ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА ТАТЯНА КОЛЕВА

Гатя Симеонова

web

Подходящо мото за това събиране ми се сториха думите на професор Токарев в писмото му от 11 декември 1976 до родителите на Татяна Колева: "Но душевната болка ще слабее. Нея ще я замени съзнанието за това, че Таня направи толкова много за науката. Нейните мисли живеят в книгите й и в статиите й. И винаги ще вдъхновяват младите учени. Нима това не е прекрасно за учения!?"

С пророческа далновидност той сякаш е предугаждал времето, когато именно младите със законното право на наследници ще се обърнат към името и творчеството на Татяна Колева и първи ще отдадат дължимото на паметта й. Това се потвърждава от настоящото първо по рода си събиране в чест на Татяна Колева, посветено на двайсетгодишнината от нейната кончина.

За много от присъстващите Татяна Колева е просто едно авторско име. Тя принадлежеше към онова амбициозно поколение, което вече доказа своите възможности. Принадлежеше му по възраст, но не и по зрялост. Отличаваше се със страстния и откровено казано дразнещ порив да се реализира бързо. Сега, когато гледаме на тоя порив от дистанцията на времето и търсим скритата логика на поведението й, можем да кажем, че неговият неосъзнат двигател е предчувствието за краткото земно време, в което е трябвало да се побере Татяна Колева (от 16 април 1931 до 17 януари 1976 г.

Не е тайна, че нейните научни идеи и нови изследователски методи я поставяха в конфликтна ситуация с колегите й, че прокарването на тези идеи и методи беше борба, от която тя не се отказа и която смяташе за нормален път на научно развитие. Категорично признание тя получи едва в надгробните речи. Единственото обсъждане, на което всички изказвания бяха положителни, е това, което посмъртно беше посветено на ръкописа "Гергьовден у южните славяни".

Накрая като справедлив човек тя беше промислила целия си път, всичките си грешки, грешките на другите и се беше възвисила над дребнавите обвинения и оплаквания. Но за мене остава валиден въпросът: "Защо тя не получи толкова желаното признание приживе?" Тя не беше удостоена нито с ордени и медали, нито с ръководна длъжност. Отиде си като съвсем редови етнограф, току-що утвърден за старши научен сътрудник. Едно от възможните обяснения е нейната младост. Правдоподобно обяснение се съдържа и в думите на д-р Ванда Папроцка от Варшава, с която ги свързва обща научна работа и която на формулирания по-горе въпрос за признанието каза: "Беше много амбициозна, затова в института имаше конфликтни ситуации. Но с нея са се съобразявали. Не е била без авторитет. Тая амбиция я стимулира да направи това, което направи през краткия си живот. Не беше личност, която си нагажда мнението според ситуацията. Беше последователна в своите схващания, независимо от последиците, които можеха да й донесат".

Когато си отиде от нас, беше на 45 години, а това в етнографията е възраст, на която хората все още трупат материал. Тя успя да остави не само съдържателни страници теренен материал, който днес не се застоява за дълго в Народописния архив на ЕИМ и който ползва два института. На тая възраст тя вече имаше авторство над идеи, които получиха признанието на научни авторитети и които може би тепърва ще се анализират в цялата им дълбочина и в българската етнографска наука. Тук аз бих искала да обърна внимание върху факта, че своя най-приносен труд Татяна Колева започна да пише след като узна диагнозата си.

В своите изследвания върху погребалните обичаи етнографът, който проучва традиционната култура, се натъква на множество предчувствия за смърт. С присъщия й хуманизъм, чрез иносказателния изказ традиционната култура никога не изправя човека очи в очи със смъртта. Съвременността в много случаи ни лишава от двузначността на предчувствието, тя ни изправя не само пред голата истина за смъртта, но и пред знанието за собствената ни смърт. Възнаграден с тази "нова форма на хуманизъм", как съвременният човек, българинът в нашия случай, въоръжен със знания за собствения си край, проживява времето от момента на узнаването до друг един момент, който наричаме краен? Етнографията на съвременността все още не се е насочила към подобни изследвания. Тук мога да се позова единствено на лични наблюдения и да ги потвърдя чрез писмата на самата Таня. Става дума за това, че на знанието за края се противопоставя един яростен порив за живот, схващан в най-съзидателния му смисъл. Татяна Колева съвсем не е единственият пример за това. Последните години на нейния живот бяха само едно потвърждение на тази закономерност, до която успяват да се издигнат обаче най-волевите.

Нейната най-голяма опора беше надеждата. При Таня началото на края изглежда почти делово: "Накратко казано, отивам на операция. Съвсем случайно се откри, че имам тумор... Аз за една нощ преживях ужаса от станалото и сега съм спокойна. Надявам се, че ще се отърва леко" (31 октомври 1971). Тя не се отърва леко и начинът, по който понесе удара, смая хората от най-близкото й обкръжение със своята мъжественост. В дните на задължителната отпуска я притесняваше това, че не може да работи. Започват усложнения и пак мисълта за работата е тая, която я крепи. "Пак започнаха олъчванията, защото имам някаква бучка на мястото на операцията. Съсипаха ме с тези олъчвания. Положението ми не е розово, но се надявам да поживея поне още няколко години. Искам да напиша тази книга и после да напиша за инициациите и тогава да си отида, ако трябва да си отивам от този свят" (29 май 1972). Работеше без отдих. Включваше се във всяка нова задача. Редовно пишеше докъде е стигнала в работата си над монографията. Преуморяваше се, което може би се оказа фатално.

Тя беше не само човек с всестранни научни интереси, с бързи реакции спрямо новото в науката. Тя беше и етнограф с всестранни етнографски интереси, които датират от студентските й години. На въпроса "Как и кога попаднахте в Етнографския институт?" в стила на пародираната помпозност Татяна Колева отговори шеговито така: "Вследствие на участието ми в кръжока по Славянска етнография на професор Цветан Тодоров, запленена от идеята за народонаука и разкриване "гения" на българския народ, реших да се посветя на тая "възвишена" наука. Дипломната ми работа също беше на етнографска тема: "Материална култура - облекло (всякакво)". Идеята за обредно облекло ми се роди доста по-късно в главата. Тръгнах по изпитания и утъпкан път на съвременната наука - т.е. захванах се с аспирантура. И поради любовта на моя научен ръководител професор Цветан Тодоров към духовната култура, реших да отстъпя от здравите материални устои и да се прехвърля върху люлеещите се основа на духовната култура. И ето така се посветих на обичайната система на българите в най-широк аспект, разглеждана на сравнителна основа с другите славянски и балкански народи".

Кандидатската дисертация на Татяна Колева на тема "Сватбени обичаи и обреди в Разложкия край" е написана и предадена през 1958 година, а е защитена през 1961 година. Работата е препоръчана за печат от двамата рецензенти - професор Цветана Романска и ст.н.с. Иван Коев. През 1966 година Татяна Колева пише молба до Директорския съвет във връзка с отпечатването на дисертацията. Тя се аргументира по следния начин: "Работата представлява интерес, тъй като е монографично изследване на сватбените обичаи в район на България, от който има публикувани твърде малко етнографски материали върху народните обичаи". Няма запазен отговор защо молбата не е уважена.

Още по повод на дисертацията може да се каже, че тя е доказателство не само за интелектуалните способности, но и за характера на Татяна Колева като учен. Тя пише дисертацията си по време, когато статистиката вписва населението на тоя район не с неговия етноним (българи), а с названието му по географски признак (македонци). В своя старт на етнограф Татяна Колева отстоява българската му принадлежност.

Обичаите и обредите на българите бяха основният изследователски проблем на Татяна Колева. Характерно за нейния индивидуален творчески почерк беше това, че тя се стремеше да анализира празника (от обреда до цялостната традиционна празнично-обредна система) в широк времеви и културно-географски контекст: от средновековието до съвременността, от селищната локализация до славянските, балканските и балкано-кавказките паралели. Друга много характерна за нея особеност беше, че тя пишеше изключително по лично събрани от нея теренни материали, отнасяше се с изключително внимание към извора и проверяваше неговата достоверност. В своите сравнителни изследвания тя също се позоваваше на свои извори, събрани в Сърбия, Полша, Грузия. Многократно е споменавано за новаторството на използваните от нея методи: структурно-функционален и моделиране. Тук аз бих обърнала внимание не толкова върху приобщаването на Татяна Колева към модерните тогава методи, а върху факта, че тя именно успешно адаптира тия методи в нашата етнографска наука. И това стана не чрез повтарянето на думи като система, структура, модел, а посредством анализ на етнографските факти, който чрез представяне на взаимозависимостта на отделните елементи, на тяхната структурна и функционална обвързаност логично разкри присъщата им системност.

В своите по-ранни трудове Татяна Колева спира вниманието си на съвременното състояние на някои обичаи и обреди, които я интересуват като адаптация на традиционното към новите условия и като интеграция на групови ценности във формиращата се нова локална общност. Това са статиите Съвременната народна сватба в Разложкия край (ИЕИМ. Т. 4, 1961, с. 227-283); Към въпроса за интеграцията на семейните обичаи в новообразуваните селища в Благоевградско (ИБИД. Т. 25, 1967, с. 129-149); Празничен народен календар в с. Дропла (Статия от монографичното изследване "Бит и култура на населението от с. Дропла, Толбухинско", приета за печат. Трудът не е издаден). С интерес към съвременното състояние на традиционните празници е разработена и статията Функция на обичаите и обредите в семейството и локалната група по материали от село Грамада, Видинско - също част от колективен труд, който остана в ръкопис. Статията е публикувана в съкратен вариант в списание "Etnografia polska" през 1971 г.

Паралелно с проблемите на празничността Татяна Колева проявява интерес и към други неразработени или слабо разработени проблеми и върху свои теренни материали пише статиите: Женско и детско гурбетчийство в Разложко и Благоевградско през 1856-1912 г. (ИЕИМ. Т. 7, 1964, с. 83-106); Семейство и семейни отношения у родопските българи (Сб. Народностна и битова общност на родопските българи. С., 1969, 151-169).

През 70-те години Татяна Колева насочва своето внимание изключително към празниците, при чийто анализ прилага споменатите по-горе методи. Появяват се статиите: Модел на сеитбените обичаи у южните славяни. По някои въпроси от проблематика на южнославянските обичаи при сеитба (ИЕИМ. Т. 10, 173-200); За някои въпроси на развитието на обичаите (СЭ, 1979, 1, 68-78); Динамика, функция и структура на обичаите и обредите (Etnografia polska, 16, 1972, ч. ІІ, 245-258); Зимният цикъл на обичаите у южните славяни (Към въпроса за структурно-типологичния анализ на обредността) (СЭ, 1971, 3, 40-50); Народните обичаи и обреди като културно наследство (Фолклорът и народните традиции в съвременната национална култура. С., 1976, 80-88). Като подход тези статии, посветени на теоретични проблеми на традиционната празнично-обредна система, са толкова новаторски, че дори такива национални етнографски школи с традиции като полската включват някои от тях в задължителната за студента-етнограф литература.

Безспорно авторитетът й на търсещ автор допринесе за това Татяна Колева да бъде поканена като автор на българския раздел в томовете "Зимни празници" и "Пролетни празници" от поредицата "Календарни празници на народите от Европа" на Етнографския институт в Москва.

Глъбинното научно осмисляне на фактите доведе до следващия значим научен проблем, на който Татяна Колева се посвети - тоя за института на посвещението (за инициациите). В пролетните момински обичаи тя откри една трансформация на ранните посвещения и разработи идеята си в статиите: За произхода на пролетните момински обичаи - лазаруване, кумичене и буенец (Проблеми на българския фолклор. С., 1972, 367-372) и Отражение на института на посвещенията в пролетните момински обичаи у българите. Както вече беше споменато, тя имаше намерение да разработи тоя проблем в монографичен труд.

Междувременно Татяна Колева проявява интерес към балкано-кавказката културна общност, плод на която е статията Балкано-кавказки паралели в някои обичаи и обреди. Спрямо тая неусвоена научна територия Татяна Колева също имаше амбиции, но ги отлагаше, докато изпълни поетите служебни задължения. Беше включена в тритомната "Етнография на България", в многотомната "История на България". Участваше в конгреси и конференции. Беше заета като преподавател по етнография в Търновския, а за кратко време и в Софийския университет.

Работеше усилено над монографията си "Гергьовден у южните славяни", чиято концепция представи на Първия конгрес на Българското историческо дружество в доклада си Типология на гергьовденските обичаи (Първи конгрес на БИД. Т. ІІ, 1972, 193-197).

Посмъртно излязоха статиите Народната и националната култура в България. Взаимоотношения от Освобождението до наши дни (с. 207-217); За произхода на празника Гергьовден у южните славяни (СЭ) и раздела Обичаи и поверия във втора глава на четвърти том от "История на България" (с. 303-313).

Несъмнено най-големият принос на Татяна Колева е монографията й, която като творческо търсене и реализация има дълга история. Материал е събиран в продължение на десет години, писането продължи пет години. Във варианта, който беше отпечатан, работата не беше завършена. Липсва заключението, което авторката нямаше вече сили да напише. Всъщност в предговора към монографията не е отбелязано, че това, което се предлага за печат, е втори авторски вариант. Че "Гергьовден" беше веднъж почти завършен. Че Татяна Колева изостави първия вариант и се спря на такова изложение, което най-пълно би разкрило историческите напластявания при взаимовръзката между стопански и обредно-символични практики, които съставят същността на един от най-значимите ни празници.

В един кратък обзор с възпоменателен характер е трудно да се вмести достоен анализ на идеите, какъвто Татяна Колева заслужава. Тук те само са маркирани с надеждата, че бъдещите етнографски проучвания ще им отделят повече време. Бих искала да обърна само внимание на факта, че при етнографа научната идея, ако има такава, може да се открие още в теренните материали. За теренните материали на Татяна Колева с основание може да се твърди, че те съдържат първообраза на нейните идеи, затова един анализ на творческия й път би трябвало да започва оттам.

Самата Таня свързваше своя единствен принос с материалите, които е оставила в архива. През април 1975 година тя ми написа: "Смешно и глупаво е да мисля, че мога да направя нещо, освен да остана един добросъвестен събирач на материали в момента, когато традицията съвсем отмира. Това ще е единствената ми заслуга към етнографията като наука. Осъзнавам това все повече и повече".

В продължение на десет години (от 1964 до 1974) тя обиколи 87 села в Пиринския край и Родопите, в Огражден и Беласица, в Добруджа (Дропла), в Североизточна, Северозападна и Южна България. Само по темата Въведение в българската етнография, където събира материал за семейни, трудови и календарни обичаи и обреди, тя обходи Разградски, Русенски, Силистренски, Толбухински, Бургаски, Ямболски, Кърджалийски, Хасковски, Габровски, Великотърновски, Ловешки, Плевенски, Благоевградски, Кюстендилски, Пернишки и Софийски окръзи. Нейни са и материалите за светоглед, трудови, семейни и календарни обичаи от Пловдивско, събрани през 1973-1974 година. През тези десетгодишни етнографски скиталчества из България (в които не влизат аспирантските години) Татяна Колева разговаря с 262 души и предаде 2204 страници архивен материал. Нейните информатори бяха предимно стари неграмотни жени. Тя се връщаше от терена не само пълна с материали, но и пълна с впечатления от хората. Помнеше ги с години. Знаеше цялата им орисия. Влизаше в къщите им, изслушваше ги, извличаше неподозираното от тях самите знание, което те носеха, за да го направи едно всеобщо достояние.

Каква следа оставя етнографът не само в науката, но и сред народа, на когото посвещава толкова много време? Водена от това питане, непосредствено след смъртта й написах писма до осем информаторки, които е разпитвала през 1964 година в селата Първомай, Струмешница, Струма и Боровичене, Благоевградско. Тогава те са били на възраст между 20 и 30 години. Дойде само един отговор, в който се казва: "Тъй като аз не бях запозната в подробности за празниците, разпита и някои по-възрастни жени. Точно как изглеждаше и как ни разпитваше, не си спомням" .

Това впрочем беше и очакваната от мене реакция. Когато човек се посвещава на етнографията, той трябва да знае, че не народът ще говори за него, а той ще бъде говорител на народа си. Татяна Колева разбираше това. Когато аз реших да се занимавам с етнография, тя ми писа: "За етнографията трябва човек, пълен с оптимизъм, любов към обикновените хора, вяра в доброто и силата на доброто начало у човека. Това е необходимо за всеки, който ще тръгне по пътя на нашата наука" (13 август 1969).

Сметнах за свой дълг да споделя с вас този завет. А също и разбирането си, че паметното честване на Татяна Колева е повод да поставя на вашето внимание един проблем - проблем, който може да бъде сведен до думите: "Памет за всеки, чийто земен път е пресякъл полето на етнографията и живот след смъртта му чрез присъствието на неговото наследство в научната дейност на една търсеща и всеотдайна етнографка общност. Вашето присъствие тук и сега ме кара да мисля, че съм насочила прозренията си в правилна посока.

17 януари 1996 г.

© Гатя Симеонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.05.2011, № 5 (138)

Други публикации:
Гатя Симеонова. Споделно слово за Татяна Колева. // Сборник в памет на Татяна Колева. София, 1998, 5-19.