Любомир Николов

web

Обикалях мазетата около Художествената академия. Търсех Давид. Надничах в някакви дупки, направени на магазини, и от дълбочината им червендалести продавачки ми отговаряха: А, Давид не е тук. Откак онази му разпра картините, не сме го виждали. Абе, той може и да не е жив, каза друга.

Търсех Давид, защото един мой приятел искаше да купи платната с кривогледото дете, които Соня беше разпрала с нож. Тази история бързо плъзна и всеки, който някога е държал четка или поне е спал в мазетата около академията или с някоя продавачка от мазетата, вече я бе научил.

Соня, на втория ден от откриването на изложбата на Давид, се промъкнала в галерията и нарязала всички картини с кривогледото дете. Детето на Соня, и на Давид, както тя твърдяла. На повечето картини Соня държала бебето в прегръдките си. На някои го кърмела, на някои го дърпала за косата или го държала с главата надолу. Бебето било на година и половина, било будно дете с остър поглед, от тия погледи, които те закачат като рибарска кукичка; тоя поглед хапел, забивал се в другите и бил малко кривоглед. Малко, почти незабележимо, както си мислела Соня. Картините на Давид обаче показвали едно много кривогледо дете, рисувано без никаква обич, все едно е заек в кошница с бургундско вино. Докато пазачът подремвал, с крака към вентилаторната печка, Соня разрязала със скалпел картините с детето и се изпарила, преди пазачът да разбере какво е направила.

На другия ден Давид отишъл в галерията и зашил картините. Зашитото дете от платната изглеждало още по-зле. Изглеждало като пациент с мозъчна операция. Давид шиел грубо, все едно че шие чувал. Лицата ставали по-сурови, майката и детето гледали като същества, минали невероятни изпитания, като някакви пребити скитници. Сега вече посетителите се задържали много по-дълго пред зашитите платна. Питали: кое е това дете? Давид назначил още охрана и им казал да внимават за жената от поправените картини. Най-тъпият от охраната го попитал: а за детето да внимаваме ли?

То едва ходи бе, льольо, му казал Давид, и не е мое.

© Любомир Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.09.2010, № 9 (130)

Текстът е отличен с Втора награда от Осмия конкурс за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2010).