ГОСПОДИНЪТ С КАЛИЯТА

Димитър Калчев

web

Този господин май нямаше място насред залата, насред гостите, насред Шопен. Най-елементарно погледнато - нямаше място за такива господа на точно това конкретно погребение, изчистено от хора без фамилия и без портрет, а този никаквец положително не беше с потекло, нито изпитото му и безформено лице беше рамкирано на една от двете безкрайни стени, между които като съсирена кръв пъплеха новодошлите, само за да блокират до невъобразимост и без друго пълната зала.

Вдовецът Прокопиев наблюдаваше от прилична височина множеството. Отвореният наполовина ковчег, подобно магнит, сбиращ около полюсите си метални стружки, кондензираше опечалената човешка маса край себе си, объркана от пропорциите на тясното помещение и садизма на роднините, които без съмнение нехаеха за мъченията на живите в траурния за тях ден. А този господин, който нямаше място насред залата, насред гостите, насред Шопен - мислеше си Прокопиев - сякаш се забавляваше да бъде там долу, където не му беше мястото, стискащ бяла калия в ръцете си, докато всички останали държаха точно по един карамфил, все в нюанси на червеното. Ето тази карфица разваляше празника на вдовеца. Душата му не можа да се отпусне и за секунда, въпреки пищната гледка от потни и нещастни хора, стискащи въпросните карамфили стоически, мълчаливи и дезориентирани в хаоса на клаустрофобичната архитектура на къщата, стара и по инквизиторски каменна.

Следеше мудното придвижване на натрапника от удобното си гнездо, което освен полезната за случая извисеност предлагаше охладен аперитив, пържен фъстък, гръдта на старогръцка богиня, чиито ненки в този черен ден се задоволяваха единствено с периферното зрение на вдовеца. Изчакваше. Щеше да се появи, такъв бе импровизираният план, в разгара на опорочаването, в момента, в който господинът положи калията сред вече образувалата се купчина карамфили върху гърдите на покойника. Но как да привлече вниманието на тази сган, как изобщо да се провре измежду телата на живите, за да достигне мъртвото, а с това и ръката, държаща фаталното бяло цвете, подобно остра кама за оскверняване на трупове, която само той можеше да обезвреди? Нему се полагаше тази чест, привилегията на оскърблението от жестове като този - сватбена калия, като че някой си играеше с равновесието на вселената!

- Елен - обърна се Прокопиев към дъщеря си, която имаше навика да линее в сянката на гърба му доброволно, - познаваш ли онзи господин в периферията на амвона? Господинът с калията.

- Но, татко, нищо не виждам.

- Разбира се. Може би ако се облегнеш на парапета до мен, би могла да видиш.

Елен обаче нехаеше за подадената й сламка и съвсем безмълвно запази статута си на планетарен спътник, чиято планета майка бе всъщност самият Юпитер, хвърлящ ялови мълнии по някакъв си господин с калия. Не одобряваше избора й на хабитат Прокопиев, а именно собствената му сянка, но поводът, който ги бе събрал на този балкон не предполагаше подобен род размишления, затова той остана верен на лайтмотива на погребението, старческото озлобление срещу езичеството. Дори се прекръсти по тоя повод. Елен бързо си изби Олимп от главата. Планинският връх омекоти върхари, награби пухестите си поли и от него остана само бял облак. Небесен облак, от който две черни фигури съзерцаваха земното.

- Е, налага се да сляза. Няма друг начин.

- Но ти не можеш да слезеш сред тях! Изпрати мен! Нека бъда богочовекът, татко.

- Ако имах син, може би. Това е мъжка работа. Как ще си проправиш път, как ще изтръгнеш цветето, как ще пребориш господина?

Не дочака възражението на дъщеря си и тозчас се насочи към мраморното стълбище, преградено откъм тълпата с траурна лента. Фина лента, която всеки би могъл да игнорира, ако не беше страхопочитанието пред гнева на слизащия сега Властелин на скръбта. То обаче стигаше дотук, защото в залата съвсем регламентирано и в реда на нещата цареше пълна анархия, така че всеки бе никой, а по-конкретно - всеки играеше една и съща роля, тази на опечален. В това отношение вдовецът Прокопиев с нищо не превъзхождаше останалите и, вече безнадеждно заседнал в сложната човешка молекула, осъзна, че дори да се изправи срещу господина с калията, с какво право можеше да му държи сметка? Ето защо запристъпва назад, ставайки омразен на всички около себе си, за да достигне до спасителната лента и да поеме отново по стъпалата към убежището.

С този си отчаян акт обаче той даде началото на една твърде мъчна тенденция, а именно на това атомизираната човешка маса да запъпли и по тази, до този момент стерилна веничка, която, за нещастие, се явяваше единствен подстъп до лагера на скръбните ангели. А Елен действително приличаше на такъв, смалила се до силует в сянката на гръцката богиня, чийто мраморен гръб достойно заместваше този на татко Прокопиев. Последният, от своя страна, се оказа неспособен да възпре експанзията и скоро парапетът на балкона преливаше от лакти и бюстове, а и китки, които крайно иновативно започнаха да замерят ковчега с карамфили и предизвикаха завистта на хората-метални-стружки около него. Така процесите донякъде се ускоряваха, но само привидно, понеже на освободилите се от карамфилите си им предстоеше мъчно придвижване обратно към залата, респективно към изхода, а и кой можеше със сигурност да каже, че с карамфила отпада и задължението да се отдаде почит пред мъртвия...

- Елен, хвани се за мен. Опасно е да останем на това място!

Но Елен мълчеше, нали вече си имаше нов покровител, статуята. Баща й започна да си пробива път към парапета, утешавайки се с примирителната мисъл да отвоюва мястото си на наблюдател, мястото, от което изобщо не би трябвало да се отказва. И тъй като се чувстваше в правото си да иска това, той си запробива път по най-варварския възможен начин, смесица от познатото вече старческо озлобление и нова форма на мизантропия, непозната дотогава на човечеството. Въпросното човечество, представлявано в случая от скромна орда черни субекти, съвсем естествено се позова на третия Нютонов принцип. Без думи, същинско табу за праведните оплаквачи, субектите съвсем физически изтласкаха вдовеца до заветния нему парапет, та чак попрекалиха, и преди да се усетят, насред амвона, малко преди една бяла калия да уважи ковчега, втори мъртвец очакваше опелото си. Като по чудо нямаше пострадали. На господина с калията не му остана нищо друго, освен да даде пример на останалите и да положи първото цвете върху новоумрелия.

© Димитър Калчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.01.2011, № 1 (134)