Еньо Стоянов

web

Теоретичното творчество на Волфганг Изер заема специфично място в българското литературоведско пространство. От една страна, неговите позиции и проекти влизат активно в дебатите, характеризиращи това пространство през последните десет-петнадесет години (не на последно място и заради проведената конференция с негово участие през 2000 г.), а от друга, този академичен интерес не е подкрепен с активно превеждане на ключовите монографии, излагащи тези позиции и проекти¹. Засилен интерес представлява не толкова ранната му естетика на читателския ответ (aesthetics of reader response - виж Изер 1978), колкото развилия се от нея проект за литературна антропология, най-детайлно разгърнат във "Фиктивното и въображаемото" (Изер 1993). Причините за това са много, но сякаш водещата е амбицията на Изер да даде адекватен отговор на засилващите се тенденции литературата да се маргинализира, да губи правото да претендира за необходимо място в културата, място, каквото е имала в полето на класическата образованост, разпадаща се днес. Това съзнание за заплаха присъства активно в България² (Георгиев 2006) и Изеровата "литературна антропология" явно резонира именно с него. Залозите на този проект са да се демонстрира, че литературата е активен и необходим градивен елемент във формирането на човека, че тя изпълнява антропологична функция, която не може да бъде подета и изпълнявана от нищо друго. Целта на настоящия текст е да подложи на анализ Изеровия отговор на тази криза в ситуирането на литературата в светлината на евристично използваните от него принципи на общата системна теория, разгърнати от Никлас Луман.

Във "Фиктивното и въображаемото" Изер заявява, че макар и литературата вече да не изпълнява ред от традиционните си функции ("от забавление до информация") (Изер 1993: х), антропологическата й функция остава незастрашена. Последната се осмисля като операция по въплъщаване на безкрайната неопределеност на човешкото съществуване, неговата склонност да търси форми за себепредставяне и същевременно да не се свежда до тези форми. Акцентът е поставен именно върху онова, което произвежда като ефект на промяна литературата у нейната аудитория, върху начина, по който литературният текст надхвърля собствените си граници. Отговорът на Изер относно съхранената функция на литературата е преподчертаване на характерa й на инвенция, не в смисъла на компрометирани романтически понятия за оригиналност и авторова спонтанност, а по-скоро като вътрешен модус на продуктивност. Нещо е изнамерено, създадено е чрез литературния текст, нещо недостъпно е намерило начин да се прояви чрез него.

Изер настоява на континуитета между антропологическите си идеи и по-ранните си изследвания върху опита, генериран у читателя при взаимодействието му с текста. В "Актът на четене" онова, което гарантира, че опитът с литературния текст е именно нов опит, несводим до вече наличните нагласи и ценностни предубеждения на читателския субект, е самата недетерминираност в тъканта на текста, разпознавана от читателя само на фона на (и в контраст с) детерминираностите на посочените нагласи и ценности. Разликата между детерминираност и недетерминираност като основен оперативен модус на литературата се съхранява и в антропологическия проект на Изер, макар и с модификации, под формата на триадата реално-фиктивно-въображаемо³.

Литературната антропология на Изер разчита на едно своеобразно и парадоксално удвояване. Литературата едновременно разкрива човека като способност непрекъснато да придобива нови форми на съществуване и същевременно е агентът, формиращ тази способност за форми. Едновременно пасивно разкриваща и активно формираща, литературата свидетелства за това, че човек не е някаква фиксирана веднъж завинаги форма на живот⁴, а е постоянно премоделиращ се и себеизграждащ се. "Човек" тук е самата предразположеност към изнамиране на нови форми за себе си, като при това всяка културно детерминирана форма е случайна и подлежаща на изменение. Ролята на литературата е да предлага, да изобретява такива форми, и същевременно да ги надхвърля, да преекспонира случайния им характер: "Като посредник, тя може само да покаже, че всяка детерминираност е илюзорна. Тя дори включва в себе си неавтентичността на всички човешки моделирания, които представя, тъй като само така може да придаде присъствие на протеевския характер на онова, което разкрива. Вероятно това е истината, чрез която литературата се противопоставя на съзнанието, че тя е илюзия и така се съпротивлява на отхвърлянето й като обикновена измама" (Изер 1993: хi). Илюзорна е не литературата, а даденото, актуалните, културно и социално детерминирани форми на човешко съществуване. Това преобръщане на позициите на действителност и изкуство е търсеният от литературната антропология ефект, тъй като с него литературата се оказва незаменима в работата си по демонстриране на механизма за конструиране и видоизменяне на онова, което в даден исторически контекст носи атрибутите на действително (детерминираността). Същевременно литературата сблъсква определените форми с нови, несъвместими с тях, но новите форми не натрапват себе си като достоверна алтернатива, а сами са подложени на разколебаване чрез връзката си със заварените. Те са "сякаш като" заварените, но същевременно са радикално нови и тъкмо придобиващи известна определеност само чрез аналогията си с познатото. Съответно старото и новото се полагат в отношение на обратимост - след като новоизведените форми се определят като отклонение от наличните с цел да заемат местата им, актуалните форми също може би са възникнали по сходен начин. Нещо повече, сякаш за Изер литературният текст отслабва всякаква допустима телелолгия и финалност в процеса на определяне на неопрепределеното. Целта на този оперативен модус на литературата е да демонстрира радикално случайния произход на всякаква определеност на човешкото битие.

Според Изер антропологическата работа на литературата се корени в корелирането на реално и въображаемо чрез актове на фикционализация. Триадата реално-фиктивно-въображаемо е предложена с цел да се подкопае категоричното взаимоизключване между реалност и фикция. "Литературният текст е смес от реалност и фикции и като такъв поражда взаимодействие между даденото и въобразеното" (Изер 1985: 204). Това твърдение сякаш отново подчертава, че литературният текст е сложна смес от елементи, които са дадени, и елементи, които парадоксално не са дадени, не са непосредствено достъпни, определеността на които тепърва предстои. Опозицията между реално и въображаемо тук отново е тази между детерминираност и радикална недетерминираност, разгърната обаче като отношение между актуалност и потенциалност⁵. Литературата произвежда контакт между даденото и потенциалността то да бъде друго, като по този начин разкрива случайността на условията, при които даденото се дава.

Предлаганата от Изер триада има подчертано диалектически характер. Реално и въображаемо, противопоставени по оста определеност-неопределеност, актуалност и потенциалност, са синтезирани и обединени чрез операциите на фиктивното, като при това въображаемото от потенциално става актуално, без да придобива статут на реалност, а реалното влиза в контакт със своята произволност, разкрива се като просто една възможност, която се е случило да се актуализира.

Реалното в терминологията на Изер е "емпиричният свят, който е "даденост" за литературния текст и по принцип осигурява множество референциални полета за текста. Те може да са мисловни системи, социални системи и представи за света, както и други текстове със своя собствена организация и интерпретация на реалността" (Изер 1985: 226, също и Изер 1993: 2-21). Това доста неопределено артикулиране на сферата на определеността добива специфично уточнение, което непосредствено придърпва Изеровия проект в силовото поле на системната теория - според Изер онова, което характеризира реалното е невъзможността то да се наблюдава "отвътре", без пресичане на неговите граници. Към решаващата роля, която Изер приписва на наблюдението и ненаблюдаемостта във връзка с реалното ще се върнем след малко. На този етап е достатъчно да се подчертае, че реалното е набор от хабитуални интерпретации (осмисляни като наблюдения) на съществуващото, които в пред-литературното си задействане не се (не могат да се) осъзнават като интерпретации⁶.

Именно фиктивното⁷ позволява реалното да бъде наблюдавано с цената на пресичане на неговите граници (Изер 1993: 2-21). Фиктивното е определено като целенасочена дейност, като серия интенционални актове, които превръщат литературния текст в трансгресиране на установени, "дадени" разграничения в посока на нещо, на корелат, чиято определеност тепърва се изгражда в самите актове, т.е. не е наличен предварително. Във фикционализиращите актове реалното е надхвърлено в посока на нещо, чиято определеност обаче остава зависима от съхранената връзка с реалното. С известна доза опростяване може да се каже, че фиктивното ни казва нещо, което става достъпно за осмисляне само ако го възприемем като нов претендент-аналог на реалното, само ако подчиним неговата неопределеност на логиката на познатата определеност. Формата се променя, но се съхранява нуждата от форма. Подобна операция сякаш цели разколебаването и видоизменянето на двата полюса на отношението едновременно.

Изер описва три типа фикционализиращи актове (Изер 1993: 4-21), като общото помежду им е "пресичането на граници", т.е. невъзможността границите на реалното да бъдат съхранени без модификация. Първият тип фикционализиране е актът на селекция. Елементи от реалното биват подбрани и втъкани в текста, но те са извадени от обичайните им взаимовръзки, изместени са от позициите и функциите, които изпълняват в системите на реалното. Транспонирани в литературният текст, елементите на системите на реалното, загубили обичайния си контекст, осезаемо напомнят за него и сигнализират разсейването на строгите му фиксираности. Така те едновременно нарушават границите, което са им поставени в системите на реалното, и същевременно чрез тази негативна и трансгресивна операция правят видими (създават условието за наблюдаемост на) самите тези граници⁸.

Вторият фикционализиращ акт е този на комбинацията. Тук на преден план излизат вътретекстови отношения на различни равнища на текстовата организация. Във връзка с този акт Изер разполага теоретичните си търсения в познати рамки, свързани най-вече с литературната семиотика⁹. Тук отново имаме прекосяване на граници - например семантичните ограничения на лексиката се отварят към новосформиращи се фигуративни значения, като движението от едното към другото отново се развива като постоянно колебание между фон и преден план. Селектираните в първия акт компоненти взаимно се контекстуализират и пораждат нови отношения помежду си, надхвърлящи зададеността им в реалното. Получава се своеобразно преплитане на старо, "дадено" и ново, неопределено. Новоустановените връзки отново отварят хоризонт, на който се открояват - те представляват нови фиксации именно спрямо останалите незадействани, неизбрани.

Последният, и сякаш най-важен акт, е този на саморазкриването. Фикционалният текст според Изер не крие статута си, не крие своето несъответствие, разминаване с реалното. В това се корени и разликата между литературата и други системи на задействане на фикция. Последните непрекъснато прикриват фикционалния произход на своите артикулации. Същевременно този акт, разкриващ как въображаемото придобива произволна и необходимо неавтентична форма, насочва вниманието обратно към реалното, което се оказва само една от провизионалните форми, активирали въображаемото.

Самото въображаемо¹⁰ в терминологията на Изер не подлежи на определяне, доколкото представлява чист инертен потенциал, разкриващ се по различен начин в зависимост от това какво го активира (Изер 1993: 2-21, 171-246). Потенциалността на въображаемото по необходимост предхожда всяко негово реализиране и съответно всяко съзнание за реалност има своя непризнат произход именно в него. Извън литературата, в ежедневието въображаемото се проявява във феномени като лудост и делириум - оттук и заплашителния му характер. Ролята на фикцията е да го въплъти в управляеми форми, форми, които не са напълно загубили контакт с реалното. Но ролята на литературата спрямо въображаемото явно не е само опитомяваща - в нея то разрушава самата увереност в реалното чрез разкриването си като нереализирана потенциална алтернатива.

Както беше споменато по-горе, представеният дотук модел на работа на литературата има своите епистемологически опори в общата системна теория. Изер рядко се позовава на нея експлицитно¹¹. Но в едно свое интервю от времето на изготвянето на "Фиктивното и въображаемото" Изер е категоричен: "Интересът ми към произведението на изкуството не е към онова, което то ни предлага за съзерцание или към смислите, които се предполага, че носи, колкото към онова, което то прави с нас <…> Целта ми <…> е да предложа рамка, която би позволила да се преценяват променящите се функции на литературата в разнообразни исторически контексти. Затова избрах общата системна теория за изходна точка при преценяването на подобна функция." (Изер 2000: 61). Изер не уточнява коя версия на общата системна теория има предвид, но посоченото вече обвързване на селекция и наблюдение в първия акт на фикционализация позволява да се насочим към социологическото разгръщане на системната теория, предложено от Никлас Луман, за когото всяко наблюдение е именно акт на селекция (Луман 2008). Нещо повече, влиянието на тезите на Луман в немския литературоведски контекст не може да бъде подценявано¹².

Според Луман социалните системи (включително изкуството), а също живите и психическите системи (всяка от които има своя специфика) са автопоетически, т.е. процедиращи чрез рекурсивно себеразвитие (Луман 2008: 102-118). Нещо повече, в своя непрекъснат автопоезис, те са оперативно затворени (Луман 2008: 66-101). Тезата за оперативната затвореност ще ни бъде от особена полза тук, поради което ще я проясним по-подробно. Опирайки се на изследванията върху логиката на формата на математика Джордж Спенсър-Браун, Луман твърди, че всяка форма, а оттук и всяка автопоетическа система, възниква с произвеждането на разлика в едно немаркирано (т.е. неопределено и несегментирано, дезорганизирано) пространство. Системата създава себе си в радикално произволен, външно немотивиран акт на себеразграничаване спрямо заобикалящата среда, която се конституира като среда на системата от самата система в акта на разграничение. Така споменатата разлика не e външна, определена от предварително зададена среда, а е вътрешна и съвпадаща със самата система. Тъкмо това означава и понятието "операционална затвореност" - системата е самата разлика между системата и специфично селектираната от системата, чрез разликата, заобикаляща я среда. Произвеждането на системата чрез разлика е тъкмо акт на селекция, организиращ и сегментиращ немаркираното пространство в компоненти, в материал за вътрешните на самата система операции. В самата система произволността на разликата, която чертае нейните граници и създава чрез тези граници съответстваща й среда (там, където преди е имало само чиста потенциалност), е маскирана като наблюдение (наблюдение от първи ред). То е знание, което само произвежда критерии на собствената си валидност, доколкото участва в онова, което наблюдава (Луман 2000: 142-166). Наблюдават се операциите на системата, но самото наблюдение е едно от тези операции, а по-точно онази операция, чрез която системата поддържа конституиращата я разлика с окoлната й среда. Наблюдава се средата, но всъщност се възпроизвежда системата като разлика между система и среда. Накратко, наблюдението от първи ред произвежда онова, което наблюдава. Има и наблюдение от втори ред - наблюдение на наблюдението. То разкрива онова, което остава скрито за наблюдението от първи ред (че наблюдението няма външна, а вътрешна, системна референция), но доколкото само е наблюдение, то също включено в наблюдаемото, конституира го изцяло. Този модус на парадоксално себеполагане работи по различен начин в биологическите, психическите и социалните системи. Докато биологическите системи възпроизвеждат живот, специфичното както за психическите, така и за социалните системи е, че те боравят със смисъл¹³, а разликата помежду им е, че психическите системи произвеждат смисъл чрез перцепция, докато социалните оперират с комуникации. Социалните системи са функционално диференцирани, но понятието за функция тук не е обвързано с антропологически акценти - функцията е сводима до специфичния начин на управляване на смисъла в различните системи с оглед на специфичния начин, по който е прокарана разликата между система и среда в съответната система.

Предложеното (несъмнено твърде сбито) разяснение на концептуалния апарат на Луман може да ни послужи за разпознаване на определени зони на напрежение в теоретичната конструкция от "Фиктивното и въображаемото". Начинът на представяне на елементите на литературно-антропологическата триада на Изер изисква тяхното взаимно предполагане и пресичане, така че всеки опит за стабилизиращо ги изолиране може да доведе до грешка. Поради това и би могло да бъде удачно да се очертае разграничение между реалност, която в рамките на проекта на Изер включва други социални системи, които удовлетворяват нужди¹⁴, и реално като елемент, опериращ в системата на литературата, неин иманентен продукт. Целта на прибягването до системно-теоретичната рамка в настоящия текст е именно да покаже необходимостта от подобно разграничение (което Изер не прави, тъй като, както ще видим, това заплашва да компрометира антропологическия му проект). При едно по-внимателно вглеждане напрежението между операционалното затваряне на Луман и прагматичното удовлетворяване на нужди в системата на реалното (според Изер) се разсейва, щом се проследи спецификата на взаимодействието на реалното с въображаемото посредством фиктивното. Според Изер в това взаимодействие реалното именно губи прагматичните си характеристики (Изер 1993: х-хх), с което и на практика фикционалното опериране на литературата става напълно съвместимо с непрагматичното разбиране на Луман за функционалност. Губейки обвързаността си със строгия детерминизъм на удовлетворяването на нужди и обслужването на цели, реалното е станало наистина произволно (напълно в духа на понятието за система на Луман). Съответно самата триада реално-фиктивно-въображаемо става съвсем пригодна за осмисляне под знака на понятията за оперативна затвореност и автопоезис. Можем дори да заявим, че границата, деляща реално от въображаемо, а именно оперативният модус на литературната система - фикционализиращите актове на селекция, комбинация и себеразкриване - е продукт на самата тази операция.

Предложената тук евристична реконструкция на теоретичния модел на Изер в термините на Лумановата системна теория позволява да се види именно един незабелязан парадокс: поддържането на разликата между реално и въображаемо в операциите на фиктивното (поддържане, което е необходимо с цел де се предотврати превръщането на литературата в поредния дискурс, претендиращ за директно и фиксирано знание за действителността) е подкрепена чрез критерии за валидност, подчинени на логиката на самото фиктивно. Парадоксалното тук е, че ако трябва да характеризираме операциите на фиктивното в термините на операционалната затвореност, то излиза, че реалното е недетерминирана заобикаляща среда, а детерминираната отсамна страна на системата се оказва въображаемото (макар и детерминациите му да са по презумпция негативни). Неслучайно модуса на функциониране на литературния текст спрямо реалността е описана от Изер именно като "вмъкване". Това "вмъкване" сякаш противоречи на принципното действие на фикционалната селекция, която, както вече посочихме, представлява по-скоро екстракция на елементи на системите на реалното от обичайния им контекст. Това противоречие обаче е само привидно - в реалността е вмъкната самата разлика между реално и въображаемо посредством операциите, които Изер нарича фикционализиращи актове. Незабавното следствие от произвеждането на такава разлика е трансформирането на реалността в "реално", в заобикаляща среда, в пасивен и дифузен резерв от материали, подлежащи на извличане с цел детерминиране на въображаемото. По същество фиктивното трансформира набор от елементи на системите на реалното в знаци, които осигуряват форма на инак инертното въображаемо: "фикционализиращият акт преобръща възпроизведената реалност в знак, като същевременно придава форма на въображаемото, която ни позволява да схванем към какво сочи знакът" (Изер 1993: 4). Превръщането на елементите на реалните системи в знаци се дължи на тяхната наблюдаемост. От просто безсмислени, но функционални съществуващи, те се превръщат в обозначения, които могат да се приложат за сегментиране на "протеевското" поле на въображаемото, да внесат порядък в аморфната му потенциалност. Те не са наблюдаеми "в себе си", извън операцията, която ги подбира и им внедрява определени функции, в случая функцията да обозначават. Другояче казано, чрез операциите на фиктивното, реалното е сведено просто до потенциалност от форми за детерминиране на въображаемото, то е самият процес на налагане на формата на реалното върху въображаемото. Самото въображаемо се оказва достъпно единствено под формата на реалното, а елементите на реалното са наблюдаеми именно като детерминации на въображаемото, а не като "даденост", с която литературата трябва да се съобразява. Съответно, не селекцията се оказва наблюдение, а тъкмо обратното - наблюдаемостта на елементите е произведена именно в процеса на произволна селекция, чиято оправданост тепърва предстои да се случи с наложената определеност на въображаемото.

Останалите два типа фикционализиращи актове са не по-малко проблематични. Що се отнася до комбинациите, то семантичните дестабилизации, които съпровождат този процес, зависят от граница, строго вътрешна на самия този процес. Изер настоява, че прекрачването на граници е в посока надхвърляне на денотацията. Очевидно е обаче, че полисемията и фигуративността не са семантични феномени, характеризиращи ексклузивно литературни текстове. По-скоро фикционализиращата операция изкуствено произвежда ригидна разлика между буквално и фигуративно, за да обслужи интересите на фигуративната страна в това отношение. Буквалното е стабилизирано и фиксирано именно с цел в надхвърлянето му да се установи новото значение. И тук фикционалното пресичане на границата става с успоредното произволно очертаване на тази граница.

Това важи и за акта на себеразкриване на фикцията. Въображаемият свят на литературните творби се оказва принуден едновременно да се оприличи и разграничи от света на реалното. Актът на себеразкриване всъщност може да се определи като своеобразен синтез на предходните две операции. Доколкото разкрива собствената си нереалност, тук въображаемото се позовава на реалното, за да гарантира отклонението си от него. Но доколкото то само е станало достъпно единствено под формата на реалното, като негово удвояване, то за литературния текст не остава друга опция, освен да представи реалното като подчинено на аналогичен механизъм.

Целта на тези операции е да демонстрират присъщата на реалното нищета, но това е нищета, която има своя произход в самите операции на литературата. Недетерминираността, в името на която Изер разгръща претенцията за антропологическа валидност на литературата, се оказва именно творение на самата литература - в процеса на разглобяването му, в свеждането му до дифузен набор от лишени от собствено място материали, недетрминирано тук става самото реално. Започнал с идеята да полемизира с ригидното противопоставяне между реалност и фикция, Изер се оказва затворен в едно не по-малко ригидно противопоставяне, в коeто единствено ролите са разменени. Ако реалното се оказва изцяло конструирано в и чрез литературата, то става съмнително доколко радикалната произволност на формите на смисъла в литературата не си остава собствено литературна, без антропологическа значимост, надхвърляща самата литература.

БЕЛЕЖКИ

1. Освен няколко статии, единствената книга на Изер, преведена на български - "Обхватът на интерпретацията (Изер 2004) - не се занимава (експлицитно) с литература. [обратно]

2. Разбира се, тезата на проф. Георгиев е именно, че няма никаква опасност и тревогата е безпочвена. [обратно]

3. Логиката на взаимодействието между текст и читател според "Актът на четене" е следната: преди сблъсъкa си с текста, читателят обитава един детерминиран свят - реалността, като в качеството на "реалност" е именно детерминираността; в текста определени компоненти на детерминирания свят се запазват (в терминологията на Изер това е "репертоарът" - общото между даденото в текста и наличния отпреди опит за действителността на читателя), но съредени с полета на недетерминираност, в неочаквани, недоопределени, нови отношения помежду си; това отваряне на познатия свят от определености към неопределеното предизвиква у читателя двуостра реакция - от една страна, привичната детерминирана действителност се поставя под въпрос, а от друга, неопределелностите и непоследователностите (с оглед на първоначалната представа за света) изискват тяхното компенсиране и "реализиране", т.е. заместване на недетерминираностите с нови детерминации, различни от първоначалните с цел формиране на нова представа за действителността (Изер 1978). Тази логика работи с цел да подсигури неизбежната модификация на опита на читателя под ръководството на литературния текст. Всъщност с нея Изер опитва да демонстрира, че читателят неизбежно се променя с четенето, че самото четене е процес на промяна, а не потвърждение и повторение на вече познатото и осмисленото. Разбира се, тя е валидна само при условие, че литературният текст действително задейства такава операция на разсейване на определеностите чрез неопределеност, на реалното чрез нещо, което не е достъпно в реалността. Оттук иде и последвалият интерес на Изер към фикционалността на литературата като медиатор между актуална реалност и нереалност. [обратно]

4. Тук Изер се позовава на Арнолд Гелен и неговото схващане, че човек е същество на недостига, че по природа e фундаментално незавършен. [обратно]

5. Онова, което носи чертите на "реалност", според Изер, по необходимост е нещо определено и така фиксирано в собствените си граници. Неопределеността, от своя страна, е непознаваем потенциал, който тепърва се "реализира", актуализира се чрез придобиването на определеност, чрез налагането на граници. [обратно]

6. Оттук и статутът им на "даденост" - пасивната увереност в онтологичната им валидност пречи на осъзнаването на активността по конституирането им. [обратно]

7. Изборът на "фиктивно" вместо по-привичното фикционално явно е употребено с цел да се покаже, че става дума не за същност или логически статут, а за нещо по-динамично и процесуално. [обратно]

8. Интересно е да се отбележи, че тази логика напомня тезите на Жорж Батай, за когото именно трансгресията единствено разкрива мястото на границите (Батай 1998). Това едва ли е случайно, доколкото във "Фиктивното и въображаемото" Изер активно използва наблюденията на Роже Кайоа, един от най-близките на Батай автори в Колежа по социология. [обратно]

9. Лотман е изрично посочен, но в примерите и коментарите на Изер са разпознаваеми и други тези, например Якобосоновата теория за семантичната функция на стиховата организация. Семиотичните възгледи на Лотман и на Пражкия структурализъм несъмнено работят и в осмислянето на предходния акт на селекция - за Лотман литературният текст влиза в смислопродуктивно отношение с извънтекстовите дискурсивни образувания на базата на признака включеност-невключеност: включеното добива семантичните си стойности именно на фона на онова, което е можело да бъде включено редом или вместо него; така актът на селекция придобива по необходимост измерението на избор и съпровождащото го впечатление на преднамереност (независимо дали разпознаваемата чрез текста интенция и нагласа към света може да припише на действителното пред-творческо намерение на автора, или не - виж Лотман 1970: 269-280). Изеровото концептуализиране тук е в пълен синхрон: "Ако трябва да разкрием интенция, най-добрият ни шанс се крие в... проявите на интенционалност, изразени чрез селекциите от извънтекстовите системи, откриваеми във фикционалния текст" (Изер 1985: 208). [обратно]

10. Изер предпочита тази словоупотреба спрямо по-привичното "въображение" по две причини. От една страна, "въображението" традиционно се осмисля в психологически план като способност, изпълняваща строго определени функции, докато Изер настоява на пълната неопределимост, която вменява на тази категория. От друга страна, той държи да подчертае, че фиктивното е интенционален акт, чийто ноематичен корелат е въображаемото. [обратно]

11. Разбира се, в "Обхватът на интерпретацията" на системната теория е отредено немалко място. Връзката на Изеровата литературна антропология със системната теория обаче често остава незабелязана. Макар причината за това да се корени и в известна икономичност на препратките от страна на самия Изер. Във "Фиктивното и въображаемото" е налице една-единствена препратка към Луман. [обратно]

12. То е подсилено и от факта, че Луман има цяло изследване, посветено на изкуството (Luhmann 1994). Но тъй като "Изкуството като социална система" е публикувано след "Фиктивното и въображаемото", то несъмнено само общите координати на системната теория във версията на Луман са играли роля във формирането на логиката на Изеровото изследване. От друга страна, радикално анти-хуманистичният и категорично анти-антропологичният характер на Лумановата системна теория по начало прави проблематично директното й приспособяване за антропологическите цели, които Изер си поставя. Несъмнено опитите за модификация, които съпровождат адаптирането на системната теория като евристичен инструмент за очертаване на антропологични функции, сами трябва да бъдат посочени и проверени с оглед на тяхната сполучливост. [обратно]

13. Понятието за смисъл на Луман е изведено до голяма степен от феноменологията на Хусерл (Луман 2008: 220-245). [обратно]

14. Тук Изер определено се отклонява от разбирането на Луман за функционалността на социалните системи. За последния социалните системи не са приспособления за удовлетворяване на антропологични нужди, а са всъщността си случайни по своя произход. Това сякаш внася напрежение в корелирането на проектите на Луман и Изер, макар че все пак може да се заяви, че за Изер всъщност само системата литература действително удовлетворява нужда (т.е. изпълнява сякаш прагматична функция) - нуждата да се разкрие произволността на "нуждите", с които оперират останалите социални системи. Нужно е да се разкрие липсата на (социо-културни) необходими нужди. Стремежът на Изер несъмнено е единствено в случая със системата реално-фиктивно-въображаемо да преобърне логиката на Луман, така че тази система вместо да крие своята произволност, да я разкрива, а редом с нея и произволността на останалите системи. Така тя поема коригираща функция спрямо останалите. Въпросът, разбира се, е доколко подобно преобръщане е успешно проведено в теоретичния конструкт на Изер. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Батай 1998: Батай, Жорж. Еротизмът. София, 1998.

Георгиев 2006: Георгиев, Никола. Тревожно литературознание. София, 2006.

Изер 1978: Iser, Wolfgang. The Act of Reading: A Theory of Aesthetic Response. Baltimore: John Hopkins Press, 1978

Изер 1985: Iser, Wolfgang. "Feigning in Fiction". // The Identity of the Literary Text. Toronto: Toronto University Press, 1985.

Изер 1993: Iser, Wolfgang. The Fictive and the Imaginary. Baltimore: Johns Hopkins University Press, 1993.

Изер 2000: Iser, Wolfgang. Interview (1984). // Iser, Stepping Forward. Kent: Crescent Moon, 2000.

Изер 2004: Изер, Волфганг. Обхватът на интерпретацията. София, 2004.

Лотман 1970: Лотман, Юрий. Структура художественного текста. Москва, 1970.

Луман 1994: Luhmann, Niklas. Die Kunst der Gesellschaft. Frankfurt: Suhrkamp, 1995.

Луман 2008: Луман, Никлас. Въведение в системната теория. София, 2008.

© Еньо Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.08.2010, № 8 (129)

Изследването е осъществено с финансовата подкрепа на проект № BG051PO001-3.3.04/61 на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси", съфинансирана от Европейския социален фонд на Европейския съюз.