ИЗМИСЛЯМ ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ ЛЮБОВ!

web

Измислям си последната любов!
О, Господи, зачевам я във страшно главоболие.
Родилна болка по една мечта,
несбъдната и необречена на сбъдване.
Измислям си последната любов!
Защо ли Господи за наказание
ми пращаш образите Вяра и Надежда,
когато мен ми трябва Мъдростта?
Измислям си последната любов!
Измислям и декор, заимстван от картината на двора.
На тъмен фон, защото съм далече от деня.
Заимствам лампата с кълбото-глобус, който свети.
Блестящата му топлеща заобленост
привлича клона на тополата
и тя го гали, а кълбото се е сгушило във нея.
От тази близост именно,
от близостта на топлината и на светлината
дори в нощта тополата изглежда златна.
Тя също свети някак приглушено в тъмното,
а гледката оставя впечатлението за прегръдка.
Измислям си последната любов.
Един човек до мене.
Възрастта му може да е есенна,
а топлината - приглушено-мека.
Без парене, без рани от обгаряне,
без пламъка на огъня, но с кроткото лъчене на жарта.
Измислям си последната любов!
Вървя със някого по жълтите пътеки на гората,
която ни обсипва със листата си.
Това е гледка за мечтатели!
Очите ми не се насищат засега!
Виж как красиво свършва свойто време есента.
Измислям си последната любов!
Говоря му за гледките, в които го поставям.
Защото той не може да ги види - те са мои.
Той също е в измислицата - образ на мъжа,
когото аз провиждам в мрака на нощното си главоболие.
О, колко съм доволна, че панелният квартал е още без петли.
Така не може никой да извика светлината!
Държа на мрака, защото там е образът на моята любов -
последната, която още мога да измисля.

11 август 2000
София

© Гатя Симеонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.09.2016, № 9 (202)