КОРАБЪТ

Ирина Папанчева

web

Тя седеше на дивана и гледаше напред към големия панорамен прозорец. Той бе изцяло обърнат към плажа и морето, разляло се в своята необятност. Смрачаваше се и водата все повече се сливаше с тъмното на хоризонта. Единствено вълните проблясваха, внезапно побелели при разбиването си в брега.

Апартаментът беше едностаен и сякаш създаден само заради тази гледка. Гледката го увенчаваше, тя бе като шедьовър, закачен на празна стена, но тази картина бе жива, променлива, даваща перспектива към безкрая. А какво може да се сравнява с безкрая и има ли цена излазът към онзи невидим свят отвъд, към който ни отвежда морето. Разбира се, че не, бе казала първата му собственичка, прабаба на настоящите собственици, и го бе купила като ваканционно жилище. А двайсет години по-късно бе полетяла от малкия балкон пред същия този прозорец като безкрила, повалена от гравитацията птица.

Една, две, три. Три крачки от дивана до балкона. Мислено измери разстоянието. Леко прехвърляне през парапета за един последен танц в пространството надолу по осеметажния вертикал.

Осем. Спря да танцува преди осем месеца. Може би е съдбовно. Може би наистина трябва да го направи. Може би точно това е било предопределението на любезното предложение на приятелката й Габриела да прекара уикенда сама край морето. Привидно, за да се откъсне от големия шумен град. Но може би всъщност, за да изтанцува този танц под музиката на вълните и съпровода на чайките. Но чайките са смълчани сега, защото нощта е тук, спуснала се е и е заключила крясъка им.

Тя седеше като хипнотизирана и се взираше в морето. И по-точно в онази невидима граница, където водата става пяна, тъмното - бяло, само за миг, преди да се стопи.

Три крачки.

През деня вървя дълго по плажа. Вятърът брулеше лицето й и теглеше тънките й коси, но не успя да я спре. Вървеше устремено, следвайки с поглед хоризонта. Разминаваше се с хора и кучета, но не ги забелязваше. Погледът й бе взрян в далечината, близкият план й се изплъзваше. В този близък план тя не участваше, не му принадлежеше, нито той на нея, в него липсваше съприкосновение между нея и света, затова и не чувстваше вятъра, и продължаваше забързания си ход.

Една.

Танцът бе станал пъпната й връв с живота. Последната нишка, която бе останала между нея и битието. Танцуваше модерен балет в самодейна група. Нямаше амбиции, бе започнала твърде късно. Но докато танцуваше, се виждаше на сцената и невидимата й публика бе тази, за която движеше тялото си в транса на единението с ритъма. Тя издигаше ръцете си, правеше кръгове с тях, извиваше тялото си и краката й я носеха в пространството, и това бе повече от танц. Бяха думи, споделяне, нейното споделяне със света. Такъв, какъвто си го представяше, докато танцуваше. Но един ден отвори очи и вместо публиката видя огледалото отсреща. Говоренето й секна. Заслуша се в огледалото. А то й казваше: ти си стара, стара, стара. И смешна. Нямаше публика. И нямаше да има. Както нямаше мил съпруг. Всъщност нямаше никакъв съпруг. Нито приятел. Нямаше деца. И нямаше да има. Нямаше и куче. Не си взе, защото кучетата умират. Беше твърде прямо това огледало, но по-страшното бе, че тя знаеше, че й казва истината. Толкова добре го знаеше, че веднага напусна залата по средата на репетицията. И повече не се върна.

Две.

Някога, толкова отдавна, че все едно не се бе случвало, пътува с един мъж. Чакаха влака на гарата в щипещия студ. Встрани от тях група мъже пристъпяха от крак на крак, съсредоточени в преминаващите влакове. И припряно пишеха нещо. Тя се загледа в тях. „Записват си номерата на влаковете”, каза мъжът, „По цял ден правят това. Вечер броят колко номера са записали. На другия ден сравняват помежду си кой има повече. И пак записват. И така ден след ден”. Мъжете бяха погълнати от заниманието си. Изпита съжаление към тях. Как си пилеят безценното време. Тогава за нея времето бе като хълм, по който се изкачва, и когато стигнеше билото му, пред нея щеше да се разкрие широк диапазон от гледки и възможности. Само че отдавна бе преминала билото. Но гледката си оставаше същата. А онзи мъж още го помнеше ясно.

Три.

Въздух с мирис на море. Трябва да е студен, щом тялото й конвулсивно потрепва. Оглежда се, иска да запечата гледката. Сякаш й е нужно това. Заслушва се в шума на вълните. Още миг и... От тъмното изплува кораб. Той е голям и бял, и е като изрязан в мастилената повърхност на нощта. Движи се бавно и достопочтено. Прозорците му уверено пръскат електрическа светлина. Гледа го с притаен дъх. Има толкова грация в движението му. Прилича на огромен лебед. Лебедово езеро. Модерен вариант. Защо не. А този кораб е нереален. Отминава и изчезва все едно, че не е бил. Тя усеща студа. Разтреперала се е. Обръща се и бързо се връща в стаята.

© Ирина Папанчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.11.2010, № 11 (132)