АНАТОМИЯ НА СЯНКАТА

Димитър Калчев

web

Малката Лора се присегна към прозореца и яростно разкъса завесите на хотелската стая, от която останаха парчета плат по корнизите, подобно обесени царе в прокъсаните си мантии. Материята беше златиста, с особени орнаменти и шита по поръчка. Лора сграбчи свалената завеса и сръчно покри мъртвото тяло, заело по-голямата половина от двойното легло.

* * *

Воайора беше мъж на средна възраст, имаше навика да си води бележки. Общуваше с гълъбите и с поляците. С последните - когато заработваше надница. Плащаха му в злоти. Злотите си заменяше за левове, а левовете - за пакети кафе и пластмасови чаши, полуготови супи и полиестерни чорапи. Димът от цигарата му никога не достигаше отсрещната сграда, за което Воайора изпитваше огромни съжаления. За сметка на това беше развил способността да интерпретира димните силуети по прозорците, да прави ракетки от хартия и да звъни на пожарната.

Десетки метри под треперещата му параноична китка, ръсеща пепел над минувачите, млада репортерка, най-сполучливо попадаща под епитета безцеремонна, извървя дистанцията от двайсетина метра, която делеше мним сигнал за самоубийство от „ъпдейтнатата” задача за деня, и с токовете си заизкачва стъпалата на хотел „Панорама”. Сянката й се разчупи по белия мрамор, а другата й сянка се спъна в едно от стъпалата и от оператора вече нямаше никаква полза. Репортерката беше бясна. От чантата си извади сребриста мида, отвори я и започна да набира нервно номера на редакцията. Фокусирайки обектив към устните й, Воайора извади писалка и надраска „Е. Батори”. Имаше досадния навик да дава имена на главните герои в любителските си репортажи. Обикновено документираше чифтосване на гълъби или някоя случайна пиянска ексцесия. Шанс като днешния не беше за изпускане.

Воайора рядко имаше късмет, но се случваше Фортуна да му удари едно рамо в моменти на отчаяние. Ето например деня, в който излезе от психиатричната клиника и му назначиха попечител. Беше въпрос на оцеляване да си намери жилище, едва ли не подслон, защото на изписаните пациенти обикновено им отстъпваха общежитие, но списъкът беше дълъг, мъжете как отчаяно искаха да забременеят или да се обесят. Всъщност съквартирантът му от клиниката почти се обеси, затова в крайна сметка успя да се уреди, но пък шанс едно на хиляда. Воайора си знаеше, че е карък и реши да не рискува. Все пак, трудно се живееше четири месеца със счупени шийни прешлени, а и тези ужасни жълти сламки... сякаш не беше достатъчен тормоз, че ти ги навираха в устата сутрин, обед и вечер по време на клиничния престой. Затова му хрумна да щурмува казината (разбира се, след като се отърва от попечителя), да си пробва кармата, тая кучка. Тя пък взе, че му народи една купчина банкноти. Взе половината, другата даде за едното голо попечителско одобрение на г-н Леонтиев, алчното копеле. С половината на половината нае апартамента, в който живееше и досега, с другата накупи мебели, брашно и машина за хляб. Правенето на хляб му беше нещо като хоби. „Човек с хоби е щастлив човек!”, възклицаваше надзирателката по време на сеансите за взаимопомощ, след които пациентите обсъждаха цвета на тапетите и правилния начин да се повръща.

След успеха от казиното нещата се затлачиха. Дойде понеделникът, в който Воайора си купи пакет жълти сламки, точно като онези омразните от клиниката. Носталгия, помисли си за момент, но беше по-скоро акт на отмъщение. С тях пиеше лимонада, но не от тази купешката, която и на вкус и на вид си беше чиста урина с мехурчета. Лъжичка сода бикарбонат, лъжичка оцет, лимонов сок по лично усмотрение и вода до върха на чашата. Ако не шупнеше, още лъжичка оцет. Същински рай за стомаха, особено на гладно. Съветите за правилно повръщане от раздумката с пациентите в клиниката бяха като написани от вътрешната страна на кутийката с NaHCO₃, защото никога не изневеряваха с постоянството си. Колкото до останалите спомени от това ужасно стерилно място, пълно с неугледно мръсни хора, бяха се кондензирали до прах, бял прах, реагиращ на киселини. След утихването на тоалетното казанче, оставаше само мирисът на лимони и близка Гърция; никога не беше стъпвал там.

Апартаментът на Воайора имаше югоизточно изложение, а също така и югозападно, изобщо можеше да се каже, че имаше П-образно изложение, като всякакви асоциации с Пентагона биха били ирелевантни и откровено П-огрешни. Съответно разполагаше с два балкона и с поне осем прозореца. Гледаше към главната улица с трамваите и фирмените табели, както и към двете пресечки, вливащи се в нея. Това му даваше прекрасната възможност сутрините си да прекарва на западната тераса с поглед към сива фирмена сграда, в която се помещаваха агенция за недвижими имоти и някаква кантора, а следобедите - на източната, фронтално втренчена в тризвездния хотел „Панорама”. Разбира се, всичко беше въпрос на слънце и сезони, и на гардероб. А Воайора разполагаше с по-богат гардероб и от този на норвежки посланик в ЮАР.

Обективът бавно насочи несъществуващата си зеница към очите на Репортерката. Първо лявото, после дясното - идеална симетрия, почти. От репортажа щяха да се получат уникални snapshots! Гневът, хармоничните женски черти, тялото на жена войн, мраморните колони на „Панорама”... черно-бяла Хера в подножието на Олимп. Воайора задраска „Батори” и вписа новото алтер его на героинята си. Някак повече й подхождаше да е мъжемразка, отколкото изтезателка на девици, не си я представяше и във вана с кръв. Пусна й едно димно „Маце!” от терасата, а то се разпръсна сред въздуха и гълъбите, пое на атоми към озоновия рай. „Ех, тея проклети фасове, животеца ми взеха!”, смъмри и глътна два аспирина за глава. Мигрената идваше като по часовник да си прибере хаповете, после като доволно коте се кротваше в ъгъла на левия мозъчен лоб, десният винаги скучаеше.

- Не съм спънат кон! Колко пъти да ти се извиня, за да спреш със заплахите!?

- Извинение!? Три етажа над нас се разлага човешко тяло, а ти ще ми се обясняваш, че не си бил спънат кон! А какъв си? Във всеки случай, не и оператор в моята телевизия, считано от днес!

- Телевизията не е твоя, госпожице. Друг ще реши съм или не съм оператор!

- И така да е, вече не ме интересува. Всеки момент ще изпратят нов екип. Репортажът е от изключително значение! Ти си заменяем. Точка.

В 07:11 на паркинга на хотел „Панорама” спирачки наби бял Ситроен Берлинго, издаде стон на умора и с лекота попадна под анестезията на завъртяно никелирано ключе. Грайферите на шофьора удариха асфалта, след което замаршируваха припряно към близкия асансьор под тежестта на две тела - това на Оператор #2, човек с хърбави рамене и още детско телосложение, и това на осемкилограмовата професионална камера, купена на старо от някаква заложна къща с табела на change бюро. Етажът беше нещо от рода на -2, с влажна и потискаща атмосфера, приличен на модерна гробница за автомобили. Светлината от дочакания асансьор се хвърли хищно върху оператора. Зад него се образува неправилен трапец от луминесцентно лъчение, разкъсан от хърбавата му сянка и лъщящ от влагата, като език на болно куче. Оператор #2 се подвоуми кой бутон да натисне. За момент му се прииска да цъкне направо тройката (хипотетично) - да си завре необезпокояван камерата в лицето на покойника, да я завърти два-три пъти из стаята и да си излезе тихо и спокойно, без нерви, без команди, без ексцесии. Само че онази усойница, помисли си той, онази... стисна зъби и забучи нокът в буквичката P. Докато се издигаше плавно нагоре, си представи напречния разрез на хотела, сети се за онези графики на разполовени цветя в учебника по биология от 9-ти клас: ендодермис, протодермис, епидермис... Усети, че левитира. Прииска му се автоматизираното тяло, в което в момента се намираше неговото собствено, никога да не премине в покой, да задържи кинетичната си енергия в един перпетуум мобиле, да му служи за издигащ се в небето бункер, неподвластен на гравитация и служебен дълг, на трудови договори. Когато металната врата се плъзна подмолно на излизане, грайферите му запрепускаха из фоайето на хотела, а един ритник се бе запечатал върху таблото с цифрите и буквите, земното притегляне все така клонеше към 9.80665 m/s², учените си изпращаха гръцки символи за празниците, времето надцака метеоролозите, see you later, elevator! и така нататък, и така нататък...

- Ето те и теб най-сетне! - Репортерката прекрати разговора си с някакъв младеж, пиколо от хотела, и с показалец направи жест на новодошлия оператор да я последва.

- Съжалявам, човече... - едвам му излезе от устата, кимайки на седналия на едно от стъпалата негов предшественик.

- Един съвет, пази си краката - отвърна последният.

- Първо камерата, после краката.

- Да, вярно. Късмет!

Воайора с разочарование напусна балкона, гмурна се в стомаха на огромната си квартира и напълни своя с първото подобие на храна, което успя да намери. След това заспа на канапето под плакат на ABBA и календар от 98-ма. Слънчев лъч се пречупи през хромираното стъкло и огря двайсет и осемте квадратчета на Февруари. Отсреща руска курортистка опъна хавлия на хотелския си балкон, излегна се като бебе кит албинос и замечтано потъна в дрямка.

Рецепцията беше празна. Това безкрайно много изнерви и без друго нервната репортерка и тя яростно заблъска по поставения за целта звънец. В този момент почувства адреналина, емпатията към всички агонизиращи онкоболни пациенти по света, помпащи въображаемо копче за морфин, което всъщност буди сестрата и тя винаги е кисела, цял ден и цяла нощ, не знаейки, че отдавна е минала на кофеин и денонощия. Когато младо момче с лъщяща, сресана коса изникна като привидение изпод плота на рецепцията, ръката на Репортерката секна насилствения си гилотиниращ ход и кротко се прибра в джоба на бяло ленено сако. Лисицата в дупката, кокошката заклана. Момчето се усмихна и издекламира някакво клише от рода на: „С какво мога да Ви помогна?”, последвано от лаконично обяснение, лик на Алеко Константинов и любезен ескорт до етажа на местопрестъплението. Щастливецът побърза да се върне на работното си място, за да врътне един телефон на букмейкъра си, беше му като роднина. Силно вярваше, че не би пропуснал погребението му за нищо на света.

- Защо няма криминалисти? - попита изненадано Оператор #2.

- О - сепна се Репортерката, - колко е странно да чуваш непознат глас зад гърба си! Наистина бих оценила, ако понижиш тембъра с една октава.

- Защо няма криминалисти? - повтори Оператор #2, този път шепнейки.

- Забрави! Ако исках да шепнеш, щях да ти го кажа направо. Явно, не разбираш от октави...

Пред вратата, подобно сфинкс, стоеше изправен възрастен мъж с поглед, впит безизразно в тапета на коридора. По обувките му се стичаха едри капки пот, които поради вглъбеността си мъжът явно не се беше сетил да избърше, и сега лицето му приличаше на грапав резен краставица, демонстриращ водното си съдържание пред комисия по хранителен контрол, или по-лошо, пред диетолог. Репортерката направи знак на протежето си да задържи асансьора (все едно подготвяше евентуално отстъпление), а самата тя с умерена крачка доближи застиналия господин, спря се точно срещу него, тяло срещу тяло, така че двамата образуваха някаква плашещо нечовешка симетрична сплав, като че единият вдишваше въздуха на другия и обратното. От гледна точка на проксемиката двете тела бяха ориентирани един спрямо друг под ъгъл 0° - „съревнование”. От гледна точка на Оператор #2 един алигатор препречваше с опашката си притока на реката, който една анаконда намираше за най-удобен. От гледна точка на дипломацията нещата имаха произход свише. В един неясен момент Оператор #2 осъзна това и спря да се тревожи, приглаждайки небрежно яката си. Миг по-късно изплю чаша кръв и заблъска с юмрук по таблото...

Асансьорът флегматично херметизира плюещия кръв, пое го като саркофаг по течението на Нил, към тунелите на някоя пирамида. Оператор #2 съвсем не се чувстваше умиращ, напротив. Почувства яд, заради онази затворена сцена, в която телата все още стояха неподвижни, гледаха се в очите или по-скоро се обезкостяваха с поглед, намираха си тумори върху бели луминесцентни четириъгълници (като онзи хищен трапец, с който го щракна рентгена на асансьора; подсказал ли му беше диагноза?). Опипа гръдния си кош. Парченце ребро напираше да излезе. Веднага му прилоша, представи си се потопен в огромен буркан с формалин: спаружен, оглеждан, фотографиран, с камера на рамо и подаващо се ребро. Не искаше да бъде показен глист в музей по криминалистика, но всъщност се чувстваше като газела, паднала случайна жертва на епична битка между хищници. Заслуша се: без последващи изстрели, без писъци, без повикване на асансьора. Когато вратата се отвори, фоайето зееше празно (рецепционистът направо си просеше уволнението). Докуца до звънеца и с малкото си останали сили заби един анатомичен чук право в десятката на металния охлюв, все едно очакваше да светне камбанка, да спечели плюшен динозавър.

- С какво мога да Ви помогна, господине? - обади се като по команда момчето със зализаната прическа. Имаше досадния навик да изниква от нищото.

- Едно-едно-две като за начало... - изстена последният.

- Не Ви разбирам, искате да набера 112!?

- Правилно сте ме разбрали - подразни се стенещият оператор, който едва сдържаше примесената с кръв слюнка в устата си.

- Че какво толкова се е случило?

- Не виждате ли че кървя!? - предаде се на челюстите си, но странно, от това не последва водопад от таени търпеливо телесни флуиди.

- Вижте, мисля, че един труп е достатъчен за днес. Какво ще кажете да седнете на онова кресло отсреща и да охладите страстите, става ли? - престорено авторитетно нареди младежът, а после състрадателно предложи коктейл блъди мери гратис.

Оператор #2 не вярваше на ушите си. С мъчителна крачка извървя разстоянието до посоченото му канапе и се свлече като гранит върху меката тапицерия. Едва сега осъзна, че през цялото време беше носил камерата на рамото си. От кръв нямаше и следа.

Телефонът се събуди от сомнията, в която беше изпаднал от седмица насам (‘0 new massages...’), проникна със звънливото си цвърчене из стаите и пусна снаряди в ушните миди на спящия. Воайора надигна глава и търпеливо изчака какофонията да спре. После бавно нахлузи джинси и се довлачи до „нещото”, за да го счупи, или, както внезапно се опомни, да му поговори на полски за не повече от петнайсетина минути, изпълнени с формалности и професионална етика, бутилки търпение из краката. Когато прозвуча последното „Do widzenia!” за деня, Воайора нямаше търпение да се завърне към балконските си занимания, но, разбира се, гълъбите не трябваше да се сърдят - след ден-два всичко ще утихне, пак ще сте ми интересни, сякаш им обещаваше техният хроникьор. Само че хотел „Панорама” все така вегетираше под слънцето, като руската курортистка, покрила с длан челото си, сякаш откак го бе оставил, времето се беше вкаменило.

Стори му се странно, докато преминаваше от стая в стая, че нямаше какво да подритва. Къде бяха изчезнали всичките досадни бутилки? Все едно някаква добра фея на хигиената беше тършувала из бърлогата. Представи си я пухкава и лека, цял един пърхащ оксиморон: белина и мухъл в епична битка за надмощие. Воайора приседна на ръба на масичката (стерилна, чак драскотините по нея биеха на очи), подпря лакът о хълбока си, забивайки брадичка в свитата си длан. Точно срещу него, на по-малко от метър, съчувствено го гледаше едно старо огледало. Спомни си за „Погнусата” и как все му се струваше, че великите писатели и философи пишат за хора като него: „На стената има бяла дупка - огледалото. То е клопка. Знам, че ще попадна в нея. Речено - сторено. Сивото нещо се появява в огледалото. Пристъпвам и се взирам, вече не мога да се отдръпна”. Само дето му беше малко криво, че в полезрението му не попадаха хора толкова скучни, колкото Антоан Рокантен, беше му адски симпатичен. Ако имаше повече рокантеновци, мислеше си, нямаше да му хрумне да кибичи вкъщи и да прави репортажи за хора, птици и прочие. Улиците щяха да си струват обхождането. Сега... сега градът беше карнавал. Ритна отразяващия овал, последният се удари в стената зад себе си и пак застана на мястото си, върху двете си дървени крачета. Воайора се сепна от отражението си. Никой нямаше право да го зяпа по такъв безскрупулен начин, за какъв се смяташе този нещастник?! Покри натрапника с най-близкото одеало, свивайки блендата на онази ужасна псевдо-реалност, която напираше да превземе „февруарския” му следобед с цялата си ужасяваща некорпоралност, изкривеност и почти съвършена симетричност. Замисли се над това „почти”, как човек го използваше, за да компенсира цели шейсет процента (ако не и повече) от реалноста, която се губеше в отразения образ. Часът минаваше 14:00, рижави облаци покриваха хоризонта, от бутилките нямаше и следа.

- Този го изгубих по-трудно.

- Изгубих Ви го аз, госпожице. Можете спокойно да ми благодарите, не обичам да скромнича.

Мъжът наруши статичността си и, за изненада на единствения си наблюдател, плавно и без грам притеснение извървя неголямото разстояние до най-близкия прозорец на хотелския коридор. Зад него вратата губеше очертанията си, контурите бяха някак размити в тапета. Зрителна измама? Каквото и да ставаше, Репортерката реши да не рискува сега, нямаше полза от рискове. Рано или късно стаята щеше да се открие пред очите й, четирите сключени една в друга стени, гледката. Мъжът не й предоставяше достъп, досети се тя, искаше да го последва.

Беше опрял гръб о стъклото, приличаше на съвършено различен човек. Или по-скоро не приличаше на човек, защото, вървейки към него, пред себе си тя виждаше просто един тъмен силует на фон от остра следобедна светлина. Етапът на съревнованието не беше приключил, знаеше тя, но все пак не повтори грешката си от преди и инстинктивно застана от дясната му страна, рамо до рамо, проксемично „съдружие”. Може би все пак този човек можеше да й стане симпатичен.

- Е, готова ли сте за стаята?

Воайора запали нервно цигара. Мразеше, когато обектът на наблюдение се скриеше в скучния бункер на плътната материя и стрелките на ръчния му часовник започваха да бавят ход, както сега, забравяйки кой борави с времето. Този път обаче траекторията на мъжа и жената, доскоро толкова осветени и детайлни, не се ограничаваше с непредсказуемост. Обективът на камерата се стрелна към един от десетките хотелски балкони, фокусирайки за загрявка врабчета и торбички, които летяха на ята. Знаеше колко проблемни са този тип стаи, същински орехови черупки. Предната вечер, малко след разочарованието от мнимия самоубиец, Воайора се беше пренесъл на източната тераса, на която се намираше и в момента. Не се и съмняваше, че обектите му ще търсят отговори в една конкретна стая. Това, което беше документирал, можеше да им го спести. Но пък, от друга страна, той самият не можеше да каже със сигурност какво беше заснел по време на тези няколко бавни минути, върху които светлина хвърляше повече въображението му, отколкото малката нощна лампа от вътрешността на хотелската стая.

В същия този момент на очакване, моментът, в който опитните хамстери влизаха в клетката за изследвания, нещо особено се случи и Воайора изпита ужасно раздразнение, последвано от страх. От хола му се носеше радиопредаване. Беше на български, което правеше явлението още по-малко вероятно, тъй като полската реч узурпираше и тази част от ежедневието му. Няколко секунди той се подвоуми кое събитие заслужаваше в по-голяма степен вниманието му. На стерилната масичка, заобиколено от гравирани Zosia, Olenka, Czeslawa и стотици естествени драскотини, лежеше хартиена бележка: „Чакам те в стая 309”.

Престъпвайки прага, Репортерката инстинктивно запуши носа си, досущ като състезателка по синхронно плуване, тъкмо преди да се потопи в дълбокото на собствените си страхове. Само че синхронът тук беше излишен и тя бързо остави човешките си реакции настрана, затваряйки вратата след себе си по команда на своя предводител.

- Както виждате, стаята е в състоянието, в което се е намирала и в часа на убийството. Никой не е влизал, нито е излизал от нея. Жената от румсървиза е оставила вътре само един писък, след него ни око, ни крак...

- Освен Вашият?

- Екипът ми не оставя следи. Задачата ни е да действаме като призраци, без отпечатъци и каквито и да е индикации за човешко присъствие. Разбирате ме, нали?

Репортерката замълча. Насочи се към леглото и покривалото, което скриваше предчувстваната ужасна гледка. Не искаше да избързва, затова попита за накъсаната завеса, печелеше време.

- С нея е покрито тялото, госпожице! Не виждате ли? Защо ми се струва, че мисловните Ви процеси са силно разстроени? Нали не се страхувате от един човешки труп?

- А не е ли човешко, господине? - опита се да прояви излишно остроумие. - И така да е, справям се.

- Добре тогава. Защото - мъжът доближи леглото и със задоволство издърпа импровизирания покров - изобщо си нямаме работа с човешки труп.

Репортерката изпищя. На леглото, сантиметри до треперещите й колена, лежеше безжизнен силует. Сянка, приела формата на труп.

Не го беше правил от години. Би казал дори, че от онези дни го делеше цяла ера - онова съществуване, в което присъстваха хора и клиники, и делника, който водеше сега, спокоен и личен, безкрайно личен. Разбира се, налагаше се да си набавя продоволствие и други необходими неща, но по-често това ставаше по телефона, както правеше момчето с орхидеите от Туин Пийкс. Кутиите от пица образуваха кули, накланяха се, падаха. Трохите събираше Феята на педантичността, макар да нямаше никакво обяснение за нея. Съществуваше ли тя изобщо? И сега, когато бръкна дълбоко в гардероба, където трябваше да има поне една слънчева шапка, Воайора знаеше, че му предстои излизане, различно от досегашните. Изпълни го едно натрапчивото jamais vécu¹, че е наблюдаван, следен, обект на нечий чужд сценарий. Но дали имаше изобщо нещо общо с контрола в клиниката, с някогашната му параноя от погледите на сестрите и техните хищни игли (излизаха от телата им като на отбраняващи се членестоноги).

Движеше се с бързината на пощальон, не поглеждаше и подминаваше, спъваше се без причина. Стори му се, че с впития си в обувките на минувачите поглед будеше повече подозрение, отколкото, ако ги гледаше право в очите, арогантно, грубо. И въпреки това не смееше да рискува. Всеки поглед криеше обратна връзка, знаеше той, излъчваше неодобрение или страх, някаква особена перверзия от съприкосновението на две индивидуални вселени, доколкото хуманистите изобщо имаха право да придават на човешкото съзнание подобни грандиозни измерения. В хотела влезе плахо и беззвучно, плъзна се зад един господин, който тъкмо минаваше през въртящата се врата. Дори не обмисли глупостта да попита на рецепцията за номера на стаята. Перфектно знаеше какво щеше да последва. Така или иначе служители не се забелязваха, затова Воайора, в този момент ненатрапчив гост на хотел „Панорама”, спокойно пое по обичайно избягваното от човешки крак стълбище.

Стаята намери учудващо бързо.

Отвътре идваха гласове: на мъж и на жена. Беше новост за него - частта, допълваща визуализацията. Знаеше лицата им, телата им, дори жестовете, с които обичаха да си служат. Странно как, с гласа си тези хора придобиваха цялостност. Дали те го искаха при тях? Или бе нечий чужд капан, иронична подигравка за иначе безвредното му хоби? Единственият отговор беше там вътре, където вероятно се намираха отговорите и на техните въпроси. Стая, в която всеки търсеше нещо. Когато влезе в нея, мъжът и жената, закрили с гърбовете си леглото, изглежда не го забелязаха. В тях действително настъпи някакво оживление, но източникът за него не изглежда да беше той. Пристъпи нерешително към тях и с изненада установи, че леглото зееше празно. Всичко, което очакваше, съзнателно или подсъзнателно, беше се превърнало в своя антипод. Планираната над него засада - в липса на внимание, кървавата гледка - в девствено бели чаршафи и силен мъжки одеколон, тревожността - в недоумение. Репортерката и странният мъж не свеждаха поглед от това, което допреди малко трябва да им се бе струвало необичайно, а сега направо плашещо. Но за Воайора двойното хотелско легло предизвика само подозрението, че някой е свършил мръсната работа по хигиенизацията, може би някоя фея. И тези хора, чиито мисли обладаваха парчето завеса и вакантното място, което се беше освободило в съседство, му се сториха ужасно нереални, част от нечия чужда реалност, достойна за документация, но не и за непосредствено плътско изживяване.

- Чудиш се защо не те забелязват?

Беше звънливо гласче, идващо от дъното на стаята, което лесно се впи като малка щипалка в черепа на Воайора.

- Мислех си, че няма да дойдеш. Какво те накара?

Гласчето принадлежеше на малко момиче. Стоеше на зелено кресло и гледаше втренчено, сякаш изучаваше играчка, която току-що бяха поставили на празничната витрина. Воайора мразеше това, да го изучават. Всичко беше тръгнало по странен наклон. Знаеше, че няма да завърши добре. Или, най-малкото, че няма да завърши според очакванията му.

- Ти ли написа бележката? - попита той.

- Изглежда най-логично, не мислиш ли? - смеейки се попита момичето. - Тези двамата нямат голям интерес към теб така или иначе.

- А ти имаш, така ли?

- Не бих казала. Но ти имаш интерес от мен, от това, което ще се опитам да ти обясня.

Мъжът и жената вече опипваха с длани матрака, споглеждаха се без думи. Репортерката не издържа и побягна към вратата. Скоро мъжът също я последва, напусна стаята за секунди, а после отново се върна, видимо разстроен, за да продължи с опипването, този път на останалите предмети в помещението. Надяваше се да открие нещо, което бе убягнало от лупите, детекторите и миниатюрните четчици за улики на екипа му. По челото му изби привичната за него пот, деперсонифицираща го до резен краставица.

- Защо не ме забелязват? - започна с въпросите си Воайора.

- Това ли е първото нещо, за което ще попиташ в стаята на местопрестъпление? За да бъдем по-конкретни, в стаята на убийство, на което беше свидетел.

- Това ме засяга най-пряко. Другото нещо, което ме интересува, е защо ме повика и коя по дяволите си ти?

- Разбира се. Личният интерес...

Момиченцето се приближи до него и подаде малката си ръка:

- Казвам се Лора и съм твоят убиец.

Воайора инстинктивно се отдръпна назад, очакваше да извади от джобчето на рокличката си миниатюрен скалпел или нещо още по-зловещо, с което да довърши изречението си.

- Не се изразих правилно - поправи се момичето. - Казвам се Лора и предната нощ убих твоята сянка. Така по-приемливо ли ти звучи?

- Със сигурност не и по-правдоподобно - отвърна той и плахо седна на ръба на леглото. Мъжът в стаята все така усърдно тършуваше наоколо и още по-усърдно не го забелязваше.

Момичето явно му даваше време за ментална пауза. Сега то рисуваше с червило част от лице по огледалото на пудриерата.

- Играеш си на нормално момиченце?

- Не. Просто изчаквам.

- Изчакваш какво?

- Следващия ти въпрос.

- Мисля, че до този момент зададох поне три.

- Прав си, извинявай. Децата имат капризна памет. Доколкото си спомням, попита ме защо съм те повикала, което се обяснява с факта, че убих сянката ти и също с отговора на първия ти въпрос. Хората в стаята не те забелязват чисто и просто, защото не съществуваш! Не съществуваш за тях, имам предвид. И понеже нямаш навика да забелязваш реакциите на хората, имащи честта да те срещнат, е нямало как да забележиш...

- Да забележа какво?

- Кога за последно поръча храна по телефона? Или пък слезе до близкото капанче за цигари и бира? Или пък, и тук сама не си вярвам, се чу по телефона с роднина или някой близък?

- Не разбирам за какво говориш! Освен това, още днес говорих по телефона с няколко полски фирми. Може да нямам социален живот, но поне имам работа. Няма начин това, което казваш, да е истина, защото е просто недоказуемо.

- Говориш с поляци и те ти отвръщат на полски. Чуваш глас в телефонната мида и решаваш, че цивилизацията е нахълтала на следобеден чай в дома ти?! Делюзия, самоизмама! Компенсаторните механизми на болния ти мозък са ти спестили всичко неприятно. Понякога завиждам на хора като теб!

- Че какво знае за мен момиченце като теб? Какво се опитваш да ми втълпиш с детинските си измислици?

- Чувал ли си думата сциомантия?

Воайора вече като че не я слушаше. Струваше му се все по-абсурдно да води диалог с аматьор, който вместо да запази анонимността си, беше направил глупостта да го заговори и дори да му се представи. Лора? Що за създание беше това? Воайора предположи, че родителите й трябва да са били особено небрежни в отглеждането й.

- Това е старо окултно учение - продължи момичето, - според което човек може да се изучава чрез неговата сянка. В един от разказите си Аполинер говори за двама влюбени, които, посветени в тайната на сциомантията, преждевремено изживяват момента на раздялата. Годеникът вижда линеещата сянка на своята любима, а когато тя действително умира, беземоционалността му го прави чудовищен в очите на непросветените. Истината е, че сме свързани с нещо, допълващо материалната ни същност. Не всеки може да го осъзнае, но заедно с теб ще направим това откритие по, обещавам, възможно най-безболезнения начин.

- Ирония ли долавям? Допреди малко твърдеше, че не съм страдал достатъчно. И как едно малко момиче чете френска литература?

- Да речем, че имам достатъчно свободно време.

До този момент момичето бе рисувало лица по огледалото. Вгледа се изпитателно в шедьовъра си и с малките си длани започна да бърше повърхността. Малкото, което Воайора успя да види от нарисуваното, беше идеалната симетрия между лицата, вече преливащи в хомогенно размазано петно от карминово червено. Сподавен стон нахлу иззад балконската врата и мъжът следотърсач, който незнайно кога се бе уединил на терасата, изтича до новооткрилата се гледка. От чантата си извади старомоден фотоапарат и припряно изщрака няколко пъти. После напусна стаята, навярно за да сподели находката си с някой по-висш човешки разум.

Момичето извърна лице към единствения останал субект в помещението:

- Виждаш ли, работата е там, че твоят случай е малко по-особен от класическия. Получило се е така, че сам си се превърнал в сянка на себе си.

Стаята беше станала натрапчиво тиха.

- Събуждал ли си се сутрин със странното усещане за умора, все едно някой е използвал тялото ти, а после го е захвърлил безжизнено върху юрганите?

- Твърде често. Какво общо има това?

- Предполагам, си го отдавал на здравословни фактори. Истината е, че част от теб, тази част, която няма място в часовете на тъмнина, е използвала отсъствието ти и е скитала из нощните улици, правила е разни неща...

- Какви неща?

- Неща, които иначе не би правил. Всичко, различно от затваряне в каквото и да е помещение. И в един момент естествените закони изглежда са се обърнали срещу себе си, срещу други естествени закони. Сянката ти, така да го наречем, е била активната страна от съществото ти, придобила е свое собствено съзнание. А ти, от друга страна, нейният носител, си се превърнал в атрибут на това, което по неписано правило е било заставено да те следва.

- Искаш да кажеш, че съм изгубил душата си?

- Нека не бъдем крайни, не това исках да кажа.

- „Рибарят и неговата душа” - възкликна Воайора. - Героят прерязва връзката със сянката си, за да ампутира душата си. В моя случай, сянката е ампутирала мен!

- Изглежда, не само аз имам време за литература - изсмя се момичето. - Никой никого не е ампутирал! Изборът е бил несъзнателен. Предпочел си начин на съществуване, твърде жалък по моите стандарти, но не от корист, а от малодушие. Това, което е излязло от теб, е имало съвсем други намерения. Въпреки това, истинското „прекъсване” на връзката е станало post mortem.

- Не те разбирам. Тоест разбирам те, но се надявам да греша.

- Не грешиш. Това, което се криеше под онази завеса - момичето посочи с тънкия си показалец леглото, - беше трупът на твоята сянка. Както вече ти споменах, лично се погрижих за нея.

- Но защо? Означава ли това, че часът ми е дошъл? Убиваш мен по метода на сцио... хмм... мантията, без дори да изцапаш малките си ръчички с кръвта ми!? Е, да, червилото се трие по-лесно. Как може невинно същество като теб да бъде толкова коварно?! Виждам пърхащо херувимче, а под бебешката плът се крие един зловещ Белзебуб, нисшо създание от ада...

- Хей, хей! Не надценявай силата на някакво си окултно учение. Това, което току-що надроби, е пълен абсурд и изобщо не знам дали е приложимо на практика. Опитвах се да ти обясня, че убих сянката ти, защото тя вече нямаше притежател. Не тя предопредели смъртта ти. Твоята смърт предопредели нейната. И тъй като въпросната упорито се съпротивляваше, аз извърших това, което логично се налагаше. Как да кажа, освен естествените, съществуват и други правила. В случаи като твоя можем спокойно да ги наречем правила на умирането.

Воайора въздъхна. Искаше му се да заплаче, да изкрещи, да изпсува проклетия вестител на смъртта, така възприемаше момиченцето сега. Но последното си беше свършило работата отлично, беше го подготвило за новината, и сега, за капак на всичко, той дори не можеше да изпита крайността на цялата ситуация. Сякаш самият край беше останал някъде назад във времето, в онзи момент на последен дъх, прословутите двайсет и един грама; post factum се налагаше да умре, този път в съзнанието си.

- Какво в крайна сметка си ти? - едвам успя да я попита.

- Наречи ме ангел на смъртта, ако искаш. Но оттук нататък предпочитам да ми казваш просто Лора.

- Оттук нататък?

- Без излишна паника, моля. Предстоят ти толкова много дни и нощи, в които да практикуваш своето хоби. Не е ли великолепно? Никой да не те забелязва, докато воайорстваш. Хората мечтаят за това постоянно.

БЕЛЕЖКИ

1. "Никога непреживяно" - актуално за момента преживяване, което се e случвало и преди, се оценява, като че ли се изпитва за първи път. [обратно]

© Димитър Калчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.08.2010, № 8 (129)