ПРЕГЛЕД НА ПРОУЧВАНИЯТА ВЪРХУ ЕТНОГРАФСКИТЕ ГРУПИ

Гатя Симеонова

web | Групи българско население...

Един поглед върху историята на българската етнография би потвърдил, че интересът към групите българско население датира от времето на нейното зараждане. В хода на събирателската работа тоя интерес, засвидетелстван най-рано у Захари Круша, се появява и у такива основоположници на нашата народоука като Славейков и Каравелов (Етнография 1980: 119-157). Той обаче възниква като една закономерна последица от добросъвестното отношение към събрания материал, което предполага възможно най-пълно описание на носителя на културния факт. Именно в тази връзка, а не като самостоятелен културен проблем, се появяват най-ранните знания за нашите етнографски групи. От зората на българската етнография до днес, в продължение на повече от век, научният интерес към етнографските групи се запазва. Доказателство за това са публикациите, включени в прегледа. Израз на живия научен интерес към етнографските групи е проведената през 1979 година в рамките на теоретико-методологичния семинар на Етнографския институт с музей при БАН дискусия по този въпрос. На Петата национална конференция на етнографите в България, организирана в Габрово през 1983 година, проблемът за българските етнографски групи бе разгледан в обсега на общата тема "Единство и многообразие на българската народна култура". В отпечатаната по този повод статия с програмен характер академик Хаджиниколов представя различните научни становища относно произхода на етнографските групи, факторите за тяхното формиране, видовете етнографски групи и критериите за тяхното определяне, териториалните им граници, вътрешното им членение, тяхната историческа устойчивост и днешното им състояние, тяхното название и съзнание. Като се позовава изключително на български емпиричен материал, академик Хаджиниколов стига до заключението за значимостта и перспективността на проблематика. Направеният от него преглед на най-известните и влезли вече в научно обръщение публикации за българските етнографски групи е достатъчен за обзорна статия, но самата широка постановка на проблема вече поощрява към по-подробни библиографски и историографски изследвания за етнографските групи. Още повече, че в статията основателно е порицана липсата на историографска проученост на проблема от страна на българските етнографи (Хаджиниколов 1984: 3-19).

Настоящият преглед има за цел преди всичко да отдаде дължимото признание на събирачи и автори, които (водени от научни и патриотични съображения) издирват и публикуват доказателства за единството на българската етническа общност независимо от нейното вътрешно-етническо, групово членение. Прегледът ще обогати етнографската наука с извори за групите българско население, тъй като значителна част от цитираните публикации по същество са отпечатан теренен материал. Като се вземе под внимание фактът, че в Архива на Етнографския институт няма архивни материали, посветени специално на етнографските групи, това би разширило емпиричната основа на етнографското мислене. Въвеждането на тия малко познати и малко използвани публикации в научно обръщение не само ще обогати знанията за етнографските групи, но и ще опровергае мнението, че за тях е писано малко. Тия знания ще дадат възможност в следващи публикации да се уточни какво именно е писано за етнографските групи у нас, дали проблемът е разработен самостоятелно или в обсега на друг научен проблем, дали е представен описателно или от позициите на определена научна концепция. В този преглед състоянието на проучванията върху етнографските групи ще бъде представено възможно най-богато откъм литература, но поради ограничения в обема нейният коментар не може да бъде прокоментиран в желания от автора изчерпателен вид. По същите съображения прегледът включва само автори, които представят българската наука - българи и чужденци, работили у нас. Извън прегледа остават изследванията на чужди учени (Селищев, Вайганд, Каниц, Цвиич, Неделкович и др.), у които се срещат материали или чиито изследвания са специално посветени на групи българско население. Те ще бъдат представени в самостоятелно изследване.

Настоящият преглед си поставя задачата първо да проследи публикациите, които могат да бъдат използвани като извор за етнографски анализ на групите българско население. И на второ място - да представи научната осветеност на проблема в българската етнография. Необходимостта от конкретен емпиричен материал за групите българско население насочи търсенията в този преглед към сродни или близки на етнографията научни дисциплини, в които анализът на пространствената локализация или пространственото придвижване на населението, на неговите говори, песни и танци, на неговите антропологични или психически особености е придружено от някои общи бележки, в които се откриват данни за етнографските групи. За етнографската наука всички те имат характер предимно на извори и като такива се подхожда към тях. Така поставен, въпросът за изворите излиза от тясно етнографската си ограниченост.

Емпиричен материал за етнографските групи се открива в множество публикации, които могат да бъдат класифицирани по следния начин: материали на устното народно творчество; народописни материали; изследвания с описателен характер; изследвания с научен характер.

Материали на устното народно творчество

Особено богати на материали в това отношение са битовите анекдоти, които представят оценъчно някои групи българско население. Редом с отпечатаните още в края на ХІХ век анекдоти, събрани от Шишманов, Вукадинов и други, можем да поставим и съвременните шопски и габровски вицове (Сборник 1889: 141; Сборник 1898: 136).

Народописни материали

Това са описания на обичаи, обреди и вярвания, с бележки за населението, у което битуват. Събирателите Е. Каранов, Ив. Кепов, Е. Спространов (Каранов 1891: 280-319; Кепов 1936: 5; Спространов 1898: 162) не са се ограничили с безпристрастен запис. В материалите присъства в зачатък авторският коментар на учения и обществената ангажираност на патриота (Спространов 1900: 300-301; Молеров, Молеров1954: 6-7).

Изследвания с описателен характер

Те, според предметната си област, са етнографски, антропогеографски, лингвистични. Стойността им на извори се дължи на проникновената наблюдателност, което ги сближава с народописните материали. А различието идва от това, че събирането и изложението на материала е подчинено на определена концепция. Към тая група изследвания биват отнасяни традиционните за етнографията описания на бита и културата на населението от определена област или селище. Началото поставя Стефан Веркович с труда си "Описание на бита на българите, населяващи Македония" (Веркович 1868). Той има последователи в лицето на Константин Иречек (1884а: 1-46; 1884б: 1-52; 1884в: 1-52; 1884г: 1-34; 1974), Христо Попконстантинов (1888: 654-682; 1899: 577-595; 1899а: 779-791; 1899б: 885-913; 1893: 716-731; 1898: 248, 261-265), Васил Кънчов (1893: 647-715; 1894: 469-535; 1895: 212-317; 1896: 350-352; 1918), Йордан Захариев (1918; 1935; 1949), Карол Телбизов (1963), Георги Трайчев (1914), Анастас Примовски (1973), Христо Шалдев (1930а: 49-82; 1930б: 50-69).

Към същата група на изследвания с описателен характер спадат и публикациите, които самите автори определят като "етнографски скици" или "етнографски бележки". По същество това са предимно езиковедско-етнографски трудове. Преобладаващата част от тях е написана от студенти и е поместена в Известия на Семинара по славянска филология. В тия публикации се среща богат материал за населението от Дебърско, за еркечаните, за малореканците (мияците), за трънчаните, за костурчаните, за торлаците, за хърцоите, за капанците, за кюстендилските полчани, за мърваците и арнаутите, за полянците и бърсяците (Алексиев 1914: 1-43; Ангелова 1931: 120-180; Берберска 1931: 79-119; Бояджиева 1931: 181-330; Георгиев 1905: 117-140; 1907: 133-200; Господинкин 1921: 148-211; Григоров 1907: 201-304; Димитров 1905: 263-274; Коев 1948: 47-119; Кузов 1921: 86-126; Младенов 1905: 101-116; Савов 1931: 1-34; Телбиз 1937: 68-71; Циркус 1884: 65-73).

Изследвания с научен характер

Условността на границата между изследванията с описателен и с научен характер се дължи на факта, че научните трудове, привлечени в случая като извори, съдържат богато описание на групите българско население. От описателните трудове ги отделя не само критичното отношение към излезлите публикации по въпроса и оригиналната авторска концепция, но и наличието на анализ, направен от позициите на определена научна дисциплина - история, демография, география (антропогеография), антропология, езикознание, социална психология, музикознание, танцов фолклор и пр.

Може би най-ранните и най-мотивирани проучвания са тези на езиковедите-диалектолози. Още в началото на ХХ век Стефан Младенов пише за говорна група като носител на даден говор от българския език (Младенов 1901: 47-506). Той смята, че говорните особености на дадено население могат да се вземат като доказателство за определяне на неговата етнографска и етническа принадлежност. В този смисъл може да се предполага, че авторът поставя знак на равенство между говорна и етнографска група. Диалектоложките проучвания наистина представят един от най-трайните разграничителни белези на етнографските групи - говорите (Иванов 1972; 1977; Кочев 1964; Младенов 1969; 1975; Холиолчев 1966). Не са без връзка с проучването на етнографските групи данните за движението на населението и за неговата уседналост, както и за съжителството между старо и ново население, установени по езикови белези.

Някои от етимологичните проучвания, посветени на области или на групи население, представляват интерес дотолкова, доколкото се занимават с названието и самоназванието, третирани в случая като групови белези и дават знания за техния произход, значение и словообразувателни модели (Миков 1943; Младенов 1965: 199-222; Шишманов 1893: 571-572).

В някои географски изследвания (Иширков 1927: 1-22; Шалдев 1930а: 49-82; 1930б: 50-69) е застъпено становището, че географските особености и по-точно особеностите на релефа са причина за възникването на такива общности население, които в своята относителна изолираност създават известни различия в културата. В обсега на географската наука се поставя въпросът за географските и културни граници, както и въпросът за локализацията на групите население върху етническата територия.

Чрез анализ на основните антропологични типове антропологията търси връзката между дадената съвкупност от антропометрични данни и определени групи население. Резултатите от конкретни антропологични проучвания са прилагани за определяне генезиса или пространственото движение на групи българско население (Боев 1984: 36-41; Дрончилов 1920-1921: 137; Яранов 1932: 26-47; 1933: 31-52).

Сред демографските проучвания особен интерес представляват ония, които съдържат данни за движението на населението в случаите, когато компактни маси българско население се премесват от една област в друга. Обикновено е обхванат целият миграционен процес - изходна точка на миграцията, насоченост и етапност на миграционното движение, крайна точка, начин на заселване. Това дава знания за ситуацията, при която групи българско население, обхванати от демографски процеси, се оказват в допир (Василева 1980: 47-57; Василева 1974: 9-21; Георгиев 1979: 11-26; Георгиева 1977: 406-416; Иречек 1891: 501; Яранов 1932: 63-118).

Упоменаването на някои групи българско население се среща в исторически съчинения, какъвто е трудът на Елена Грозданова за българската селска община през ХV-ХVІІІ век (Грозданова 1979: 159). В някои исторически изследвания върху по-нови събития присъства въпросът за етническото самоопределение на населението, който има отношение към политическите граници, към устойчивостта на населението срещу асимилация, към мястото му в борбите за национално самоопределение. И ако в подобни изследвания се споменава за групи българско население, то е като доказателство, че в своята относителна обособеност те не престават да се чувстват българи (Дорев 1936: 1-18; Маринов 1890: 61-114; Павлов 1931; Шалдев 1930б).

Изследванията на народопсихологията, които имат отношение към проблема за групите, не са многобройни. По-скоро загатнат между другото, а не разработен като самостоятелен проблем, той присъства в труда "Психология на българския народ" (Панов 1914: 93, 131, 239). В българската народопсихология особено място в изследването на групите българско население заемат народоведческите студии на Антон Страшимиров (1918б; 1918а; 1918в; 1923). Те са ценни не само с богатия емпиричен материал, но и с авторската концепция, според която всяка група е носител на определен психически тип. Психологическата характеристика, която е ядрото на изложението, включва преобладаващия динамичен стереотип и комбинацията от свойства и качества, типични за групата. Подчертана е устойчивостта и определеността на психическите белези, но са посочени и условията, които пораждат динамика в междугруповите отношения.

В музикознанието данни за групите българско население се срещат по повод изследването на фолклорните жанрове и определянето на музикалните фолклорни диалекти у нас при Николай Кауфман (1969: 155,177; 1976: 151-161; 1979: 97-101), при Николай Кауфман и Димитрина Кауфман (1977: 35-50), при Стоин (1976: 132-145; 1977: 144-151), Фолклор (1979: 43-49) и при Димитрина Кауфман (1979: 192-196).

Изследванията върху народните танци също съдържат данни за отделните групи население, носители на различни хореографски традиции (Илиева 1976:146-150; 1978: 9-15; Кацарова 1956: 139-175; 1957: 359-423). Представянето на културния факт и чрез споменаване на неговия носител обяснява наличието на данни за групите и във фолклористичните изследвания, които имат семиотична насоченост (Беновска 1980: 74-82; 1981: 235-255; 1982: 171-178; Калоянов 1979: 60, 76, 190; Сефтерски 1980: 39-48).

Една група от трудове на Любомир Милетич (1896: 156-25; 1897: 284-544; 1899а: 94-102; 1899б: 14-103; 1900: 623-666; 1902; 1905: 1-102; 1908: 1-369; 1925; 1931: 28-33), Васил Кънчов (1900), Йордан Иванов (1906; 1915; 1917; 1925: 36-48; 1932), Беньо Цонев (1904: 1-96; 1918; 1937: 31) и Михаил Арнаудов (1923: 21-39), обединени от интердисциплинарния подход при решаването на комплексно научни задачи относно българското население, също съдържат богат материал за неговото членение на групи.

По традиция етнографската научна мисъл обръща особено внимание на труда на Христо Вакарелски за групите българско население, обособени по битов признак (Вакарелски 1935: 58-100; 1942: 236-257; 1957: 207-256). Той се сочи като първи и единствен етнографски труд, обхващащ цялостно групите българско население. Истина е, че за пръв път у Вакарелски проблемът за групите население се превръща в осъзнат, самостоятелен научен проблем, разработен описателно. Преди това, разработен също описателно на примера на една или няколко български етнографски групи, този проблем е налице и у Каравелов (1861)¹, Веркович (1868; 1889), Славейков. Последният представя отделни етнографски групи (шопи, рупци) и няма съзнанието за етнографско проучване, а нарича текстовете си "уроци из отечествената география" (Славейков 1884: 106-124; 1888: 889; 1882: 463-473).

Преди Вакарелски в общоетничен план проблемът за групите е разработен от Страшимиров, но от позициите на народопсихологията, както вече беше споменато. Всичко това прави достатъчно основателно поставянето на Вакарелски в началото на тази не нова за етнографията, но вече проучвана самостоятелно проблематика. Впрочем със скромната си библиография към статията Вакарелски сам е способствал за утвърждаване на мнението, че по въпроса за етнографските групи не е писано почти нищо преди него.

За етнографски групи се споменава в етнографски проучвания на определени културни факти (облекло, обичаи, обичайно право), чиито варианти или чиято уникалност се обясняват с различен колективен носител (Василева 1976: 166-171; Велева 1963: 10-13, 5-54, 79-80; Габровски 1975: 50-55; Гешов 1889: 539-549; 1890: 310-326; Дончев 1984: 20-23; Етнография 1980: 80, 119-120, 123, 127, 128, 130, 140, 143, 145, 148, 150, 157, 166, 208, 210, 211, 214, 218, 219, 233, 266, 268, 269, 276; Кожухаров 1858: 57-113; Костов 1935: Манова 1975: 50-57; Михайлова 1976: 172-179; 1981: 52-84; Народната 1985). По повод на стадиалните промени в българската култура (нейният преход от народна в национална) групите българско население се споменават като илюстрация на консервативно или на активно поведение и участие в изграждането на нови културни модели или в задържането на старите (Генчев 1976: 199-206; Колева 1976: 207-219).

Интерес представляват и изследванията, които имат отношение към етническите процеси и етногенезиса, както и към формирането на български общности на религиозна основа (Вечева 1982: 443-447; Гавазов 1978: 55-64; Гаджанов 1924-1925: 62; Гандев 1938: 3; Димитров 1980: 16-31; Добрева 1970: 39-64; Йовков 1982: 447-451; Канев 1975; Кирил 1968; Коев 1969: 204-210; 1971: 57-61; 1972: 167-177; 1977: 51-63; Матов 1893; 1895; Примовски 1940; Сефтелски 1979: 65-80; Теодоров 1980: 25-39; Тодоров 1976: 123-131).

В етнографската литература групите българско население са най-често предмет на подробен научен коментар в демографската характеристика на областни проучвания: Родопите, Странджа, Добруджа, Пиринския край (Балан 1917; Маринов 1955: 21-76; Вакарелски 1956: 19-55; Кръстев 1957: 13-16; Горов 1957: 17-60; Василева 1974: 9-21; Мальов 1978: 83-94; Макавеева 1980: 7-28; Аянов 1938: 269-270; Райчевски 1978: 16-19).

В най-новите етнографски проучвания тенденцията е да се утвърждава изучаването на етнографските групи като самостоятелен научен проблем. При анализа на българския емпиричен материал за групите население (на регионално и на общоетнично равнище) е направен опит за прилагане на теорията на етноса. Етнографските групи са представени като изоморфни на етноса и следователно повтарящи структуро-образуващите му компоненти - култура, психически особености, самосъзнание (Симеонова 1978: 25-37).

През последните години в българската етнографска наука се появиха трудове, в които се разглеждат някои теоретични проблеми на явлението "етнографска група". В Теоретико-методологически проблеми на етнографската наука академик Веселин Хаджиниколов се спира на съдържанието на понятието етнографска група и взема отношение по спорния в науката въпрос за същността на съзнанието у етнографските групи (Хаджиниколов 1979: 36-37). Въпроси, свързани с теория за групите, академик Хаджиниколов разработва и в обсега на проблема за етническото единство и регионалното разнообразие на българската народна култура (Хаджиниколов 1984: 3-19). Той се придържа към схващането, че делението на българското население на групи е обусловено от различия в народната култура, че тия групи съвпадат с основните географски и етнографски области на страната, а наличието на множество названия за групи българско население свидетелства за вътрешногрупово деление в рамките на основните етнографски групи. Важен момент в теоретичната постановка на автора е схващането му, че етнографските групи имат съзнание за своята обособеност, което не им пречи да осъзнават същевременно и единството си със своя етнос. Що се отнася до устоите на обособеността, академик Хаджиниколов смята, че те се градят на трайно поддържани и съществени езиково-културни и битово-психически своеобразия, което обяснява обвързването на проблема за групите с тоя за народната култура.

Някои теоретични разработки, в които проблемът за етнографската група е предмет на самостоятелно проучване, има Стоян Генчев (1976б: 184-185; 1977: 262-263; 1978: 246, 270-273, 276, 279; 1980: 10-11; 1984а: 3-12; 1984б: 91, 108, 110-128, 130-150). Като тръгва от констатацията, че въпросите на етнографските области и групи "не са решени нито в общ теоретичен план, нито конкретно, с оглед на българските условия в определени исторически периоди" (Генчев 1977: 263), авторът прави преглед на състоянието на изследванията върху етнографските групи. Той стига до заключението, че етнографските групи у нас се определят по областното название на населението и по наблюдения, които потвърждават известни културни различия и че няма уточнени знания за това какво трябва да се разбира под различия в бита и културата. Изправя се пред въпроса дали различията, на които досега се позовава науката, са достатъчни, за да служат за разграничаване на групите. Липсата на критерий за определяне на групите насочва автора към търсене на отговора в обсега на по-общите проблеми за стадиалността на културата, за нейната пространствена характеристика, за съотношението между общоетничното и конкретно-регионалното, за етническите функции, стил, специфика и натовареност на културата. У този автор също, макар и с акцент върху етнографската група, проблемът се разглежда винаги в неговата връзка с народната култура, а самата група - като носител на регионални белези на културата, които на равнището на общоетничното самосъзнание имат етнообединяваща функция. "От национално гледище основно значение придобива въпросът за етнографската група, която като териториална (регионална) общност е първото равнище, до което може да се сведе общата проблема в рамките на етническата общност. От многобройните въпроси, които поставя етнографската група, основен като че ли остава въпросът за нейната културна специфика, за съотношението на общото (т.е. общоетничното) и регионалното (т.е. груповото) в нейната култура" (Генчев 1984а: 3). Според концепцията на Стоян Генчев етнографската група е териториална общност, носител на регионалното разнообразие на етническата култура. Същевременно тя има съзнанието за обособеността на своята народна култура (по отношение на елементния й състав), която има както групово-обединителна, така и етнообединителна функция. Това се обяснява чрез съподчинеността на двете степени на етническото самосъзнание на групата и етноса, към който тя принадлежи.

* * *

Като се придържа много близко към българския изворов материал за групите българско население, авторката на този преглед прави опит за формулиране на собствена концепция относно това какво е етнографска група. Тя смята, че за да се открие истинската същност на етнографската група, етнографската наука трябва да престане да отъждествява групите с етнографските области. Проблемът "територия-група" би трябвало да бъде изместен от проблема "група-група", в основата на който е механизмът на вътрешноетничното отграничаване. В него трябва да се търси обяснението на факта, че в обсега на етноса има едно непрекъснато, дискретно противопоставяне между "ние" и "те", което по всяка вероятност е причина за вариантността и локалното разнообразие на културата.

При подобна постановка на въпроса културата (и по-точно народната култура, от чийто фонд се набират показателите за културната обособеност и жизненост или заличаване на групите) от причина се превръща в следствие. Авторката смята също, че не бива всяко българско население, към което има прикачено название, да се приема от етнографската наука за етнографска група, преди да се установи кой и по какви признаци го е наименувал. Зад названията, които сега се дават като примери за български етнографски групи, се крият два типа групи.

Към първия тип спадат ония, у които е налице осъзнаване на белезите, характеризиращи групата, като разграничители спрямо друга група. Названието и самоназванието са също осъзнати и активно функциониращи белези на отграничаването. Тия групи, които се самоопределят и саморазграничават в резултат на взаимен контакт, при които гледната точка на диференциацията е тяхна (вътрешноприсъща им гледна точка), са етнографски групи.

Вторият тип групи са класификационни. Те съвпадат с етнографските области. Обективната основа за тяхното разграничаване са някои различия в етническата култура и психика, установени не от населението-носител, а от изследователя. Към този тип спадат групите, описани от Страшимиров и Вакарелски. Названието им е авторско. То е изведено от името на географската област (мизийци, тракийци, македонци, добруджанци), но зад него не стои самосъзнание за общност и обособеност, изградено на противопоставянето "ние"-"те". В по-ново време под влияние на растящата образованост тия названия се свързват със съзнанието за място върху етническата територия.

Границата между двата типа групи не е абсолютизирана. Обръща се внимание на факта, че са необходими условия, в резултат на които външната гледна точка се интериоризира от класификационната група. Що се отнася до белезите за обособеност и отграничаване, авторката е на мнение, че те не винаги са трайни и постоянни (Симеонова 1987: 55-64; 1988: 201-232; 1993: 139-153).

* * *

Ако представените дотук публикации - народописни материали, изследвания с описателен и научен характер, към които могат да се добавят още няколко заглавия публицистика (Живков 1978; Караманчев 1981; Петков 1982; Яръмов 1978) и пътеписи (Богоров 1868: 23-26, 54-59; Вазов 1977: 27-35, 41-46, 47-52, 297-301), с изключение на етнографската научна литература се третират като извори, то е не само защото съдържат материал за групите българско население, а и защото той в преобладаващата си част е събран по метода на непосредственото наблюдение. Авторите или произхождат от областите, които описват, и това е тяхната постоянна културна среда, или събират материали чрез обиколки и проучвания на място. За това говорят някои от заглавията - пътни бележки, разходки. Няколко деня разходка по българските места е озаглавил своите пътни впечатления от българското население Иван Богоров. Иречек пише Пътувания по България, след като в продължение на няколко години наистина пропътува страната в тогавашните й политически граници. Васил Кънчов предприема продължителни пътувания по долините на Места, Струма и Брегалница, както и "разходка" из Поленинско. Йордан Иванов обикаля областта Македония през годините 1907, 1912, 1913, 1916 и 1917. Подробното представяне на начина, по който са създадени изворите за групите българско население цели да докаже тяхната надеждност. Но въпреки че са събирани чрез непосредствено наблюдение или са коментирани по лично проверен материал, днес някои извори създават впечатление за непълнота. В тях съвременният етнограф не може да открие всичко, което го интересува относно групите българско население. Непълнота на наблюдението се явява при случаите, когато описанието повтаря това, което е оставило най-силно впечатление у наблюдателя. А то може да не бъде най-същественото за характеристиката на групата.

В публикациите с научен характер впечатлението за непълнота идва от това, че материалът е събиран с оглед на конкретна научна задача. Например в географските проучвания обособеността на населението се изучава от гледна точка на пораждащите я географски причини, при диалектологията - с оглед на говорите, при антропологията - на физическия тип българин. Не бива да се забравя, че когато днес се оценяват изворите като пълни или непълни, се изхожда от съвременни научни разбирания за групите население и от задачи, различни от ония на цитираните автори.

При събирането на материал за групите българско население освен от частнонаучни мотиви авторите са се ръководили и от такива с обществено-приложен характер. В предговора към своята книга Македония. Етнография и статистика Васил Кънчов пише: "Желателно е за нас самите и за вънкашния свят, който се интересува с работите на Балканския полуостров, да представим необорими верни сведения за населението на страната, доколкото могат да се съберат днес, при липсата на модерни официални преброявания. По такъв начин и ние самите ще бъдем избавени от самозалъгванията, които сега са особено опасни за малките народи на полуострова" (Кънчов 1996).Мотивите на Антон Страшимиров, които го ръководят да напише увода към Войни и освобождение, а по-късно да го разшири в Книга за българите, са симптоматични. Книгата се появява през 1918 година, когато поради участието си в няколко войни, ние, българите, се оказваме в сърцевината на драматични събития. Това привлича интереса на света към нас, предизвиква оценки отвън. В същото време резултатите от събитията са повод за самовглеждане и самооценка. Книга за българите на Страшимиров е оня очакван отговор, който се налага при съпоставянето на оценката отвън и отвътре. Тя се появява още, за да потвърди едно себепознание, закономерно при раздвижване на човешки маси по време на война.

Представянето на мотивите цели да обърне внимание върху факта, че именно те в значителна степен обуславят избора на район за изследване (и съответно - на населението в този район), а в значителна степен и хронологичния обхват на проучването. От публикациите се вижда, че са проучени следните райони на българската етническа територия: Македония (областта е обхваната в географските й граници); Централна Западна България (Софийско, Трънско, Кюстендилско), Северозападна България (Видинско, Ломско, Белоградчишко, Берковско, Пиротско, Моравско, Тимошко), Североизточна България (с особен интерес към Добруджа), Родопската област и Странджа. Освен това има проучвания на българските колонии в Банат, Седмиградско и Русия.

Проследени по признака "пространствен обхват", публикациите в преобладаващата си част са регионални - областни или селищни проучвания. Опит да надхвърли ограничения локален характер прави Константин Иречек в Пътувания по България. Той обаче обхваща българската територия в тогавашните й политически граници - княжество България. По отношение на цялата наша етническа територия и това описание има характер на областно. Към изследванията, които обхващат цялата страна в политическите й граници, се отнася Българският диалектен атлас. В предговора, където подробно представят носителите на българските говори, авторите в исторически план очертават българската говорна област по етническите й граници. Публикации, в които единствено етническите граници са взети под внимание при представянето на групите българско население, са народоведческите студии на Антон Страшимиров и последвалото ги проучване на Христо Вакарелски Групи на българската народност от битово гледище.

В хронологично отношение публикациите представят период от около един век. Най-ранните датират от средата на ХІХ век. В края на списъка е изследването Старото българско население на Североизточна България. Характерът на публикациите показва, че времето на едно столетие се оказва недостатъчно за превръщането на проблема в самостоятелна научна подобласт на етнографското знание, а научното му решаване е въпрос на бъдеще.

Понеже всеки преглед на състоянието на някакви проучвания предполага предложение за периодизация, тук възниква въпросът за критерия, по който могат да бъдат представени публикациите. В този случай се предлага периодизация, съобразена с етапите на научното познание за групите българско население, а именно: 1) създаването на извори и анализирането им с оглед на различни научни дисциплини, което води началото си от средата на ХІХ век, но се разпростира и върху съвременността; 2) превръщане на групите българско население в самостоятелен изследователски проблем между 20-те и 40-те години на ХХ век, разработен описателно; 3) поява на теоретични трудове за етнографските групи от края на 70-те години на ХХ век, както и на изследвания, чиято цел е чрез обвързване на теорията с емпиричния материал за българските етнографски групи анализът на явлението "етнографска група" да добие правото на самостоятелен научен проблем.

Неоспорим факт е, че въпреки присъствието си в други научни дисциплини, проблемът за етнографските групи е преди всичко проблем на етнографията. След направения преглед също така е неоспоримо, че за разлика от изворите, етнографските проучвания с научен характер са все още недостатъчни и в недостатъчна степен самостоятелни по отношение на анализирания тук проблем. Той нито съдържателно, нито пространствено-хронологично е обхванат в своята пълнота. Същевременно фактът, че в емпирични проучвания той си пробива път първо на равнището на описанието, а по-късно е анализиран с оглед на определена концепция, показва, че проблемът постепенно се налага в етнографското познание и поставя етнографите пред необходимостта от цялостно осмисляне на фактите през призмата на една обоснована "теория на етнографската група".

БЕЛЕЖКИ

1. По Етнография (1980) съм цитирала непубликуван очерк на Л. Каравелов, озаглавен "Путешествие". [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Алексиев 1914: Алексиев, Арсени, Етнографски бележки за поляните, мияците и бърсяците. // СбНУ. Том ХХХ. София, 1914.

Ангелова 1931: Ангелова, М. Хърцоите в Разград и Разградско. // ИССФ, 1931, № 7.

Арнаудов 1923: Арнаудов, Михаил. Северна Добруджа. // СбНУ. Том ХХХV. София, 1923.

Аянов 1938: Аянов, Г.п. Странджа. Етнографски, географски и исторически проучвания. София, 1938.

Балан 1917: Теодоров-Балан, Александър. България в Югозападно Моравско по И. фон Хан в 1858. София, 1917.

Беновска 1980: Беновска, Милена. Кръгът като символ в Северозападна България. // Български фолклор, 1980, № 3.

Беновска 1981: Беновска, Милена. Същност и исторически измерения на обреда Герман. // Обреди и обреден фолклор. София, 1981.

Беновска 1982: Беновска, Милена. За специфичното в системата от представи на българина за света.// Фолклор и история. София, 1982.

Берберска 1931: Берберска, Ангелина. Говорът на село Ошане (Белоградчишко). // ИССФ, 1931, № 7.

Богоров 1868: Богоров, Иван. Няколко деня разходка по българските места. Букурещ, 1868.

Боев 1984: Боев, Петър. Произход на капанците и хърцоите по антропологични данни. // Българска етнография, 1984, № 3.

Бояджиева 1931: Бояджиева, Й. Кюстендилските полчани и техният говор. // ИССФ, 1931, № 7.

Вазов 1977: Вазов, Иван. Събрани съчинения. Том 12. София, 1977.

Вакарелски 1935: Вакарелски, Христо. Няколко културни и езикови граници в България. // ИБГД. Том 2. София, 1935.

Вакарелски 1942: Вакарелски, Христо. Групи на българската народност от битово гледище. // ИБГД. Том 10. София, 1942.

Вакарелски 1956: Вакарелски, Христо. Битовата веществена култура в Добруджа и промените в нея през последните десетилетия. // Комплексна научна Добруджанска експедиция през 1954 година. // София. 1956.

Вакарелски 1957: Вакарелски, Христо. Веществената народна култура в Странджанската област. // Комплексна научна Странджанска експедиция през 1955 година. София. 1957.

Василева 1980: Василева, Бойка. Бежанският въпрос и миграционните процеси в България (1944-1949). // Векове, 1980, № 1.

Василева 1974: Василева, Маргарита. Демографски процеси в Добруджа от края на ХІV до 40-те години на ХХ век. // Добруджа. Етнографски, фолклорни и езикови проучвания. София, 1974.

Василева 1976: Василева, Маргарита. Характер и развитие на обичайната система в Добруджа. // Фолклорът и народните традиции в съвременната национална култура. София, 1976.

Велева 1963: Велева, Мария. Двупрестилчената носия. София, 1963.

Веркович 1868: Веркович, Стефан. Описание быта болгар, населяющих Македонию. Москва, 1868.

Веркович 1889: Веркович, Стефан. Топографическо-этнографический очерк Македонии. Санкт Петербург, 1889.

Вечева 1982: Вечева, Екатерина. Католическата църква и българската народност. // България 1300: Институции и държавна традиция. Том 2. София 1982.

Габровски 1975: Габровски, Минко. Кръвната жертва на Коледа. // Българска етнография, 1975, № 1.

Гавазов 1978: Гавазов, Михаил. Българите в Олшанка - минало, бит, традиции. // Българска етнография, 1978, № 2.

Гаджанов 1924-1925: Гаджанов, Димитър. Мохамедани, православни и сектите в Македония. // Македонски преглед, 1924-1925, № 4.

Гандев 1938: Гандев, Христо. Преселението на тракийските българи и гърци в България през 1878-1879 г. // АПП. Том 1, 1938, № 2.

Генчев 1976а: Генчев, Стоян. Болгарская народная и национальная культура. // Problemy kultury ludowej i narodowej. Warszawa-Poznan, 1976.

Генчев 1976б: Генчев, Стоян. Специфика и проблеми на регионалните етнографски проучвания. // Фолклорът и народните традиции в съвременната национална култура. София, 1976.

Генчев 1977: Генчев, Стоян. Проблемът за общоетничното и регионалното в духовната народна култура. // ИБИД, 1977, № 31.

Генчев 1978: Генчев, Стоян. Етнографски аспекти на народната култура. // ИБИД, 1978, № 32.

Генчев 1980: Генчев, Стоян. Форми на съществуване и етнични функции на традиционната народна култура в съвременността. // Българска етнография, 1980, № 1.

Генчев 1984а: Генчев, Стоян. Генчев, Стоян. Етнографската група - носител на общи и регионални културни белези. // Българска етнография, 1984, № 2, с. 3-12.

Генчев 1984б: Генчев, Стоян. Народна култура и етнография. София. 1984.

Георгиев 1907: Георгиев, Георги. Еркечаните и техния говор. // ИССФ, 1907, № 2.

Георгиев 1979: Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното развитие на българския народ. София, 1979.

Геогриев 1905: Георгиев, Михаил. Арнаути и мърваци в Брацигово (етнографски бележки). // ИССФ, 1905, № 1.

Георгиева 1977: Георгиева, Величка. Бежанци от Одринска Тракия в Търновско. // Първа национална конференция на младите историци. София, 1977.

Гешов 1889: Гешов, Иван. Задружното владеене и работене в България. // ПСп, 1889, № 28-30.

Гешов 1890: Гешов, Иван. Овчарите от Котленско и жътварите от Търновско. // ПСп, 1890, № 32-33.

Горов 1957: Горов, Горо. Селища и население на Странджа. // Комплексна научна Странджанска експедиция през 1955 година. София, 1957.

Господинкин 1921: Господинкин, Димитър. Трънчаните и трънския говор. // ИССФ, 1921, № 4.

Григоров 1907: Григоров Марко. Говорът на малореканците (мияците) в Дебърско. // ИССФ, 1907, № 2.

Грозданова 1979: Грозданова, Елена. Българската селска община през ХV-ХVІІІ век. София, 1979.

Димитров 1905: Димитров, Лазар. Кратки етнографски бележки за Дебърско с оглед на говора в тоя край. // ИССФ, 1905, № 1.

Димитров 1980: Димитров, Страшимир. Етнически и религиозни процеси сред българската народност през ХV-ХVІІ век. // Българска етнография, 1980, № 1.

Добрева 1980: Добрева, Надежда. Исторически и етнографски сведения за павликяните в Пловдивския край.//Годишник на Народен етнографски музей-Пловдив. Том 1. Пловдив, 1980.

Дончев 1984: Дончев, Камен. За обичайното право у торлаците в Михайловградско (от Освобождението до средата на ХХ век). // Музеи и паметници на културата, 1984, № 2.

Дорев 1936: Дорев, Панчо. Народните борби в Македония. // Македонски преглед, 1936, № 3-4.

Дрончилов 1920-1921: Дрончилов, Крум. Материали за антропологията на българите. // Годишник на Софийския университет (ИФФ), 1920-1921, № 17.

Етнография 1980: Етнография на България. Том 1. София 1980.

Живков 1978: Живков, Цанко. Граовци. София, 1978.

Захариев 1918: Захариев, Йордан. Кюстендилското краище. // СбНУ. Том ХХХІІ. София 1918.

Захариев 1935: Захариев, Йордан. Каменица. // СбНУ. Том ХХХХ. София, 1935.

Зарахиев 1949: Захариев, Йордан. Пеянец. // СбНУ. Том ХХХХV. София, 1949.

Иванов 1906: Иванов, Йордан. Северна Македония. София, 1906.

Иванов 1915: Иванов, Йордан. Българите в Македония. София, 1915.

Иванов 1917: Иванов, Йордан. Населението в Югоизточна Македония. София, 1917.

Иванов 1925: Иванов, Йордан. Българо-албанската етническа граница. // Македонски преглед, 1925, № 4.

Иванов 1931: Иванов, Йордан. Български старини из Македония. София, 1931.

Иванов 1972: Иванов, Йордан Н. Говорите от Егейска Македония (Драмско, Сярско, Валовищко и Зиляховско). София, 1972.

Иванов 1977: Иванов, Йордан Н. Български преселнически говори. София, 1977.

Илиева 1976: Илиева, Ана. Жанр и форма на добруджанския танцов фолклор. // Фолклорът и народните традиции в съвременната национална култура. София, 1976.

Илиева 1978: Илиева, Ана. Народни танци от Средногорието. София, 1978.

Иречек 1884а: Иречек, Константин. Пътни бележки за Средна гора и за Родопските планини. // Периодическо списание (ПСп), 1884, № 8.

Иречек 1884б: Иречек, Константин. Пътни бележки за Средна гора и за Родопските планини. // Периодическо списание (ПСп), 1884, № 9.

Иречек 1884в: Иречек, Константин. Пътни бележки за Средна гора и за Родопските планини. // Периодическо списание (ПСп), 1884, № 10.

Иречек 1884г: Иречек, Константин. Пътни бележки за Средна гора и за Родопските планини. // Периодическо списание (ПСп), 1884, № 11.

Иречек 1891: Иречек, Константин. Етнографически променения в България от основаването на Княжеството. // СбНУ. Том V. София,1891.

Иречек 1974: Иречек, Константин. Пътувания по България. Второ издание. София, 1974.

Иширков 1927: Иширков, Анастас. Македония. Име и граници. // Македонски преглед, 1927, № 1.

Йовков 1982: Йовков, Милчо. За статута на павликяните през ХVІІ век. //България 1300. Институции и държавна традиция. Том 2. София, 1982

Калоянов 1979: Калоянов, Анчо. Български митове. София. 1979.

Канев 1975: Канев, Константин. Миналото на село Момчиловци, Смоленско. София, 1975.

Каравелов 1861: Каравелов, Любен. Памятники народного быта болгар. Москва, 1861.

Караманчев 1981: Караманчев, Валентин. Мървашки песнивец. София, 1981.

Каранов 1891: Каранов, Ефрем. Материали по етнографията на някои области в Северна Македония. // СбНУ. Том ІV. София, 1891.

Кауфман 1969: Кауфман, Николай. Оплакване на "Герман" у капанците (От плач към песен). // Известия на историческия музей (ИИМ). Том 13. София, 1969.

Кауфман 1976: Кауфман, Николай. Някои общи черти и различия между народната музика на бесарабските българи и добруджанците. // Фолклорът и народните традиции в съвременната национална култура. София, 1976.

Кауфман, Кауфман 1977: Кауфман, Николай, Кауфман, Димитрина. Оплаквания при смърт и при сватба в Родопите. // Български фолклор, 1977, № 1.

Кауфман 1979: Кауфман, Димитрина. Оплаквания (припявания) в Родопите. // Фолклор, език и народна съдба. София, 1979.

Кауфман 1979: Кауфман, Николай. Музикалният фолклор на малоазийските, бесарабските и банатските българи. // Фолклор, език и народна съдба. София, 1979.

Кацарова 1956: Кацарова, Райна. Днешното състояние на народната песен и танцовия фолклор в Добруджа. // Комплексна научна Добруджанска експедиция през 1954 година. София, 1956.

Кацарова 1957: Кацарова, Райна. Народни хора и игри в Странджа. // Комплексна научна Странджанска експедиция. София, 1957.

Кепов 1936: Кепов, Иван. Народописни, животописни и езикови материали от с. Бобошево, Дупнишко. // СбНУ. Том XLII, София, 1936.

Кирил 1968: Кирил, Патриарх Български. Принос към униатството в Македония след Освобождението (1879-1898). София, 1968.

Коев 1948: Коев, Иван. Облекло и жилище на старото българско население в Разградско. // ИССФ, 1948, № VІІІ-ІХ.

Коев 1969: Коев, Иван. Следы быта и языка протоболгар в болгарской народной культуре. // Ученные записки НИИ при Совете министров Чувашкой АССР. 1969, № 47.

Коев 1971: Коев, Иван. Следи от бита и културата на прабългарите в нашата народна култура. // Етногенезис и културно наследство на българския народ. София, 1971.

Коев 1972: Коев, Иван. Етнокултурни паралели между волжките и дунавските българи. // Първи конгрес на Българското историческо дружество. Т ом 1. София 1972.

Коев 1977: Коев, Иван. Етногенетични аспекти в бита и културата на старото българско население "хърцои" и "капанци" в Разградски окръг. // Материали за Разград и Разградско. Разград, 1977.

Кожухаров 1958: Кожухаров, Георги. Старата селска къща в Северозападна България. Научна комплексна експедиция в Северозападна България. София, 1958.

Колева 1976: Колева, Татяна. Народная и национальная культура в Болгарии. Взаимоотношения с Освобождения до наших дней. // Problemy kultury ludowej i narodowej. Warszawa-Poznan, 1976.

Костов 1935: Костов Стефан и Евдокия Петева. Селски бит и изкуство в Софийско. София, 1935.

Кочев 1964: Кочев, Иван. Югоизточна България. Български диалектен атлас. // БДА. Том 1. София, 1964.

Кръстев 1957: Кръстев, К. Пътеписни бележки за Странджанската експедиция. // Комплексна научна Странджанска експедиция през 1955 година. София, 1957.

Кузов 1921: Кузов, Ар. Костурският говор. С етнографични бележки върху костурчани. // ИССФ, 1921, № 4.

Кънчов 1893: Кънчов, Васил. Великденска разходка по Поленинско.//СбНУ. Том IX. София, 1893.

Кънчов 1894: Кънчов, Васил. Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. // СбНУ. Том Х. София, 1894.

Кънчов 1895: Кънчов, Васил. Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. // СбНУ. Том ХІІ. София, 1895.

Кънчов 1896: Кънчов, Васил. Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. // СбНУ. Том ХІІІ. София, 1896.

Кънчов 1900: Кънчов, Васил. Македония. Етнография и статистика. София, 1900. Второ фототипно издание. София, 1996.

Кънчов 1918: Кънчов, Васил. Етнографическа карта на Македония. София, 1918.

Макавеева 1980: Макавеева, Люба и Антон Мельов. Историко-демографски преглед. // Пирински край. София, 1980.

Манова 1975: Манова, Цветана. Помещение за новобрачните от края на ХІХ и началото на ХХ век в Пернишко. // Българска етнография, 1975, № 2.

Маринов 1955: Маринов, Васил. Население и бит на Средните Родопи. // Комплексна научна Родопска експедиция през 1953 година. София 1955.

Маринов 1890: Маринов, Димитър. Политически движения и въстания в Западна България. // Министерски сборник (Мсб). Том 2, 1890.

Матов 1890: Матов, Димитър. Кратка разправия по етнографията на Македония. // Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средец, София, 1890, кн. 34, с. 425-474.

Матов 1890: Матов, Димитър. Кратка разправия по етнографията на Македония. // Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средец, София, 1890, , кн. 35, с. 675-717.

Матов 1893: Матов, Димитър. Сръбско-българската препирня пред науката. София, 1893.

Матов 1895: Матов, Димитър. Македония според най-новите вести. // Български преглед, 1895, № 2.

Мельов 1978: Мельов, Антон, Етнодемографски изменения в Пиринския край в резултат на Освободителната война. // Българска етнография, 1978, № 3-4.

Миков 1943: Миков, Васил. Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места. София, 1943

Милетич 1896: Милетич Любомир, Седмиградските българи. // СбНУ. Том ХІІІ. София, 1896.

Милетич 1897: Заселване на католишките българи в Седмиградско и Банат. // СбНУ. Том ХІV. София, 1897.

Милетич 1899а: Милетич, Любомир. Ловчанските помаци. // Български преглед, 1899, № 5.

Милетич 1899б: Милетич, Любомир. Преселението на малоазийските българи в Княжеството. // Български преглед, 1899, № 7.

Милетич 1900: Милетич, Любомир. Арнаутите в Силистренско и следи от носовки в техния език. // ПСп, 1900, № 61.

Милетич 1902: Старото българско население в Североизточна България. София, 1902.

Милетич 1903: Милетич, Любомир. Нашите павликяни. // СбНУ. Том ХІХ. София, 1903.

Милетич 1905: Милетич, Любомир. Източните български говори. // СбНУ. Том ХХІ. София, 1905.

Милетич 1925: Македония и македонските българи (Културно-исторически поглед). София, 1925.

Милетич 1931: Милетич, Любомир. Издигането на кравая в обредите на семейната "служба" и "слава". // Македонски преглед, 1931, № 1.

Михайлова 1976: Михайлова, Ганка. Специфични черти и развитие на материалната култура в Добруджа. // Фолклорът и народните традиции в съвременната национална култура. София, 1976.

Михайлова 1981: Михайлова, Ганка. Костюмът в българската обредност. // Обреди и обреден фолклор. София, 1981.

Младенов 1965: Младенов, Максим. Названия и прозвища на групи българско население. // Известия на Института за български език, 1965, № 12.

Младенов 1969: Младенов, Максим. Говорът на Ново село, Видинско. Принос към проблема за смесените говори. София, 1969.

Младенов 1975: Младенов, Максим. Селища и население в Югозападна България. // БДА. Том 3. Част 2. София 1975.

Младенов 1981: Младенов, Максим. Население и селища в Северозападна България. // БДА. Том 4. София, 1981.

Младенов 1901: Младенов, Стефан. Към въпроса за езика и националната принадлежност на Ново село (Видинско). // СбНУ. Том ХVІІІ. София, 1901.

Младенов 1905: Младенов, Стефан. За пограничните говори в източна Сърбия. // Известия на Семинара по Славянска филология (ИССФ), 1905, № 1.

Молеров, Молеров 1954: Молерови, Димитър, Молеров,Константин. Народописни материали от Разложко. // СбНУ. Том XLVIII. София, 1954.

Народната 1985: Народната култура в София и Софийско. София, 1985.

Павлов 1931: Павлов, Тихомир. Българите в Моравско и Тимошко. София, 1931.

Панов 1914: Панов, Христо. Психологията на българския народ. София, 1914.

Петков 1982: Петков, Любен. Добруджанци. София, 1982.

Попконстантинов 1888: Попконстантинов, Христо. Из Родопите. // ПСп, 1888, № 23-24.

Попконстантинов 1899: Попконстантинов, Христо. Из Родопите. // ПСп, 1899, № 58.

Попконстантинов 1899а: Попконстантинов, Христо. Из Родопите. // ПСп, 1899, № 59.

Попконстантинов 1899б: Попконстантинов, Христо. Из Родопите. // ПСп, 1899, № 60.

Попконстантинов 1893: Попконстантинов, Христо. Краището Бабек в Родопските планини. // СбНУ. Том ІХ. София, 1893.

Попконстантинов 1898: Попконстантинов, Христо. Чепино. // СбНУ. Том ХV. София, 1898.

Примовски 1940: Примовски, Анастас. Българо-мохамеданите в нашата народностна общност. Историко-етнографски бележки. София, 1940.

Примовски 1973: Примовски, Анастас. Бит и култура на родопските българи. // СбНУ. Том LІV. София, 1973.

Райчевски 1978: Райчевски, Стоян. Рупците в Странджа. // Родопи, 1978, № 10.

Савов 1931: Савов, Васил. Ловчанските помаци и техният говор. // ИССФ, 1931, № 7.

Сборник 1889: Сборник за народни умотворения. Том I. София, 1889.

Сборник 1898: Сборник за народни умотворения. Том ХV. София, 1898.

Селемински 1938: Селемински, Иван. Живот, дело, идеи. (1799-1867). София, 1938.

Сефтерски 1979: Сефтески, Райко. Културата на прабългарите в светлината на прабългарския език. // Проблеми на културата, 1979, № 6.

Сефтерски 1980: Сефтерски, Райко. Орнаментирани годенишки яйца от с. Конак, Търговищко. // Българска етнография, 1980, № 4.

Симеонова 1978: Симеонова, Гатя. Характеристика на основните етнографски групи в Русенско. // Българска етнография, 1978, № 2.

Симеонова 1980: Симеонова, Гатя. Етническо самосъзнание - самосъзнание за принадлежност към етнографската група (Доклад, изнесен на Националната конференция на българските етнографи в Благоевград, непубликуван). Благоевград, 1980.

Симеонова 1987: Симеонова, Гатя. Групи българско население и етнографски групи. // Българска етнография, 1987, № 3.

Симеонова 1988: Симеонова, Гатя. Преглед на проучванията върху етнографските групи. // Пета национална конференция на българските етнографи. Габрово, 1988.

Симеонова 1993: Симеонова, Гатя. Етнографските групи и тяхната връзка с единството и многообразието на българската народна култура. // Етнология, 1993, № 1.

Славейков 1884: Славейков, Петко. Няколко думи за шопите. // ПСп, 1884, № 9.

Славейков 1888: Славейков, Петко. Един поглед към миналото. // ПСп, 1888, № 23-24.

Славейков 1882: Славейков, Петко. Рупското или рупаланското българско население и наречие. // Наука, 1882, № 5.

Спространов 1898: Спространов, Евтим. Обичаи от Крушово. // СбНУ. Том ХV. София, 1898.

Спространов 1900: Спространов, Евтим. Приказки из челядния и обществения живот от Крушово. // СбНУ. Том ХVІ-ХVІІ. София, 1900.

Стоин 1976: Стоин, Елена. Музикалният фолклор на Добруджа. // Фолклорът и народните традиции в съвременната национална култура. София, 1976.

Стоин 1977: Стоин, Елена. Музикалният фолклор в Кюстендилски окръг. // Фолклор и общество. София, 1977.

Страшимиров 1918а: Страшимиров, Антон. Българи, гърци, сърби. София, 1918.

Страшимиров 1918б: Страшимиров, Антон. В Южните земи. София, 1918.

Страшимиров 1918в: Страшимиров, Антон. Книга за българите. София, 1918.

Страшимиров 1923: Страшимиров, Антон. Нашият народ. София. 1923.

Телбиз 1937: Телбиз, Георги. Кършовските българи. // Нация и политика, 1937, № 3-5.

Телбизов 1963: Телбизов, Карол. Традиционен бит и култура на банатските българи. // СбНУ. Том LI. София, 1963.

Теодоров 1980: Теодоров, Евгени. Остатъци от прабългарския фолклор в Североизточна България. // Български фолклор, 1980, № 1.

Тодоров 1976: Тодоров, Делчо. Жанров състав, развитие и съвременно състояние на фолклора в Добруджа. // Фолклорът и народните традиции в съвременната национална култура. София, 1976.

Трайчев 1914: Трайчев, Георги. Книга за мияците (Историко-географски очерк). София, 1914.

Трайчев 1928: Трайчев, Георги. Духовните качества на македонските българи. София, 1928.

Фолклор 1979: Фолклор, език и народна съдба. София, 1979.

Хаджиниколов 1979: Хаджиниколов, Веселин. Теоретико-методологически проблеми на етнографската наука. Велико Търново, 1979

Хаджиниколов 1984: Хаджиниколов, Веселин. Етническото единство и регионалното разнообразие на българската народна култура. // Исторически преглед, 1984, № 1.

Холиолчев 1966: Холиолчев, Христо. Населението в Североизточна България. // БДА. Том 2. София, 1966

Цирбус 1884: Цирбус, Г. Южноунгарските българи (етнографическа скица). // ПСп, 1884, № 12.

Цонев 1904: Цонев, Беньо. Диалектни студии. // СбНУ. Том ХХ. София, 1904.

Цонев 1918: Цонев, Беньо. Произход, име и език на Моравците. София: Културно-просветна дружба "Морава", 1918.

Цонев 1937: Цонев, Беньо. Диалектни студии по Северозападна България. (Кратко известие за научното ми пътуване по северозападна България през летните ваканции 1903 г.). // История на българский език. Том 3. София, 1937.

Шалдев 1930а: Шалдев, Христо. Областта Боймия в Югозападна Македония. // Македонски преглед, 1930, № 1.

Шалдев 1930б: Шалдев, Христо. Народното пробуждане в Боймия. // Македонски преглед, 1930, № 4.

Шишманов 1893: Шишванов, Иван. Принос към българската народна етимология. // СбНУ. Том ІХ. София, 1893.

Яранов 1932: Яранов, Димитър. Антропометрични изучавания на населението в Разлог. // Македонски преглед, 1932, № 4.

Яранов 1932а: Яранов, Димитър. Преселническо движение на българи от Македония и Албания към източните български земи през ХV до ХІХ век. // Македонски преглед, 1932, № 2-3.

Яранов 1933: Яранов, Димитър. Въпросът за етническото потекло (етногенезиса) на българите от Западна България и Македония през последните 10 години. // Македонски преглед, 1933, № 1.

Яръмов 1978: Яръмов, Димитър. Залък за утре. София, 1978.

© Гатя Симеонова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.07.2015
Гатя Симеонова. Групи българско население и етнографски групи. Варна: LiterNet, 2015