ФОРМИТЕ НА ЛОКАЛНО СЪЖИТЕЛСТВО - ФАКТОР ЗА ОСЪЗНАВАНЕ НА ЯВЛЕНИЕТО "ЕТНОГРАФСКИ ГРУПИ"
(По материали от основните етнографски групи в Русенско)

Гатя Симеонова

web | Групи българско население...

Делението на етноса на етнографски групи, критериите за тяхната обособеност, етапите в изживяването на техните различия, както и съотношението между етнос и етнографска група на съвременния етап са важен проблем в етнографската теория, свързан с анализа на структурата и културните процеси на етноса. В проучване на Хр. Вакарелски, без да се дава определение за група, българските етнографски групи са локализирани по етническата територия и са характеризирани чрез особеностите на своята култура (Вакарелски 1942: 236-257).

Теорията на етнографската наука представя етнографската група като локално подразделение на етноса, което се характеризира със специфични особености на културата и езика (говора), но няма съзнание за обособеност (Бромлей 1973: 32, 121, 132, 142). Теренните проучвания обаче налагат корекции в теорията (поне що се отнася до българските условия), тъй като показват, че етнографските групи, които се различават по варианти на генетично-типологично единната етническа култура и по някои психически особености, имат съзнание за своята обособеност. Едва с отмирането на това съзнание може да се говори за изживяване и нивелиране на етнографските групи. Тук предмет на анализ ще бъдат взаимоотношенията между основните етнографски групи в Русенско - на старото местно население и на преселниците от Балкана, които в резултат на разселване в равнината се оказват в пространствена близост. Заселването на компактни маси балканджии води до усложняване на етнографския състав на населението в равнината и има големи последици за неговата култура (Иречек 1891: 509; Милетич 1902: 176-182; Холиолчев 1966: 18-21)¹.

Пространствените граници на изследваното явление, в което двете групи се оказват в контакт, менят няколкократно териториалния си обхват поради промени в административното деление на страната (Атлас: 1973: 7). Русенско в случая е район (окръг или област) с административен център Русе. Районът е благоприятен за изследване поради продължителното (почти двувековно) съжителство на анализираните етнографски групи (Симеонова 1978)².

Хронологичните граници на изследването се определят от наличния изворов материал и публикациите, като обхващат времето от края на ХІХ век до днес³. Самото явление (пространствена близост и културни взаимопрониквания) се датира по-рано.

Населението на Русенско е било обект на цялостни диалектоложки (Арх. на БДА; БДА 1966: 159; Милетич 1902: 224; Милетич 1905: 102; Цонев 1904: 96; Холиолчев 1966: 11-23) и частични етнографски проучвания, които са източник на знания за културната ситуация до 60-те години на ХХ век (Вакарелски 1942: 236-257; Велева 1963: 10-13,79-80)⁴. Настоящото проучване се базира на теренен материал⁵, събран през 1975-1976 година от селата Бръшлен, Кацелово, Николово, Ново село, Обретеник и Средна Кула (днес квартал на Русе), подбрани по признаците за етнографска принадлежност на населението и отдалеченост от Русе.

Целта на характеристиката е да представи взаимодействието на етнографските групи в исторически аспект и да фиксира съвременното състояние: етнографски състав на населението в изследваните села, контакти между етнографските групи, етапи на изживяване на различията и пътища на консолидация.

Още в края на ХІХ век при проучване на диалектите в Североизточна България за пръв път в науката се повдига въпросът за старо и ново население на равнината (Милетич 1905: 56). При синхронно проучване на населението в началото на ХХ век Милетич поставя в основата на делитбения критерий най-отличителните белези от културата на двете групи - говора (диалекта) и женския костюм (Милетич 1902: 23-24). По подобен начин, като тръгва от наблюдението, през 40-те години на ХХ век Вакарелски определя различието между етнографските групи въз основа на следните белези: дом, селище, празници (Вакарелски 1942: 236-237, 247, 250, 251-252). Различен подход, основан не единствено на данни от информаторите при синхронното им проучване, а усложнен диахронно чрез привличане на сведения от историческата демография, прилага Холиолчев при изграждане на делитбения критерий спрямо населението на равнината (Холиолчев 1966: 11).

Проблемът за наличието на старо и ново население не се коментира подробно от всички автори, които проучват жителите на равнината и тяхната култура, без това да изключва споменаване на известни различия (Велева 1963: 11, 79, 80). У различните автори делитбеният критерий за старо и ново население се гради на различни диференциращи елементи, тъй като самите етнографски групи се изменят и много от различителните белези отпадат. Хронологичният подход при делението на населението на старо и ново се базира на продължителността на връзката му с дадена територия: "В случая старо е онова население, което до втората половина на ХVІІ век се е намирало вече на сегашните си места, а ново - онова, което се е заселило в дадената област от началото на ХІХ век до наши дни" (Холиолчев 1966: 11).

Проблемът за генезиса на старото население от гледна точка на съставящите го компоненти е извън обсега на настоящото проучване. Що се отнася до принадлежността му към българския етнос, населението на равнината е също толкова старо, колкото и балканджийското, но по отношение на връзката му с разглежданата територия то е по-старо, формирано или по-рано оседнало тук. Старото местно население обикновено е представено като единно по състав и говор, с "обособени етнично-говорни разновидности - групите на капанците и гребенците" (Василева 1974:19).

За територията на разпространение и границите на старото местно население се правят изводи по сравнително късни данни - едва от края на ХІХ век. Те съдържат известна неяснота. В един случай има тенденция старото местно население, известно под името хърцои или ерлии, да се локализира в Североизточна България (Милетич 1905: 8; Милетич 1902: 27; Холиолчев 1966: 17-18). В друг случай цялото население на равнината (полянците) се отъждествява с хърцоите (Вакарелски 1942: 246). В разглеждания район данните от края на ХІХ век показват, че старо местно население има както в "самия град, така и по селата" (Милетич 1902: 175). Данните на Милетич за селища със старо, смесено и ново население днес са база за сравнение. Отклоненията от това първично фиксирано състояние показват все по-голямо смесване на етнографските групи, което е резултат на вътрешни миграции (Холиолчев 1966: 19-21).

Прииждането на ново население в равнината е закономерна последица от намаляване на старото местно население и заеманата от него територия (Арх. на БДА; Милетич 1902: 175-182; Холиолчев 1966: 22). Миграцията към разглеждания район включва население от почти всички области на страната, както и българи от Румъния (Резултати 1888: 12-15; Резултати 1893: 10-15; Общи резултати 1910: 28; Резултати 1920: 20; Изложение 1921: 1). Новото население е нееднородно по етнографски състав. Най-голямо значение обаче за характера на обединителните процеси между старо и придошло население имат балканджиите. Поради липсата на конкретни данни за броя на участниците в миграционните движения към равнината⁶ количественото съотношение между двете групи е представено приблизително. Преобладава, макар и в незначително количество, населението на равнината. Общите впечатления за Русенско са, че "тук половината от населението е ново, преселено от Балкана" (Милетич 1902: 175). При почти еднаква численост на двете групи количественият показател престава да бъде решаващ фактор в обединителните процеси. Много важно условие за тяхното протичане обаче е общността на територията, която с колонизирането на равнината става факт за старото местно население и за преселниците. От не по-малко значение е и начинът на заселване - в съседство или дифузно съжителство (Милетич 1902: 71, 175-182).

В разглеждания район се срещат следните форми на териториална общност: 1) села, чието население принадлежи към една от двете етнографски групи: Бръшлен, Кацелово, Средна Кула; 2) села със смесено население. Във втория тип селища основните принципи на заселване - съседство в две обособени махали (Обретеник) или съжителство в обща махала (Ново село, Николово) се повтарят в по-тесен мащаб. Сведенията от 60-те и 70-те години на ХХ век за етнографския състав на изследваните села, съпоставени с ония от края на ХІХ и началото на ХХ век, показват, че първоначалната тенденция да се избягва съжителството между старо и ново население е изживяна. Днес чистите в етнографско отношение села са рядкост. Преобладават ония със смесено население, което е предпоставка за напреднал обединителен процес (БДА 1966; Милетич 1902: 71, 175-182)⁷.

Различията на изследваните етнографски групи са разкрити чрез анализ на основните им структурни компоненти (култура, психика, самосъзнание). Обективните различия в културата на двете групи, използвани в научните разработки като делитбен критерий, лежат в основата на съзнанието на балканджии и хърцои за обособеност и отличие. Направен е опит за двустранен анализ на изследваното явление - разкрити са обективните различия и паралелно с това е подчертано субективното отношение на представителите на двете групи към тях.

Най-ярък белег за отличие са говорите, които имат някои морфологични и лексикални различия (БДА 1966:9)⁸. Старото местно население има съзнанието, че се изразява диалектно на "стар български език", за разлика от преселниците, които говорят "по-литературно" (БДА 1966: 69)⁹. Отклонения от литературния език могат да се проследят до днес у възрастното поколение на двете групи, като при старото местно население те са по-изявени. Говорът се оказва един от най-консервативните елементи в културата на етнографската група. В средата на 70-те години на ХХ век той служи за характеристика не на цялата група, а само на най-старите нейни представители.

Облеклото, особено женското, също е било и е запазило в известна степен функцията си на различителен белег. В най-ранните сведения за съжителството на двете групи като облекло на балканджийката е посочен сукманът (Милетич 1902: 24; Милетич 1905: 56), а на хърцойката - типичната за равнината двупрестилчена носия, която в разглеждания район се среща в две разновидности - карлянка и пещемал (Велева 1963: 10-13). По-късните проучвания показват, че балканджийката възприема носията на старото местно население, но не буквално. Това означава запазване на различителната функция на облеклото в някои елементи - цвят и разположение на орнамента, наличие или отсъствие на двурого забраждане и пр.¹⁰. Заимстването на двупрестилчената носия е станало до Първата световна война, след което тя е престанала да бъде ежедневно облекло и е заменена с "градски дрехи" (Велева 1963: 11)¹¹. Различие в обличането на възрастните жени от двете групи може да се проследи до днес в някои детайли и в общия силует на погражданеното облекло¹². Двете групи се различават също по разпространение и запазеност на традиционния женски костюм¹³. За все още живия интерес към автентичното традиционно облекло големи заслуги има художествената самодейност. В наше време като представително "традиционно" облекло на района се налага карлянката, която е по-живописна от пещемала. Това отпадане на още един диференциращ елемент (пещемала) илюстрира културния обединителен процес.

В миналото двете етнографски групи са се различавали и по тъкани - тъкачна техника, начин на орнаментиране, везбени бодове, стил на орнамента. Хърцойките тъчели "лито" и орнаментирали чрез "късане", а балканджийките - "четворно", "дамасчено". Днес "късането" като начин на орнаментиране отпада. Жените от двете групи тъкат "дамасчено", като взаимно си разменят модели¹⁴.

Функция на различителни белези за двете групи са изпълнявали домът, неговата уредба и хигиена. Сред хърцоите е утвърдено мнението, че балканджиите са по-добри в строителството и в миналото техните къщи са били по-хубави и по-подредени. Различията започват да изчезват през 30-те години на ХХ век. Със съвременното строителство отликите в дома окончателно отпадат¹⁵.

Старото местно население и преселниците се различават и по кухня (предпочитани продукти и начин на приготвяне). Хърцойската кухня е била богата на обредни ястия, някои от които са запазени до днес¹⁶.

Съзнанието за обособеност и отличие се гради и на известно несъответствие в традиционните празници. То може да се дължи на различната локализация на един и същ елемент от празничната система в празничния календар. Кадените вечери у балканджиите са били на Бъдни вечер, Сурваки и Йордановден, а у хърцоите - на Игнажден, Бъдни вечер и Сурваки. Днес каденето се практикува много рядко от възрастни хора. С разрушаването на традиционната празнична система то престава да бъде активен различителен белег. Несъответствие е имало и при ладуването. Балканджиите правели "ладванки" на Сурваки, а хърцоите - "О, Еньо! На Гергьовден"¹⁷. Календарят на хърцоите се отличава с по-голяма устойчивост. Те до днес празнуват Местни и Сирни заговезни, а балканджиите - само Сирни¹⁸.

Традиционните семейни празници също показват различия в някои елементи. Според обичаите, свързани с подрастването на детето, "хърцоите си крадат децата, като навършат определена възраст и нещо им подаряват, а балканжиите нямат такъв обичай"¹⁹. В сватбените обичаи хърцоите пазят много старинни елементи, като "вечерене на кръстник" в събота преди сватбата, "бесене" и "люлеене" на младоженеца, побащима и кръстника в понеделник след сватбата²⁰. В погребалните обичаи също има различия. "Ерлийците обикновено раздават дрехите на мъртвия на свои хора, а балканджиите - на чужди"²¹.

Поради по-ускореното разпадане на традиционната празнична система у балканджиите, сред хърцоите е утвърдено мнението, че "балканджиите нямат толкова празници, живеят саможиво, нямат традиции, обичаи"²². В научната литература още през 40-те години на ХХ век е отбелязано, че "празничният календар на балканджиите е богат на празници, но беден на обредна представителност, характерна за старото местно население" (Вакарелски 1942: 252).

Що се отнася до характера на взаиимоотношенията в семейството, у хърцоите патриархалността е била по-силно изявена и по-продължително запазена. Следите й до днес могат да се проследят в отношението към жената и децата²³.

Двете групи са различават по активност на участие в обществения живот, проявено в отношението към институциите църква, училище, читалище. В селата със смесено население с тяхното организиране се заемат балканджиите²⁴. Впечатленията на информаторите за културен напредък на селищата, илюстриран с наличието или отсъствието на споменатите институции и свидетелстващ според тях за обществено-културна активност на балканджиите и за пасивност на хърцоите, са твърде субективни. Данните от изследваните села показват, че през 60-те години на ХІХ век училища е имало в селата със старо местно население (Кацелово), в смесените (Липник, Гагаля, Ново село) и в чисто балканджийските села (Бръшлен)²⁵. В началото на ХХ век са основани читалища в смесеното село Гагаля (днес квартал на с. Николово), в хърцойското село Кацелово и в балканджийското село Бръшлен. В останалите изследвани села читалища са създадени през 30-те години на ХХ век²⁶.

На хърцоите в миналото се приписва не само пасивност спрямо културния живот, но и известна затвореност в рамките на семейството, неучастие в такива форми на общуване, каквито са например мъжките събирания в кръчмата²⁷. Поради своята по-особена историческа съдба (стопанска миграция, миграция към равнината) балканджиите много по-рано изживяват локалната затвореност, характерна за традиционното патриархално село, като демонстрират едно по-индивидуализирано поведение, което се проявява в контактите със селската общност. Днес различия в поведението на двете групи по отношение на тяхната локална активност не се наблюдават.

Двете групи се различават и по психически особености. Изобилието на данните тук се дължи на факта, че всяка конкретна ситуация поражда впечатления за едни или други психически качества и свойства, които изграждат у информаторите оценъчно отношение. Поради възможностите си за контакти предимно на стопанска основа културата на балканджиите се оказва по-възприемчива на външни (градски) влияния, което променя както ценностната ориентация, така и самочувствието на нейните носители. Това дава основание на хърцоите да твърдят, че особено в миналото балканджиите са се отнасяли към тях надменно, високомерно, пренебрежително.

Несъответствието в ценностната ориентация на двете групи води до неразбиране, а оттам и до субективно, при това подчертано отрицателно, третиране от страна на хърцоите на такива форми от поведението на балканджиите като например изживяване на патриархалността ("живеят затворено, саможиво"), разпадане на чувството за селищна общност, което нарушава културната хомогенност и обезценява някои традиционни норми ("не умеят и не искат да уважават хората, които са взели преднина, т.е. които са от тяхната среда, но са се издигнали"). Промяната в традиционните форми на гостоприемство при балканджиите, проявена в това кого канят и как посрещат, също е била изтълкувана от хърцоите като израз на "студенина", "горделивост" ("те не са така гостоприемни като нас") и "скръзкълък" ("сервират последователно, а не слагат на масата всичко")²⁸.

Балканджиите също не се изказват ласкаво за миналото на старото местно население. Те смятат хърцоите за ограничени хора и макар да признават пословичната им работливост, не ги уважават достатъчно, тъй като "не умеели да живеят"²⁹.

На фона на уеднаквените обективирани резултати на културата различията в психиката, и то в някои свои аспекти, изпъкват със своята устойчивост като фактор, който дори до наши дни (въпреки нарасналите възможности за контакти) намира проявление в отношенията на близост между балканджии и хърцои³⁰.

Обособеността на двете групи, проявена в самосъзнанието за общност и отличие, се изразява в думите за определяне и самоопределяне на етнографската принадлежност. Според изворите старото местно население се самоопределяло като стари, вехти, ерлии или ераньовци (от турската дума yerli - местен, коренен жител, староселец), хърцои (от румънската дума râţtoi). Преселниците влагали в думата "хърцой" негативно значение (БДА 1966; Милетич 1902: 23, 26; Вакарелски 1942: 246; Холиолчев 1966: 17; Речник на съвременния 1959: 11; Български 1963: 182, 979; Речник на редките 1974: 129, 551).

Самите преселници за себе си и за старото местно население били балканджии, балканци, планинци (Милетич 1902: 23). Когато е искало да изрази негативното си отношение към тях, старото население ги наричало "черни" (по цвета на мъжките дрехи) и "шопята" (Милетич 1902: 23)³¹. Запазването на думи за название и самоназвание се свързва с факта на реалната обособеност на двете групи и свидетелства за живо етнографско самосъзнание, а постепенното им отпадане днес - за заличаване на различията между двете групи. До наши дни самоназванията хърцой и балканджия са добре запазени и то предимно от възрастното поколение в еднородните села и в такова смесено село като Обретеник, където местни и преселници живеят в различни махали. От средното и особено от младото поколение тия думи се знаят, но те са нещо като културно наследство, което говори за активна историческа памет. В селата със смесено население жителите се определят като местни или по името на селото - новоселчани, николовчени (БДА 1966)³².

Обособеността се проявява и в поведението на групите една спрямо друга, което има конкретни форми. Една от тях е начинът на заселване. В края на ХІХ век, откогато са най-ранните сведения за съжителство на двете етнографски групи, селата с етнографски еднородно население преобладават. В селата със смесено (старо и ново) население в началото е било практикувано заселване в отделни махали. Тая вътрешна обособеност в рамките на селището съществува днес само в Обретеник³³.

Пространствената обособеност, проявена в начините на заселване, е от особено значение за степента на контактите, за техния характер и за резултата - обединителния процес. Там, където тя липсва (в смесените села с дифузно съжителстващо население), консолидацията е осъществена на равнище, при което не може да се говори за следи от етнографски различия. Картината в обособените селища и в обособените махали на смесените селища е по-различна и е обусловена от по-ограничените или исторически по-продължителни контакти (БДА 1966)³⁴. Така например в Обретеник до 1935 година са ставали две хора - балканджийско и хърцойство. Само на сбора и на Великден са правели общо хоро³⁵. В същото село балканджиите не са могли да ходят на хърцойска седянка и обратно³⁶. Младежките групи, които са възниквали на празник като групи за забава, също са били диференцирани по етнографска принадлежност. На Цветница в Обретеник е имало балканджийска и хърцойска група за кумичене³⁷.

Избягването на контактите се е проявявало най-вече в това, че двете групи "не са се засватвали". Хърцоите се смятали за по-богати, а балканджиите - за по-интелигентни. Затова в началото на съжителството им сватби между тях не са ставали. Първият "смесен" брак в Обретеник е от 30-те години на ХХ век. През 40-те години на същия век все още такива бракове не са били често явление³⁸. Още по-редки са били брачните съюзи между селата с чисто балканджийско и с чисто хърцойско население. При балканджиите, когато някой позастареел и не можел да си намери мома в селото, отивал за булка на Балкана³⁹.

Обособеността на групите, проявена в тяхното поведение, след Втората световна война губи своята икономическа основа, която дотогава е задържала както системата на народната култура, така и присъщите за нея обективирани резултати. Загубили своята икономическа и структурно-функционална основа, различията между двете групи избледняват и преминават във фонда на културното наследство. Процесът на консолидация става особено динамичен, а резултатът се проявява още през 50-те години на ХХ век. Най-ярък показател за изживяване на табуто в общуването е разчупването на груповата ендогамност и нейното окончателно преодоляване дори за селата с етнографски еднородно население (БДА 1966)⁴⁰.

Що се отнася до приятелските връзки между представителите на двете групи, те се пораждат твърде отдавна, обикновено на професионална основа, която и днес е една от платформите за приятелско общуване⁴¹.

В литературата е утвърдено мнението, че по-активната група, по изявена в културно и икономическо отношение, е тази на балканджиите. Те са представени като "асимилатори" на старото местно население, когато последното се намира в контакт с тях (Ангелова 1931: 120-121; Коев 1948: 49; Милетич 1902: 26; Холиолчев 1966: 19). Изключение прави само Милетич, който изтъква двупосочността на влиянието и то в ония елементи на културата, които поставя в основата на делитбения критерий (Милетич 1902: 26). Фактът, че Милетич не определя процеса на взаимодействие между групите като асимилация, а като взаимно влияние, е от особено значение за характеристиката на културните процеси. За настоящото проучване е важно да се установи на кой етап от съжителството на двете групи започва балканджийското влияние и дали то може да бъде определено като асимилация.

При проучване на културните взаимодействия се оказва, че в началния период на съжителство балканджиите усвояват женското двупрестилчено облекло (Велева 1963: 11)⁴², че изпитват езикови влияния от страна на старото местно население (Милетич 1902: 26)⁴³ - т.е. заимстват елементи от културата на хърцоите, което представя последните като по-активната, асимилиращата група. Всички сведения за влияние на балканджиите върху хърцоите са илюстрирани с елементи от градската култура - облекло, прическа, обзавеждане, поведение⁴⁴. Теренните материали показват, че примерите за балканджийско влияние обикновено са от селата със смесено население и се проявяват към 30-те години на ХХ век⁴⁵. Хърцоите всъщност не усвояват елементи от културата на балканджиите, а възприемат чрез тях онова, което последните, поради особеностите на своя поминък, по-рано и по-бързо са възприели от града (Годишен 1911: 30; Съкратени 1906: 41)⁴⁶.

Твърдението за езикова асимилация на хърцои от балканджии също не може да се възприеме без резерва. През 60-те години на ХХ век говорите са още живи, което показва, че хърцоите са езиково неасимилирани (Милетич 1902: 176)⁴⁷. Изживяването на различията в говорите е факт, който не може да се обясни само като резултат на преки езикови контакти. Езиковата асимилация в случая не е изключена, но тя не може да бъде единствено обяснение за отпадане на говорните различия (Холиолчев 1966: 19). Балканджийската "езикова асимилация" е една видимост, която дублира друг генерално управляван процес. Отпадането на говорните различия става под влияние на литературния език, в основата на който лежат балканските говори. Оттук идва впечатлението, че усвоявайки литературния език чрез официалните институции, хърцоите се поддават на "езикова асимилация". Преселниците се оказват по-близо до елементите, които изграждат националната култура. В такъв случай на определен етап съжителството с балканджиите спомага за по-бързото и достъпно усвояване на ценностите на националната култура, в чието формиране водеща роля има градът.

Характеристиката на основните етнографски групи в Русенско показва, че в началните етап на своето съприкосновение те се различават не само по някои елементи на културата и говора, но и по някои психически особености и по самосъзнание за етнографска принадлежност, на които именно се гради съзнанието им за обособеност и отличие, проявено в поведението на групите една спрямо друга. За преодоляване на първоначалната съзнателно поддържана изолация са съдействали и съдействат няколко фактора, чийто резултат се проявява преди всички в уеднаквяването на културата на двете групи. Особено значим и определящ е икономическият фактор. С навлизането на капиталистическите производствени отношения в селото е преодоляна неговата затвореност и чрез пазара на стоки и работна ръка се създават условия за контакти и взаимни влияния⁴⁸. След Втората световна война (при социализма) икономическата основа на тия контакти е още по-изявена (Попов 1976: 355).

Градът от своя страна като нивелиращ фактор действа както чрез селските институции, които функционират под неговото ръководство или по негово подражание, така и чрез преките контакти на селяни с града, които към 30-те години на ХХ век зачестяват⁴⁹. На територията на селището фактори за обединение са такива институции като църквата, училището, читалището⁵⁰.

Голямо значение за взаимопроникване на културата на двете етнографски групи и за изживяване на различията има начинът на заселване (благоприятен се оказва дифузният начин на заселване) и отпадането на ендогамността на махалата, селището, етнографската група.

Процесът на разпадане на системата на народната култура, който започва през Възраждането и има своите икономически, социални и културни причини, също действа като фактор за консолидацията на двете разглеждани етнографски групи, тъй като е свързан с отпадането на онези диференциращи елементи, на които се базира осъзнатото противопоставяне.

Резултатите от взаимодействието на двете етнографски групи, проследени за продължителен исторически период, сочат протичането на процеси, които по своя характер са еволюционни, а по тип - обединителни. Пространствената близост между двете групи води до частична взаимна адаптация, при което активна в началния период е групата на старото местно население, а след 30-те години на ХХ век - тая на преселниците. Взаимната адаптация обаче като етап в обединителните процеси не може да обясни насоката и характера в промените на културата.

Двете групи се оказват в контакт по време, когато градът започва да играе все по-голяма роля в културните процеси. Това е времето на формиране на етноса-нация, което значи интегриране, издигане на културата на народността на по-висока степен на уеднаквяване (Вакарелски 1976: 181-184; Генчев 1976: 199-207; Колева 1976: 207-218; Хаджиниколов 1976: 187-189). В случая става адаптиране на двете групи към градската и общонационалната култура. Във взаимоотношенията на балканджии и хърцои е налице обединителен културен процес на принципа на консолидацията (Бромлей 1973: 157), което предполага взаимопроникване на културата на две относително самостоятелни групи, различаващи се по варианти на генетично-типологично общи елементи.

Анализът показва, че при развитието на етноса в него протичат процеси, които не водят до промяна на етническото самосъзнание, а го издигат на по-високо равнище чрез отпадане на съзнанието за етнографска принадлежност. Илюстрация на консолидационния процес е отпадането на диференциращите елементи, именно отпадане, а не замяна на елементите от културата на една група с тия от другата⁵¹. Редът на отпадане на диференциращите елементи показва, че те изчезват най-напред от сферата на осезаемото (материалната и обективираната духовна култура) и се пазят отчасти в сферата на съзнанието и най-вече на психическите различия, в които се проявява подчертана инертност.

Анализът на състоянието на етнографските групи в Русенско, проследено в исторически аспект, показва как чрез един локален пример може да бъде представен процесът на консолидация, типичен за формирането на етноса-нация. Резултатът от консолидационния процес е отпадането на различията между етнографските групи. Самият процес, продължителен и прогресивен, обхваща всички етапи от формирането на нацията, за да достигне днес в почти завършената си фаза (Симеонова 1978б: 25-37)⁵².

БЕЛЕЖКИ

1. Относно изворите виж: Окръжен държавен архив - Русе (по-нататък ОДА-Русе), ф. 59, оп. І, а.е. 16. Архив на Български диалектен атлас (по-нататък Арх. на БДА). Архив на ЕИМ (по-нататък АЕИМ), № 819-ІІ, с. 1-21, 36-84. [обратно]

2. Районът е избран във връзка с изследване под формата на дисертационен труд, в който проблемът за етнографските групи е частен, но не маловажен. [обратно]

3. Под "днес" се разбира втората половина на 70-те години на ХХ век и по-точно 1975-1976 година, когато е събиран теренният материал за настоящото проучване. [обратно]

4. Извори за етнографските групи се откриват в Архив на Етнографски институт с музей (по-нататък АЕИМ), № 27, 97, 143-ІІ, 169-ІІ, 172-ІІ, 361-ІІ, 379-ІІ, 390-ІІ, 455-ІІ, 499-ІІ, 526-ІІ, 545-ІІ, 595-ІІ, 605-ІІ, 612-ІІ, 665-ІІ, 666-ІІ, 687-ІІ, 689-ІІ. Публикациите на представители на Окръжния музей в Русе по етнографските проблеми на района имат информативен характер, съобразен с изискванията на местния печат. [обратно]

5. АЕИМ № 819-ІІ, 58-84; 821-ІІ, 53, 55-56, 100-101, 106, 107, 128, 145, 167, 171; 822-ІІ, 47, 88, 98, 99-100, 101, 103, 113, 118, 120-121, 126; 823-ІІ, 19-20, 21, 22,; 825-ІІ, 25, 30-31,41, 42, 43, 51-53, 73; 826-ІІ, 2-3, 8. [обратно]

6. Общи резултати от преброяване на населението за 1881 г., таблица "Родно място". Резултатите са сравнително късни, от края на ХІХ в. Липсата на статистически данни от началото на ХІХ век, когато започва миграцията към равнината, е причина да се избягва количествената цифрова характеристика на явлението. Вж. също Арх. на БДА. [обратно]

7. Виж също изворите в Арх. на БДА и АЕИМ, 819-ІІ, 1-21, 58-84. [обратно]

8. Извори за говорите се откриват и в АЕИМ, № 819-ІІ, с. 62,65, 69, 77, 84. [обратно]

9. Примери за сравняване виж в АЕИМ, № 819-ІІ, с. 69. [обратно]

10. Извори за носията в АЕИМ, № 819-ІІ, с. 58, 59, 62, 69-70, 72,76, 77, 84; 825-ІІ, 51-53. [обратно]

11. Виж изворите в АЕИМ, № 819-ІІ, 57-84; 825-ІІ, 51-52. [обратно]

12. АЕИМ, № 819-ІІ, с. 59, 70. [обратно]

13. АЕИМ, № 819-ІІ, с. 69. [обратно]

14. АЕИМ, № 819-ІІ, с. 58, 61, 70, 76, 78, 82; 825-ІІ, с. 53. [обратно]

15. АЕИМ, № 819-ІІ, с. 60, 70, 76, 78; 825-ІІ, 31-73. [обратно]

16. АЕИМ, № 819-ІІ, с. 65, 68, 77-79; 822-ІІ, с. 98, 120-121. [обратно]

17. АЕИМ, № 820-ІІ, 29-31, 34; 821-ІІ, с. 53, 100-101. [обратно]

18. АЕИМ, № 819-ІІ, с. 78; 821-ІІ, с. 128; 822-ІІ, с. 47, 88, 99-100; 825-ІІ, с. 25, 41. [обратно]

19. АЕИМ, № 820-ІІ, с. 2, 7, 11-12, 15; 821-ІІ, 120-121; 822-ІІ, с. 118. [обратно]

20. АЕИМ, № 820-ІІ, с. 2, 5-7, 11-12, 15; 821-ІІ, 106-107, 12о-121, 145; 822-ІІ, с. 113, 118. [обратно]

21. АЕИМ, № 821-ІІ, с. 183. [обратно]

22. АЕИМ, № 819-ІІ, с. 68. [обратно]

23. АЕИМ, № 819-ІІ, с. 59, 66, 69, 78; 821-ІІ, с. 2. [обратно]

24. АЕИМ, № 819-ІІ, 58-59, 60, 78, 82, 84; 823-ІІ, с. 21. [обратно]

25. АЕИМ, № 819-ІІ, с. 89, 96, 103, 106, 111; 823-ІІ, 5-6, 21; 826-ІІ, 10-11. [обратно]

26. АЕИМ, № 819-ІІ, 89-90, 96-97, 104, 108, 111, 134-136; 823-ІІ, 6-7, 15-17; 826-ІІ, 11-12. [обратно]

27. АЕИМ, № 819-ІІ, с. 78; 821-ІІ, с. 2. [обратно]

28. АЕИМ, № 819-ІІ, 58-84; 821-ІІ, с. 2, 106-107; 825-ІІ, с. 30, 53, 73; 826-ІІ, с. 8. [обратно]

29. АЕИМ, № 821-ІІ, с. 2; 825-ІІ, с. 73. [обратно]

30. АЕИМ, № 819-ІІ, с. 64, 68, 75; 826-ІІ, с. 8. [обратно]

31. Виж също изворите в АЕИМ, № 826-ІІ, с. 8. [обратно]

32. Виж потвърждение в Арх. на БДА и АЕИМ, № 819-ІІ, с. 4, 6, 7, 10, 13, 15, 67-70, 75, 76, 77-79; 821-ІІ, 1-3; 822-ІІ, с. 4; 823-ІІ, с. 19; 826-ІІ, с. 3. [обратно]

33. АЕИМ, № 819-ІІ, 57-84. [обратно]

34. Арх. на БДА. АЕИМ, № 819-ІІ, 64-65, 67, 70, 75, 78-79. [обратно]

35. АЕИМ № 819-ІІ, с. 78. 825-ІІ, с. 43. [обратно]

36. АЕИМ, № 825-ІІ, с. 51. [обратно]

37. АЕИМ, № 825-ІІ, с. 43. [обратно]

38. АЕИМ, № 825-ІІ, с. 51. [обратно]

39. АЕИМ, № 819-ІІ, с. 62, 65, 79; 821-ІІ, 106-107. [обратно]

40. Арх. на БДА. АЕИМ, № 819-ІІ, с. 62, 64, 65, 76, 78-79, 82-84; 826-ІІ, с. 8. [обратно]

41. АЕИМ, № 819-ІІ, с.64, 67, 68, 75, 79. [обратно]

42. АЕИМ № 819-ІІ, 58-84. [обратно]

43. Арх. на БДА, № 218, 234, 235, 261, 850, 856, 861, 901, 903. [обратно]

44. АЕИМ, № 819-ІІ, 57-84. [обратно]

45. АЕИМ, № 819-ІІ, с. 78. [обратно]

46. АЕИМ, № 819-ІІ, с. 78. Балканджиите са представени като дюлгери и градинари, работещи в града и в чужбина. [обратно]

47. Изворите в Арх. на БДА потвърждават споменатите езикови процеси. [обратно]

48. За повече подробности виж отчетите на окръжните управители в публикуваните Изложения за състоянието на Русенски окръг от 1888 до 1931 г. [обратно]

49. АЕИМ, № 819-ІІ, с. 50, 69-70, 77-78; 821-ІІ, с. 11; 826-ІІ, с. 4, 6. [обратно]

50. АЕИМ, № 819-ІІ, 58-84, 89-90, 96-97, 104, 108, 111; 823-ІІ6-7; 825-ІІ, с. 42, 43, 107. [обратно]

51. АЕИМ, № 819-ІІ, 57-84. [обратно]

52. Статията е публикувана през 1978 г. под друго заглавие. [обратно]

ЛИТАРАТУРА

Ангелова 1931: Ангелова, М. Хърцоите в Разград и Разградско и техният говор. // Известия на семинара по славянска филология (ИССФ), кн. 7. София, 1931, с. 120-121.

Атлас 1973: Атлас на НРБ. София, 1973.

БДА 1966: Архив на Български диалектен атлас. Том 2. Североизточна България. Статии, коментари, показалци. София, 1966.

Български 1963: Български тълковен речник. София, 1963.

Бромлей 1973: Бромлей, Юлиан. Этнос и этнография. Москва, 1973.

Вакарелски 1942: Вакарелски, Христо. Групи на българската народност от битово гледище. // Известия на българското географско дружество (ИБГД), кн. Х. София, 1942, с. 236-257.

Вакарелски 1976: Вакарелски, Христо. Понятията "народна" и "национална" култура и практическото им приложение в славянската задружна социалистическа наука. // Problemy kultury ludowej i narodowej. Warszawa-Poznan, 1976, с. 181-184.

Василева 1974: Василева, Маргарита. Демографски процеси в Добруджа от края на ХІV век до 40-те години на ХХ век. // Добруджа. София, 1974.

Велева 1963: Велева, Мария. Двупрестилчената носия. София, 1963.

Генчев 1976: Генчев, Стоян. Болгарская народная и национальная культура (С начала Возрождения до Освобождения). // Problemy kultury ludowej i narodowej, Warszawa-Poznan, 1976, с. 199-207.

Годишен 1911: Годишен отчет за 1910 г. на Русенския окръжен лекар. Русе, 1911.

Изложение 1921: Изложение за състоянието на Русенски окръг през 1915-1921 година. Русе, 1921, с. 1.

Иречек 1891: Иречек, Константин. Етнографически променения в България от основаване на Княжеството. // СбНУ. Том V. София, 1891, с. 509.

Коев 1948: Коев, Иван. Облекло и жилище на старото население в Разградско. // ИССФ, кн. 8-9. София, 1948, с. 49.

Колева 1976: Колева, Татяна. Национальная и народная культура в Болгарии. Взаимоотношения с Освобождения до наших дней. // Problemy kultury ludowej i narodowej. Warszawa-Poznan, 1976, с. 207-218.

Милетич 1902: Милетич, Любомир. Старото българско население в Североизточна България. София, 1902, с. 176-182.

Милетич 1905: Милетич, Любомир. Източните български говори. // СбНУ. Том ХХІ. София, 1905, с. 102.

Общи 1881: Общи резултати от преброяване на населението за 1881 година.

Общи 1910: Общи резултати от преброяване на населението за 1910 година.

Попов 1976: Попов, Никола. Аграрните отношения при социализма. София, 1976.

Резултати 1888: Резултати от преброяване на населението за 1888 година..

Резултати 1893: Резултати от преброяване на населението за 1893 година.

Резултати 1920: Резултати от преброяване на населението за 1920 година.

Речник на съвременния 1959: Речник на съвременния български книжовен език. София, 1959.

Речник на редките 1974: Речник на редките, остарелите и диалектните думи в литературата ни от ХІХ и ХХ век. София, 1974.

Симеонова 1978а: Симеонова, Гатя. Съвременната битова култура на селското семейство и влиянието на големия град (Дисертация). София, 1978.

Симеонова 1978б: Симеонова, Гатя. Характеристика на основните етнографски групи в Русенско. // Българска етнография, 1978, кн. 2, с. 25-37.

Съкратени 1906: Съкратени протоколи на РТИК за редовните й сесии през 1904-1905 година. Русе, 1906.

Хаджиниколов 1976: Хаджиниколов, Веселин. Некоторые вопросы этнографического изучения народной и национальной культуры. // Problemy kultury ludowej i narodowej, Warszawa-Poznan, 1976, с. 187-189.

Холиолчев 1966: Холиолчев, Христо. Населението в Североизточна България. // БДА, част 2.2, 1966, с. 18-21.

Цонев 1904: Цонев, Беньо. Диалектни студии. // СбНУ. Том ХХ. София, 1904, с. 96.

АРХИВНИ МАТЕРИАЛИ

Архив на Етнографски институт с музей (АЕИМ)

Материали на Гатя Симеонова, събирани през 1975-1976 г. в Русенски окръг

№ 819-ІІ

№ 820-ІІ

№ 821-ІІ

№ 822-ІІ

№ 823-ІІ

№ 824-ІІ

№ 825-ІІ

№ 826-ІІ

Архив на Български диалектен атлас (Арх. на БДА)

Окръжен държавен архив - Русе (ОДА-Русе)

© Гатя Симеонова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.07.2015
Гатя Симеонова. Групи българско население и етнографски групи. Варна: LiterNet, 2015