехко наследство - думите, които сте писали, не могат да се четат два пъти - имат нихилистичен финес, но не и съдържание.

- Ето, вижте този гробар с исторична мисъл и вяра в синтаксиса. Човек, живеещ по правила и отричащ автоматичното писане - казал един и това прозвучало като обвинение.

Сюрреалистите размахали шалове и задюдюкали, някои хвърлили празните си шишета от абсент по Гийом и с това напълно заприличали на футболни запалянковци, на тези завършени сюрреалисти с пукнати носове и едно-единствено желание, наречено “гол”. Приликата била само външна.

Гийом им хвърлил лопатата, посочил им едно място и казал:

- Добре тогава, копайте. Търсете двайсет и четири годишен младеж. С палто от кокосови нишки, яка от самур и шапка за петдесет су, закриваща високото му чело. Не трябва да е отишъл далеч. Той беше охтичав.

Сюррелистите донесли още лопати и започнали да дълбаят януарската пръст - най-неподходящата за погребения и още по-малко за ексхумации.

Все пак го намерили. Дълбоко съвършеното тяло воняло. Въздишките на всички спрели, защото след въздишка следва и вдъх. Палтото било покрито със земни твари без очи, мекотели, червеи и охлюви. Шалът бил загубил тъканта си, а лицето на Исидор търпеливо приемало започналия разпад и от двадесет и четири годишен той вече изглеждал на четиридесет. От седмица не бил се бръснал.

Изправили го на една платформа, на нещо като кръст със стол, теглена от покорно животно, облечено в траур, и обещаната разходка почнала. Очите на Исидор, незатворени от два месеца, оглеждали мрачните дървета, по-уморени и от него, и погледът му не давал признаци на радост. Когато процесията сменила посоката, главата му се килнала на една страна и изглеждал заинтригуван, като човек, който чете книга. Било утрото на смъртта му и още не бил се разсънил. От една дупка изпълзяла къртица, която изтръскала мократа си козина и станала на гарван, после кацнала на едно дърво и продължила да ги гледа с очи на бухал. Никой не видял нищо, защото всички гледали през неговите очи, взирайки се неприлично в това, което гледал той. После щели да напишат колективно поемата “Разходка с мъртвия другар”. Не били дошли да гонят външни мисли.

Стигнали до другия гроб. Положили тъмновиолетовата сърцевина на човека върху постланите пера, а останалото от Исидор нахвърляли вътре. Затрупали гроба. Мястото било с добър изглед. Някъде в далечината синята зеница на Сена проблеснала мокра от сълзи, а гаргойлите на Нотр Дам дьо Пари за малко да изпопадат, махайки за сбогом на своя човек.

© Любомир Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2010, № 11 (132)

Други публикации:
Любомир Николов. Въжеиграчът Карой. София: Сиела, 2009.