ФЕНЕРЪТ НА ЧИНОВНИКА ОТ БАРОН-ХИРШОВАТА ЖЕЛЕЗНИЦА

Кристин Юрукова

web

Думите в съдбовната вечер. Блясъкът на абажурите, преди да падне тъмнината в залата. Артистите хвърлят от сцената като букети думите, с които би искал да замериш онези велможи в ложата. "Доходно място" на Островски. От устата му изтичат думите, които ще го прогонят, а той не може и не може да ги спре. И да иска. Не желае да хлопва вратата пред истината. А свободният човек знае да се ползва само от свободата на думите, нито може да ги оковава, нито може да застава на пътя им. Не е усетил кога е станал, не е усетил кога е извикал: "Господа, ръкопляскайте! Туй тамо на сцената е нашият днешен политически живот!" "Вижте се!" "Засрамете се! - им казва всъщност. - Това ли трябва да сте. Това ли трябва да са политиците на онази България, която извоювахме след цели пет века?" До тази вечер, очевидно гибелна за него, го беше водил гневът, все по-величав, от разликата в сравнението между Левски, Т. Каблешков, П. Бонев, поп Георги Тилев, Васил Петлешков и тези тук в министерската ложа. Всяка негова дума заставаше като стена между него и досегашния му живот, разбираше го, инстинктивно го знаеше, докато високо викаше, но не можеше да млъкне, нямаше как, вулканът беше вече избухнал, вулканът не беше под негов контрол. Подкупни, лъжливи, алчни - каквото и да им каже, все ще им е малко. Особено ако ги сравнява с онези, другите, другарите му от Априлий 1976.

И незабавно възмездието - съдбата му на беглец е предопределена. Отново немил-недраг без родина. Гонеха го от родината, родината, която възкръсна някога и чрез него. "Луд - гръмнаха вестниците още вечерта. - Константин Величков полудял. Да говори с такъв тон на господа министрите, значи е полудял, друго обяснение няма."

Верно, да изговориш истината е извънредно опасно начинание и съвсем основателно този, който искува живота си или дори само положението си, може да бъде наречен луд заради поемането на този риск. Ето го във влака - покосен, болен, с кървави устни от туберкулозата, без всякаква надежда, без средства, изгубен, бяга от това, което най-много обича - родината. Той, човекът на бащиния дом, на българската реч, на българската книга отново се е запътил към онова, което мрази - чужбината, където ще е без дома си, без езика си, без българската книга. И този път няма да има завръщане както след Флоренция, знае го, чрез кръвта, която клокочи от устата му, го знае. Но пък им каза всичко, не им мълча. Петлешков ли щеше да им мълчи, или Каблешков? Въстание за богатства ли дигаха, или за ей тази свинщина сега? Ако бяха останали живи и те управляваха държавата, дали това щеше да е положението на людето. Левски с изписаните грошове в тефтерчето и Тодора с разядените гърди в планината, Тодора, който им беше изрекъл всичко на властниците: "Аз не мога да търпя, като гледам, че народът ми се мъчи тъй. Ако сте щели да ме обесите, аз не ща такъв живот." Те ли с жертвата си щяха да са съгласни на сегашното? Как беше при Тодора?" Ако щастието на родината ми ще зависи от пожертването на моя живот, бих се оставил да бъда разкъсан на парчета, и бих понесъл всички мъчения, които човек би могъл да понесе.

Неохотно се клатушка влакът като дилижанс, бавно и протяжно го отнася от всичко негово. Уж колелата потракват, а сякаш копита бумтят, конницата на Бенковски го съпровожда към границата. А гарите по линията са все някакви други станции, станциите на живота му, скъпи на сърцето му, тях вижда. Станции под открито небе, полюляват се с поривите на вятъра, лумнал сякаш от началото на времето, от началото на неговото човешко време сред напеченото пазарджишко поле. Вместо гара - църквата "Света Богородица", така близко до дома им. Онази мощна църква, която възпита сичко у него. Грамадните икони са още по-тъжни и строги отпреди, издължават се нагоре, набучени сякаш на копия. От дървореза се ронят цветя и фигурки отгоре му, абажурите се люлеят като кандила. Очите на светиите светят с укор - "Къде ни изоставяш?" Беше дете, когато се опитваше да възстанови тези тънки и строги черти на иконите, а те все се изплъзваха, кривваха някак и той трябваше да къса листа и да почва отново. Много по-лесно беше да прерисуваш дърворезбата, как му харесваше да извива с моливче ластарите, листата, венцелистчетата, плодовете, перата, човките на птиците, този дърворезбен олтар беше сцената на неговото детство, чакаше със затаен дъх да се отварят дверите и да блеснат златните светове зад него. След Панагюрското въстание тази резба го сещаше за друго - за онези двама марангози на белочерковската черква, дето не си взели платата, а тръгнали с четниците на поп Харитон и бачо Киро. "Ако загинем, платата да е халал на черквата." Тъй и станало. Иконите протягат среброковани ръце и му махат. Влакът е потеглил. При следващото лашкане и спиране му се явява къщата на Бобеков - другата важна станция на дните му. Тя бе нещо като чакалнята на Оборище, кой ли не бе минал през нея и не бе излизал променен.

И защото е във влака ли му се привижда един фенер да мъждее долу под прозореца, нейде между релсите, фенера в ръката на чиновника от Барон-Хиршовата железница Тодор Каблешков, скъпият другар. Нейде под прозореца между релсите - нежното кокиче на главата му, хубав като момиче с кървавите рози на бузите, с кадифяната тъмна коса, бледността му още по-ярко очертава очи и вежди. Беше го скицирал десетина години след Освобождението. Ей тъй му дойде - порив от сърце, домиля му, домъчня му за него, както сега искаше да го има на часа до себе си и съзнанието му се гърчеше от мъка, че това бе неосъществимо. Най-важното за него - неосъществимо! Скицата, която направи - ликът на самата чистота. А колцина имаха сега познанията Каблешкови? Отлично знаеше френски, турски... учеше немски и италиански? А който искаше да разбере какво значи политик - нека прочетеше писмото, което му бе писал за Херцеговинското въстание. В Парламента трябваше да се изучава - как се прави анализ на ситуация. Тодор напълно би го разбрал, само че не би заминал. Тодор би им го казал същото, как ли щяха да горят от гняв и туберкулоза бузите му, как ли щяха да хвърлят мълнии очите му, какъвто си беше вироглав. И той беше същият кибритлия като него. Нали го помни как беше хвърлил "оставката" си на комитета в Копривщица, та беше потопил в паника дори Бенковски: "Понеже съвестно никой си не изпълнява длъжността както трябва, а с това всички трудове отиват на вятъра и ще станем за смях на хората, затова Каблешков си дава оставката." Бе говорил за себе си в трето лице. Е, и Константин Величков сега си дава оставката от тази държава! Няма и няма да търпи и гледа какво страда народът му!

Вятърът продължава да разгръща онова тефтерче, писано с кръв и пот, пред очите му, насред опасностите и рисковете - 1 грош за това, 1/2 грош за онова. Безкористието у двамата, и то безкористието на чувствата! Не - ти на мене, аз на тебе, колкото ти, толкова аз, не, чистото безкористие. Каблешков, първият началник на железопътна гара, напуска доброволно началничеството, за да се отдаде на подготовката на въстанието. Това, което не можеше да се случи при съвременното чантаджийство. И то Каблешков дипломатът с всичките му познания, колцина ги имаха сега тези познания? Как тънко изследваше ролята на Великите сили по отношение на Турция, та да стигне до отговора - "всички работят в наш интерес. Англия даде вече сигнала за разпокъсването на Турция - купува Суецкия канал... Русия успява да вдигне на бунт славяните като се обявява срещу тиранията, която ги гнети." "Естествено, едно въстание ще доведе до загуби, но веднъж завинаги трябва да поемем този риск, за да осигурим бъдещето", "Искате ли българинът да бъде щастлив и богат, отидете на смърт!" Тефтерчето на Левски с грошовете за "подкърпование" на обувките му, за балтон, за цианкалий. Но - от свои пари отделя за подпомагане на "изпаднали родолюбци". Какви са тефтерчетата на тези депутати и министри? За няколко маслинки ли са техните грошове?

И към бягството и тъгата - остриетата на болката, болката изсипва отгоре му всичките си остриета, толкова много, че някакви хора почват да пищят, спират влака, довеждат лекар. Насред спазмите той се задавя. Къде е Каблешков? Къде е другарят му от Пазарджишкия комитет? Той би го разбрал и за болестта.

© Кристин Юрукова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.05.2017, № 5(210)