|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ГРУПИ БЪЛГАРСКО НАСЕЛЕНИЕ И ЕТНОГРАФСКИ ГРУПИГатя Симеонова web | Групи българско население... В етнографската литература проучването на етнографските групи засега най-често се свежда до установяване на връзката между етноса като основна таксономична единица в йерархията на човешките общности и етнографската група като негово вътрешно подразделение (Бромлей 1976: 9-34). Теорията на етноса се оказа плодотворна не само защото тя показа структурната и функционална обвързаност на етнографската група с етноса и разкри едно от възможните отношения на субординация между тях. Универсалността на тази теория я прави приложима и към самостоятелен анализ на етнографската група именно поради факта, че тя (теорията) се базира на по-общото понятие "човешка общност". Извън етнографската проблематика към понятието "човешка общност" имат отношение социологията и социалната психология, лингвистиката, културологията и много други научни дисциплини. Позоваването на социогенезиса и общата теория на културата като на една възможно най-абстрактна позиция би било подходяща изходна точка, ако "човешката общност" (пък била тя и съвременна етногафска група) не просто се фиксира като такава, а се потърси обяснение както за генезиса й като феномен, така и за реалното му проявление. Още на генетично равнище принципите разграничаване, обособяване и противопоставяне (хора - не-хора) характеризират същността на човешките общности. Като вътрешно организационни принципи те се проявяват в хода на историческото развитие вече в обсега на опозицията хора-хора (Поршнев 1974; 1979). Тогава именно става съвсем очевидна ролята на културата като специфично човешки начин за разграничаване на общностите (Маркарян 1973: 132-138). По-широкият подход към проблема за етнографските групи представя значимостта му в нова светлина. По начало това единство чрез противопоставяне, това разграничаване като условие за контакт - т.е принципите на формиране и функциониране на човешките общности дават възможност по нов начин да се погледне на самия етнос. Как реално функционира той? По какъв начин се осъществява неговото единство? Дали общностите, фиксирани на субетнично равнище, днес са реликтна форма на проявление? Дали всяка общност, представена по признаци, близки или сходни с тия на етнографската група, е такава? В този смисъл проучването на етнографските групи може да добие неочаквано актуална насока. Изследванията върху етнографските групи в славянските страни показват, че проблемът не е съвсем нов, но че както на теоретично, така и на емпирично равнище той все още не се е превърнал в самостоятелен и осъзнат в цялата му научна и практическа значимост проблем. Присъства като общо формулиран и фрагментарно разработен. Подробният преглед върху славянските проучвания на етнографските групи не е предмет на това изследване. Тук някои от тях се цитират единствено като потвърждение за научен интерес и като доказателство на констатацията, че липсва единство по въпроса за същността на етнографската група. Това се проявява в терминологичната неуеднаквеност и в различието от показатели, чрез които различните автори характеризират групите (Бромлей 1976: 25-26; Грацианская 1975: 4-12, 168-174; Неделкович 1930: 237-265; 1934: 83-120; Stika 1966: 118-128; Kukier 1965: 293-303; Moszynski 1958: 3-5; Zawistowicz-Adamska 1964: 200; Olesiejnk 1965: 643-652; Bystron 1925: 95-146; Obrebski 1936: 177-195). Подобно състояние е характерно и за проучването на етнографските групи у нас (Алексиев 1914: 1-43; Вакарелски 1935: 58-100; 1942: 236-257; Василева 1974: 9-21; Димитров 1894: 7-144; Етнография 1980: 80-276; Захариев 1918: 86-89; 1935: 134; 1949: 51, 132-137; Иванов 1906: 2, 41-43; 1915: 11-66; 1925: 36-48; Капанци 1985: 5-8; Коев 1948: 47-119; Кънчов 1894: 469-535; 1900: 21-53; Мельов 1978: 83-94; Милетич 1902: 7-98; Славейков 1884: 106-124; Страшимиров 1918а: 52-53; 1918б: 155; 1923: 246; Хаджиниколов 1984: 3-19). Липсата на единомислие относно критериите за определяне на групите и за тяхната класификация произтича от теоретичната неизясненост на същността на явлението. Като излиза от общата теория на етноса, чрез критичен анализ на досегашното равнище на проученост на групите у нас, българската етнографска наука регистрира интересен подход за теоретично осмисляне на проблема (Генчев 1976а: 180-187; 1977: 261-265; 1978: 261-279; 1984: 59, 91-151). Некоментиран до този момент остава фактът, че създаването на теория за етнографската група като необходимо средство за проучване на същата може да бъде подпомогнато от самите извори. Когато внимателно се анализира как са представени групите, още на етапа на събирателската и описателната дейност се очертават контурите на теоретична постановка, не съвсем осъзната обаче и от самите автори. В интерпретацията на материала за групите население също се открива зародиш на теория. Това проучване не си поставя непосилната цел да представи теория за етнографската група. Неговата конкретна задача е да се вгледа внимателно в изворите и, като тръгне от възможно най-доброто познаване на емпиричната основа на проблема, да изкаже някои съображения относно съдържанието на понятието етнографска група. Кои са показателите, по които най-често авторите, правили описание на групите, ги характеризират? Обикновено това са име (название и самоназвание), местонахождение, уседналост или участие в миграционни процеси, численост, физически тип, психически особености, култура, мироглед. В някои случаи този набор от показатели е стеснен, но могат да се приведат примери, когато той (наборът от показатели за описване на групите) е допълнен. Страшимиров например в характеристиката на групите българско население включва участието им в политическия и в културния живот. Той прави също оценка на градските центрове, които са пазарни и културни средища на територията на групите. Споменава и бележити личности, излъчени от групата, като доказателство за възможностите й. Интересно е да се проследи как самите автори наричат това, което в етнографската литература засега се означава като етнографска група. Срещат се следните определения: колена (Веркович 1868: 5-6), родове (Веркович 1968: 5-6), колове (Кузов 1921: 87), купчини (Кънчов 1900: 45). По-известно и по-често срещано от тях е обобщаващото определение племе (Алексиев 1914: 4; Маринов 1890: 62-63; Спространов 1900: 300-301; Христов 1894: 311). Съществува практика да се пише за население, което носи старо племенно име или обитава област, известна като територията на племе, живяло по нашите земи (Кънчов 1900: 30, 34-37; Иванов 1906: 2, 407; 1915; 1925: 44). Понятието група се появява твърде рано. У Христо Попконстантинов и у Йордан Иванов то е употребено в смисъл на подразделение на покрайнина, което ще рече област (Попконстантинов 1899: 580; Иванов 1915; 1917: 13). В тоя случай територия и население се възприемат като синоними. По-чести са случаите, когато група се употребява за общност от хора. Обикновено това понятие е придружено от някакво определение. Диалектолозите пишат за говорна група (Младенов 1901: 471). В диалектоложката литература се среща също етнична група за означаване на българско население. У Страшимиров едни и същи групи са наречени традиционно обособени български групи, етнографични групи от народа ни, етнически групи, диалектни групи (Страшимиров 1918: 10, 27, 31, 32, 34). В нашата етнографска литература с теоретичен характер членението на населението се определя като локални групи от българската народност, етнографски групи, групи от етноса - носители на регионалното в културата, областни групи, регионални групи (Генчев 1976б: 199-206; 1976а: 134; 1977: 262-263; 1978: 270, 273, 276). Тая неуточненост на понятието е характерна за всички цитирани автори. Например Васил Кънчов пише за българи със стари племенни имена, за купчини и за групи (Кънчов 1900: 30, 34-35, 37). Страшимиров говори за групи, но в обсега на една от тях споменава "двете старинни колена - мияци и бърсяци" (Страшимиров 1918а: 52). Изложените дотук факти дават възможност да се предполага, че зад тая терминологична неуточненост и неуеднаквеност се крият различни явления, които днес се подвеждат под общата представа за етногафска група. При какви условия възникват предпоставки за обособяването на населението на групи? Определения като колена, родове и племена, както и обясненията, че в названията се чувстват отгласи от стар племенен дележ, навеждат на мисълта, че в този случай предпоставките се търсят в структурата на етноса от предшестващия негов стадий. Генетичните предпоставки за делението на населението на групи се проявяват в следните примери:
Религиозната принадлежност също е предпоставка за възникване на групи сред българското население. Имат се предвид следните случаи:
Участието в миграционни движения също е предпоставка за формиране на групи. Всяко раздвижване събира на определена територия старо и ново население. Дори ако няма съществени различия, продължителността на връзката с територията е достатъчен повод за деление. Материалите дават възможност да се проследят следните случаи:
Обективните говорни различия също са предпоставка за делението на българското население на групи. Дори и най-дребните несъответствия в говора служат като разграничителен белег. Нещо повече. Говорните различия са едни от най-трайните и едни от най-лесно доловимите. И обикновено са в основата на названията на групите. Те се пазят дори тогава, когато всички останали различителни белези отдавна са изчезнали или забравени. Тук се наблюдават следните различия, които имат сходен резултат, т.е. водят до обособяване на групи:
Особеностите на релефа също могат да бъдат предпоставка за формиране на групи българско население. Това се потвърждава на примера на Македония: "...областта представлява десетина котловини, заградени с венец от по-дребни планини, които на места правят невъзможно общението между котловините. Благодарение на това и до днес всяка от македонските котловини има нещо свое в диалекта, в носията, че дори и в тип и в психика" (Страшимиров 1918б: 51). Христо Шалдев потвърждава казаното от Страшимиров и по отношение на областта Боймия, и на обитаващите я българи, наречени боимци (Шалдев 1930: 49-82). Различията в терена са обективната основа и за противопоставяне на населението на планинци и полянци. Това се среща в следните случаи:
Предпоставките, които имат отношение към формирането на групи, могат да бъдат открити и в особеностите на поминъка. Такъв е случаят с мърваците. Георги Георгиев, като изследва железодобивната индустрия у нас, стига до заключението, че етимологията на названието се свързва с "мърва" - въглищен прах. Той смята, че в началото мърваците са се наричали само въглищари. От название за конкретна професия то разширява обсега си в близка професионална област. Мърваци започват да се наричат всички, които се занимават с железодобивна индустрия и занаятите, свързани с нея. Накрая се превръща в название за цялото население на областта с развита железодобивна индустрия (Георгиев 1946: 3-4; 1953: 9-10). Не на последно място са политическите предпоставки. Ролята им за обособяване на групи българско население може да се проследи по следните примери:
Към предпоставките, които имат отношение при членението на населението на групи, могат да бъдат отнесени знанията: исторически, етнографски, географски, антроположки и прочие, трупани с определени познавателни цели. Вече се каза, че засега в научната литература границите на етнографските групи се определят по границата на разпространение на даден културен елемент. Подобна изходна позиция, която се базира на определени знания, отнесени към дадено население, се очертава при групите на Страшимиров: мизийци, тракийци, шопи, македонци и рупци. Не се нуждае от особено доказателство фактът, че названия като мизийци, тракийци и македонци са производни от названия на съответните области - Мизия, Тракия и Македония, които от Възраждането насам са преоткрити от науката и въведени в широко обръщение - Страшимиров признава, че мизийците "не помнят архаичното име на своята област. А и друго общо название на тази българска група няма нито сред самата нея, нито у другите български етнически групи в отношението им спрямо нея. Названието мизийци е книжно, взето е от архаическата архива" (Страшимиров 1918а: 31-32). За книжния произход и за авторския характер на названието тракийци най-добре говори непоследователната му употреба от автора. Тракийци е изместено дори в авторските заглавия от самоназванието загарци и от още едно авторско название - полянци от Тракия (Страшимиров 1918а: 18, 33, 41; Страшимиров 1923: 121). Положението на рупците отчасти напомня това на мизийците. "Съществуването на особена етническа група българи под името рупци е било неизвестно и за най-преданите хора у нас" (Страшимиров 1918б: 46). За условния и произволен характер на названието от страна на обществеността говори фактът, че след Берлинския договор рупците, "които попаднаха отсам, минаха за тракийци, а по-голяма част от ония, които останаха в Турция, бидоха наречени македонци" (Страшимиров 1918б: 46). Названието македонци има същия географско-исторически характер. Според автора самото население е твърде нееднакво по диалект, носия, физически тип и психика, което той обяснява с орографски причини. Единствено при шопите е казано, че названието отговаря на самоназванието: "Етнографична група от народа ни, която сама себе си нарича шопи" (Страшимиров 1918б: 27). Същевременно много извори свидетелстват, че това население не се признава за шопи, а нарича така съседите си. Цитираното дотук за групите българско население, които обхващат цялата етническа територия и са представени под названията мизийци, тракийци, шопи, македонци и рупци у Страшимиров и добруджанци, тракийци, рупци, полянци, балканци, шопи и македонци у Вакарелски има за цел да обърне внимание, че става дума за по-особен тип групи, за групи, определени "отвън" по някои обективирани белези на културата и психиката. Зад тия названия не се крие съзнание за общност. Названието е авторско, дадено отвън и в повечето случаи не е възприето от населението, за което се отнася. Разбира се, в сравнение с времето на проучването им, днес някои от групите показват промяна във връзката название-самоназвание. При шопите например се проявява тенденция названието да се демонстрира, което идва от засиления интерес към тяхната традиционна култура и душевност. И така бяха поставени въпросите: по какви показатели се определят групите, как авторите възприемат и наричат делението на българското население на групи, кои са предпоставките за формиране на групи? Те от своя страна породиха въпроса дали при всички случаи на назовано (чрез название или самоназвание) население може да се говори за етнографска група? В качеството на евентуални отговори тук се предлагат няколко общи постановки. Изразът "групи от българската народност", употребен като синоним на етнографски групи, заслужава сериозен размисъл. Знанията ни са предопределени от съществуващите публикации, най-ранните от които са от втората половина на ХІХ век, т.е. от времето на формиращата се нация. Логична изглежда мисълта, че ранните публикации представят едно състояние, типично за стадия на народността. Обаче, ако това е вярно за групите, в които авторите виждат отгласи от някакъв племенен дележ (мияци, бърсяци, рупци), за групите, възникнали на верска основа (българите, приели исляма между ХVІ и ХVІІІ век) или за участниците в ранните миграции (арнаутското преселение от ХV век насам), то как да отнесем към групите на народността такива, които се формират на стадия на нацията (балканджиите, които през ХІХ век слизат в Североизточна България; загарците, които от 1828 година до началото на ХХ век заселват Бургаския залив; бежанците, които след 1918 година съставляват групи от македонци, добруджанци, тракийци и малазенци). Прието е, че на стадия на нацията се създават условия за консолидация и на тая основа се прави изводът, чу групите в българския етнос се заличават. Вярно е, че резките, очевидни различия между групите са изчезнали, но е вярно и това, че за окончателно изчезване на самите групи все още не може да се говори. Казаното дотук е повод за предположението, че членението в обсега на етноса е закономерност във функционирането му на всички негови етапи. Съществуването на групи е убедително. То не предизвиква спор. Спорен е въпросът дали те са от един тип и дали е редно всички да бъдат наричани етнографски. Очертават се два типа групи, обособени според гледната точка на възприемането им. Към първия могат да бъдат отнесени ония, при които е налице осъзнаване от самата група на белезите, характеризиращи групата, като разграничители спрямо съседните групи. Названието или самоназванието е също осъзнат и активно функциониращ белег на диференциацията. Това са групи, които се самоопределят и се разграничават "отвътре". Към втория тип могат да бъдат отнесени групите, описани от Страшимиров и Вакарелски. Обективна основа за разграничаване са обективираните факти на културата и психиката, които се виждат "отвън", от автора, но не се осъзнават от населението-носител. Названието също е авторско (мизийци, македонци, тракийци, добруджанци) или групово с разширен обсег (шопи, рупци), но зад него не стои самосъзнание за общност. Това са групи, определени чрез външна спрямо тях гледна точка, неосъзнати като такива от населението, което означават и следователно не-етнографски в истинския смисъл на думата. Може да се допусне, че е налице процес на формиране на нови, съвременни групи, които обемат старите, представени като техни подразделения (например бърсяци и мияци като подразделение на македонци). Подобен ход на мисълта е оправдан, тъй като този тип групи, определени "отвън", при подходящи условия променят гледната точка и превръщат авторското название в самоназвание. Един анализ, който иска да достигне до същността на етнографската група, би трябвало да престане да отъждествява група с област, не защото тя няма своето място върху етническата територия и присъщите й етнографски белези не могат да бъдат картографирани. Тя си остава група (макар и в много случаи с променено название) и когато се премести, и когато съзнателно или несъзнателно промени своята култура. Проблемът територия-група би трябвало да бъде изместен от проблема група-група, в основата на който е механизмът на отграничаването. В него трябва да се търси обяснение на факта, че в обсега на етноса има непрекъснато дискретно противопоставане между "ние" и "те", което вероятно е причина за вариантността и локалното разнообразие на културата.
ЛИТЕРАТУРА Алексиев 1914: Алексиев, Арсени. Етнографски бележки за поляните, мияците и бърсяците. // СбНУ. Том ХХХ. София, 1914. Бояджиева 1931: Бояджиева, Йорданка. Кюстендилските полчани и техният говор. // ИССФ, 1931, № 7. Бромлей 1976: Бромлей, Юлиан. Етнос и етнография. София, 1976. Вакарелски 1935: Вакарелски, Христо. Няколко културни и езикови граници в България. // Известия на Българското географско дружество (ИБГД), 1935, № 2. Вакарелски 1942: Вакарелски, Христо. Групи на българската народност от битово гледище. // ИБГД, 1942, № 10. Василева 1974: Василева, Маргарита. Демографски процеси в Добруджа от края на ХІV до 40-те години на ХХ век. // Добруджа. Етнографски, фолклорни и езикови проучвания. София, 1974. Веркович 1868: Веркович, Стефан. Описание быта болгар, населяющих Македонию. Москва, 1868. Генчев 1976а: Генчев, Стоян. Специфика и проблеми на регионалните етнографски проучвания. // Фолклорът и народната традиция в съвременната национална култура. София, 1976. Генчев 1976б: Генчев, Стоян. Болгарская народная и национальная культура (С начала Возрождения до Освобождения). // Problemy kultury ludowej i narodowej. Warszawa-Poznan, 1976. Генчев 1977: Генчев, Стоян. Проблемът за общоетничното и регионалното в духовната народна култура. // Известия на Българското историческо дружество (ИБИД), 1977, № 31. Генчев 1978: Генчев, Стоян. Етнографски аспекти на народната култура. // ИБИД, 1978, № 32. Генчев 1984: Генчев, Стоян. Народна култура и етнография. София, 1984. Георгиев 1905: Георгиев, Михаил. Арнаути и мърваци в село Брацигово. // ИССФ, 1905, № 1. Георгиев 1907: Георгиев, Георги. Еркечаните и техният говор. // ИССФ, 1907, № 2. Георгиев 1946: Георгиев, Георги. Втори принос към изучаването на железодобивната индустрия в Алиботуш и съседните й планини. Варна, 1946. Георгиев 1953: Геогриев, Георги. Железодобивната индустрия в Мървашко (Планината Алиботуш и съседните й планини). София, 1953. Грацианская 1975: Грацианская, Наталия. Этнографические группы Моравии. Москва, 1975. Димитров 1894: Димитров, Георги. Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение. Част 1. София, 1894. Етнография 1980: Етнография на България. Том 1. София, 1980. Захариев 1918: Захариев, Йордан. Кюстендилското краище. // СбНУ. Т. ХХХІІ. София, 1918. Захариев 1935: Захариев, Йордан. Каменица. // СбНУ. Т. XL (40). София. 1935. Захариев 1949: Захариев, Йордан. Пиянец. // СбНУ. Т. XLV (45). София, 1949. Иванов 1906: Иванов, Йордан. Северна Македония. София, 1906. Иванов 1915: Иванов, Йордан. Българите в Македония. София, 1915, с. 11-66. Иванов 1917: Иванов, Йордан. Населението в Югоизточна Македония (Серско, Драмско, Кавалско). София, 1917. Иванов 1925: Иванов, Йордан. Българо-албанската етнична граница. // Македонски преглед, г. І, 1925, № 4. Иречек 1974: Иречек, Константин. Пътувания по България. София, 1974. Капанци 1985: Капанци. София, 1985. Коев 1948: Коев, Иван. Облекло и жилище на старото българско население в Разградско. // Известия на Семинара по славянска филология (ИССФ), 1948, № 8-9. Кочев 1964: Кочев, Иван. Населението на Югоизточна България. // Български диалектен атлас (БДА). Том 1. Част 2. София, 1964. Кузов 1921: Кузов, Арсений. Костурският говор. Етнографични бележки върху костурчани. // ИССФ, 1921, № 4. Кънчов 1894: Кънчов, Васил. Пътуване по долината на Струма, Места и Брегалница. // СбНУ. Том Х. София, 1894. Кънчов 1900: Кънчов, Васил. Македония. Етнография и статистика. София, 1900. Маринов 1890: Маринов, Димитър. Политическите движения и въстания в Западна България. // СбНУ. Т. ІІ. София 1890 Маркарян 1973: Маркарян, Эдуард. О генезисе человеческой деятельности и культуры. Ереван. 1973. Мельов 1978: Мельов, Антон. Етнографски изменения в Пиринския край в резултат на Освободителната война. // Българска етнография, 1978, № 3-4. Милетич 1896: Милетич, Любомир. Седмиградските българи. // СбНУ. Том ХІІІ. София, 1896 Милетич 1897: Милетич, Любомир. Заселването на католишките българи в Седмиградско и Банат. // СбНУ. Том ХІV. София, 1897. Милетич 1900: Милетич, Любомир. Арнаутите в Силистренско и следи от носовки в техния език. // ПСп, 1900, № 61. Милетич 1902: Милетич, Любомир. Старото българско население в Североизточна България. София. 1902. Милетич 1903: Милетич, Любомир. Нашите павликяни. // СбНУ. Том ХІХ. София, 1903. Мирчев 1901: Мирчев, Димитър. Бележки по кукушко-воденския говор. // СбНУ. Том ХVІІІ. София, 1901. Младенов 1981: Младенов, Максим. Население и селища в Северозападна България. // БДА. Том 4. София, 1981. Младенов 1901: Младенов, Стефан. Към въпроса за езика и националната принадлежност на Ново село (Видинско). // СбНУ. Том ХVІІІ. София, 1901. Недељковић 1930: Недељковић, Д. Мавровска психичка група. // Гласник скопског научног друштва, 1930, № 7-8. Недељковић 1934: Недељковић, Д. Горнореканска етнопсихолошка група. // Гласник скопског научног друштва, 1934, № 13. Павлов 1931: Павлов, Тихомир. Българите в Моравско и Тимошко. София, 1931. Попконстантинов 1899: Попконстантинов, Христо. Из Родопите. // ПСп, 1899, № 58. Поршнев 1974: Поршнев, Борис. О начале человеческой истории. Москва, 1974. Поршнев 1979: Поршнев, Борис. Социальная психология и история. Москва, 1979. Примовски 1973: Примовски, Анастас. Бит и култура на родопските българи. // СбНУ. Том LIV (54). София, 1973. Славейков 1884: Славейков, Петко. Няколко думи за шопите. // Периодическо списание (ПСп), 1884, № 9 Спространов 1900: Спространов, Евтим. Приказки из челядния и обществения живот от Крушово. // СбНУ. Т. ХVІ-ХVІІ. 1900. Страшимиров 1918а: Страшимиров, Антон. Българи, гърци, сърби (Народоведска студия). София, 1918 Страшимиров 1918б: Страшимиров, Антон. Книга за българите. София, 1918. Страшимиров 1923: Страшимиров, Антон. Нашият народ. София. 1923. Телбиз 1937: Телбиз, Георги. Крашованските българи. // Нация и политика, 1937, № 3-5. Телбизов 1963: Телбизов, Карол. Традиционен бит и култура на банатските българи. // СбНУ. Том LI. 1963. Тодоров 1936: Тодоров, Цветан. Северозападните български говори. // СбНУ. Т. XL. София, 1936. Хаджиниколов 1984: Хаджиниколов, Веселин. Етническо единство и регионално разнообразие на българската народна култура. // Исторически преглед, 1984, № 1. Холиолчев 1966: Холиолчев, Христо. Населението в Североизточна България. // БДА. Том 2. Част 2. София, 1966. Христов 1894: Христов, Симеон. Пиротският говор и неговото население. // СбНУ. Том ХІ. София, 1894, 288-326. Шалдев 1930: Шалдев, Христо. Областта Боймия в Югозападна Македония. // Македонски преглед, 1930, № 1.
Bystroń 1925: Bystroń, St. Naswy I przeswiska polskich grup plemiennych i lokalnwch. // Prace I matetialw etnograficzne. Krakow, № 4, 1925, cz. 3. Kukier 1965: Kukier, R. Etnografické oblasti a etnické skupiny na polském územi. // Straznice. Bratislava, 1965. Obrębski 1936: Obrębski, J. Problem grup etnicznych w etnologii I jego socjologiczne ujencie. // Przegląd Socjologiczny, 1936, № 4. Olesiejnk 1965: Olesiejnk, F. Przyczynek do badania nad grupami etnograficznymi polnocnej czesci powiatu Radzynsiego w Lubelskiem. // Lud 1965, № 49. Moszyński 1958: Moszyński, K. Czlowiek. Wstęp do etnografii I etnologii powszechnej. Wroclaw-Krakόw-Warszawa, 1958. Stika 1966: Stika, J. K otazce etnografickich oblasti. // Zpravy oblasniho muzea jihovychodni Moravy v Gottwaldove, 1966, № 3. Zawistowicz-Adamska 1964: Zawistowicz-Adamska, Kazimera, La region dans la recherché etnographique. // La Polone au VII Congres International des Scienes Dntropologiques et Ethnologiques. Wroclaw-Krakόw-Warszawa, 1964.
© Гатя Симеонова |