ИЗ "ПОЧТИ ИНТИМНО"

Ирина Папанчева

web

Първа част

Дейвид

-1-

"...има неизбежни неща в живота, или ние вярваме, че са неизбежни, и това е все същото..."

Кристиан Бобен "Щура походка"

В сумрака на просторната мансарда думите се сливат в жужене. Думите прииждат и преливат от всички краища, изпълват пространството, танцуват заедно, български и английски думи правят пируети във въздуха, издигат се, спускат се, замират, за да полетят, въззели се отново с още по-голям устрем. Тя улавя някоя от тях, докато се движи сред малките групички хора, задържа я за секунди в съзнанието си и отново я пуска. Главният редактор на първия софийски англоезичен вестник празнува тридесетия си рожден ден. Присъствието й там е случайно. Написала е няколко статии за вестника, редакторът я е поканил между другото. И сега се промъква покрай словоохотливите журналисти, пресича периферията на вниманието им, излиза на терасата. Жуженето е и тук, носи се в нощта. Обляга се на терасата, плъзга поглед по покривите на къщите, стои облакътена, отделена от другите с невидимия параван на мълчанието си. Две големи длани скриват хоризонта й, задържат се пред очите й, без да я докосват. Обръща се бавно и го вижда. Не го е забелязала досега, сигурно е дошъл междувременно, иначе непременно щеше да го забележи. Мъжът се усмихва едва, повече се усмихват очите му, закачливо, момчешки.

- Красива, но самотна ? - заговаря я на английски.

- Моля?

- Защо толкова хубаво момиче стои само? - твърде тривиална фраза за запознанство, която тя е чувала неведнъж.

- Не познавам добре никого.

- Това ни прави двама. Аз не познавам никого. Пристигнах в София преди два дни.

- На екскурзия?

- Не, ще работя тук.

- Журналист?

- Златотърсач!

- Шегувате се - усмивката й проблясва за момент, преди да изчезне, оставяйки само бледо сияние след себе си.

- Не, никак. А вие сте журналист?

- Прохождащ. Студентка съм.

Смълчават се. Погледът й се връща отново на тъмните покриви, докато неговият обхожда лицето й.

- Засега България ми харесва.

- България е затвор, от който искам да избягам.

Думите й звучат сурово, но всъщност са изречени с пленителна искреност и наивност, като същевременно светлозелените й очи го гледат прямо. Лек ветрец раздвижва червеникавите й къдрици.

- Вие сте ангел.

- Не, не съм. И по-добре, защото никой не обича ангелите.

- Дейвид, ела да те запозная с домакина и съпругата му - млада жена ги приближава.

- Извинете ме - казва Дейвид и се отдалечава, а тя отново остава сама, облакътена на терасата, сякаш предходният момент не е съществувал.

Заслушва се в диалога на двама млади англоговорящи мъже. Говорят за Прага. Това привлича вниманието й на бохемистка пред дипломиране и се присъединява към тях. Така разбира, че единият, американец, идва от Прага, където е живял и работил, за да се включи в екипа на вестника. Другият, англичанин, вече работи в него. Заговаря се с първия. За Прага. Чехите били еснафи, а Прага не била най-доброто място за живеене. Бюрокрация, намусени продавачки и сервитьорки, и какво ли не още. Тя си спомня Прага такава, каквато я е видяла при трите си посещения, чийто сбор прави 20 часа. Веднъж зимна, скована от студ и два пъти лятна, но и в трите случая романтична, артистична и пренаселена с туристи. Дейвид за втори път тази вечер прекъсва мислите й. Присъединява се към тях, а усмихнатите му очи все така изучават лицето й.

- Трябва да си тръгвам - казва тя.

- Ще Ви изпратя - предлага Дейвид.

Пътуват в джипа му почти мълчаливо към Студентски град. Там живее тя, като повечето студенти от провинцията. Когато стигат до блока, той й иска телефона. След като вече е подминала тривиалността на запознанството, не й остава друго, освен да му го даде.

Една фигура се раздвижва в тъмнината на стаята й.

- Колко е часът? - пита я сънен мъжки глас.

- Единайсет и половина.

- Как се прибра?

- С такси.

Смъква дългата си червена рокля и се мушва в затопленото легло.

-2-

"Съвършената жена се отнася към литературата като към малък грях -
плахо, мимоходом, оглеждайки се дали някой я забелязва и че я забелязва..."

Фридрих Ницше "Залезът на боговете"

Още когато бях малка, имах навика да мисля за себе си в трето лице, единствено число. Правя го и досега. Една част от мен участва в действието, друга - констатира, регистрира, анализира, експериментира, естетизира... Аз съм обектът и субектът, изживяващият и съпреживяващият. Главна героиня в спектакъла на живота си и свой вечен и неотлъчен зрител. Не аз, а тя върви по улиците, докосва, рисува, танцува, целува, аз само скромно прибавям епитети, глаголи, наречия... Тя би могла да направи всичко, което аз не бих. Или не би могла. И това е моментът, когато трябва да реша дали да продължа този естествено избликнал разказ, описвайки нея или изразявайки себе си. Да следвам ли повествованието в стил "бледа имитация Маргарит Дюрас" или да започна да психологизирам образите на героите, подражавайки на Кундера, или просто да пофлиртувам с читателя (което и вече правя), повлияна от похвата на Михал Вивег, чиято "Възпитаване на девойки в Чехия" неотдавна прочетох. А може би да се върна към старата си амбиция да се превърна в българската Ерика Джонг - феминистична, дръзка, ексхибиционистична? Най-добре би било, разбира се (а дали се разбира?!), да бъда себе си, изграждайки собствения си неповторим и уникален стил, но как бих могла да знам дали "собственият ми неповторим и уникален стил" не е смесица от гореизброените плюс още някои, след като съвременната литература се е превърнала в един огромен и мощен обмен, в който теми, стилове, образи и цитати съвсем непринудено се преливат...

Ако говоря за "нея", ще бъде ли "тя" по-малко "аз"? А ако премина към "аз", ще бъде ли това "аз" еквивалент на "мен" или компилация от "аз" и много други "тя"?

И така, това е почти невъзможният момент, когато - хоп, с един грациозен скок (както сме виждали в разни романтични комедии за отделяне на душата от тялото и временното й вмъкване в друго) се озовавам в нея, моята героиня, за да станем едно и да й заема мислите, чувствата, думите и жестовете си.

-3-

"И тихо беше!
Тихо!
Тихо беше!"

Хр. Фотев, "Балада за Ромео и Жулиета"

Не спах добре онази нощ. Въртях се неспокойно, а през сънищата ми като от стая в стая преминаваше високият мъж от купона. Дейвид. Когато на сутринта отворих с усилие очи обаче, видях до себе си спящото и така болезнено познато лице на Винченцо. Винченцо, моят румънец, който споделя с мен дните, нощите, леглото и през по-голямата част от времето - стаята си, вече две години. Сякаш усетил удивения ми поглед, Винченцо също отвори очи и се втренчи в моите - хладно, чуждо.

- Как беше купонът?

- Не беше купон, а парти. Много формално.

- Сваляха ли те много? - ревнивата нотка в гласа му издава, че не се шегува.

- Не повече от обикновено.

С това разговорът приключва. Напоследък общуването ни е лаконично и безсъдържателно. Вербалното. Невербалното се е загубило незнайно къде, скрило се е в някой прашен кът на общежитието, може би. Не се докосваме, не се любим, целувката ни е сух и кратък допир на устни. Когато съм сама - плача.

Този ден обаче няма да плача. Ще отида в стаята си и ще мисля за Дейв (както вече го наричам наум), а звъненето на алармата, знак за това, че някой ме търси по телефона на общежитието при портиера, няма да ме разочарова.

- Хей, къде се губиш - гласът му звучи свежарски.

- Четири етажа нагоре - смея се аз.

- Искаш ли да се видим?

Да, искам. Но в три следобед. Балканската кръв на Винченцо кипи, а аз съм твърде несигурна и обременена с превантивна вина, за да му се противопоставя. Мир да има!

-4-

"Не мога да се задоволя да бъда малка скъпа кукла на някакъв мъж,
нито да му бъда само плът за удоволствие. Аз исках пълна близост, но не я намерих."

Д. Х. Лорънс "Любовникът на лейди Чатърли"

И така в три следобед (един топъл, но ветровит и прашен следобед) чакам Дейвид. Закъснява мъничко, излязъл е от офиса, за да се срещне с мен! Да, аз съм тази интересна и омайна жена, заради която привлекателни мъже на възраст зарязват задълженията си! Тъмни очила скриват тайнствено очите ми, вятърът роши червените ми коси съвсем небрежно като в холивудски сценарий и с Дейв вървим към едно скъпарско заведение. Там той поръчва сок, аз - бира. Засега съм възбуждащо самоуверена и отракана. Или поне така си мисля.

- Красива си - казва той. - Не съм виждал жена, на която червените коси да отиват повече.

Не му вярвах, но е истина. Златотърсач е! Водил разхайтен живот години наред - алкохол, хероин и секс с партньорки еднодневки (и по-точно еднонощки), докато някак с нечовешка воля успял да излезе от омагьосания кръг, учил археология в Англия, откъдето бе, и след като завършил и не си намерил работа по специалността, една сутрин напуснал и Лондон, и Англия, без да се сбогува с никого, и отлетял към Чили. Там бе прекарал последните осем години, преди да се озове в София с мисията да търси българското злато. В Челопеч. Това е, което разбрах за него от първата ни едночасова среща.

В края на срещата ме кани на парти в наетата от него къща, собственост на виден софийски скулптор.

Една типична деликатна ситуация: жена, която има "сериозна връзка", поканена вечер от мъж, който я харесва и който никак, ама никак не й е безразличен и който определено има намерения, надскачащи обикновена покана за парти... Ахххх! Какво да правя? Какво правят истинските, фатални и обитаващи сънищата, фантазиите и мислите на мъжете жени? Ще го изгледам дълго, премрежено, отмятайки небрежен кичур от лицето си и с нисък глас ще кажа:

- OK, baby. See you there.

Ами Винченцо? Какво ще кажа на него? Редно ли е да заявиш на партньора си: "Отивам на парти, но ти не си поканен"? И какво означава "редно"? Не е ли единственото неотменно и задължително правило да следваме повика на желанията си? Повика на... хм, сърцето си? На 22 г. не съм толкова еманципирана. В съзнанието ми все още тежат догмите на морала на собствените ми родители и превръщат всяка възможност за бягство в привлекателна химера. Да излъжа? Не, не мога да правя такива неща. Все още...

- Мога ли да доведа приятеля си? - питам.

Тряяяяяяяяяяяс!!!!!

Последвалото мълчание от страна на Дейвид е почти закономерно. Мъжете не са особени привърженици на платоничното приятелство, когато желанията и намеренията им са били различни. Още повече, когато са отхвърлени заради друг, без значение че нему се пада правото по ред на поява и завоюване. Дейвид не се обади за партито. Не се обади изобщо повече. Нямах телефона му и макар да можех да го намеря, не пожелах. Прозрачността му ме обиждаше. И като добавим гордостта ми на бедно българско момиче, нашепващa ми да не бъда просто красиво цвете, което всеки богат западняк си мисли, че може да откъсне ей така, с един нехаен жест, става ясно, че за момента тази история приключва.

-5-

"Красотата е курва, си повтаряше тя понякога. Предпочитам парите."

Майкъл Кънингам, "Часовете"

Нормално още в детството сме възпитавани, че парите нямат значение. Колкото по-силна е тази заблуда, а по-късно - самозаблуда, толкова по-голямо е разочарованието, когато с възрастта и опита, и главно - под натиска на реалността - разберем, че парите не само имат значение, но и оцеляването на значимите за нас стойности може да се окаже зависимо от тяхното наличие или липса. Отношенията виреят трудно в недоимък. Не е невъзможно да е така и не е правило. Монетата, разбира се, има и друга страна. Двойки, които са били финансово притиснати и са посрещали заедно ежедневно трудностите, свързани със закърпването на семейния бюджет, може да загубят близостта си и дори да се разпаднат при внезапно покачване на доходите и промяна на стандарта на живот. Не знам как би се случило с мен и Винченцо. Ние нямаше да бъдем сред оцелелите.

Винченцо пишеше дипломна работа, не работеше и всичките му разходи бяха премерени. Получаваше мизерна стипендия като чуждестранен студент, която не стигаше за нищо. Мен ме издържаха родителите ми, отново в рамките на ограничените си възможности. Бяхме млади, влюбени и безпарични. Все по-малко влюбени сякаш. Безпаричието и мисълта за липсата на перспектива правеше Винченцо неудоволетворен и потиснат. Това свое самоусещане пренасяше върху цялостната си нагласа към живота, включително отношението към мен. Трудно е да даваш, ако те разяжда песимизъм. Когато споделих с него идеята си да напиша статия за същия онзи вестник, реагира дистанцирано и изрази съмнение в потенциалното й публикуване. Сега разбирам, че неговото безверие не бе насочено към мен, а към света изобщо и бе породено от дотогавашния му кратък, но нелек житейски опит. Родителите му, живеещи в малко румънско село, близо до границата, бяха много бедни, това, което винаги го бе съпътствало, бе оскъдицата. Не можеш изведнъж да повярваш, че нещата се случват, когато съдбата не е била много благосклонна към теб. Тогава обаче приех скептицизма му лично, като отказ за подкрепа, като липса на вяра в способностите ми. А всички ние - жени и мъже - имаме нужда от подкрепа в пътя си. Въпреки това написах статията. Морална инжекция получих от Мария, близка бургаска дружка от детството, която сега пребиваваше в отсрещното на моето общежитие:

- Трябва да пишеш - каза ми тя. - Това е, което умееш да правиш, и няма да ти позволя да се откажеш.

Това исках да чуя. Публикуването на тази и следващите ми статии потисна още повече Винченцо. Прие го с обратен знак: тя е способна и успява, аз - не.

Да познавате мъж, който приема радушно и ентусиазирано успехите на половинката си, когато е убеден, че нещата му не вървят? Аз не познавам. Опитвах се да го успокоя и да му вдъхна увереност, но това го вбесяваше още повече. Обзе ме безсилие. Все по-малко се задържах в стаята му, а когато бяхме заедно, между двама ни скоро полягаше враждебно мълчание.

-6-

"...жената, която обикнах,
защото разбираше звездите
джаза и тъгата ми..."

Ива Петкова-Яус "Тя се беше усмихнала"

Горе-долу по това време, докато получавах един хонорар от вестника, се засякох с американеца от партито, който бе живял в Прага, Скот, и той ме покани на вечеря у тях, за да ме запознае с приятелката си - чехкиня, която току-що бе пристигнала. Винченцо не пожела да ме придружи. Отидох сама. Усмивката на Хелена освети стаята, апартамента, цялата кооперация, стори ми се, същевременно прегърна, погали, сгря. Приятелството ни започна още в този момент, даже не бяхме разменили нито една чешка дума. След това се виждахме почти всеки ден или говорехме по телефона. Разказваше ми за живота си в Прага и за живота си преди Прага, в Южна Чехия, показваше ми снимки, помагаше ми при подготовката за годишния изпит по чешки. Аз пък започнах да й давам уроци по български и да я въвеждам в литературата ни. Разхождахме се с часове и разговаряхме. Никога не ни омръзна.

-7-

"Ето как свършва любовта, ако е любов - с протеза."

Самюел Бекет, "Мърфи"

Къде е връзката ми с Винченцо? Няма я. Осъзнаването идва внезапно като леден душ. След поредния конфликт, предизвикан от някакъв дребнав повод, се втурвам в стаята на Мария и избухвам в плач. Плачът е най-добрият катализатор на всички драматични събития.

В една съботна вечер се прибирам сама след среща с Хелена и Скот. Винченцо ме чака на румънски купон. Стоя сред тези симпатични, но чужди ми хора, чиято реч не разбирам и чийто манталитет ме смущава с прекомерната си експресивност. Изведнъж изпитвам желание да избягам, да остана сама, да потърся нещо, не знам какво, но нещо, което ми липсва, в сигурността на стаята си. Винченцо ме придружава до коридора:

- Какво се нацупи?! - тросва се. - Няма да си тръгна с теб! Няма да те изпращам!

- Да съм те молила за това?!

Вървя из нощния пролетен, преливащ от любов и хормони студентски град, и нямам сили да избърша сълзите си.

Това е краят.

Как свършва една връзка, в която дълго време си влагал енергия, чувства, надежди, планове за бъдещето, болка, радост, бяс, страст, лудост, нежност, смърт, възраждане... смърт? Може ли да бъде отрязана с ножица като момичешка плитка? Краят се случва постепенно и връзката умира много преди съучастниците в убийството й да искат да осъзнаят, да повярват и да приемат това.

-8-

"Разбира се - небето не изчезна!
Не експлодира земната обвивка!
Луната от върха си ме погледна
със свойта ренесансова усмивка!"

Хр. Фотев "Балада за Ромео и Жулиета"

Дните са все по-топли, дълги, попили аромата на приближаващото лято. Нещо сладостно като мед, полепнал по устните, има в предчувствието за лято, в предусещането, в предвкусването му. Надежда за вълнение, призракът на нова любов, авантюра, влечение, витае във въздуха, омайва наркотично. Винаги. Отново и отново. И морето започва да ме вика. Нощното море...

След последния ми изпит излизаме вечерта с Хелена и Скот. Разхождаме се лениво в центъра на София и водим лековат разговор. Повече говорим аз и Хелена, Скот мълчи и от време на време се включва с някоя шеговито-иронична забележка. Точно пред джаз-кафето срещаме редактора на вестника, американската му съпруга и Дейвид. Два месеца, или може би три, са минали от последната ни среща. Няма да преувелича, ако кажа, че при всяко слизане в центъра съм си представяла тази непринудена, случайна среща, търсила съм го с очи сред хората, а вечер съм я създавала в предсънното си съзнание от романтична по-романтична. Срещата ни е наистина много непринудена. Всички дружно влизаме в джаз-кафето. По-добре не можеше и да стане. Малко ми е неловко, малко съм притеснена и както винаги в такива случаи се умълчавам и не участвам много в разговора. От време на време с Дейвид кръстосваме погледи, но бързо ги разминаваме. Той си тръгва преди нас, като на раздяла дава визитка на Скот, Хелена и мен. Уау!!! Вече имам номера му!!!

Пред входа на блока в стелещия се мрак ме чака Винченцо.

- Не издържам повече. Обичам те - прошепва.

- И аз те обичам - прегръщам го силно и го оставям зад себе си в мрака.

На сутринта заминавам за родния Бургас. Ваканция.

-9-

"О, да! Да стане страстна като вакханка и да търси бляскавия фалос..."

Д. Х. Лорънс "Любовникът на лейди Чатърли"

"Случайните... любовни връзки... винаги... Аз също..."

Маргарит Дюрас, "Хирошима, моя любов"

И ето - лято. Лято като всяко лято - морско, нощно, бирено, солено. Е, не съвсем като всяко. Намерила съм си работа като рецепционистка в малък хотел в Слънчев бряг. Работя 24 часа, три дни почивам. Лято, море, Слънчев бряг... Ще се отдам на разврат, мисля си. Крайно време е да стана една малка развратница. Авантюрите ми през онова авантюристично лято се изчерпват с... нощни разходки с двама холандци и един пловдивчанин (не едновременно), които ме държат за ръка. Мнооого секси. Има и нещо по-хард. Но за това - после.

През почивните дни лежа на плажа и се припичам под слънцето, отпускам се, поемам нажежените му лъчи с кожата си и се моля да стопят напрежението от последните месеци. Така, лежейки на горещия пясък, не мога да мисля, не мога да мисля за нищо потискащо. Чувствам се като... котка. Отпускам се в нагрятата вода, плувам (е, аз го наричам плуване), усещам мускулите си. Жива съм. Чета. Чета много, предимно художествена литература. Мечтая. Нощем, когато не съм на работа, седя на бургаския пясък и пия бира с приятели. Или танцувам под звуците на музиката, идваща от заведенията на плажа. Винченцо е минало. Дейвид е бъдеще. Аз съм по средата. Откривам си първа електронна поща и през ден тичам да чета и пиша имейли. Пише ми основно Хелена. "Помниш ли онзи англичанин, Дейвид?", чета, "Беше ни на гости снощи. Праща ти поздрави." Дейвид. Да, той обитава фантазиите ми. Гледам невиждащо пред себе си, докато седя в рецепцията и си го представям. Представям си ръцете му, представям си как ме докосват, устните му... разпадам се. Фантазна наркоза. 100 процента зависимост. Един ден, след нощна смяна чета отново от Хелена: "Утре заминавам за Бачковския манастир с двама приятели чехи. Да се срещнем в Пловдив? Носи си спален чувал". На сутринта пътувам за Пловдив. Срещата с Хелена е емоционална. Приятелите й са двойка, момче и момиче. Момчето има черни очи. Криволичим из калдъръмите на стария град. По-късно раздрънкан "Чавдар" ни отвежда в манастира, където чета историята му от туристически наръчник на английски. Чувствам се като туристка, опознаваща чужди родини. Чудим се къде да разпънем палатката. Един монах ни упътва към планински параклис с целебен извор в него. Ако човек се изкъпел във водата му в полунощ, щял да бъде здрав през цялата година. Правим си бивак насред обширна поляна и тръгваме да търсим параклисчето. Близко е и е като извадено от фолклорна творба. Заобградено е с двор, а вратата на двора се оказва точно срещу двата му огледални свода. Помежду сводовете, в средата, има корито, пълно с вода, извираща от горната стена. Лечебният извор. В малкото помещение е сумрачно, иконите тънат в сенки, а водата е ледена. Наплискваме лицата си мълчаливо. Дори да сме имали някакво смътно желание да се къпем полунощно, със спускането на нощта се изпарява. Въздухът захладнява, тъмнината става все по-гъста, а черните дървета излъчват зловещо негостоприемство. Лежим на тревата край пращящия огън и броим звездите. Не ни е много до приказки, разговорът глъхне. Печем си картофи на жарава и парим пръстите си. Повече от въглените в жаравата ме изгарят въглените в очите на чеха. Някак успяваме да се съберем в малката палатка и заспиваме всеки в чувала си. Събуждам се призори, другите още спят. Измъквам се от палатката и тръгвам към параклиса. Паля свещи и се събличам гола. Влизам във вледеняващата вода на коритото и започвам да се обливам с оставеното за целта канче. Водата стига до коленете ми. Леко треперя, усещам кожата си настръхнала. Иконите извръщат свенливо очи от голотата ми, аз също извръщам очи от тях и срещам черните очи на чеха. Той стои на дворната врата, фигурата му я изпълва. Не понечвам да се прикрия. Нито той се отдръпва. Гледаме се. Сигурно е имало покана в погледа ми, сигурно е имало повик. Той приближава към мен, съвсем видимо трепереща и ме обгръща с топлите си ръце. Устните му попиват изворните капки от лицето ми, целуваме се продължително. Излизам от водата и за да не скандализираме повече иконите, се измъкваме през другия свод и се отпускаме на тревата. Любим се естествено и нежно. Усещам как ме изпълва радост, ликуване, свобода. Емоционалният оргазъм е по-силен от физическия. Докато се обличам и вървя обратно към поляната, ме обзема покой. Чувствам се в хармония със себе си и в хармония с тялото си. Чувствам се ЖЕНА.

-10-

"В свят, така гладен за любов, нищо чудно, че мъжете и жените са заслепени от блясъка,
от великолепието на собственото си отразено его."

Хенри Милър "Сексус"

Жената вае мъжа. Така казват. Но и мъжът прави жената. Ако погледът му минава през нея, ако не се спира и задържа, той може бездушно и мълчаливо да изтрие контурите й, да я превърне в предмет, в добре позната - и поради това безинтересна - част от пейзажа. Без дори да го съзнава, Винченцо, с хладното си и отблъскващо отношение, бе изтрил моите контури. Може би аз също бях изтрила неговите. В очите на другите търсим собственото си отражение, в общуването с тях търсим само и единствено себе си, своя неповторим, уникален и преди всичко идеален "аз". Какво се случва, когато идеалността на "аз-а" е нарушена от истинския ни, не-идеален образ? Огледалата стават криви. И това, което виждаме в тях, спира да ни харесва. Затова имаме нужда от нови контакти, затова в началото на една връзка летим, а в края й едвам се влачим. Животът ни минава в бясно преследване на собствения ни идеален образ, който искаме да заковем завинаги в представата си за самите себе си. Когато обратната връзка се доближи до реалността и започнем да чуваме критики, упреци, недоволство, крехкият ни идеален образ се строшава на хиляди дребни парченца и ние преставаме да харесваме себе си. От специални, омагьосващи, обаятелни ставаме досадни, мърморещи, дразнещи. Бях оставила Винченцо зад себе си, но той бе оставил в мен този непривлекателен образ, който разваляше уюта в стаята на душата ми. Авантюрата с чеха върна нещата на мястото им. Жабата отново стана принцеса. Аз отново можех да се обърна с любов към себе си.

-11-

"Разсъблечени пълнолунни чадъри
върху онемелия пясък..."

Мирослава Коларова "Любовна"

- А Хелена и приятелката му не се ли досетиха? - очите на Мария блестяха.

- Не, никой нищо не разбра. Когато се върнах на поляната, се пробуждаха. След малко се появи и той. И знаеш ли кое е най-странното? Не изпитах никаква вина.

- Да, защото нищо нередно не си направила. Случилото се звучи почти неизбежно, би било по-нередно да му се противопоставиш, отколкото да го преживееш. Било е само миг. И поради необичайността на обстоятелствата - все едно не е било.

Вървяхме по крайбрежната алея в Бургас, два дни по-късно, в деня след моята смяна. Наближаваше десет вечерта, но въздухът бе все така неподвижен след дневната жега, само малко по-свеж. Морето бе гладко като стъклена повърхност. Всеки спомен за вълнение изглеждаше съмнителен. Съмнителна изглеждаше и реалността на това, че преди два дни съм била в сърцето на Родопите. Прииска ми се да се изкъпя.

- Ще се изкъпя - казах.

Събухме се и слязохме на пясъка. Топлината му погали стъпалата ни. Мария седна, а аз свалих роклята си и я хвърлих до нея. Останала по бикини, тръгнах към морето. Водата ме обгърна, погали тялото ми, притегли го в своята малко плашеща прегръдка. Не знам защо, но нощното море ме плаши. Нещо хтонично и неясно има в него. Струва ми се, че някакво ужасяващо морско чудовище ще изплува отдолу и ще ме дръпне към дълбините му. Хубаво ми е и ме е страх. Страх ме е и ми е хубаво. Такова едно противоречиво състояние. За първи път плувах сама нощем. Страхът бе по-силен от обикновено. Но и удоволствието бе по-силно. Аз - русалка, загубила опашката си. Аз - дива, гъвкава и свободна.

Дефиниция за щастие: радостното и осезателно осъзнаване в определен момент и при определени обстоятелства, че си... жив.

-12-

"чувството, че нещо е отминало.
а всъщност продължава."

Антония Апостолова "Зелена ябълка"

Лятото за пореден път ми се изплъзваше и чувствах как не мога да го спра. Не можех да спра и нажеженото слънце, затова седях в рецепцията, търсейки спасение в прохладата й. Телефонът иззвъня и чух гласа на Винченцо - за първи път след онази топла нощ, когато се разделихме пред входа.

- Утре летя за Щатите - беше първото нещо, което каза.

- Утре?! Кога?! - говорех като в сън.

- Следобед.

- Чакай ме, на обед ще съм там. Не заминавай, преди да съм дошла, чуваш ли!

Сякаш всички полети, избори, житейски пътеща зависеха от моето присъствие.

Бяхме се разделили преди два месеца и те бяха минали за мен като под въздействие на обезболяващо. И сега изведнъж ефектът му свършва. Някъде там е имало болка, парализирана от наркотика. Усещам я. Като след операция е - докато режат плътта ти, не чувстваш нищо, защото си упоен. Болката идва по-късно, когато всичко е приключило. Всъщност никога не съм била оперирана.

Едно е да се разделиш с човека, когото дълго време си обичал, друго - същият този човек да отлети на края на света и да се окажеш изправен пред перспективата повече да не го видиш. Как смее да ми причинява това?!

Зарязвам портиера да пази рецепцията и хващам първия автобус за София в 06.30. Дано не ме уволнят заради това своеволие. Винченцо ме чака на "Плиска". Прегръдката ни е не като за среща, а като за раздяла. Има два часа до полета му. Вървим хванати за ръце, а после обядваме в една полупразна кръчма в Студентски град. Кроили сме планове с часове как ще заминем от България и ще се скитаме по широкия свят. Той заминава. Аз оставам. Тъжна съм и не го крия. Минутите се изнизват твърде бързо и едно такси ни отнася към летището. Очите ми са замъглени.

- Мила, недей. Ще ти изпратя билет, ще дойдеш при мен.

- Намери си някоя добра жена - гласът ми глъхне.

Целуваме се дълго на летището и после друго едно такси ме отнася към Централна гара, за да си хвана следващия влак за Бургас. Нямам какво повече да правя в София.

Следващото ми връщане е месец по-късно, в края на септември, за да започна последната си година в университета. Нужно ми е време, за да спра да поглеждам със свито сърце към балкона на Винченцо с необяснимата надежда да го видя.

© Ирина Папанчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.02.2011, № 2 (135)

Други публикации:
Ирина Папанчева. Почти интимно. Повест. София: Кронос, 2007.