ЕТНОГРАФСКИТЕ ГРУПИ И ТЯХНАТА ВРЪЗКА С ЕДИНСТВОТО И МНОГООБРАЗИЕТО НА ЕТНИЧЕСКАТА КУЛТУРА

Гатя Симеонова

web | Групи българско население...

Теорията на етнографията разглежда етническата култура като резултат от дейността на етноса. Логично е да се допусне, че на субетнично равнище зад всеки неин вариант (локален, социален и пр.) стои носител - колективен субект. В българската етнография този проблем е разработен в теоретичен план. За носител на конкретно-регионалното в културата, което се отъждествява с етнографската област, се приема етнографската група (Генчев 1976: 180-186; 1977: 263; 1978: 261-280).

В етнографската литература проблемите за многообразието и единството на културата се разработват в контекста на етническите процеси. Възприетото определение на консолидацията като етноеволюционен процес, протекъл при стадиални промени на етноса, оставя впечатление за еднократно, макар и продължително заглаждане на различията между субетничните групи чрез нивелиране на диалектните културно-битови отличия и чрез укрепване на вътрешноетническото съзнание (Бромлей 1983: 238). Локалните различия в културата, на които се гледа като на наследство от предшестващия стадий, се заличават, а няколкото родствени по култура етнически единици от типа на субетносите (или етнографските групи) се сливат в рамките на основното етническо подразделение (Бромлей 1983: 353).

Същевременно проучванията показват, че етническата култура на който и да било стадий от съществуването битува чрез своите разновидности. В това число и чрез локалните. Но ако наличието на явлението "локалност" по принцип е постоянно, то в конкретната си изява локалното не е едно и също през цялата етническа история. Що се отнася до субетничните образувания, българските примери доказват, че измененията, които настъпват в етнографските групи, все още не са на равнище, потвърждаващо пълното им и окончателно изживяване.

От всичко казано дотук излиза, че вътрешноетничното съзнание укрепва въпреки наличието на многообразие в културата и на етнографските групи, които го създават и носят. Целта на това изследване е да се опита да докаже, че не въпреки, а именно затова е възможна консолидация, защото има налично културно многообразие, непрекъснато актуализирано от носители на субетнично равнище. Въпросът в случая е не дали е осъществена консолидация (нещо, което не буди съмнение), а как се осъществява тя.

Тук се излиза от схващането, че вътрешноетничното деление на етноса на етнографски групи е онзи механизъм, чрез който се постига както обективираното многообразие на етническата култура, така и осъзнаването на нейното единство. Това налага да се уточни какво съдържание се влага в понятието "етнографска група" и да се докаже:

1. Чрез примери от хронологията на възникване и изживяване на българските етнографски групи, че на всеки свой стадий етносът реално функционира чрез вътрешното си членение на етнографски групи. Но ако вътрешногруповото деление е постоянен принцип на проявление на етноса, то съставът на конкретните етнографски групи е променлив;

2. Чрез знаците, проследени от синтактична, прагматична и семантична гледна точка, че многообразието на етническата култура е резултат от знакотворческата дейност на етнографските групи. Но знаците служат не единствено за разграничаване на групите една спрямо друга, а и за осъзнаване на единството на етноса и на неговата култура.

Авторите, които се занимават с теоретичните проблеми на етнографските групи, изграждат разсъжденията си върху противопоставянето група-етнос. Спорът, който ги дели, е по повод на това дали етнографската група, по подобие на етноса, има самосъзнание или не. В своята теория за етноса Юлиан Владимирович Бромлей разглежда етнографската група като подразделение на етнографската общност. Авторът смята, че за разлика от етническата, етнографската общност няма самосъзнание. Следователно и етнографската група няма самосъзнание, а е определена като вътрешно подразделение на етноса-народ, на което са присъщи отделни специфични елементи на културата (Бромлей 1973: 32-33; Бромлей 1983: 84-85). В българската етнографска наука се приема, че етнографската група има самосъзнание за своята обособеност, което е различно от етническото самосъзнание, но не е антагонистично спрямо него. Според Веселин Хаджиниколов, който в случая поставя акцента върху етническото самосъзнание, "етнографската група, макар да няма самостоятелно етническо самосъзнание, все пак разбира своята обособеност като част от общия етнос, а освен това притежава диалект и културно-битови особености" (Хаджиниколов 1979: 37). Становището за наличие на самосъзнание у етнографската група последователно се поддържа от Стоян Генчев (1977: 263; 1978: 271, 276).

Интересно е да се отбележи, че в досегашните теоретични разработки етнографските групи се изучават единствено по линия на отношението група-етнос. Всъщност това е едно от възможните, но не и единственото отношение, чрез което етнографската група може да бъде характеризирана. Това изследване също се придържа към схващането, че проблемът за етнографските групи наистина не може да се разглежда извън етноса. Той е средата, вътре в която функционират групи, а не група. Защото за явлението "етнографска група" може да се говори при наличието най-малко на две конкретни етнографски групи. С това наглед очевидно и неоспоримо в етнографската емпирика състояние трябва да се съобрази и теорията. По принцип противопоставянето група-етнос е неправилно. Опозицията, която съществува вътре в етноса, е група-група. Една етнографска група се противопоставя на друга и като поведение, и като самосъзнание. Етнографските групи се отграничават не спрямо етноса, а една спрямо друга. Нито генезисът на етнографските групи, нито характеристиката на всяка от тях могат да бъдат правилно разбрани, ако функционирането им не се проследи в контекста на отношението група-група. Това е важен проблем, на който етнографската наука все още не е отделила достатъчно внимание.

Другият проблем, който налага известно доуточняване, произтича от факта, че не винаги се прави разлика между явлението "етнографска група" и реалното проявление на етнографските групи в битието на етноса. Теорията създава модел, в който включва определени постоянни показатели, присъщи на явлението "етнографска група". Под влияние на теорията трайното като характеристика на модела започва да се мисли за трайно съществуване на конкретни етнографски групи, съизмеримо по времетраене с етноса. Етнографските групи обаче не са исторически устойчиви образувания. Те възникват и изчезват. На тяхно място се появяват други. Устойчив е само принципът на вътрешноетничното членение. В тази връзка би трябвало да се спомене, че е променлив не само съставът на конкретните етнографски групи. Променлив се оказва и подборът от знаци, с които произволно избрана етнографска група в хронологичните граници на своето съществуване се отграничава от друга такава група. Засега по аналогия с етноса се смята, че групата се характеризира чрез устойчиви факти на културата, които при това се мислят като постоянни нейни знаци. Примерите показват, че знаците се менят и в постоянното им актуализиране с цел да се поддържа съзнанието за обособеност, групите се спират не само на устойчиви факти на културата, но и на такива с преходен характер.

Çа да се проумее смисълът, който тук се влага в понятието "етнографска група", трябва да се направи още едно уточняване. То се налага поради липсата на научен коментар относно различните видове групирания на българското население. Не винаги се прави разлика между носител на културата на етнографската област и етнографска група. Всяка група е носител на някаква култура, която може да бъде характеризирана и чрез територията, но не всяко население на етнографска област има съзнанието, че е носител на присъща само на него култура. Групирането на населението по етнографски области се прави от учения. Това са класификационни групи, определени отвън, въз основа да обективни признаци на културата и психиката. Населението, което ги съставя, не се осъзнава като група. Названието на подобни класификационни групи най-често се извежда от географската име на съответната етнографска област. В началото то е авторско название (мизийци, тракийци, македонци, добруджанци). Под влияние на растящата образованост у населението на съответните географски области се появява съзнание за принадлежност към определена територия и самосъзнание, което се извежда от името на географската област (Симеонова 1987: 55-63; Страшимиров 1918: 78-79).

За етнографски групи може да се говори в случаите, когато самосъзнанието за общност и отличие се постига чрез сравняване (при непосредствения контакт на съседството) в едно компактно съседско или дифузно съжителство. За етнографски групи с название и самоназвание тракийци, добруджанци и прочие може да се говори едва тогава, когато населението на тези географски и етнографски области промени локализацията си и се окаже в съседство с население на други географски области. Самоопределянето и разграничаването при етнографските групи отразява гледната точка на самите групи, т.е. това е самоопределяне и разграничаване отвътре. Знаците на отграничаване са резултат на субективния избор на групите. Названието и самоназванието - също. Етнографските групи обаче са образувания, за които противопоставянето има не абсолютен, а относителен характер в обсега на етноса.

Наличието на етнографски групи най-често се обяснява като наследство от стадия на народността. За възникването им се допускат следните хипотези:

1. Етнографската група е резултат от трансформирането на преднародностно етническо образувание;

2. Етнографската група възниква следствие на културна изолация, породена на стопанска основа (Грацианская 1975: 4-12).

В българската етнографска литература Христо Вакарелски определя представените от него групи като "групи от българската народност" (Вакарелски 1942: 246-251). Допустимо е една част от фиксираните едва през втората половина на ХІХ век етнографски групи да е наследство от стадия на народността. В групи като мияци, бърсяци, рупци някои автори търсят "отглас от стар племенен дележ" (Кънчов 1900: 30-37; Иванов 1915: 1-11; Кочев 1964: 13). Без обстойни проучвания по историческа етнография това не може да се смята за сигурно. Има няколко исторически датирани примери, които правят обосновано отнасянето към стадия на народността на етнографски групи, възникнали при смяната на вероизповеданието (българите-мохамедани, българите-католици) и при участие в миграции върху етническата територия (арнаутите). Тях формиращата се нация наследява от предшестващия стадий. Самата нация в хода на формирането си също поражда групи, за които вече изразът "групи от българската народност" е необоснован. В резултат на миграции към равнината през целия ХІХ и началото на ХХ век в Североизточна България се формира групата на балканджиите. Почти по същото време загарците заселват Бургаския залив (Симеонова 1977: 25-36; Страшимиров 1918: 46).

Появата на нови етнографски групи през Възраждането, обособени на верска основа, е резултат от търсенето на форми за национално-освободителната ни борба. Най-ярък пример за това са униятите. През Възраждането възникват и част от общностите на българските евангелисти (конгрегационисти, методисти, баптисти). Процесът на членение на българското население на верска основа продължава и след Освобождението. Появата на петдесятници и адвентисти става вече в свободна България (Църкви 1975: 66-68).

Върху формирането на етнографски групи след Освобождението продължава да действа и фактора миграция, стимулиран от политическата ситуация. Резултат на преселнически движения към Стара България са всички групи, на които населението от вътрешността на страната дава названието бежанци. Това е население, което от началото на ХХ век до 30-те години, с кулминация от Балканската до края на Първата световна война, се настанява в земите, пазени от политическите граници на България. В многолюдния поток на бежанците е включено българско население от географските предели Добруджа, Тракия, Македония, Мала Азия, което при заселването си в съседство с местното българско население от вътрешността на страната образува етнографските групи добруджанци, тракийци (тракийчени, мажури, мажири), малазианци (малазенци), македонци.

Годините след Освобождението се характеризират още с разместване на население от самата Стара България към по-късно освободените области. Зародилата се вътрешна миграция е на икономическа основа. Един от примерите, които я илюстрират, е движението на българско население от Смолянско към източните Родопски предели, което започва още преди освобождаването на Родопската област през 1912 година и добива по-масов характер през 20-те години на ХХ век. На новото си местожителство участниците в това преселение са наречени от завареното там население франгажии (врангажии). Движението от Родопите към равнината протича в няколко етапа. Още преди Освобождението преселниците от родопските села, които осядат в селищата на границата между двете географски области (Родопите и Тракия), са наречени от завареното там население балканлии. През 30-те години на ХХ век същите селища са залети от втора вълна балканлии.

Приведените дотук примери са от периода преди средата на 40-те години на ХХ век (т.е. преди т.нар. социалистическа революция). Дали коренните социално-икономически преобразувания, които доведоха до многолюдни няколкоетапни миграции по посока към равнината и с предпочитан тип селище града, се отразиха върху завареното вътрешноетническо членение? Вследствие на процесите урбанизация и индустриализация в активния миграционен поток бяха въвлечени всички етнографски групи. И тракийци, и малазенци, и ерлии тръгват към града. Заселени там (най-често в нови и общи за мигрантите от периода след Втората световна война квартали), те се сливат в една обща маса. Това, което би могло да ги превърне в етнографска група, е отношението на коренното или на по-рано оседналото градско население към тях. Ето няколко примера за отграничаването на населението в ново и най-ново време именно на основата на различната му по време оседналост в дадено селище. В Джебел най-новите преселници са наречени от завареното в града население геблета. В Козлодуй на строителите на АЕЦ, които се заселват в селището преди десетина години, местното население казва приоданци (Архив на Етнографски институт с музей - АЕИМ, 990-ІІ). Следователно съвремието поставя пред изследователя не само въпроса какво става с наследените от предшестващия период етнографски групи, но и въпроса дали не възникват нови. Малкото примери от времето след Втората световна война още не означават, че нашето съвремие не ражда групи от типа на етнографските. Това, че те са породени от специфични за съвременността фактори и по продължителността на своето съществуване изглеждат временни нетрайни образувания, не противоречи на изказаното в началото предположение за променливия и непрекъснато обновяващ се състав на конкретните етнографски групи. Напротив, тия примери го потвърждават. В същото време те потвърждават и постоянството на принципа за вътрешноетническо членение (на етноса) на етнографски групи.

Независимо от времето на възникването си конкретните етнографски групи преминават през типологично сходни етапи на развитие в границите на своето съществуване от появата до изживяването си. Да се проследи животът на групите в границите възникване-изживяване, ще рече да се проследи взаимовръзката между поведението на групата спрямо друга такава, знаците за групова принадлежност и груповото самосъзнание. И групите от стадия на народността, и групите от Възраждането, и ония, които се появяват след Освобождението, и тия от най-ново време преминават през етапите:

1. Изолация чрез избягване на контактите;

2. Нарушаване на изолацията чрез единични примери за установяване на трайни контакти;

3. Цялостно отпадане на изолацията чрез установяването на неограничени контакти.

Независимо от факторите, които са породили възникването на групите, първоначалният етап на тяхното взаимоотношение се характеризира с изолация. Арнаути и мърваци, балканджии и хърцои, тракийци и малазианци, тракийци и ерлии, приоданци и местни (Георгиев 1905: 117-140; Симеонова 1977: 25-36; Холиолчев 1966:20-21). Израз на обособеността на групите и на техния стремеж към избягване на непосредственото общуване и най-вече към установяване на трайни връзки са заселванията в отделни селища или в отделни квартали (махали) на общото селище. На този етап най-убедително потвърждение на обособеността е груповата ендогамност.

Групите, които възникват около Първата световна война, все още пазят традиционната си народна култура. Те, както и групите, възникнали преди тях, подбират знаците за групова принадлежност и отличие (говор, облекло, дом, подредба, празници) от традиционния слой на културата. Тези знаци се характеризират с очевидност на различието. Те са видимата опора на самосъзнанието за групова принадлежност. На тези знаци се крепи или чрез тях се регулира и поведението на изолация.

Още на първия етап на междугруповото общуване характер на знаци имат обаче не само елементите на традиционната народна култура, но и такива факти от характеристиката на групата като географски произход, имуществено състояние, професионална ориентация, наличие или отсъствие на формални институции от типа на земляческите сдружения, различия в психиката, които са възникнали в резултат на различната съдба на групите. Тези знаци също поддържат съзнанието за обособеност и поведението на изолация, но те битуват някак на втори план.

Вторият етап в поведението на групите започва с нарушаването на груповата ендогамност. За негово начало се смята първият "смесен" брак. За смесените в етнографско отношение селища това събитие се датира към 30-те години на ХХ век, а нарушаването на груповата ендогамност за чистите в етнографско отношение села е доста късно явление, датирано от самите информатори "след Девети, след като стана ТКЗС". За групите, възникнали около Първата световна война и след нея, хронологичният интервал между двата етапа е много кратък, а в някои случаи етапите не са ясно очертани.

Нарушаването на груповата ендогамност през 30-те години съвпада с отпадането на някои елементи на традиционната народна култура (облекло, дом, подредба) от битовата практика. С това отпадат и някои от най-очевидните знаци за принадлежност към групата. Расте знаковостта на фактите от нетрадиционния слой на културата. Самосъзнанието за групова принадлежност се пази. И на този етап изглежда логична непосредствената връзка между знаци за групова принадлежност, самосъзнание и поведение на групите. Отпадат видимите знаци на различието, губи се обективната основа за разграничаване, нарушава се изолацията в поведението на групите една спрямо друга.

За трети етап в поведението на групите се смята етапът на масовото и повсеместно нарушаване на груповата ендогамност, както и на отпадането на всякакви ограничения по отношение на останалите форми на общуване. За значителна част от българските етнографски групи този етап хронологично се отнася към втората половина на ХХ век.

Изчезват ли групите на етапа на неограничените контакти? Логично е да се допусне, че съзнателно поддържаната изолация в поведението е била причина за съществуването на групите, а отпадането на тази изолация би довело до отмирането им. Прави впечатление, че въпреки наличието на неограничени контакти, които за част от посочените примери (балканджии и хърцои, тракийци и малазианци) и имат половинвековна давност, все още не може да се говори за окончателното изживяване на тези етнографски групи. Все още е живо самосъзнанието за груповост. Но на този етап се очертава ситуация, при която съзнанието за обособеност не е в непосредствена, пряка връзка с поведението на обособяване. Нещо повече, като че ли съзнанието за отличие/различие стимулира интереса към общуване с другата група. Същевременно и на този етап съзнанието за групова принадлежност намира своята обективна опора в знаците за отграничаване. Защото отпадането на традиционните още не значи отпадането на всякакви знаци.

Преди отмирането на конкретните етнографски групи се очертава ситуация, в която знаците на обособеността и груповото самосъзнание надживяват поведението на обособеност. Закономерно възниква въпросът щом съзнанието и знаците не служат за съхраняване, за опазване на групите чрез поведението им на изолация една спрямо друга, тогава какъв е смисълът на това съзнателно актуализирано разграничаване? Може би едно по-внимателно вглеждане в знаците за групова принадлежност и отличие би подсказало правилния отговор.

На всеки етап от междугруповото поведение отговаря различна комбинация от показатели за означаване на принадлежност и отличие. На всеки етап групите изнамират нови, подходящи за момента знаци. В началото в качеството на знаци се използват факти от традиционната народна култура. С отпадането на последната от битовата практика в качеството на знаци започват да се подбират факти от историята на групата, от тяхната психика.

Характер на знак за групите има не само някакво обективно културно различие (облекло, празници). Характер на знак има и различното отношение на групите към един и същ културен факт (например към литературния език). Във втория случай е налице един дискретен знак. С отмирането на традиционната народна култура се губи очевидността на традиционните знаци. Утвърждава се една по-дискретна знаковост.

Начинът на функциониране на знака като активен или пасивен заслужава специално внимание. Тук само ще бъде споменато, че знаците, които се базират на традиционната народна култура, с отпадането на последната от битовата практика престават да функционират активно. Те обаче не престават да съществуват в паметта и в определени ситуации (по време на празник) да се актуализират отново.

Всичко, казано дотук за знака (какво се избира за знак, степен на активност на последния, променливост на знаците и пр.) е много съществено. Но едва ли би могло да се стигне до истинската природа на знака, без да се отговори на въпроса как групите го избират.

Един от най-трайните знаци на отграничаването е говорът. Когато диалектологът твърди, че някакво българско население се отличава от друго по говора си, той се позовава на фонетиката, морфологията, синтаксиса и лексиката на всеки от тези говори поотделно. Когато групите сочат като знак на отграничаването говора, те се позовават на сравнението между двата говора, в които търсят сходство или различие. Основното доказателство и на двете страни е: "Те не говорят като нас!" За групите знак може да бъде някакво несъответствие във фонетиката или в лексиката, но знак може да бъде и степента на усвоеност на литературния език, чистотата на езика или произхода на чуждиците в него. Прави впечатление, че говорът се разбира доста широко, а знаците на отграничаване се черпят не само от говорната практика, но и от отношението към нея.

Създаването на знака чрез сравняване се потвърждава и на примера на облеклото, и на празниците, и на други елементи на културата. Сравняващата група обяснява себе си като се позовава на сравняваната група. Група А използва знаците на група Б, за да обясни своето различие спрямо нея. И обратно.

Дотук знаците за групова принадлежност и отличие бяха разгледани единствено в тяхното съчетание по различие (т.е. като антоними). Чрез този тип съчетание се постига противопоставянето на групите като поведение и осъзнаването на това противопоставяне. Но механизмът на сравняването, който се намира в основата на създаването на знаците, по принцип предполага някаква обща основа (нещо общо) между сравняваните страни. А това дава възможност знаците да бъдат съчетавани и по подобие, т.е. на тях да се погледне не само като на антоними, а и като на синоними (Поршнев 1974: 135). Което пък означава да се погледне на знаците не само като на разграничители, но и като на средство, което обединява по някакъв начин етнографските групи.

Ако на съчетанието по подобие се погледне от синтактична гледна точка, т.е. от гледна точка на отношението на един знак към друг знак (в случая се има предвид отношението на знаците на две сравняващи се етнографски групи), наистина ще проличи синонимният характер на знаците (Степанов 1979: 20-23). Това са случаите, при които "техните" знаци служат за обясняване на "нашите" особености. И обратно. Възникнали по пътя на сравнението, знаците-синоними показват, че сравняващата група трябва да познава сравнявана, а това вече поставя под въпрос абсолютизираната изолация в поведението на групите една спрямо друга дори и на етапа на първоначалния контакт. Щом знаците могат да се съчетават по линия на синонимността, те би трябвало да не препятстват общуването, а да улесняват диалога между групите.

Ако застанем на позицията на прагматиката и се опитаме да осмислим отношението носител/създател на знака - знак, отново се оказваме пред поставения вече въпрос. Защо групите пазят старите знаци и създават нови, когато това не обслужва пряко и единствено тяхното самосъхранение? Именно от прагматична гледна точка може да се оцени сложната функционална натовареност на знака. До този момент ние разглеждахме поведението на групите единствено от гледна точка на тяхното взаимно общуване, схващано като закономерна смяна на изолацията с неограничените контакти. Ако поведението се разглежда единствено в този план, функцията на знаците наистина е разграничителна спрямо другата група и обединителна спрямо собствената група. Но едва ли е редно поведението на етнографските групи да се сведе единствено да разграничаване с цел отбягване и не-общуване. Те са групи на даден етнос и в самото отношение група-група, в самото им противопоставяне трябва да се вижда не само разграничаването, но и постигането на цялото (етноса) чрез осъзнаване на съставящите го образувания на субетнично равнище. Ако така се погледне на поведението на групите, ролята на знаците се представя в нова светлина. Установихме, че на определен етап от взаимоотношенията на етнографските групи знаците не служат повече за поддържане на изолация на поведението. Групите обаче продължават да съхраняват старите знаци и да създават нови, което вече подсказва някакво по-широко предназначение на знака като такъв, надхвърлящо тясногруповата му функция. Прагматичната същност на знаците би могла да се разглежда не само в разграничителен, но и в обединителен план. Създавайки знаци, които в определено съчетание могат да се разглеждат и като синоними, групите на практика поддържат многообразието на етническата култура. Членението на етноса на етнографски групи се оказва своеобразен механизъм за самообогатяване, усложняване и вариативност на етническата култура - т.е. механизъм за постигане на многообразие в културата. Но в същото време вътрешноетничното членение на етнографски групи е и механизъм за постигане на единство. Да се твърди това, означава да се погледне на знаците за групова принадлежност и отличие в семантичен план - т.е. да се уточни тяхното отношение към смисъла, който е истинската същност на единството.

ЛИТЕРАТУРА

Бромлей 1973: Бромлей, Юлиан. Этнос и этнография. Москва, 1973, с. 32-33.

Бромлей 1983: Бромлей, Юлиан. Очерки теории этноса. Москва, 1983, с. 84-85, 238, 353.

Вакарелски 1942: Вакарелски, Христо. Групи на българската народност от битово гледище. // Известия на българското географско дружество. Том 10. София, 1942, с. 246-251.

Генчев 1976: Генчев, Стоян. Специфика и проблеми на регионалните етнографски проучвания. // Фолклорът и народните традиции в съвременната национална култура. София, 1976, с. 180-186.

Генчев 1977: Генчев, Стоян. Проблемът за общоетничното и регионалното в духовната народна култура. // Известия на Българското историческо дружество (ИБИД). Том ХХХІ. София, 1977, с. 263.

Генчев 1978: Генчев, Стоян. Етнографски аспекти на народната култура. // ИБИД. ХХХІІ. София, 1978, с. 261-280.

Георгиев 1905: Георгиев, Михаил. Арнаути и мърваци в Брацигово. // Известия на Семинара по Славянска филология (ИССФ), 1905, № 1, с. 117-140.

Грацианская 1975: Грацианская, Наталия. Этнографические группы Моравии. Москва, 1975, с. 4-12.

Иванов 1915: Иванов, Йордан. Българите в Македония. София, 1915, с. 1-11.

Кочев 1964: Кочев, Иван. Населението на Югоизточна България. // Български диалектен атлас (БДА). Том 1. Част 2. София, 1964, с. 13.

Кънчов 1900: Кънчов, Васил. Македония. Етнография и статистика. София, 1900, с. 30-37.

Поршнев 1974: Поршнев, Борис. О начале человеческой жизни. Москва, 1974, с. 135.

Симеонова 1978: Симеонова, Гатя. Характеристика на основните етнографски групи в Русенско. // Българска етнография, 1978, № 2, с. 25-36.

Симеонова 1987: Симеонова, Гатя. Групи българско население и етнографски групи. // Българска етнография, 1987, № 3, с. 55-63.

Степанов 1979: Степанов, Юрий. Семиотика. София, 1979, с. 20-23.

Страшимиров 1918: Страшимиров, Антон. Книга за българите. София, 1918, с. 78-79.

Хаджиниколов 1979: Хаджиниколов, Веселин. Теоретико-методологически проблеми на етнографската наука. Велико Търново, 1979, с. 37.

Холиолчев 1966: Холиолчев, Христо. Населението в Североизточна България. // БДА. Том 2. Част 2. София, 1966, с. 20.

Църкви 1975: Църкви и вероизповедания в НР България. София, 1975, с. 66-68.

АРХИВНИ МАТЕРИАЛИ

Архив на Етнографски институт с музей (АЕИМ), № 990-ІІ

Архивни материали на Гатя Симеонова от Родопската област по темата "Селища и демографска характеристика на населението".

© Гатя Симеонова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.07.2015
Гатя Симеонова. Групи българско население и етнографски групи. Варна: LiterNet, 2015