БРАТЯ-БЕЖАНЦИ

(Документален разказ)

Горяна Търницова

web

Сънувах кръвопролитие. Така започна денят. Червена, прясна кръв, капнала върху бяла, стерилна вана.

Денят е 20 юли 2016, Стокхолм. Голям ден за обитателите на бежански дом за самодошли деца-бежанци "Митницата" в центъра на града. Ден за групово посещение на лунапарка Грьона лунд. Лятно развлечение в топъл юлски ден.

Горяна и близнаците обаче не участват. Те обръщат гръб на групата младежи с прилежащ персонал, потеглила към корабчето, което ще ги отведе до парка. Горяна и близнаците се насочват към метрото в посока на Миграционните служби, където братята ще получат отговор на кандидатурата си за престой в страната. Аз знам от седмици, че решението не е в тяхна полза, но те не знаят, че аз знам. Тайната не е лека за носене.

Питам ги по пътя дали са били в точно този офис на Миграционните. Единият брат говори, този, който е по-висок и сякаш по-малък и по-невинен от другия. По-общителен и ведър също. Другият е по-угнетен, сякаш негова е била мисията да се грижи за другия и е натрупал повече тежест по пътя им. Не са ходили там, казва ми той. Аз обяснявам, че и на мен ми е за пръв път. Той ми пита не съм ли била там в ролята си на настойник на дете-бежанец и аз обяснявам, че отскоро съм настойник и още не ми се е налагало. Той пита има ли други клонове миграционни в Стокхолм, аз казвам, че знам за още един.

Чакаме дълго метрото, понеже е лято и линията е на 15 минути. Те си бъбрят малко помежду си. На стената във вагона има реклама за мобилен абонамент за евтини чужбински разговори. В текста на рекламата са включени думи с чужда азбука и аз питам това кой език е, за да се намирам на приказка. Арабски било, казва общителният брат, не персийски, но той разбира текста. Боли го корема, споделя ми той, докато ходим. Казвам, че може да е от силните хапчета срещу латентна туберкулоза, които пие. Или от лошата храна в дома, шегувам се аз. Но си мисля тягостно как на връщане едва ли ще усеща, че точно коремът го боли. Напомням му, че е на лекар в понеделник и пояснявам, че друг персонал ще ходи с него, понеже аз не съм на работа тогава.

Пристигаме в част на града, където никога не съм била. Станцията на метрото е сякаш цялата надраскана с детски рисунки, интересен дизайн на пространството. Това е, което посреща всички прииждащи и отминаващи посетители на Миграционните в квартала.

Не се ориентирам по картата и питам за посоката минувачи. Намираме бързо и лесно висока, бюрократична сграда, от типа населени с роботизирани чиновници. Настойничката на братята срещаме на паркинга. Тя е ниска, обла лелка, руса със сини очи, облечена цялата в бяло. Аз съм слаба, дълга брюнетка с предимно черни дрехи този ден. За разлика от близнаците, ние сме в пълен контраст една с друга.

Името на настойничката също започва с Г. Тя от години е настойник, вряла и кипяла в миграционни процеси. Вървим към входа на сградата и тя разказва какъв хаос и колко претъпкано било зимата там, когато била най-голямата бежанска вълна. Сега било спокойно. Сядаме в чакалнята, тя обяснява, че ще ни повикат, не е нужно да се обаждаме на рецепция. Тя отива до тоалетната, аз седя до близнаците. Подавам им белия си телефон, където в гугъл транслейт шведски към персийски съм написала следния текст:

"Вие сте тук днес, понеже сте се справили с едно изключително трудно пътуване. Голямата част от останалите в Европа нямат опита и знанията, които вие имате. Вие сте силни хора. И дългият път дотук ви е направил още по-силни. Може би по-силни, отколкото си мислите. Не го забравяйте."

"Прочетете това", казвам. "Аз съм го писала." Угнетеният чете, скролва нагоре към шведския текст, питам го дали разбира, той казва да. Подканвам го да даде и на брат си да чете, телефонът ми се предава нататък. Настойничката се връща от WC, аз поддържам формален разговор, получавам обратно телефона си, не поглеждам момчетата, все едно нищо не се е случило.

Излиза служителка и вика имената им. Някаква руса мърла, максимум моя възраст. Питам ги дали може да дойда и аз да присъствам на разговора, или продпочитат да чакам отвън. Нямало проблем, да дойда. Сядаме в тясна стая с бюро и телефон за преводач. Аз седя до прозореца, до мен Угнетения, до него другия и от другата страна настойничката. Срещу нас блондинката. Набира телефон на преводач, обяснява подробности и минава по същество към нещата. Отказ на кандидатурата за престой, ама аз това го знаех. Идва и аргументация. Миграционните считат, че близнаците не са си доказали възрастта, тоест, че са били непълнолетни при идването си в Швеция. Съответно са третирани като пълнолетни, възрастни, независими.

Това, че техният брат полицай на висока позиция е изчезнал, а баща им и вторият брат са заклани от талибански лидер, който е казал, че ще изтреби цялото семейство, както и че семейството е част от потисната в Афганистан етническа общност, не се смята за достатъчна причина за статут на бежанец, понеже конкретни лични заплахи срещу двамата братя не е имало. А ситуацията като цяло в Афганистан не е толкова страшна, че да прави невъзможно връщането им със самолет до Кабул. Тъй като са млади и здрави мъже, биха могли да се заселят в друг град или друга част на страната, ако се чувстват застрашени в селото си. Рискът да бъдат лесно намерени и разпознати заради изключителната си физическа прилика не се взима под внимание.

Никой не вика, никой не плака, но остаряхме всички с едно хилядолетие. Угнетеният каза, че не разбира защо Миграционните смятат, че ситуацията в Афганистан не е опасна. Кой би напуснал родината си иначе? Добави също, че са убедени, че ще бъдат убити, ако се върнат там и предпочитат да умрат тук. Другият брат стоя безмълвен през цялото време.

Получиха информация за правото си да обжалват, както и за това, че в най-скоро време ще бъдат преместени в дом за възрастни извън Стокхолм. След срещата настойничката звънна на адвоката да каже, че искат да обжалват и трябва да се срещнат скоро. Аз предложих да се разходим, да ядем сладолед или нещо друго, но те искаха веднага да се върнем "вкъщи". Моята задача уж беше да присъствам там с тях, за да им дам подкрепа в този труден момент, но след разговора усетих, че на мен е нужна подкрепа. Никой не каза нищо по целия път, бяхме като халосани с нещо тежко и тримата. Като слязохме от метрото Угнетения ме попита кога пак съм на работа и дали може да извикаме преводач, с когото да прочетем цялото писмено решение на Миграционните. Съгласих се, разбира се, много добра идея, зарадвах се също, че от него идва инициативата, а не беше мое предложение.

Пред дома срещнахме колежка от Афганистан, която ни се усмихна мило и разказа за свои роднини, които получили разрешително за престой след обжалване. Не е загубено нищо още, увери ги тя. "А Горяна е като майка или сестра за вас! И тя е тъжна!". "Изключително тъжна", отвърнах аз, докато отключвах. Влязохме и звъннах да поръчам преводач за петък. Занесох им кока-кола в стаята, друго нямах да предложа. От безпомощност казах: "Грижете се за себе си!".

В петък разбрах, че четвъртък изобщо не са яли и напускали стаята. Седели са вътре, плакали и двамата и отказвали контакт. Идил, временната ни шефка, ми беше писала мейл с инфо за временната им социална работничка, докато техният е в отпуска. Веднага писах да питам дали могат да останат в нашия дом в периода на обжалването, уверих я, че са безпроблемни, както и че има и други над 18 в дома ни, които още живеят тук, въпреки пълнолетието си. Бърз отговор дойде, че е говорила с шефката си и близнаците няма да останат при нас, ще се местят в дом за възрастни във вторник.

Дойде преводач и стана време да четем решението. Четох на глас безсърдечните, формални слова, преводачът превеждаше на майчин език, момчетата си записваха от дясно на ляво. Понеже не бяха яли нищо, бях оставила храна и сок на масата. Останаха недокоснати. Информирах ги за решението за местенето и Угнетения заяви, че ще се самоубият, ако опитаме да ги местим, и могат мъртви да ги изнесат. Казах, че ще предам тази информация на отговорните за решението.

Звъннах на Идил след разговора и тя каза да сме подготвени уикенда да викаме спешна психиатрия, ако се случи нещо. Каза също да звънна на социалните. Звъннах на оная заместничка, която същия ден излизаше в отпуска. Тя каза, че решението за преместването вече е взето и че нашата шефка била казала, че не могат да останат. Аз оспорих и казах, че на мен шефката е казала, че от социалните зависи. Казах и за заплахата за самоубийство, онази се шокира малко, но каза, че нали викаме психиатрична линейка в такива случаи. Решението за местенето било вече взето, повтори.

Не беше лек ден. Разхождах се до водата около къщата и плаках безпомощно на няколко пъти. Взех от близнаците протоколите от разпитите у Миграционните, реших да ги прочета през уикенда и да пиша на адвоката мейл, да подпомогна обжалването. Прочетох следното:

Решението да ги пишат за пълнолетни е напълно произволно. Дошли са в Швеция през май 2015, когато са били на 16 и девет месеца. При първото посещение в Миграционните пише, че са ги възприели за "очевидно непълнолетни". Второто е от края на август 2015, когато те са навършили 17. По наш западен календар навършват 17 на първи август, но за тях това не е лична информация, понеже в Афганистан имат друг календар, а там освен това не отбелязват рождени дни изобщо, само месец и година. През август близнаците отговарят, че са на малко над 16. А според афганистанската година, която са дали, е трябвало да кажат, че са навършили 17. Грешка на преводача ли е било, въпроса ли не са разбрали, загадка. Те твърдят, че е грешка, знаели са, че са навършили 17 на първи август, защо биха казали, че са на 16. Във всички други разговори са потвърждавали началната информация за месеца и годината на раждане в Афганистан. На разпит от октомри 2015 също казват 17.

Миграционните са жестоки. Заради това разминаване и липсата на документи решават да ги пишат за пълнолетни. Не били ходили на медицински тест за определяне на възраст с рентген също. Братята казват, че никой не им го е предложил, били казали, че нямат нищо против тест, защото казват истината. Адвокат или настойник би следвало да им помогне с такъв тест, никой не го е направил.

За ситуацията в семейството е също доста груба интерпретацията. Закланият брат е заклан една година след таткото. Бил на път за съседно село да купи лекарства за майката, която рухнала след смъртта на бащата. Съсед намерил тялото на брата и го върнал на семейството. Селските старейшини дали информация на майката, че зад това убийство седи същият талибански лидер, който е убил мъжа й и се е заклел, че никой жив няма да остане в това семейство. Мъдрите старци я посъветвали да помогне на близнаците да се спасят, докато са още малки. Тя продава земя и ги праща сами да бягат към Иран. Те не искат да оставят мама, голяма сестра и малък брат, но тя е категорична, че пари за всички няма и е важно те да се спасят. Те потеглят на път опасен и нелегален, живеят в Иран няколко месеца, но в един момент полицията ги намира и заплашва да ги върне в Афганистан. Следва телефонен разговор с мама, който се оказва и последен. Тя казва за нищо на света, в името на Бога, да не се връщат в Афганистан. Оттогава контакт с телефона на майката няма. Близнаците оцеляват по пътя до Швеция. Полупробит кораб до Гърция. Безкрайно ходене пеша из Европа. До днес. До тук.

Ако този голям талибански лидер заплашва семейството, защо не го прави лично, защо не е дошъл у вас, колко е достоверна тази информация от тия старейшини? И как изобщо знаете, че той стои зад убийството на брата, защо е чакал цяла година, без да ви заплашва? Към вас двамата лично заплахи не е имало, всичко е идвало през други лица. Миграционните преценяват, че разказът не е достоверен и не са сигурни, че изобщо е вярно това с убийствата. А дори да е вярно, то близнаците могат да живеят в друг град в Афганистан.

Не беше леко четиво. Един от въпросите при разпита е какви планове и мечти имат братята за живота си в Европа. Тихият отговаря, че иска да стане пилот.

Адвокатът задава два мъдри въпроса при разпита, тях ги изтъкнах в писмото си към него. Единият е дали е възможно талибаните да не са ги заплашвали тях лично, понеже са били малки в онзи период, на около 14-15. И дали фактът, че са близнаци, не ги прави по-лесни за намиране и разпознаване дори в други селища в Афганистан.

Невинните момчета не схващат колко са важни тези въпроси и не отговарят особено убедително при интервюто. В моя разговор с тях им обясних, че е важно да развият тези два мотива при обжалването.

В събота вечер дойде Угнетения и поиска аз и колежката афганистанка Лайла да се качим в стаята им да поговорим. Отново не бяха излизали и говорили с хора почти цял ден. Тихия лежеше на леглото и заплака, като се появихме ние. Същият ден Ислямска държава беше направила атентат с над 200 ранени в Кабул. Близнакът показа снимки на разкъсани жертви от телефона си, аз казах, че не искам да ги видя. Говорихме малко за решението и как има голям шанс при обжалването и не бива да губят кураж. Тихия каза, че Горяна е единственият човек, на когото му пука за тях, не е просто персонал, а е като роднина за тях. Аз казах, че лично мен ме е срам от решението на Миграционните, срам от Швеция, срам от Европа. Уверих ги, че ще направя всичко възможно да помогна с обжалването. Опитахме да ги успокоим, че домът за възрастни едва ли е толкова лош, и че вероятно даже е по-хубав от тяхната тъмна и задушна стая. Бяха като сенки полуживи и двамата, не реагираха на нищо. Убедихме ги да слязат да вечерят поне, голяма победа.

Същата сутрин призори бях писала мейл до шефката на социалните, с копие до моите две шефки, както и до социалния работник на момчетата. Обясних колко психически са зле и как би било разумно да останат в нашия дом още седмица-две, поне докато срещнат адвоката си по обжалването, преди да се преместят от Стокхолм. Обясних също, че една среща със социалния им работник, който също до две седмици се връща, много би им помогнала да приемат променената ситуация. Завърших с лека драматична нотка, че имам дълбоко убеждение, че ние, възрастните, носим отговорност и би следвало да правим всичко възможно, за да не предаваме и натоварваме излишно децата и младежите в нашия свят. Написах, че това е и основната причина да съм избрала полето на работа, което имам. И че се надявам и вярвам, че с шефката на отдел "Деца и младежи" в социалните споделяме еднакви ценности на този фронт. Две мои колежки прочетоха текста ми и поотделно казаха, че са потръпнали, толкова силен и убедителен бил.

В неделя имах пак разговор с близнаците, със същия преводач от петък. Обясних отново плана с местенето във вторник. Обясних, че съм направила всичко по силите си, но е възможно да не е достатъчно и трябва да са подготвени да се преместят. Казах, че искам да не ги е страх от тази промяна. В новия дом ще има симпатични хора, може персоналът да е по-добър от нашия и със сигурност ще има и техни връстници, които до скоро са живели в дом за младежи.

Угнетения каза, че няма да се местят никъде, ще откажат. Никъде няма да ходят, преди да са говорили със социалните служби. Аз казах, че помня, че е казал, че ще се самоубият и съм предала информацията на всички. Казах, че разбирам, че не искам да се местят и че са готови за конфликти. Казах, че е съвсем ок те да се конфронтират колкото и с когото си искат във вторник, но че за мен е важно да не нараняват себе си. Прекалено много членове на вашето семейство са умрели напразно, казах. Аз искам да сте живи и да сте добре. Казах също, че е важно те да се грижат за себе си и един за друг. Напомних им, че са заедно и че това е най-ценното, което притежават. Това никой не може да ви отнеме, натъртих.

Угнетения призна, че ги е страх да живеят в дом с възрастни мъже. Няколко минути след това заплака и прекратихме разговора. Той излезе от стаята с насълзени очи. Преводачът и аз също си тръгнахме. Насядалите във фоайето на дома останали момчета се огледаха в моите пресни сълзи. Горчива безнадеждност в центъра на Стокхолм.

Децата на Европа. Европа ги осъжда на смърт.

© Горяна Търницова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.04.2017, № 4 (209)