I. ВИДЕНИЯ

Десислава Венева

web | Красимира

Беше средата на май. Слънцето напичаше безмилостно. Красимира постла одеяло върху тревата, свали сандалите и легна по гръб. Затвори очи. Не желаеше да го прави, но милата й майка все такива ги дробеше. Видя няколко червени кръга и нищо повече. Обърна се по корем и те станаха тъмнозелени, а след това черни. Следовател Гигов и колегите му наблюдаваха в очакване на видението й. Краси бе последната им надежда да заловят убиеца от Борисовата градина. Въпреки че момичето все още не изпадаше в транс, знаеха, че то ще им помогне. По-рано бе сътрудничила на полицията за арестуването на изнасилвач, познат с прозвището Неуловимия. Този случай беше грозна история и тя избягваше да си го припомня. Но ето че пак я потърсиха.

Краси се обърна с гръб към полицаите. Стисна одеялото и първият образ се появи. Беше бащата на мъртвата. Видя го да я завива и целува по челото. Последваха още няколко незначителни сцени. Сетне стигна до кавгата с бащата и мъртвото момиче. Той опитваше да попречи на дъщеря си да излезе, но тя го избута настрана. Изтича вън и се качи в черна кола. Отпрашиха с бясна скорост. Краси не успя да разбере кой управлява автомобила и дали има други хора в него. Минути по-късно започна да се гърчи, сякаш правеше любов в затворено и малко пространство. Навярно в колата. Да, Краси симулираше любовна сцена. С приятеля на убитата. Стана. Очите й бяха затворени. Усмихна се доволно, после каза:

- Тук ще поседнем за нашия малък пикник! Добре е, нали? Ти защо не донесеш кошницата с храна?

- Започна се! - прошепна Гигов.

Краси седна отново и кръстоса крака. Главата й бавно се извъртя в посоката, където е била паркирана въпросната кола. По закон на това място бе забранено за частни автомобили. Полицията предполагаше, че става дума за някой от служителите на парка, или може би за човек от началството им. Иначе биха направили впечатление. Но пък следите от гумите показваха, че са от скъпа кола. Един озеленител не би могъл да има такава. Значи богаташ?

Изведнъж Краси изкрещя с пълно гърло и стресна всички около нея.

- Санди! Санди, какво правиш?

- Не виждаш ли? - гласът й прозвуча груб и дебел.

- Господи, не ме убивай! Санди, моля те! Не... - тя не довърши думите си. Хвана се за гърлото с двете си ръце и тупна тежко на земята. Лежеше точно там, където по-рано бе открито убитото момиче. За ужас на невярващите, беше и в същата поза. Изглеждаше твърде зловещо, за да е истина. Но беше.

- Но тя не мърда! - с нарастващ страх отбеляза бащата на обезобразеното девойче. На мига съжали, че се съгласи да присъства на тази гавра с дъщеря му, а и с Красимира.

- Ще се оправи след малко. Дано е видяла лицето на този Санди. Трябваше да я повикаме още при първото убийство, а не да чакаме... третото! Този изверг ще си плати! Рано или късно! - Гигов бе лично засегнат, тъй като втората жертва на убиеца беше негова братовчедка. С годините се бяха отчуждили, но преди се грижеше за нея като за собствена сестра.

Уви, Краси не се съвзе веднага, както се случваше обикновено. Продължи да навлиза в ужаса все по-дълбоко. Точно сега самата тя не съществуваше за себе си. От значение бе единствено загиналото момиче. Започна да се гърчи в предсмъртна агония. Красимира умираше в транса си. Гледката бе страховита и отблъскваща.

- Какво става? - сащиса се бащата. Ръцете му затрепериха, страхуваше се да не пострада и Краси.

- Шефе, тя продължава! Трябва да я спрем, ще се изтощи напълно! - обади се един униформен полицай.

Внезапно видението на Красимира изчезна и тя се върна към действителността. Не можеше да продължи повече и да стигне до края, който всички очакваха. Чувстваше се съсипана, трябваше да спи. Непременно трябваше да легне.

- Къде съм? - прошепна едва чуто тя.

- Помогнете й! - нареди Гигов.

- Не, не мога повече! Оставете ме! - Краси едва се държеше на краката си. Ако не бяха полицаите, които я подкрепиха, щеше просто да се срине.

- Дъщеря ми не е умряла веднага, нали следовател Гигов? - по лицето на бащата се стекоха горчиви сълзи. Отново съжали, че бе дошъл на това зловещо представление.

- Санди! - прошепна Красимира. - Той я душеше... Беше страшно!

Отведоха я в една полицейска кола и я оставиха да си почине, ако изобщо бе възможно това. Въпреки състоянието й въпроси не липсваха. Дори Гигов й отне глътката въздух.

- Видя ли лице, Краси? Кой е той? - нетърпението му струеше от всяка негова пора. Студена пот изби по челото му, въпреки жегата.

- Тя загуби съзнание. Санди отиде до колата, после се върна с нещо остро. Като сатър, но беше по-малък. Отсече й главата. Хем беше той, хем... Имаше и някой друг. Усетих чуждо присъствие! Не знам, не знам кой от двамата го направи. Онзи се криеше, не искаше да бъде видян от момичето.

- А оръжието на престъплението? Къде го скри? - настояваше Гигов.

- В багажника. Но тази кола я няма вече.

- Как така я няма?

Краси се хвана отново за гърлото, все още изпитваше физическа болка от преживяното.

- Не знам - рече тя. - Искам да се прибера. Това беше по-страшно и от изнасилвача. Моля ви, нека се прибера! Трябва да спя!

- Разбира се, Краси. Ще те откараме у вас.

Гигов не бе особено удовлетворен от нещата, които тя му разказа. Не бяха достатъчни, нямаше ги онези решаващи подробности, които биха им позволили да действат бързо и сигурно. Не разполагаха с номер и модел на колата. Освен това, можеше и да е изчезнала вече. Разглобена, продадена, зад граница... Половинчатото описание на Санди също не обещаваше много и кой беше другият? Какво означаваше той и защо не го видя? От какво се криеше? Познаваше ли Краси и това, което тя умее?

Гигов си помисли, че не става дума за сериен убиец. Дори си повярва, че нещата са много по-различни от това, което изглеждаха. Може би прикриваха нещо голямо, с което бяха свързани ГОЛЕМИ хора? Интересно. Разчистваха се нечии следи. Полицията търсеше психопат, а в действителност нещата може би бяха нагласени да изглеждат така. Истината бе друга. Но каква? И с кого се бе забъркала неговата братовчедка, че я бяха наказали така жестоко? Ами другите момичета? Какво са видели, че трябваше да ги убият толкова жестоко, когато и една заплаха щеше да свърши работа!

Антон запали цигара и погледна тъжно към Красимира. Унасяше се в неспокойна дрямка. Не би могла да им помогне повече днес.

- Откарайте я. Да стои у дома, докато не дойде охрана. Лично ще я назнача. Щом този, или тези, са извършили престъпленията тук незабелязано, може и да са видели това преди малко. Тя не е в безопасност. Може би знаят какво може и се страхуват - направи знак на подчинените си да тръгват и сам откара бащата на мъртвото момиче.

Когато пристигнаха, Гигов се опита да го успокои.

- Господин Ташев, съжалявам, ако сте останали разстроен от случката в парка. Повярвайте, знам как се чувствате. Една от жертвите е моя братовчедка. Или поне беше. Пълен сирак. Дълго време се грижех за нея. После тя порасна и реши да опита сама. Без моята подкрепа. Един ден просто се изнесе и спряхме да контактуваме. Ще ми се да можех да променя нещата. Поне да говорехме понякога. Сега щях да имам някаква следа.

Антон замълча. В очите му се четеше печал. Запали нова цигара и въздъхна тежко.

- Едно ще ви кажа - продума измъченият баща. - Хванете го! Който и да е - хванете го! Накажете го с цялата тежест на закона! Такива изроди не трябва да живеят. Бих ги убивал още при раждането им, стига да се различаваха от нормалните хора! Мими беше единственото ми дете! Вече нищо не ми остана. Казвах й да не излиза тогава... Но нали е упорита, никога не ме слуша. Ако бях видял кой я взе онзи следобед... щеше да си плати прескъпо. Под дърво и камък щях да го търся, животното му с животно!

- Не се измъчвайте повече. Съпругата ви ще дойде ли за погребението?

- Съпругата ми! - изсмя се през сълзи Ташев. - Тя заряза Мими, когато беше само на две годинки. А цели шестнайсет веднъж не я потърси. Обиколи света с любовника си. Изпращаше само картички. Това е, което Мими получи от майка си - едни кирливи картички! Знам ли я къде е сега, та да й кажа, че едничкото ми дете вече го няма?! - съкрушеният баща изхлипа глухо, едва не се задави от слюнките си.

Избърса потта от челото си и слезе от колата на следователя. Любопитни съседи го наблюдаваха от балконите си, но никой не посмя да изкаже съболезнованията си. Избягваха неловко погледа му, сякаш те бяха виновни за смъртта на дъщеря му. За миг Ташев си помисли, че всъщност всички те са доволни, че не са на негово място. Но като добри съседи щяха да присъстват на утрешното погребение.

Красимира показа на полицаите къде могат да си направят кафе и легна да спи, без дори да свали дрехите си. Тупна на леглото и моментално заспа. Превъплъщенията, които бе изтърпявала досега, отнемаха цялата й енергия. Когато разследваха изнасилвача, играл си с полицията доста време, тя спеше по четири-пет часа само през деня. Но днес, днес спа цял ден. За първи път не сънува нищо. Това означаваше, че или са в края на случая, или пък ставаше много по-сложно.

Елена паркира тикото си пред блока. Забеляза патрулката и се затича към входа. Качи се в асансьора и натисна копчето за седмия етаж.

Вратата на апартамента беше отключена.

- Божичко, Краси! - промълви тя и побърза да влезе. От изненада едва не припадна - в хола й имаше непознати, удобно разположени на дивана й. - Кои сте вие?

- Спокойно, госпожо! - скочиха и двамата наведнъж. После заговори само единят: - Дъщеря ви работи по нов случай. Мислехме, че сте уведомени. Нещата са много сериозни, но шефът ще ви обясни сам, когато дойде. Аз мога само да кажа, че известно време ще имате лична охрана. Ето това са служебните ни карти, а това телефонът на Антон Гигов - нашия шеф. Може да се обадите за проверка още сега!

Елена прегледа документите и прие, че са редовни. Захвърли визитката на Гигов настрана и извади кутия цигари.

- Краси добре ли е? Надявам се, не сте я преуморили? Скоро ще има бал. А и все още ходи на училище. Знаете, че е краят на годината и се оформят оценки.

- Омаломощена е и спи.

- Вие не можете ли да ми кажете с какво е свързан новият случай?

Полицаите се спогледаха, беше им наредено да мълчат. Но пък това е майка й, защо да крият от нея. Мислеха, че се тревожи за детето си, но когато й разкриха случая, Елена не изглеждаше да е особено притеснена. Угаси фаса и запали нова цигара. Идеята да има непрекъснато красиви мъже около себе си й допадна. Наля си от кафето, което бяха приготвили за себе си и дръпна дълбоко от цигарата.

- И как се справи Краси?

- Дъщеря ви - обади се и другото ченге - е изключителна! Аз съм присъствал и на други случаи, но тя показа удивителни способности. В момента се нуждае от почивка и време, но сме убедени, че помощта й ще има решаващо значение. Трябва да се гордеете с нея!

Елена направи леко кисела физиономия. Но така и не стана ясно дали от кафето, или глупостите, които дрънкаше този симпатичен младеж. Минути по-късно тя ги помоли да почакат шефа си в кухнята. Искаше малко уединение. Хвърли бърз поглед на Краси, която спеше дълбоко, после се разположи на любимия си фотьойл и набра номера на гаджето си. Обясни му как стоят нещата у дома и че най-вероятно няма да отиде на партито в негова чест довечера.

Едва към девет вечерта се появи и Гигов. Следваха го три цивилни момчета. Освободи униформените, даде указания на новите и остана да говори с Елена.

- Да ви предложа нещо? - направи неуспешен опит за кокетство тя.

Никога не можеше да се държи естествено в присъствието на красиви мъже. Флиртуването бе заложено в кръвта й, но се справяше добре само когато ставаше въпрос за посредствени господа. Всъщност точно заради това си сладко прегрешение се бе развела. И в момента се радваше на вниманието на няколко мъже. Но нищо сериозно.

- Е, капитане? Решихте ли какво ще пиете?

- Следовател, госпожо, следовател - поправи я Гигов.

Ама и нея си я биваше. Явно обичаше расовите жребци, отбеляза си на ум той. Имайки предвид как е обзаведено жилището, правилно се е ориентирала. Не само красиви, падаше си и по богати.

- Бих желал чаша студена вода - най-сетне рече той. - Тези ранни жеги...

Елена извади бутилка минерална вода от хладилника и сипа в две чаши. Прибави кубчета лед и подаде едната на следователя.

- Благодаря. Краси винаги ли спи толкова много?

- За първи път се случва да спи цял ден. Струва ми се, че сте я преуморили.

- Може и така де се каже. Досега не съм работил с подобни хора, нямах представа колко пагубно им се отразява. Още повече че никой не ме предупреди, когато ми наредиха да я помоля за помощ. Вероятно трябваше да се посъветвам с хората, които са работили вече с нея.

- Все пак, как се представи тя?

- Случаят е прекалено объркан, сложно е. Още нищо не може да се каже. Разполагаме с неясни образи, необясними убийства. За момента проверяваме служителите в парка. Повече не мога да кажа.

- Значи, наистина сте в задънена улица!

- Почти. Попаднахме на едно име, но е загадка. Би трябвало да живее в Швеция.

- Но убива тук, така ли?

- Така изглежда. Колегите ни там не могат да открият такова лице.

- До колко застрашена е дъщеря ми? Явно тази охрана не е само рутинна.

- За жалост, не. Но сега сте в добри ръце. Ще се погрижим да не пострадате.

- Нима! - за първи път тази вечер Елена осъзна сериозността на положението.

Тези красиви мъже не бяха тук за нейно развлечение. Отново бе въвлякла дъщеря си в нещо опасно. И отново, без да помисли първо за нея.

Излезе на балкона, за да подиша свеж въздух. Вечерта беше приятна. Елена веднага си представи как седи в някое открито кафене, в компанията на прекрасния Гигов. Покани го на масичката, която стоеше там до късна есен. Остави чашата с вода и запали цигара. Защо пък да не си поговореха за нещо по-различно от престъпления? С него наистина се почувства защитена. Значи, и Краси нямаше причини да се тревожи.

- Красива гледка! - възхити се Гигов. - Живеете в хубав апартамент и голям...

- ...тих и в скъп квартал - довърши изречението му тя. - Всички го харесват. Но на мен вече ми омръзна. Остана от мъжа ми. Уж заради детето, но тя го ненавижда.

- Мъжът ви или апартамента?

- О, тя много обича баща си. Точно затова не иска да живее тук. Всичко я изпълва със спомени от времето, когато бяхме семейство. После той си тръгна, а сърцето й остана разбито на милион парченца. Е, виждат се понякога. Чуват се по телефона, но ако не съм тук. Борис много пътува, предимно в чужбина.

- Оставам с впечатлението, че той й липсва. Защо не е при него?

- Няма време за нея. Съдът реши, че не би могъл да й даде необходимото възпитание.

- А вие можете, така ли? - почти иронично попита Гигов.

- Все пак съм й майка. - Елена угаси цигарата. Не й допадна нотката в гласа му. Имаше други планове за него, а сега той разваляше всичко. - Нещо по-твърдо? - запита със същия тон тя.

- На работа съм. Няма как.

- Ще ти сипя малко, няма да се замаеш.

- Съжалявам, ще работя до късно. Може би трябва да насочиш вниманието си към Краси. Аз съм си добре.

Антон се изправи бавно, не без известна съблазън. Естествено, направи го нарочно. Тази жена тук имаше сериозна нужда от мъжко внимание. Но той пазеше своето за друга. Макар да правеше огромна грешка.

Взеха си довиждане, но подсъзнателно Гигов не искаше да тръгва, преди да е видял Красимира. Интересът му към нея бе прекалено голям като за първа среща и то при тези обстоятелства.

Елена изпи едно уиски на екс и си наля ново. Излегна се на канапето и взе телефона. Набра някакъв номер и зачака да вдигнат от другата страна. След секунда се чу едно глухо "ало".

- Как си, Кате? Аз съм, Елена.

- О, не ме питай! Дъщеря ми ме подлуди, не може да си хареса нищо за бала! Предложих й аз да си ушие, ама тя не, та не. Заинатила се е като магаре. Краката ме болят от обикаляне по магазините и нищо не си купи. А довечера сме на парти, нали знаеш! Твоят човек ще празнува.

- Не съм забравила, разбира се. Но имам проблем, няма да дойда. Може да се съберем след баловете.

- Но нали Тошко ще е с теб! Какво е станало толкова?

- Утре ще ти обясня.

- Щом си решила вече... Но да знаеш, че изпускаш. Дора ще доведе и нови звезди - все богати сладурчета! Би могла да попаднеш и на по-добър от Тошко. Между другото, знаеш ли, че последната сделка не се осъществи? Загубил е доста пари. - Катя говореше като картечница. Но приятелката й загуби интерес. Клюки, клюки... Какво я интересуваше бизнеса на гаджето й? Нали тя спеше с него, не Катя. Всъщност бе права. Парите му се топяха като сладолед в лятна жега. Щеше да го използва за бала на Краси и да го разкара. Жалко, че бе твърде добър в леглото. Поне там да й бе омръзнал!

- Ехо, Ленче, чуваш ли ме?

- Да, Кате, чувам те - отегчено отвърна тя.

- Нали ще дойдете на двадесет и шести? Марийчето много иска да се запознае с Краси. По цял ден ми говори за нея. Ти ще събираш ли много хора?

- Ами... - Елена направи пауза, защото не бе сигурна дали изобщо трябва да кани някого при създалите се обстоятелства. Помисли за миг. Онзи маниак така и така щеше да върши безчинствата си, докато не го заловят. А тя имаше само една дъщеря и искаше да я изпрати, както си му е редът - гости, тоалети... Краси щеше да бъде най-красивата абитуриентка в навечерието на тридесети май хиляда деветстотин деветдесет и осма! Щеше да наеме лимузина, камери, които непрекъснато да я снимат. Ще се получи превъзходно! - Елена се усмихна на себе си. Гигов щеше да осигури охраната на дъщеря й. Какво повече! - Предполагам, че около двайсетина души, само най-близките - продължи Елена. - Не знам още. Има време дотогава.

- Е, добре, Лени. Трябва да затварям и да се обличам вече. Утре ще се видим! - Елена постави слушалката на място и отново запали цигара.

- Никъде няма да ходя, мамо! Краси стоeшe на входа на вратата, скръстила ръце на гърдите си. Беше чула целия разговор и никак не й хареса.

- Какво означава това?

- Каквото казах, няма да ходя на този измислен бал! Първо, е чиста загуба на време и другото, което е по-важно, около мен умират мои връстнички! Наистина ли смяташ за редно да отида?

- Пак ли започваш? - ядоса се Елена и глътна втора доза уиски.

- Че аз кога съм преставала!

- Не се намираш на улицата, за да ми говориш така! Аз съм ти майка.

- Е, и? Като те гледам, как си се разголила, все едно съм на евин плаж! Пред вратата ни стоят мъже, на които може да им се наложи да влязат, ти така ли ще отвориш? С прозрачен халат! - Елена не издържа на този удар, скочи от удобното си място и разтърси Красимира за раменете. Тя обаче не реагира. Стоеше си просто така, със скръстени ръце и нагла усмивка, застинала на устните й.

- Какво си мислиш, че правиш? Някой ден ще умра заради теб!

- Имаш ужасен дъх - изпуфтя с отвращение Краси. Отблъсна ръцете й и отиде в кухнята. Сипа си кола и отпи голяма глътка, но от газираното й призля и я изплю в мивката. Заболя я глава.

- Не ми бягай! - изкряска от другата страна Елена. - Поне веднъж говори с мен, както трябва.

- И как трябва да говоря с теб, мамо? - с насмешка отвърна момичето.

- Можеш да се държиш по-човешки, аз съм майка ти! Разбираш ли какво ти казвам?

- Естествено, но започваш да се повтаряш.

- Краси, нараняваш ме с твоите обиди! Какво толкова съм ти сторила?

- Защо сега се сещаш, че си ми майка? А? Преди пет години се страхуваше дори да ме докоснеш. Май съм пропуснала момента, в който си решила да влизаш в роля.

- Това не ти дава право да се държиш така. Бях объркана, не знаех как да приема факта, че дъщеря ми получава видения. Защо ме смяташ за уличница? Правиш разни намеци. Защо не ме уважаваш? Трябва да ме уважаваш!

- ...защото си ми майка... тра-ла-ла! Ти наистина си такава. От мен не можеш да се скриеш. Знаеш ли какво ме затруднява? Не мога да ги преброя! Не мога да ти преброя гаджетата!

При тези думи Елена побесня и зашлеви дъщеря си. Краси почервеня от удара, но изобщо не трепна. Продължи да я гледа безчувствено. Просто знаеше, че ще се случи така.

- Аз се опитвам да ти осигуря всичко, от което се нуждаеш. Има какво да ядеш, имаш дрехи, пари, всичко! Какво повече, Красимира?

- Да ме оставиш на мира! Не ми харесва начинът, по който ми осигуряваш тези неща. Ако имах приятели, щях да съм много по-щастлива. Но благодарение на теб, нямам никого! Ти искаш само пари, друго не те интересува. Сега разбираш ли аз какво ти говоря? - момичето остави майка си разплакана и се затвори в стаята си.

Често им се случваше да се карат, но този път и двете прекалиха. Краси се съблече, разтвори гардероба и започна да избира дрехи за вечерта. Извади семпла, но красива рокля. Облече я, после си направи прическа и се гримира. Това бе първата и сигурно единствена вечер преди бала, в която Красимира щеше да излезе. Хвърли последен поглед в огледалото, взе си чантата и отиде при Елена.

- Излизам! - съобщи тя.

- Къде ще ходиш по това време?

- Мисля, че имам право на малко личен живот.

- Красимира! Красимира, върни се! - Елена изтича след нея, по дъщеря й вече бе в асансьора.

- Спокойно, госпожо. Колегата ми я последва. Ще я държи под око цяла вечер - обади се бодигардът пред вратата.

Елена се взря безчувствено в него. Беше изключила напълно за присъствието им. Но напрежението в нея започна бавно да се топи. Вечерта, все пак, можеше да бъде интересна. Похотливо обходи тялото му с поглед. Е, не беше красив колкото Гигов, но фигурата му бе доста внушителна. Пък и имаше сочни устни. Ставаше да я успокои за през нощта.

- Сигурен ли сте, че с него тя ще бъде в безопасност? - продума накрая Елена.

- Абсолютно. Ние сме професионалисти, госпожо.

- Тогава защо не влезете да изпием по едно?

- Не консумирам алкохол по време на работа! А и би ми коствало службата, а имам две малки деца - думите му бяха примесени с доза ирония, от което Елена се почувства унизена.

- Ти губиш - озъби се тя и трясна вратата под носа му.

Реши отново да се обади по телефона и с огромно раздразнение забеляза, че третият пазач се бе вмъкнал в хола и седеше на любимия й фотьойл. Гледаше телевизия. Елена взе дистанционното и угаси телевизора. Онзи я погледна въпросително.

- Бих искала да остана сама! - Момчето стана, без да продума, дори не се извини за нахалството си.

Почти веднага Краси заблуди охраната и я изпрати на другия край на София. Имаше нужда да остане сама, но наистина сама - далеч от всички ченгета, които я заобикаляха. Не й пукаше особено за откачения, когото разследваха. Може би сега дебнеше и нея, скрит в някой храсталак. Странно, но Краси се чувстваше защитена от този маниак. Не усещаше страх наблизо, значи нямаше причини да се безпокои.

Отби се в едно квартално кафене през три блока от дома й. Там никой не би се сетил да я търси, знаеха, че не ходи по заведения. Поръча си водка със сода. Хората я зяпнаха, сякаш бе привидение. Не я познаваха много, но с тези дрешки и чашата пред нея... Трудно можеха да я приемат точно така. Имаше нещо странно и решително във вида й. Бяха свикнали да я виждат с джинси и блузи като рокли. Никой не подозираше какви прелести крие отдолу.

Краси изпи водката почти на един дъх и не близна нито веднъж от содата. Плати и напусна заведението. Огледа отвисоко зяпачите си, разпозна и един съсед от техния блок. Какви идиоти само! Бягаха от нея, страхът им се четеше в очите. И въпреки това изпиваха всяко нейно движение. Знаеха за възможностите й, но не смееха да я приближат. Възхищение и отвращение се сливаха в едно. Но за повечето Краси беше просто обречена.

Качи се в първото такси, което видя. Даде адреса на Гигов и се отпусна на задната седалка. Имаше петнайсетина минути път. Пред очите й минаха различни образи на хора, возили се преди нея. Качваха се, слизаха. Едни бързаха, други бяха тъжни и унили. Щастливи хора, намръщени хора, весели, замислени...

- Колко още остава? - попита унесено тя.

- Една пряка, госпожице. Блокът се вижда, онзи с голямата неонова реклама.

- Тогава спрете тук! - водката съвсем я замая. Трябваше да се освежи, преди да почука на вратата на Гигов.

- Късно е, вие сте сама!

- Не ме е страх, спрете.

- Ще ви следвам с колата. Не искам да ми тежите на съвестта, ако...

- Правете каквото искате, аз слизам! - Краси му подаде една банкнота и скочи бързо от таксито. Шофьорът понечи да върне ресто, но момичето вече тичаше към блока с неоновата реклама. Потъна в мрака на съседните сгради. Направи завой към входовете, преброи наум и влезе в петия. Апартаментът се намираше на третия етаж и тя реши да не използва асансьор. Пък и съседите можеха да се окажат любопитни.

На площадката нямаше осветление. Докосна първата от трите врати, тъй като не знаеше на коя точно да позвъни. Там живееше стара жена. За миг усети присъствието на Гигов. Вероятно е идвал да й помага за нещо. Постави ръка на следващата.

- Крайно време беше! - рече доволно на себе си и натисна звънеца.

Беше нетърпелива. Отвътре не се долавяха никакви признаци на живот. Позвъни отново. След минута се дочу сънен глас:

- Кой е?

- Отвори, ще видиш!

- Господи, Красимира! Какво правиш тук по това време? - Гигов хвърли пистолета на близкото шкафче и пооправи косата си. Гостенката му тутакси отбеляза, че небрежните къдрици му отиват повече.

- Искаше да ме застреляш ли?

- По навик. Хайде, влез. Как ме намери? - той хлопна вратата зад гърба й и заключи.

- Ами не беше много трудно.

- Ще се обадя на майка ти, за да не се притеснява.

- Да не си полудял? Ще побеснее, ако разбере, че съм у вас! Освен това един от вашите тръгна след мен.

- Не ме лъжи, той нямаше да те остави да стигнеш дотук. Знам, че си го разкарала. - Гигов започна да набира домашния телефон на Красимира.

- Да, разкарах го! Но това говори лошо за теб и хората ти. Уж ме пазите от някаква откачалка, а аз успявам за минути да се отърва от охраната си! Позвъниш ли у дома, ще се оплача на шефа ти и ще те обвиня в некомпетентност и застрашаване на живота!

Гигов затвори телефона. Скръсти ръце на гърдите си и се облегна на стената. Беше гол до кръста, а надолу обут в пижама в прасковен цвят, от което тъмната му кожа контрастираше. Изглеждаше някак по детински сладък и в същото време беше много секси.

- Ти не си добре! - продума най-сетне той и поклати глава. - Колегите ми ще трябва да пишат рапорт за тази вечер. Как мислиш, че ще обяснят излизането ти без бодигард?

- Имам право да ходя, където си поискам. Кажи, че съм била на дискотека или нещо такова. Знам, че ти можеш да ме покриеш. А и нали са ти подчинени, ще изпълнят всяка твоя заповед.

- Не, Краси, те не са мои хора. Аз само работя с тях, не съм пряк началник.

В този момент телефонът иззвъня. Гигов посегна да вдигне слушалката, но Краси го спря.

- Остави го да звъни! - тихо нареди тя.

- Не мога.

- Остави го!

Той се усмихна и махна с ръка.

- Добре. Тогава ще се облека и ще те откарам у вас.

- Преча ли?

- Стига глупости вече! Това не е игра! Не знам защо си дошла, но знам, че не трябва да си тук! - Антон я стрелна с проницателните си очи и отиде да се облече. През това време Краси, все така замаяна от водката, реши да се освежи. Намери банята, свали роклята и сандалите и влезе под душа. Отначало си пусна вряла вода, сетне леденостудена. Потрепери, но пък й беше приятно. Гримът й се размаза, натърка лицето със сапун и го отми.

За миг се замисли върху безумните си действия. Не можеше да си обясни защо го прави. Че й харесваше, харесваше й. Но защо? Не знаеше дали се е влюбила в Гигов, просто защото досега не е обичала никой. Е, не й беше безразличен. Направи й впечатление още първия път, когато го видя и й каза какво трябва да прави. Тогава за първи път в живота си съжали, че не се е облякла хубаво. Толкова дрехи събираха прах в гардероба й. Повечето ги купуваше майка й, но се случваше и Краси да пазарува. Взимаше издръжката от баща си и обикаляше с часове магазините. Това ставаше, когато се чувстваше твърде самотна. Оглеждаше се във витрините на скъпите бутици, влизаше и започваше разговор с някоя от продавачките. Те поне не я познаваха и не се страхуваха от нея. Предлагаха й различни дрешки, а тя се правеше на супер капризна и ги мотаеше с часове. Накрая, естествено, взимаше по нещо от най-скъпото и сърдечно благодареше за оказаното й внимание. Тръгваше с усмивка, а съществото й тържествуваше.

Гигов чу шума от течащата вода и му притъмня. Какво си мислеше, че прави това момиче? Взе голяма хавлиена кърпа и почука на вратата на банята.

- Красимира, излез веднага!

- Не мога, гола съм, а ти си мъж!

- Стига глупости, не е смешно. Вземи тази кърпа - той открехна леко вратата, без да поглежда вътре и й я подаде. Краси обаче отвори широко и излезе. - По дяволите! - изруга Антон. - Покрий се!

- Защо, не ти ли харесвам?

Следователят се вбеси още повече, разгъна хавлията и я наметна върху раменете на голата си гостенка. Е, не я покри изцяло, но беше далеч по-добре.

- Слушай какво ще ти кажа, малката! Иди там - в стаята, и незабавно се облечи. Изсуши си косата, събери си нещата и слизай с мен. Забърка каша, от която най-много ще изпатя аз. Ако не ме уволнят утре, това не искам да се повтаря никога! Разбираш ли ме? - очите му бяха потъмнели от гняв. Краси наистина го бе ядосала. За нея всичко беше игра, но за него бе проблем. - Попитах дали ме разбираш? - повтори ядно той.

- Да, Антоне! - сопна му се тя.

- Не, следовател Гигов!

- Не, Тони!

- Добре, стига! Не издържам повече, отивай и се обличай.

Антон едва не се хвана за главата с това девойче. Не се бе сблъсквал с такъв характер и то принадлежащ на някаква деветнайсетгодишна лудетина. На пръв поглед изглеждаше спокойна, дори прекалено спокойна. Ако я познаваше по-отблизо, щеше да е наясно с нрава й. Очевидно се нуждаеше от внимание и грижи. Майка й не се справяше с това и Красимира сама бе тръгнала да ги търси. Нямаше приятели, момче, което да стои зад нея в трудни моменти като този. А дали искаше просто секс? Евтин секс с ченге, което почти не познава? Беше ли възможно да е същата като майка си?

- Твърдо не! - прозвуча твърдо гласът й. - Не търся просто забавления с непознати. Наистина не зная защо направих това преди малко, но то не беше с цел да те изчукам!

Антон се смути от думите й и дори леко се изчерви. Тя бе прочела мислите му.

- И това ли умееш да правиш?

- Понякога. Не винаги се получава. Без да искам, докоснах ризата, с която беше сутринта. Така чух мислите ти. Но, както ти казах, много рядко се случва. Повече ме бива да виждам и сънувам разни неща.

- Стига ми за тази вечер, да тръгваме.

- Само да си взема чантата...

Гигов отключи шкодата и седна зад волана. Красимира стоеше до колата, почти сърдита, че не й отвори вратата.

- Ама ти какво? - изнерви се той. - Аз да не съм ти шофьор! Качвай се веднага!

Краси се примири, че тази вечер няма да се случи нищо повече от това, което вече стана. Седна на задната седалка и трясна силно вратата. Гигов не продума през целия път.

Спря пред блока й. Един от колегите му ги видя и се втурна към тях.

- Всичко е наред, колега - рече Гигов, без да е много уверен в думите си.

- Ще трябва да докладвам...

- Знам, просто си върши работата.

Двамата се разбраха с няколко жеста, Краси ги наблюдаваше, очаквайки да й кажат какво да прави и как да обясни изчезването си. Но Антон само й посочи вратата и запали мотора на колата.

- Ти няма ли да дойдеш? - едва чуто попита тя. Той поклати отрицателно глава.

- Ще обясниш сама защо го направи! - и потегли.

Красимира остана загледана в отдалечаващата се кола. Помисли, че трябваше да го целуне за довиждане.

С неохота се качи в асансьора с придружителя си, погледна го накриво. Усети прилив на гняв и рече ядно:

- Вие сте истинска напаст! Гадняри!

- Така ли?

- Човек не може да мигне без вас. Какво, от утре и до тоалетната ли ще идвате с мен?

- Малката...

- Гледай си работата! Искам да живея нормално! Омръзна ми от вас.

- Тепърва ти предстои да ни опознаеш, малката. Докато не спипат онзи маниак, ще бъдем неотлъчно до теб и мамчето ти!

- Идиоти! И престани да ми викаш малката! Мразя ви! Всичките!

Асансьорът спря на техния етаж и Краси изтича право в стаята си. Минаваше един и половина, Елена спеше и дори сънуваше вече. Поне нямаше да досажда с глупавите си въпроси и фалшивите майчини притеснения.

Просна се по корем върху леглото, на лицето й бе изписана доволна усмивка. Приливи на радост и щастие я обливаха, щом си помислеше за Гигов. Нямаше значение какво беше или не беше станало. Чувстваше се по-жива от всякога и всичко друго оставаше на заден план.

Будилникът записука. Елена протегна ръка и го изключи. С мъка отвори очи, за да го погледне. Показваше точно шест. Стана. Сложи си халата, изми лицето и зъбите си и запали цигара, докато чакаше кафето да стане. После събуди дъщеря си и наля в пет чаши от освежаващата напитка. Уж да почерпи и момчетата, които пазеха пред вратата, но те бяха слезли долу и тя не си направи труда да ги повика. Един от тях се мерна, излизаше от тоалетната.

- Искате ли кафе? - необичайно учтиво попита Елена.

- Не бих отказал, сънят едва не ме обори одеве - дъхът му беше ужасен. Тя извърна глава на другата страна, за да не поема повече от тази отрова. Но с ужас установи, че й нейният дъх беше също толкова зловонен, въпреки че се бе измила.

- Заповядайте - от разстояние му подаде кафето и отиде в хола, надявайки се на спокойствие.

Не беше забравила издънката на дъщеря си от снощи. С нетърпение очакваше да стане, че да й почете малко конско. Освен това, горещо съжали, че не беше отишла на банкета. Би могло да й бъде много по-забавно. А сега Тошо, настоящето й завоевание, можеше да е сърдит и да не я потърси повече. Ходеха от две седмици и не ги свързваше нищо друго, освен див и изтощаващ секс. Но за момента и това й беше достатъчно. Пълен гардероб със скъпи парцалки... Нова рокля за бала на Краси, какво повече!

- Аз отивам на училище! - прекъсна мислите й тя.

- Облечена така! - Елена тайно завидя на дъщеря си за прекрасното младо тяло, което изпъкваше изпод роклята й. Някога и тя беше толкова красива, но годинките си казваха думата вече.

- А защо не? Винаги си настоявала да се обличам по-така!

- Къде ходи снощи? Криеш нещо от мен!

- Може би. Поискай рапорта на тези момчета - тя посочи наредените като аптекарски шишета гардове, очакващи следващата смяна. - Ще научиш всичко, което те интересува.

- Трябва да почакате, млада госпожице - застана на пътя й онзи, когото Елена не успя да свали. - Постовете ще се сменят след малко.

- Но аз закъснявам, не мога да чакам! - избухна Краси.

- В такъв случай аз лично ще те придружа до училището, а вие, госпожо, изпратете някой от следващата смяна там!

Когато излязоха на площадката пред блока, Красимира започна да се оглежда за колата на пазача си.

- Някакъв проблем ли има? - попита я той.

- Ти кола нямаш ли?

- Имам.

- Ами докарай я, де!

- Едва ли бих могъл. Тя е на километри оттук.

- Моля?

- Шефът е наредил всичко да си върви нормално, както досега. Значи, ти ще ходиш с автобус на училище. Не забравяй, че ние сме телоохранители, а не лични шофьори.

- Така ли! - озъби се насреща му тя.

Това вече го бе чувала някъде. Ами да, снощи! И от Гигов. Трябваше да изхвърли този човек от съзнанието си. Той не си падаше по нея и не искаше да имат нищо общо. Налагаше се да се вземе в ръце, докато не е станало късно и да спре да тича по петите му и да върши глупости, присъщи за едно дете. Та Краси го познаваше отскоро, а вече бе готова на всичко, че да го има. Това ли беше любовта? Но как? Връзката им е невъзможна! Веднъж бе имала приятел. Случи се в осми клас. Краси много държеше на него, дори си мислеше, че го обича. Емил я чакаше всеки ден след училище, после ходеха да обядват и дълго се целуваха на някоя пейка в парка, или в киносалона на последния ред. Но щом разбра какво може тя, той веднага се отдръпна от нея. Не се разделиха веднага. Краси смяташе, че Емил все пак е привързан към личността й. Може би му бе необходимо време, за да свикне с мисълта за нейните способности. Не беше права. Когато започна работа по случая с изнасилвача, връзката им окончателно приключи. Преди всичко вината падаше върху психиатрите, или поне Красимира ги обвиняваше. Постоянно се ровеха в главата й, искаха да знаят повече и повече за онова, което се случва в нея. В същото време не й позволяваха да живее нормално. И така се приключи с гаджетата и приятелите.

Красимира прекара ужасно напрегнат ден в училище. Повечето от съучениците й не бяха сметнали за необходимо да дойдат, но и малкото, които присъстваха, направо я подлудиха. Коментираха облеклото и прическата й, въпреки че изглеждаше безупречно, думите им бяха ужасно грозни. Нито една от съученичките й не можеше да приеме факта, че Красимира е далеч по-привлекателна от тях и би хванала окото на всеки. Момчетата се ограничаваха с тежки въздишки. Харесваха я донякъде, дори когато бе с джинси и развлечена блуза. Но се страхуваха от нея.

На Краси вече не й пукаше. През изминалата нощ бе решила, че е настъпило времето да промени себе си и поне малка част от скучния си живот. Разбира се, ясновидството винаги щеше да си намира пролуки, за да й пречи. Но това не трябваше да я плаши и спира да опитва нови и нови неща. Може би животът наистина е твърде кратък, че да бъде пропилян в скучно шляене и сънуване на трупове.

След училище тя отиде на фризьор. Отряза дългите кестеняви къдрици и боядиса косата си червена. Прическата й повече наподобяваше момчешка, но пък страшно й отиваше и разкриваше целия й сексапил.

Върна се у дома. Елена я нямаше. Навярно щеше да работи до късно, или пак да ходи на купон с колеги. Защо ли ченгетата й позволяваха всичко, а на Краси нищо? Нямаше и какво да се яде. В хладилника се търкаляше някакъв вмирисан кашкавал и парче масло. Взе телефона и поръча пица. Горилата, която я последва след училище, се вмъкна за чаша студена вода и наточи зъби, когато чу за пицата. Краси не беше стиснярка като майка си и поръча още две за охраната. След което ги помоли да не я безпокоят освен ако Гигов не желае да я види. Очаквайки обяда си, тя пусна касетофона и увеличи музиката. Свали роклята, сякаш правеше стриптийз на въображаем любовник и я захвърли на един стол. Сетне отиде в стаята си и разтвори гардероба широко. Трябваше да избере нещо за вечерта. Усмихна се несъзнателно. Не знаеше кога и защо, но твърдо бе решила, че няма да се откаже от Антон Гигов. Не и след онова, което вече бе направила.

Следователят почука на холната врата. Като не получи отговор, той надникна вътре. Нямаше никой. Провери в кухнята, там се подмятаха остатъци от храна и три чаши с недопит сок. Продължи направо по коридора и почука на последната врата. Отвътре се долавяше музика и мекият глас на Краси, която припяваше на Скорпиънс. Гигов почука втори път и отново остана нечут. Открехна вратата и едва не зяпна. Краси беше с гръб към него и спокойно се кълчеше пред огледалото. Извади някаква рокля и като не я одобри, я захвърли право в лицето му. Той се изкашля, опитвайки да преглътне напиращия смях.

- Господи! - Краси грабна първата й попаднала дреха и бързо я облече.

- Извинявай, нямах намерение да те плаша. Не знаех, че си падаш по Скорпиънс!

- Харесвам всичко, що е приятно за ухото и има смисъл! Защо си дошъл?

- Искам да поговорим. Тук мога ли да запаля? - той извади кутия цигари.

- По-добре в хола - предложи тя.

Гигов я последва и се настани на канапето. Краси му подаде пепелник и включи кафемашината да загрее. На вратата се позвъни. Тя се озадачи, нали охраната си влизаше като у дома си?

- Чакаш ли някого? - поинтересува се Гигов.

- Може би е пицата. Одеве поръчах... Ще отидеш ли да я вземеш? Аз ще приготвя чинии за момчетата - стана и извади прибори за хранене. Погледна отново в хладилника, за да се увери, че няма нищо, и сервира кафето.

Антон побърза да се застрахова:

- Аз обядвах преди час. Ще ме извиниш, нали? Кафето няма да откажа - придърпа чашата към себе си и сложи три лъжички захар.

- Значи, няма да ми правиш компания? Пицата е страхотна!

Следователят поклати глава.

- В такъв случай не би възразил... - Краси остави настрана ножа и вилицата и взе едно парче с пръсти. - По-вкусно е - добави с пълна уста тя. - Между другото, май не съм те виждала да пушиш, отскоро ли е?

- Припалвам понякога. Е, напоследък взе да се случва често.

- Та за какво искаше да говорим?

- Прическата ти отива!

Антон си бе обещал да не се поддава повече на чара й. Но щом пристъпи прага, усети силното й присъствие навсякъде. Уханието й се носеше из въздуха. А когато влезе в стаята и я видя полугола, краката му омекнаха от чиста възбуда. Никога не е вярвал в любовта от пръв поглед, но сега му се случваше точно това.

- Нима си способен да забелязваш тези неща? - в гласа й се долови подигравателна нотка, но все пак се поласка от скромния комплимент. И това беше нещо! Или дори някакво начало!

- Искам да ти се извиня за снощи. Бях малко груб. Но и ти постъпи доста глупаво.

- Да. До известна степен. Само това ли е?

- Всъщност става дума за работа. Проверихме всички, които работят в парка. Никога не е имало служител с името Атанас Петков. Разпространихме фоторобота, но все още нямаме никаква информация за това лице.

- И какво трябва да правя този път аз? - Краси остави пицата, не беше гладна вече.

- Искам да се съгласиш на хипноза.

- Хипноза! - изсмя се тя. - Вие да не сте откачени? Или ви се вижда малко това, което правя за вас?

- Нашите психиатри са на мнение, че ако те хипнотизират на някое от първите местопрестъпления, ще видиш повече за следващите убийства.

- Това е лудост! Аз не съм била свидетел, за да се получи нещо такова. Не вярвам да съм по-полезна с хипнозата. Ставате досадни вече! Писна ми. Защо не ме пуснете на дискотека, а все ми намирате някаква работа?

- Добре, добре. По-спокойно! Нека те заведа на мястото, където открихме първата жертва и да опитаме. Неофициално. Само аз и ти, няма да докладвам на Здравков. Но ако не се получи, ще трябва да го направиш по нашия начин. Никой няма да ти позволи да се откажеш, нужна си ни. Разполагаме с повече вещи на жертвите, дори с нещо, което смятаме, че е на убиеца!

- Виж, аз бях у вас. Братовчедка ти е живяла там, но изобщо не усетих присъствието й! Защо мислиш, че с хипноза ще се получи? Има моменти, когато просто не става.

- Краси, държавата те моли за помощ. А имаш и договор, който не можеш да пренебрегнеш. - Гигов се изправи и закрачи нервно из хола. Запали още една цигара, опитвайки да подтисне противоречивите си чувства. Осъзнаваше, че с новия метод биха постигнали големи резултати. Но от друга страна, това щеше да се отрази пагубно на Краси. И все пак, бе дошъл по работа тук, а не да се чуди дали да приеме чувствата си към нея, или да ги отхвърли. - Разбери ме правилно, ще направиш добро не на мен, а на всички майки и бащи, които треперят за децата си! Включително и твоята.

- Да бе! Мен пита ли ме някой колко ще ми струват тези мъчителни сеанси!

Краси го погледна право в очите и там прочете съжалението, което Гигов изпита към нея. Не можа да го понесе и избухна в плач. Изтича в стаята и трясна силно вратата зад гърба си.

- По дяволите! - изруга Антон.

- Проблем ли има? - Елена хвърли дамската си чанта на фотьойла и побърза да си налее кафе. - Ще ми позволиш ли да ти правя компания, или вече си тръгваш?

- Не се отказваш лесно! - отбеляза иронично Гигов. - Хиляди пъти предпочитам да ми окажете съдействие, а не да правите отчаяни опити да ме сваляте. Няма да се увенчаете с успех!

- Много смешно! - нацупи се тя. - Краси ме мрази точно заради това. Заради моето съдействие. Този път обаче я потърсихте първи, оправяйте се сами! Няма да я моля за нищо. Не че би ме послушала иначе.

- Струва ми се, че не осъзнаваш важността на проблема, или поне се правиш, че не разбираш - внезапно следователя осъзна, че е минал на "ти" с госпожата.

- Напротив. И никак не ми е приятно. И моята дъщеря е в опасност като много други. Но как да помогна? Твърдоглава е като баща си. Мисли първо за себе си и изобщо не оценява това, което другите правят за нея.

- Извинявай, но не познавам баща й.

Гигов угаси фаса и отиде в стаята на Краси. Тя лежеше по корем на леглото, скрила глава във възглавницата. Риданията й бяха тихи и сподавени.

- Краси? - седна до нея и издърпа мократа от сълзи възглавница.

- Остави ме! - изхлипа тя.

- Няма! Стига детинщини. Представи си, че знам как се чувстваш, нали сам видях как изпадаш в онова състояние и колко изтощена си след това!

- Само си видял, не можеш да знаеш всичко.

- Моля те, престани да плачеш.

- Защо? - тя се обърна по гръб и го погледна. Лицето й бе зачервено, а очите подути.

- Защото не мога да понеса болката ти! Знам, че не ми вярваш, но е така. Ела тук. - Гигов я пое в прегръдките си и погали нежно косите й.

- Съжалявам!

- Няма за какво. Ще ни помогнеш ли?

- Ами... Ако обещаеш да бъдеш до мен!

- Разбира се, няма да те оставя в ръцете на някой недодялан колега. Тогава кога ще отидем там?

- Утре сутрин.

- Говорих с директорката на училището, няма да имаш проблеми. Добре ли си вече?

- Така мисля. А дали може тази вечер да излезем?

- Краси! - Гигов я освободи от нежната си прегръдка и зарея поглед през прозореца. Искаше му се да не отказва, но нямаше избор. - Не се ли разбрахме за това?

- Не помня подобно нещо! - отсече тя.

- Днес ми триха достатъчно сол на главата. Нали не искаш да остана без работа?

- С теб се чувствам сигурна.

- Но аз не съм охранител.

- И това пречи да ме заведеш на разходка?

- Реално погледнато - не. Но не е редно! - той стана, прокара пръсти през косата си и разкопча две копчета от ризата. Стана му задушно. Капки пот избиха по челото му. - Пак започваш, Краси! Не мога.

- Че аз нищо не искам от теб, освен да ме заведеш някъде. Толкова ли е нередно просто да излезем? Може да кажеш на шефа си, че работим допълнително. Ти най-добре знаеш.

- Не, не и не! Избий си го от главата. Утре ще те взема в осем. Довиждане.

Гигов прибра цигарите си, сбогува се с Елена, която пак се разхождаше с прозрачен халат и си тръгна. Беше му трудно да се пребори със зародилите се у него чувства към Красимира. Лудост е да се влюбва в нея. Не трябваше да се случва, но бе по-силно от него. Всичко ще отиде по дяволите. Здравков можеше да го уволни или да го държи настрана от случая.

Вечерта обещаваше да бъде приятна и прохладна. Небето се къпеше в последните слънчеви лъчи, беше украсено в нежни бебешки тонове на лилаво и розово. Тук-там плуваха пухени облачета, натъкмени в яркооранжеви пижамки. Слабите очертания на луната започнаха да изпъкват на потъмняващия небосвод.

Голям пикап паркира близо до борова горичка в Борисовата градина. Младо момче изскочи от колата и бързо мина от другата страна. Отвори вратата с поклон и рече:

- Заповядайте, госпожице. Всичко това е ваше тази вечер!

- Сигурен ли си, че няма да имаме проблеми?

- Не, Луна. Хората се страхуват да идват тук вечер. Сега сме само аз и ти! Далеч от всички останали!

- Коя маса да изберем? Повечето са потрошени.

- Там има една, ела - поведе я момчето.

Луна седна на дървената пейка и извади покривка от раницата си. Сложи я на масата и постави свещник отгоре й.

- Санди, донеси запалката - провикна се в мрака тя.

- Момент!

Момичето почака така известно време, тъмнината започна да се спуска все по-бързо. Стана й трудно да различава очертанията на дърветата. Обзе я страх, ала не смееше да мръдне от мястото си. Къде се бавеше Санди?

- Санди? Не е никак смешно! Донеси запалката! Санди?

Той изскочи иззад гърба й и изкрещя като дивак.

- Ох, глупак такъв! Изплаши ме! - Луна въздъхна с облекчение.

- Не можах да я открия - Санди щракна и свещите заблещукаха. Стана много романтично.

- Знаеш ли, идеята да си направим вечеря под открито небе е страхотна. Нека първо отворим виното, а после ще похапнем.

- Разбира се, съкровище, но май съм забравил нещо. Ти налей, сега се връщам.

В същото време Краси угаси нощната лампа и си наложи да заспи. Невъзможно! Щом притвореше очи, образа на Гигов изникваше с цялото си величие пред нея. Още усещаше по тялото си неговия аромат. Потрепери от удоволствие, припомняйки си допира на силните му ръце. Цялата бе потънала в прегръдките му, за които копнееше и сега. - Антоне... - прошепна тя.

Вече минаваше един след полунощ, а Краси бе успяла да дремне само час. Беше сънувала кошмар и горещо се молеше да не се случва. Но в Борисовата градина имаше още едно убито момиче.

Стана и отиде в хола. Цялата бе мокра от пот и дишаше тежко. Отвори всички врати, за да направи течение. Нощта бе черна, луната се криеше зад облаци. Самият въздух тежеше. Краси набра номера на Гигов и зачака. Уви, не вдигаше. Затвори и пак навъртя някакъв номер. Този път на полицията. Там със сигурност имаше дежурни.

На следващия ден целият парк беше затворен за посетители. Наемателите на кафенетата почти направиха бунт. Обикаляха около забранителните ленти и спореха с полицаите за правата си. Имаше и полицейски кучета, които ги сплашваха с озлобен лай.

Гигов огледа за пореден път местопрестъплението. Правеше озадачени и дори тъпи физиономии. За три дни се бяха събрали две нови убийства, носещи почерка на предишните. Първите две обаче бяха в разстояние на четири месеца. А момичето от последното убийство не беше обезглавено. Смъртта му бе причинена от безброй порезни рани. Ръцете бяха отсечени, косата нескопосано остригана, за да се открие грозната гледка на отрязаните уши.

- Трябва да ни кажеш какво точно сънува, Краси! Искам да знам всичко до най-малката подробност! - Гигов говореше доста нервно, но в същото време си личеше, че е загубил надежда да пипнат този извратеняк скоро.

- Видях някакви свещи - започна плахо Краси. Споменът от снощния кошмар бързо избледняваше в съзнанието й и се сливаше с всички останали. - Тя беше обикновено момиче, изглеждаше съвсем нормално. Нито красива, нито грозна. Седеше там, на пейката и просто се радваше. Беше щастлива. Но за кратко. Появи се той. Не видях ясно лицето му, ала не знам защо бях убедена, че е много красив. След това образът съвсем се отдалечи и като че си сложи нещо на лицето.

- Маска? - нетърпеливо запита Гигов.

- Може би, не зная точно. После я видях да лежи мъртва.

- Само това ли?

- Не помня друго. Всъщност той пак караше голяма кола, но различна от първата. Пикап - тъмносив, или черен. А може да е било и джип, наистина не помня добре.

Гигов подпря брадичка с длани и сподели мислите си на глас:

- Винаги оставя следи от скъпи коли. Може би е богаташко хлапе. Разглезено и решило, че Светът е негов! Може дори да са двама, или повече. Но къде, по дяволите, отиват тези коли? Четири убийства, четири скъпи и различни автомобила и нито един не е засечен още! Дявол да го вземе! - почеса се нервно по тила и запали цигара. Погледна Краси, очите му изразяваха болка и страх. Щяха да се поизмъчат доста, докато попаднат на сигурна следа. - Ще отидеш ли там? - той й посочи мястото, където все още личаха кървавите следи от убийството.

- Имам ли избор! - въздъхна Краси, подготвяйки се психически за поредната си задача.

- Почакай! - следователят отиде до шкодата си, взе нещо от жабката и се върна при момичето. - Открихме това при първата жертва. Майката отрече да е принадлежало на дъщеря й. Вероятно е единствената лична вещ на убиеца, която да ни отведе при него! Освен колите, които сигурно са крадени, ако тази сребърна плочка е негова, значи сме го пипнали! Вземи.

Краси я пое в дланите си. Очакваше да види веднага на кого е принадлежала плочката. Уви, дори не почувства нищо. Нито страх, нито болка, или дори удоволствие от извършените убийства. Абсолютно нищо. Притвори очи и се концентрира. Не, нямаше да стане и така. Видя само мрак, по-черен и от черното.

- Тъмнина - прошепна тя, - тъмнина и малко страх. Съвсем малко страх - подържа плочката още няколко минути и се отправи към местопрестъплението. Легна върху следите от кръв и я притисна до гърдите си. Видя отново щастливото лице на Луна. Смееше се и целуваше някого. Но кого? Руса коса, късо остригана. Нежни мъжки ръце, непокътнати от груба работа. Три големи златни пръстена. Ръцете започват да шарят по тялото на момичето. Очите му, сини и жестоки, способни да те обезоръжат във всеки един момент. Устните, сочни като зряла ябълка, целуваха страстно и жадно. Желаеха още и още. Но тя не искаше вече! Не беше готова за това. Не, стига толкова! Не сега, не още! И белег. Голям белег под лявото слепоочие. Дълбок, тъмнокафяв и силно чувствителен. От какво е? Катастрофа? Злополука? Или по рождение? Ами колата? Ха, те всички са мои! Никой никога няма да разбере. Мога да взимам която и когато си поискам! За пет месеца му отмъкнах четири, а той дори не ги потърси. Идиот! Но по-важното сега е, че ти си с мен. Правиш ми голяма услуга и трябва да ти се отплатя. Толкова малко момичета излизат с мен. Толкова малко... - Не! - изкрещя Краси и скочи на крака. От челото й потече студена пот, очите й се бяха разширили и това й придаваше призрачен вид. Но тя не беше тя и не беше тук. Тя беше там - във времето на престъплението, разговаряйки с убиеца. Гигов жадно попиваше сцената.

Краси направи няколко бързи крачки, сякаш бягаше от нещо. Опря се о едно дърво и започна да ръкомаха. Опитваше да се предпази. Да се предпази от убиеца! След миг застана неподвижно, прилепила ръце плътно до тялото си. Гигов предположи, че убиецът я е завързал. Краси гледаше изплашено, без да вижда. Тогава се върна към действителността. Помисли, че наистина ще бъде убита, толкова истинско бе видяла всичко. Стисна отново плочката. Сега бе само страничен наблюдател. Убиваха Луна, а не нея. Потрепери. Онази откачалка режеше ръцете на момичето, после острига косата й и накрая стигна до ушите.

Краси говореше бързо, но разбрано. Преразказваше цялото убийство и нямаше да има нужда от хипноза. Каза доста неща, които по-късно щеше да се надява, че ще бъдат достатъчни за разследването.

- Почакайте! - изкрещя Краси. - Там има още някой! Виждам друг човек, той се опитва да ме заблуди! Носи костюм. Има пари. Много пари и е уважаван човек. Той осигурява колите и се грижи за изчезването им! Санди отряза пръстите й, но онзи, другият я уби! Господи, колко много кръв! Махнете я от мене! Махнете я! Моля ви!

Краси се строполи на земята. За първи път, откакто бе научила за способностите си, правеше толкова дълъг и мъчителен сеанс. Всичката й енергия се бе изпарила и тя просто заспа.

Гигов нареди да я откарат у дома и удвои охраната й. Вече беше повече от сигурен, че са попаднали на нещо.

Неприятното беше, че трябваше да тьрсят маската в целия парк, това щеше да ги забави, а Антон нямаше търпение вече. Пък и някое куче можеше да е унищожило толкова чаканата улика.

Гигов остана в управлението до късно вечерта. Беше заровил глава в купища бумаги, които непрекъснато получаваше отнякъде. Проверяваше всички версии за колите, но все още си стоеше там, откъдето бе тръгнал. Явно е, че убиецът или убийците са свързани с автомобилния бизнес. Може би автокъща. Но всички законни собственици бяха проверени и нямаха пробив в алибитата си. Нито бе открита друга следа. Имаха си всички документи, разрешителни, платени данъци и всичко, което изискваше законът. Значи - незаконен бизнес.

Минаваше единадесет вечерта. Антон продължаваше да работи на компютъра. Улови се, че мисли за Красимира. Искаше му се да е до него, за да сподели тревогите си и дори да чуе нейното мнение. И без това психоложката Велина не му помагаше кой знае колко. Как изобщо се бе уредила на работа тук? Антон я смяташе за голям непрофесионалист. Всячески се опитваше да го свали, но не и да работи по случая. Когато разбра, че няма да пробие при Гигов, започна да бръщолеви разни неща, заучени от учебниците по психология. Разви криво-ляво прословутата теория за нещастното детство. Избира си сирачета, или полусирачета, защото най-вероятно и той е такъв. Но това бяха неща, които всички вече знаеха и не помагаха съществено. В крайна сметка в България живееха премного сирачета, изоставени от един или от двамата си родители, деца на разведени, деца, подложени на домашно насилие. Значеше ли, че всяко едно може да е техният човек? Потенциален насилник - да. Бъдещ изоставител на семейството си? Да. Убиец? Защо не?

Чашата преля, когато Велина разкопча копчетата на блузата си, било й горещо и уж случайно се отърка о Гигов.

- Велина, защо не донесеш кафе и нещо разхладително? - опита се да я разкара Антон.

Толкова го дразнеше нейното присъствие, че се замисляше дали да не я изгони по грубия начин. Е, въздържа се. Но не можеше да не си зададе въпроса защо постоянно попадаше на жени, които отчаяно опитват да го вкарат в леглото си? Чак пък толкова да е красив?! Спомни си Краси, която също имаше подобна изцепка. Но все пак си оставаше по-различна от другите. И в този момент Антон разбра, че я харесва повече, отколкото трябваше. Скоро щеше да се поддаде на изкушението и ако му се предложеше втори шанс, той си призна, че би се възползвал от него. Без значение от последствията. Желаеше я, не е ли това лудост?

Реши да й се обади.

- Краси?

- Защо звъниш толкова късно? - гласът й звучеше уморено. Току-що бе станала от сън и се чувстваше ужасно.

- Открихме маската, която ти видя.

- И има ли отпечатъци?

- Не, не ги и очаквах. Но бих искал да я погледнеш.

- Сега ли?

- Защо не? После ще те заведа някъде, става ли?

Краси замълча. Какво трябваше да означава - ела и ще те заведа някъде? Дали си бе паднал по нея? Не вярваше да й звъни по това време само по работа. О, глупости. Просто искаше да й благодари за съдействието. Но все пак тази възможност да се види насаме с Антон не бе за пренебрегване и тя прие поканата въпреки умората си и късния час. Елена, естествено, се възпротиви, но нямаше кой да я чуе. Точно в момента нямаше сили да понесе истерията й, още повече че и гаджето й я беше зарязало. Голяма работа, ще си хване друг. Не оставаше дълго сама.

Взе маската. Беше съвсем обикновена пластмасова детска маска. Би могла да се купи от всяка сергия на пазара. Едната половина представляваше нескопосано дяволско изражение, а другата усмихнат ангел. Колко банално и стереотипно - помисли си Красимира. Пред очите й отново премина образът на Санди. Видя го доста ясно, сякаш бяха на крачка един от друг. Косата му не беше естествено руса, по корените се чернееше. Но си оставаше много красив. Носеше малки халкички и на двете уши. На години минаваше двадесет, съдейки по леките бръчици около очите, но изглеждаше като тинейджър. Дори и дълбокият белег на слепоочието не го загрозяваше.

- Можеш ли да ми кажеш нещо повече за въпросния Санди? Истинското му име?

- Не, не го долавям. Като че ли не е българско, сменил го е. Хем е тук в България, хем някъде в чужбина. По рождение е българин, но има друго гражданство. Хората, които са го познавали тук, вече са го забравили, не им е бил любимец. Той кара колите някъде. Виждам го да ги мие. Кани се да ги пребоядисва. Почакай! Усещам страх! Той не желае да прави всичко отново! Страхува се за живота си. Ето, идва някой и ще го убие! - Краси хвърли маската и изпуфтя с погнуса от видяното.

- Какво стана? - попита Антон, който нямаше търпение да чуе края на историята.

- Мисля, че някой го уби!

- Сигурна ли си?

- Почувствах страшна болка в главата. После видях много кръв. Неговата кръв и всичко потъна в мрак. Но не видях кой отне живота му.

- Знаех си, знаех си! Знаех си, че става въпрос за повече от един човек! И съвсем не са толкова невменяеми, колкото се опитват да изглеждат. Версията, че помагат на обществото да се прочисти, отпада. Според мен са напълно нормални и си правят лична услуга, като премахват тези момичета. Успяха да ни заблудят. Сигурен съм, че скоро ще хванем тези чудовища!

- Но защо го правят, толкова е отвратително!

- Пране на пари? Проституция и кой знае какво още! Имал съм подобни случаи, но чак пък толкова! Предполагам, че всяка от жертвите е знаела нещо, което не е трябвало да знае. А може и да са отказали да свършат някоя работа.

- И братовчедка ти ли е била проститутка?

- Знам само, че е работила на секстелефон и понякога е била компаньонка. Преди два дни говорих с едно момиче, което потвърди всичко това. Каза, че лично я познавала и са работили заедно.

- Ако е така, тогава тази девойка ще знае повече от мен!

- Определи ми среща, но не се появи. Мисля, че Санди ме е изпреварил!

- Значи ти е звъняла Луна?

- Не знам. Не си каза името, но описанието й съвпада и както ти казах, не се появи на срещата. Ако е била тя, някак са разбрали, че се е свързала с мен и са й изпратили Санди. Пак сме в задънена улица.

- Но откъде си сигурен, че информацията за братовчедка ти е вярна и тя наистина е била такава? Не допускаш ли, че може да те заблуждават? И нарочно да ти пречат да стигнеш до истината!

- Глупости. Кой ще ме мрази толкова? Ако е сблъсък на интереси, трябва да се познаваме лично. Братовчедка ми официално работеше в едно кафе. Никога не съм се интересувал откъде взима пари за скъпите си тоалети и колата, която караше. Смятах, че има стабилен приятел. Веднъж я питах и тя каза, че ще ме запознае с него. Бил много сериозен, но се страхувал, че няма да го одобря. Явно ме е лъгала. Такъв приятел не е съществувал. Пепи днес попадна на банковата й сметка. Каквото и да е правила в това кафене, не би могла да спести толкова много пари само за три месеца. Два дни преди да я намерят мъртва, е купила билет до Австрия. За мен това е доказателство, че е знаела нещо и е опитвала да избяга.

Гигов запали цигара и отпи от вече изстиналото кафе. Трудно приемаше факта, че е живял под един покрив с телефонно момиче, без да заподозре. Стана му мъчно, че и тя го е лъгала, а накрая отнесе тайната в гроба заедно с обезобразеното си тяло. Трябваше да навлезе опасно дълбоко в този бизнес, за да стигне донякъде. Убийците можеше и да са клиенти, които те са обслужвали. На всичко отгоре имаха и пети труп. Не на поредното момиче, а на съучастник. Ставаше прекалено сложно. Ще свърши ли този ужас някога?

Красимира посегна към цигарите на Гигов и също запали.

- Ти пък откога пушиш? - изненада се той.

- От сега... - закашля се тя, но дръпна пак от цигарата.

- Хвърли я, не ти отива.

- Нима? На теб също. Да си дойдем на думата - къде ще ме заведеш тази вечер?

- Никъде. Отиваш си у дома, а аз продължавам. Ако Санди наистина е мъртъв...

- Но ти ми обеща!

- Уморен съм, Краси.

- Аз също, но дойдох, нали?

- Добре де. Може да изпием по едно малко у нас. Твърде късно е за заведение. Ако искаш, разбира се! - Антон не повярва на ушите си. Той ли бе поканил Краси вкъщи? Сами? На питие? По-глупаво нещо едва ли бе правил някога.

Шкодичката паркира пред блока. Те бързо слязоха от нея и изтичаха към неосветения вход. Качиха се тихомълком до третия етаж. Охраната на Краси бе освободена от Антон, но се притесняваше, съседките кокошкарки да не го видят сам с нея по това време на нощта.

Наля й малко уиски и сложи четири бучки лед.

- Не искаме да се напиваш, нали? - усмихна й се той. - Постъпвам много лекомислено като те каня в дома си. На всичко отгоре ти сервирам и алкохол!

- Няма проблем, пълнолетна съм!

- О, да и това ме оправдава?

- Може би. Не си в състояние да го спреш, Антоне! Все някога ще се случи! - Краси отпи малка глътка от кехлибарената течност и гърлото й изгоря. Предпочиташе по-силен разредител. Трябваше да изчака ледът да се разтопи. Ама и аз съм една - помисли си тя.

- Мислиш ли? - най-сетне отвърна той.

- Сигурна съм. Искаш го колкото и аз, но нямаш смелост да признаеш! Ако не бях права, сега нямаше да седим един срещу друг у вас и да пием уиски.

- Много си самоуверена. Приеми, че просто спазих обещанието си. Благодарен съм, че ми помагаш, това е - той глътна почти на екс питието си и взе цигара.

- Ще ме почерпиш ли?

- Не! - отказа Гигов. - Защо не си поговорим един за друг? В смисъл, работим заедно, а аз не знам много за теб. Интересна си. Разкажи ми за първите си видения, как се случи?

- Наистина ли те интересува?

Антон кимна. Но всъщност не беше сигурен. По-скоро умираше да опознае всяка гънка от тялото й и да я целува, докато и на двамата им се завие свят. Желанието да я притежава го заблъска в главата и слабините. Едва се контролираше и отмести поглед от нея. Копнееше да я обладае бавно и страстно да я въведе в света на удоволствието. Ала не беше никак разумно да създава нещо, за което щяха да съжаляват и двамата по-късно.

Краси все пак си взе една цигара. От дима й стана лошо, но трябваше да потуши огъня в себе си с нещо, а уискито съвсем не бе подходящо. Страните й запламтяха, стомахът й се сви на топка. Но реши, че ако ще става нещо, няма тя да го започва този път. Беше го преследвала достатъчно, следващата крачка трябваше да я направи той. Или пък изобщо не биваше да допуска да се случва? Ако Елена научеше... Обаче точно сега, моментът бе толкова неповторим, толкова интимен! Какво значение имаха другите? Да вървят по дяволите и майки, и шефове!

- Не ми си говори за това какво мога и какво не - накрая продума тя, прималяла от възбуда. - Сам виждаш, че понякога се получава, друг път - не. Не знам защо. И не ме интересува кой знае колко. Искам да си почина от този кошмар, да го забравя. Мъчително е!

- Вярвам, че ти е трудно. Когато те гледаме отстрани и ние страдаме с теб.

- Извини ме за момент, не се чувствам добре! - тя стана и отиде в банята. Повдигна й се от цигарения дим, болеше я глава. Защо правеше всичко това? Така ли щеше да го спечели, като повръща в тоалетната му?

Гигов я последва. Прокара нежно ръце през кръста й и я целуна по врата.

- Добре ли си, Краси? - в отговор получи отрицателното й поклащане. С поглед го помоли да я остави сама. - Сигурна ли си?

- Да, само за малко! - едва чуто му отвърна тя.

От доста време Антон не бе изпитвал такива чувства към никоя жена. Не се плашеше от прибързаността на действията си, а това че щяха да последват много проблеми, ако между него и Краси се случеше нещо. Нямаше право да й причинява повече главоболия. За какъв дявол я покани у дома? За какъв ли? Съзнаваше, че я бе обикнал. Тя беше права за едно - каквото и да правеха, нямаше да избягат от това, което и двамата желаеха.

- Тони? - гласът й бе пресипнал, но поне не й се гадеше вече.

- Мога ли да помогна? - подаде й една кърпа, за да подсуши лицето си.

- Прегърни ме! - прошепна тя.

- Краси...

- Престани да бягаш от мен! Преди малко ме целуна! - изглеждаше леко болнава и въпреки това толкова красива.

- Защо просто не си тръгнеш?

- Защото не това искаме! Прегърни ме, Тони! Прегърни ме...

- Господи, караш ме да полудея! - Антон я погледна право в очите, тя не се отказваше лесно. Беше й зле, но самоувереността й не я напускаше.

Направи крачка към нея. Кръвта му закипя. Отблизо беше още по-красива. Изгаряше го с жадния си поглед. Устните й направо молеха да бъдат целувани. Пристъпи съвсем близо, така че усети парещия й дъх. Краси го гледаше в очакване.

- Вземи ме! - прошепна тя.

- Знаеш, че не бива!

- Замълчи! - момичето сложи пръст на устните му, а с другата ръка хвърли кърпата. Точно толкова делеше Гигов от здравия разум и дявола у него. Той я грабна в прегръдките си и огънят помежду им лумна с цялата си мощ.

Час по-късно двамата лежаха в спалнята, останали без дъх. Краси мъркаше доволно и не спираше да го целува. Искаше още и още. Веднъж вкусила от земния рай, нямаше търпение да се върне отново там. Антон седна в леглото. Въздъхна уморено и запали цигара. След като се бяха любили, той не бе продумал и дума. Размишляваше. Издуха шумно дима и пак пое дълбоко от цигарата. Повтори това още няколко пъти и я угаси. На Краси й стана ясно, че нещо не е наред.

- Защо се държиш така?

- А ти защо не ми каза, че ти е за първи път?

- Това не ти попречи. Ти какво си мислиш, че имам списък от любовници? Ха! От момента, в който хората разбраха за проклетите ми ясновидски способности, дори собствената ми майка се пази от мен! Не се прави на изненадан.

- Веднъж каза...

- Да, имах гадже. Но не стигнахме дотук. Той също се изплаши и избяга от мен.

- Извинявай, Краси, държа се като глупак - той зае предишното си място в леглото и я прегърна. Държеше се като пубертет. - Наистина съжалявам. Знам, че животът ти е различен. Но няма да ти стане по-добре след това, което направихме тази вечер. Какво ни чака?

- Предлагам да мислим утре. Сега има какво друго да се прави!

Елена захвърли бясна телефонната слушалка и заплака. Беше търсила дъщеря си на всички възможни места, за които се сети. Успокои се чак, след като бодигардовете й обясниха, че Краси работи по нови улики в управлението с Гигов. Само че тя не повярва. Цяла нощ да работят?

- Стига вече! - Антон скочи от леглото и бързо обу слиповете си. Запали още една цигара и отиде в кухнята. Пуфтеше като парен локомотив. Нещо го мъчеше, но не знаеше как точно да го каже, без да засегне Краси. Безброй мисли се въртяха в главата му, опитваше да ги подреди, но отвореше ли си устата, щеше да закрещи. Нервите му бяха опънати до краен предел. Нещо ставаше. Нещо с него, нещо с главата му...

Направи си кафе и отпи голяма глътка. Гърлото и стомахът му изгоряха от горещата напитка, но за сметка на това се почувства далеч по-добре. Напълни една чаша и на гостенката си и отиде в спалнята при нея. Подаде й кафето, но тя го блъсна и разля по чаршафите.

- За Бога, Краси, овладей се! Направихме ужасна грешка и трябва да помислим как ще оправим нещата!

- Аз ти подарих себе си, а ти наричаш това УЖАСНА ГРЕШКА! Каква глупачка съм само. Доверих ти се. Спах с теб! Мразя те! Мразя те!

- Краси! - Гигов остави кафето си на нощното шкафче и я придърпа в прегръдките си. Пак беше объркал всичко. Не знаеше как да се държи с момиче като нея. Беше толкова различна от жените, които бе имал преди нея. Всъщност точно тук е проблемът - Краси е само едно объркано момиче. А той - възможно най-неподходящият за нея.

- Пусни ме, мръсник такъв!

- Млъкни и чуй поне веднъж какво ще ти кажа!

- Остави ме, ще си ходя. Не искам никога повече да те виждам или чувам!

Краси се освободи от прегръдката му и стана от леглото, на което само допреди половин час изпитваше неописуемо удоволствие. За миг голото й тяло заслепи Гигов. И той си припомни с каква наслада го бе държал в обятията си. Но не биваше да забравя, че точно заради това сладко и младо тяло можеше да загуби работата си. Или може би вече я е загубил?

- Четири сутринта е. Няма да намериш такси. Облечи се, изпий моето кафе и ще те откарам. Така или иначе всички знаят, че сме работили заедно. Пък и трябва да поговорим.

- Не! - отсече малката. - Няма за какво да говорим. Ясен си ми. И ти си като всички други! Не се грижи как ще се прибера, ако наистина ти пука изобщо.

- По дяволите! - не издържа той. Отново я придърпа до себе си и едва не я зашлеви. Разтърси я за раменете, но тя дори не го погледна. Пусна я и прокара ръка през къдравата си коса. Беше потен. - Седни! - нареди й той. От кафе премина на голямо уиски, което изпи на един дъх. Избърса устните си с опакото на ръката и седна срещу изплашеното момиче.

Краси подсмърчаше и бършеше периодично сълзите, стичащи се по бузите й. Събра дрехите си от пода, облече се и въпреки гаденето, запали цигара. Чувстваше се ужасно, сякаш бе попаднала в собствения си капан.

- Държиш се като дете! - рече Гигов. - Не исках да става така, но ти ме принуди. Разбери, че не можеш да мислиш само за себе си. В тази игра залозите са прекалено големи и не знам защо смятам, че ние двамата с теб ще загубим. Разбираш ли?

Краси кимна и отпи от вече изстиналото кафе.

- Може би наистина съм още дете и не разбирам много неща. Но съм убедена, че можеш да обичаш. Можеш да обичаш мен! Това, което се случи между нас, нищо ли не означава за теб?

Гигов потри потните си ръце, челото му също бе мокро. Усещаше колко е напрегнат, сякаш ще гръмне всеки миг. Краси или наистина не разбираше, или се правеше, че не разбира сериозността на положението. Всъщност вината бе изцяло негова. Остави се да го водят първичните нужди и инстинкти, а той бе възрастният и трябваше да предпази и двамата. Ако я бе отблъснал, нещата щяха да са си както преди и Краси щеше само да го преследва, докато не се умори.

- Разбира се, че означава! - най-сетне продума той. - Дори много! Но не е разумно. Връзката между нас е невъзможна, Краси! По-добре да спрем дотук!

- Така ли? И кое я прави невъзможна? Друга жена? Или ти самият? Защото, когато обичаш истински, всичко друго е без значение!

- Не мислиш, Красимира. Ти си само на деветнадесет, а аз на тридесет и пет! Как ти се струва?

- Започваш да говориш като майка ми.

- И понякога тя е права, но ти отказваш да слушаш и нея, и мен. Знаеш ли какво ще стане, ако някой разбере за тази вечер? Аз ще загубя работата си, най-малкото. Ще ме осъдят, че съм се възползвал от моментната ти слабост, представяш ли си как ще изтълкуват връзката ни?

- Не ми се слуша, повдига ми се!

- Но това е истината, Краси! Аз никога повече няма да съм следовател, нито катаджия. Ще ме накажат, обществото ще ме отхвърли. Искаш ли да публикуват снимките ни на първа страница като любовници? Да ни сочат с пръст?

- Мен вече ме сочат!

- Как не разбираш, че това е грешка? Влюбен съм в теб, да, така е! Луд съм дори! Но нещата трябва да останат такива, каквито бяха преди тази вечер. Не мога да върна времето, обаче мога да променя взаимоотношенията ни! Оставаме си колеги и толкоз. Ще поема цялата отговорност, ако се разчуе. Ще рискувам живота и кариерата си, всичко, което съм постигнал. Но ти повече няма да идваш тук и няма да ме търсиш, освен ако не е по работа. И никога сами!

- Това ли е тежката ти дума, господин следовател? - с насмешка попита Красимира.

- Ти май нищо не си разбрала...

- Защо се държиш така? Защо се страхуваш да бъдем заедно, все пак аз помагам по случая, не съм свидетел?

- Краси... Стига вече!

- Добре. Извикай ми такси, няма да остана и минута повече! А, и още нещо - отказвам се от случая!

- Какво?

- Това, което чу. Няма да работя по убийствата. Достатъчно ясна ли бях? - тя набързо среса косата си и отиде в хола, където бе единственият телефонен апарат.

След петнайсет минути таксито пристигна пред блока на следователя.

- Краси, моля те, не прекратявай работата, само защото между нас се зароди безпочвена връзка!

- О, да. Сега вече е безпочвена.

- Моля те, нужна си ни!

- Отказвам се най-вече заради себе си. Омръзна ми да преживявам тези ужасии, достатъчно е, че ги сънувам. Искам да живея нормално. А вие ми пречите.

- Става дума за човешки животи, не за теб! Знаеш ли колко хора разчитат на помощта ти? Длъжна си... Разбери родителите на убитите момичета! Нима ще се чувстваш щастлива, когато утре разлистиш страниците на вестника и прочетеш за поредната жертва?

Тя не отговори. Изгледа го някак странно, но дори и в очите й не се четеше нищо. Бяха студени и безизразни.

Красимира трясна вратата под носа на Антон и си тръгна. Не каза нищо, дори довиждане.

Будилникът иззвъня и Антон скочи от леглото като ужилен. Беше му студено и едва раздвижи крайниците си. Завивките бяха паднали на пода. Погледна часовника, макар да знаеше колко часа показва. Ако побързаше да вземе горещ душ, щеше да стигне навреме за работа. Всичко на всичко бе спал само два часа и очите му се затваряха. Реши, че колкото и да му е студено, горещият душ само ще го приспи. За това се изкъпа с почти ледена вода. Почувства се освежен и готов за дългия работен ден. Замисли се какво обяснение ще даде на Здравков за снощи. Той не би се вързал на приказките, че са работили цяла нощ с Красимира. Никой нямаше да се върже.

Качи се в бялата си шкода и потегли. И прекрачвайки прага на кабинета си, получи съобщение от шефа да се яви при него незабавно.

Краси се обърна по гръб и заби поглед в тавана. Днес не бе отишла на училище. Чиста загуба на време, оставаха само няколко дни до бала и после сбогом на всички! А дотогава можеше да си почива и да си търси подходяща работа. Не смяташе да учи повече. Не че не искаше, но щеше да се получи както в училище. Никой никога нямаше да я приема като нормален човек. Щом колегите й научеха коя е, щяха да се отдръпнат от нея.

Вторачи се в часовника на стената, показваше единайсет без пет. Крайно време, за да стане и да се изкъпе. Щеше й се после да излезе сама и да изпие едно кафе, далеч от погледите на гардовете си. Още повече че Елена е в отпуск от днес, заради предстоящия бал. Денят ще е тежък.

Краси облече халата си и излезе на балкона. Вдиша дълбоко от почти горещия въздух, усети аромата на идващото лято, който погъделичка всичките й сетива. За първи път от толкова време се радваше на сезона. Преди просто не й правеше впечатление. Погледна надолу, видя три от момчетата, които ги пазеха. Сети се за Антон и й стана мъчно. Вече нямаше начин да излезе насаме с него и да поговорят. Върна се в стаята и приготви някои неща за банята. В този момент Елена нахлу като хала.

- Благоволи да станеш най-накрая! - изсъска тя.

- Можех да спя и повече - безлично отвърна дъщерята.

- Не мислиш ли, че ми дължиш обяснение за снощи?

- Не. Знаеш къде съм била, има и хора, които да потвърдят. Освен това, имам право да излизам. Май се разбрахме, повече няма да стоя заключена тук, сякаш аз съм убиецът! - Краси избута майка си, която бе застанала пред шкафа й за бельо. Извади дантелени бикини и ги хвърли на леглото при кърпата и лосиона за тяло.

- О, ясно! - престорено възкликна Елена. - Значи си имаш гадже?!

- Дори да е така, теб не те засяга. Ти никога не оставаш на сухо, даже ги въртиш по няколко. Но аз не ти държа сметка, нали?

- Би трябвало да получиш плесница за тези думи!

- Хайде тогава, какво чакаш?

- Можеш да ми се довериш, вместо само да се заяждаш с мен. Аз съм ти майка, трябва да знам, ако се виждаш с някого.

- Разговорът ни приключи. Не желая да слушам повече престорената ти загриженост.

- Ще ме съсипеш! Искаш да ме умориш, нали? Нямаш и капка уважение към мен!

- Престани! Казах, че не желая да те слушам, и точка! - Краси отиде в кухнята и потърси тайния запас от цигари на майка си. Грабна кутията с един кибрит и се заключи в банята.

Пусна топлата вода, за да напълни ваната. Хвърли бельото си в коша за пране и се потопи във водата. Извади една цигара, повъртя я между пръстите си, колебаейки се дали да я запали. Чувстваше се еднакво щастлива и празна отвътре. Бе успяла да се оплете в собствените си мрежи, повличайки и Антон. Нямаше никаква представа какво щеше да се получи от всичко това. Но беше убедена, че той я обича и няма да се откаже така лесно от връзката им, независимо какво казваше. Между тях се бе зародило нещо голямо и истинско. Тази е и причината Антон да се страхува. Свързваше ги една невъзможна любов, от която много болеше. И занапред щеше да боли. Но защо невъзможна? Той я смяташе за такава, Антон. Но не беше така. Какво невъзможно виждаше в това да са заедно!

Свързваше ги и плетеницата от убийства, които изглеждаха дело на сериен убиец, ала само изглеждаха. Освен Краси и Гигов, имаше още един човек, който знаеше много за убийствата. Но този човек не бе способен да го осъзнае и сподели с някого. Пък и кой щеше да му повярва?

Краси стоя близо час във ваната, пълна с пяна и гореща вода. Изпуши две цигари, но от втората й призля. Излезе от банята и отиде в своето убежище, където се приготви за излизане. Избра дълъг копринен гащеризон и леки ленени сандали. А за вечерта приготви къса рокля, тип комбинезон. Макар да се съмняваше, че ще свърши това, което искаше. А именно - да се види с Антон Гигов.

- Къде отиваш? - спря я Елена.

- Никъде.

- Няма ли да ми помогнеш да почистя за бала? - тя се бе хванала на лятна чистка и искаше да излъска целия апартамент за предстоящото събитие.

- Мамо, аз не искам да ходя на бал. Не го ли разбра?

- Ще отидеш и още как!

Краси скръсти ръце на гърдите си с отегчена физиономия. Какво толкова намираха в този скапан бал?!

- Добре, щом така искаш. Ще отида. Можеш да поканиш всичките си ограничени колежки и някои от скъпите си любовници. Всъщност нали те ще платят всичко!

Елена й удари шамар, от който бузата на Краси стана алена. Главата й политна назад и се удари о ключа за осветлението. Полилеят в коридора светна.

- Забранявам ти да ми говориш по този начин! - изкряска насреща й Елена. - Ясно ли ти е? - и размаха пръст под носа на дъщеря си. Не можеше повече да владее нервите си и затрепери като алкохолик за поредната си дажба. Почувства известно облекчение, удряйки Красимира, чиято буза все още червенееше. - И не си мисли, че този път ще се измъкнеш от охраната! Тръгваш с човека на входа, избираш си тоалет и се прибираш, за да ми помагаш. Достатъчно ясно ли се изразих?

Краси кимна. Срещата с особено важния за нея човек пропадаше. А трябваше непременно да говори с него! Взе парите от треперещите ръце на майка си, които бе заделила за рокля, и се качи в асансьора.

- Къде отиваме, госпожице? - учтиво я попита момчето, което я очакваше на входа.

- Не знам. Повикай такси, не ми се мъкне пеша в тая жега.

- Това трябваше да направиш, преди да слезеш.

- Ще спорим ли? Вече започва да ми става топло!

- От времето е. Доста горещо за май.

- Тръгваме ли? Повика ли такси? Няма да ходя пеша!

- Ти си една заядлива кучка, знаеш ли?

- Нищо ново. Вдигай си задника и намери кола!

- Ще имаш да вземаш! Наредено ми е да не се отлепям от теб, дори да ходиш до тоалетната! Ще повървим до главния път, там има достатъчно таксита.

И двамата тръгнаха под жаркото слънце с явна неохота. Краси не понасяше всички тези мъже около себе си. Охраната също въздишаше тежко, щом започнеха смените им. Сякаш бяха попаднали в минно поле с майка и дъщеря.

Близо два часа Красимира размотава своя придружител из луксозните магазини. Пробва около десет рокли и още толкова костюма, но не хареса нищо за балната нощ. Накрая бодигардът се друсна в едно кафене, без да иска одобрението на съкровището, което придружаваше. Но Краси го последва без излишни сцени. И тя беше уморена от тази безсмислена суетня.

- Защо не си купи поне едни обувки?

- Защото, глупачето ми, първо трябва да си взема рокля, по която да ги избирам. Иди купи нещо студено, умирам от жега!

- Заведението е със сервитьор, глупачето ми!

И преди да продължат идиотската си разпра, сервитьорката се появи. Беше младо и красиво момиче, което поразително приличаше на братовчедката на Гигов. Дали и тя е забъркана в онази смрадлива история с убийствата? Не. Краси тайно докосна крайчеца на униформата й и това, което успя да разбере за нея, не беше особено впечатляващо. Млада, но омъжена. Даже имаше дете.

Поръчката бе изпълнена светкавично. Сервираха им две чаши кола и по парче торта.

- Ще ме почерпиш ли от твоите цигари?

- Нямам, да си се сетил да купиш. И аз не бих отказала една.

Бодигардът повика сервитьорката и попита дали тук продават. Поръча една кутия боро, други нямаше. Беше сигурен, че Красимира го метна за цигарите. Пак търсеше начин да избяга. И естествено бе прав - тя извади от раницата си кутия и запали цигара, без да му предложи.

- Защо си толкова гадна? Или може би правилният въпрос е - с всички ли се държиш така? Какво толкова ти харесва да ни правиш на идиоти?

- Не знам. Сигурно защото сте идиоти. Аз само ви го показвам, за да си го знаете.

- Слушай какво ще ти кажа! - удари ядно с юмрук по масата той, при което останалите посетители впериха любопитни погледи в тях. Някои разпознаха Краси от снимките във вестниците и започнаха да си шушукат. - Не ти е лесно, предполагам. Не мога да се поставя на мястото ти, но поне опитвам да те разбера. И знам колко е гадно да не можеш да излизаш, да се разхождаш и всичко останало, което би трябвало да прави момиче на твоята възраст! Тук вече ти съчувствам. Ще сме ти много благодарни, ако не се правиш на всевишна и уважаваш работата ни! Ще ни улесниш много, ако бъдеш просто Краси. Трябва да ви опазим живи с майка ти, а на теб ти се струва някаква игра. Е, не е игра! Ще видиш, че ако ни допуснеш до себе си, съвместната ни работа може да се превърне в купон! Зависи от теб.

Краси загаси цигарата си и го погледна многозначително. Защо да му се доверява? Не вярваше, че ще я прикрива, докато се среща с Гигов. А тя имаше нужда точно от това. Отношенията им бяха чисто професионални и трябваше да си останат такива. Не им харесваше да ги прави на глупаци, обаче щеше да продължи, без да й мигне окото.

Помълчаха известно време, хапвайки от тортата. След сладкото изкушение, Красимира взе нова цигара и отпи глътка от колата. Добре поне, че този не й правеше забележка за пушенето. Ако беше Антон, досега да й е дръпнал цигарата от ръцете. Гардът й подаде огънче.

- Сега, предполагам, трябва да благодаря?

- Е, не е задължително. Аз имах предвид друго преди малко. Но и това би могло да е някакво начало. Нали дръпнатото ти поведение не е всичко, което можеш да покажеш?

- Сега ти се заяждаш!

- Просто се надявам да те видя в друга светлина, това е.

- Отвратителен си. Добре де, може и да се сработим. Обаче не обещавам. Аз съм си такава, не мога да се променя.

- Важното е да поискаш!

Платиха сметката и извикаха такси. И понеже прочутата "Витошка" не успя да задоволи капризите й, тя отведе своя пазач в един бутик на другия край на града.

И след като окончателно си избра тоалет, Красимира остави парите, без да дочака касова бележка, и изхвърча навън. За нейн късмет едно такси тъкмо спираше до магазина и тя се качи в него. Бодигардът изтича след нея, но твърде късно. Беше позволил на една от продавачките да го заговори, така се отплесна и изпусна Краси. За секунди.

- Красимира! - изкрещя нервно той след потеглящата кола. Късно. Тя го изгледа от задното стъкло с доволна усмивка и му помаха за довиждане. Краси обичаше истински и нямаше да се спре пред нищо.

Отново изкачи стълбите до третия етаж. За миг се поколеба, но натисна звънеца и зачака. Знаеше, че Антон си е вкъщи, също така че няма да се зарадва на визитата й.

- Защо си тук? - сърдитият тон само потвърди предположението й.

- Тони, нека те видя, моля те! - почти изплака тя.

- Върви си! Ако пак си избягала от охраната, първо тук ще те потърсят! Вече причини достатъчно главоболия на всички. Не искам да те виждам! Отивай си!

- Тони! - повтори Краси, опряла глава на вратата.

Опита да преглътне напиращите сълзи, но те рукнаха като летен порой. Не искаше и да помисли, че Антон говори сериозно. В този миг си даде сметка колко много го желаеше. Щеше да умре, ако той не я пуснеше сега. Стоя така известно време, вперила невиждащ поглед в изтривалката. После заудря с юмруци, надявайки се той да отстъпи. Тогава ключалката щракна и Гигов подаде глава. Очите му блестяха, лицето му бе изкривено от болка и гняв.

- Тони! - прошепна плахо Красимира.

- Ела тук! - протегна ръце и я пое в обятията си. - Извинявай, прости ми! Не знам какво да правя.

- Уволнили са те, нали?

- Да влезем вътре.

Първата им работа беше да запалят по цигара. И понеже Краси цялата трепереше от вълнение, сипа и на двамата по един студен джин, сякаш си бе у дома.

- Искам - рече Антон - да се обадиш на майка ти и да й кажеш, че си отишла при приятелка от училище. И се постарай да бъдеш много убедителна, защото тя ще изпрати хора направо тук! Колегите ми знаят, че заминавам за провинцията, дори съм скрил колата си. Но нищо не им пречи да ни хванат на местопрестъплението! Исках да остана няколко дни сам и да реша какво ще правя. Но не издържах на изкушението! А когато се разплака... Не! - сложи пръст на устните й, защото Краси понечи да каже нещо. - Просто вземи телефона и изречи най-добрата си лъжа. После може да останеш колкото искаш. Мисля... Луд съм по теб, Красимира! Виж какви глупости върша само...

Тя взе слушалката и набра домашния си номер.

- Ало, мамо? - рече с ангелско гласче.

- Защо? Защо постоянно го правиш? Не ти ли стига, че човекът си загуби работата заради теб? Остави го и се прибирай. Ще те вземат с полицейска кола оттам и няма да е приятно нито за теб, нито за него.

- За какво говориш, мамо! Не те разбирам. Катя, замълчи, нищо не чувам! Говоря с майка си! - Краси играеше доста добре, въпреки да не вярваше, че Елена ще се хване. А и защо ще бяга от охраната си, щом ще ходи при приятелка?

- Красимира, не ме лъжи! - настоя Елена. - Ти нямаш приятелка Катя.

- Напротив. Ти веднъж се похвали, че си говорила с майка й на една родителска среща. Ако не помниш, мога да ти я дам. В кухнята е и прави палачинки.

Елена замълча. Дъщеря й звучеше повече от убедително. А и наистина бе говорила с някаква жена на последната родителска среща. Само дето не помнеше чия майка е. Все пак не можеше да й вярва напълно.

- Тогава защо избяга от охраната?

- Защото са идиоти. Омръзна ми да ми дишат във врата. Изпрати някой да ме чака към пет на Лъвов мост. Баща й ще ме изпрати дотам.

- Пет часа? Цял ден ли ще стоиш там?

- Разбрахме се, чао! - и затвори предоволна от бързо скалъпената лъжа. Разполагаше с повече от четири часа, през които щяха да бъдат сами и да се радват един на друг.

Антон отпусна ръка от устните си и се засмя. Красивите му бели зъби се откриха от широката усмивка и Краси усети леко бодване в стомаха.

- Моите поздравления! - изръкопляска той. - Справи се отлично. Между другото, трябва да сме тихи. Предполага се, че съм заминал. Наздраве! - вдигна чашата си за наздравица и с преплетени ръце отпиха от разхладителното питие. После се настаниха на канапето и Краси положи глава в скута му.

- Разкажи ми сега какво се случи днес. Защо те уволниха?

- Е, не точно. Отстраниха ме временно от случая. Вече им преча, може да ме прехвърлят наказателно в друг град. На всичко отгоре ми връчиха и ограничителна заповед. Нямам право да те доближавам на по-малко от петдесет метра.

- Какво! Това е откачено! Не съм чувала по-голяма простотия.

- Така е. И мога да ти кажа кой се е погрижил, но няма да останеш очарована.

- Недей, май се досещам. - Краси веднага разбра за кого става дума. И да го чуеше от устата на Гигов, фактът, че майка й е адска мръсница, нямаше да се промени. - Да не губим време за нея. Някой ден и тя ще си го получи!

- И все пак, откъде черпи тази отрицателна енергия? Извинявай, но е голяма злобарка. А и трябва да е доста навътре в нещата, щом като ме заплашват с наказание в провинцията!

- Замълчи! Казах ти, че и тя ще си го получи. Важното сега е, че сме заедно въпреки всичко. Само аз и ти! - тя се надигна на колене и прокара нежно пръсти по рошавата му коса. Целуна го по челото, продължи по носа и стигна до устните му. Гигов ги разтвори бавно и потърси сладкия език зад зъбите й. Взе я на ръце и я отнесе в спалнята.

Така нежеланият от Краси и с нетърпение очакван от Елена бал настъпи. Беше тридесети май, лятото отдавна бе започнало и навън бе необичайно горещо. В девет и половина сутринта термометрите отчитаха двадесет и шест градуса.

Елена стана в шест сутринта. Зареди масите с чаши и прибори за храна. Последна грижа й беше тортата, щеше да я вземе към единадесет. Огледа отново масите, забърса тук-там посъбралата се от вчера прах и седна на балкона да изпие още едно кафе.

Краси се събуди с усмивка. Цяла нощ бе сънувала Гигов. Чувстваше се невероятно добре, въпреки предстоящото събитие. Успокояваше я мисълта, че той ще бъде с нея. Така по-лесно щеше да понесе този парад. Бяха се уговорили да се срещнат след дванадесет часа. Доста трудно си бе извоювала личната свобода за тази вечер, макар да бе сигурна, че новият следовател, заместил Антон, ще пусне хора навсякъде около нея. Поне да не ги вижда. Нощта беше нейна и нямаше да позволи на никого да я развали!

Стана и облече тънък халат. Подарък от едно от гаджетата на Елена, което обаче не беше поканено. Изми лицето и зъбите си и приготви още кафе. Днес реши да не ядосва майка си. Поне не от сутринта. Трябваше или да мълчи, или да се съгласява за всичко с нея. Но искаше да запали цигара. Сипа си кафе и сок и излезе на балкона.

- Добро утро - поздрави делово тя.

- Ако е рекъл Господ, целия ден ще е добър.

- Не те попитах дали искаш...

- Да, ще го изпия, благодаря! - Елена взе сока и го изпи на един дъх. - Трябваше да сложиш и лед. Много е задушно. А и нещо ми е нервно - тя посегна към цигарите си, взе една и запали. Почти се задави, когато дъщеря й направи същото.

- Нали може? - изражението на Красимира бе далеч по-невинно от постъпката й.

Обеща да не се карат днес, но действието й предвещаваше друго. Защо бе толкова твърдоглава?

- К...какво правиш, Краси?

- По-добре да знаеш, нали? Не съм малка вече, няма да се крия.

Елена не отвърна. Това направо я сащиса. Но пък й засвидетелстваше някакво доверие от страна на Краси. Забележителен напредък в техните невъзможни отношения.

- Внимавай! - предупреди я Елена - баба ти и дядо ти ще дойдат всеки момент. Няма да останат доволни, ако те видят с цигара в уста!

Краси се усмихна хитро и дръпна от цигарата. Майка й обаче извърна поглед. Продума чак, след като я угаси.

- Тази твоя приятелка... Катя, какво отношение има към твоите способности?

- Да не говорим за това сега! Днес поне съм спокойна, не съм сънувала кошмари и не съм видяла да се случва нещо ужасно. Да не разваляме момента, а?

- Да, имаш право. Просто се интересувам. Ще я доведеш ли някой път тук? Бих се радвала да я видя.

- Разбира се. Щом приключим с държавния изпит... Нямаш представа какво прекрасно семейство са, ще ти хареса!

В този момент един от гардовете подаде глава на балкона и съобщи за пристигането на родителите на Елена.

- Мамо, татко! Колко се радвам! Краси, ела да поздравиш баба си и дядо си. - Елена се разцелува с всеки поотделно и остави дъщеря си да стори същото. Никак не й беше приятно да се лигави с тези особи, но те бяха супер родителите и майка й често ги даваше за пример. Само дето тя не приличаше на тях.

- Колко си пораснала! - възхити се баба Ивана. - Станала си истинска жена! Никола, погледни я само! Мома за женене, нали? Красавицата ми тя! - бабата подаде на внучка си голям букет червени рози, красиво подправени с целофан и разни панделки. Дядо Никола, който между другото не говореше много, защото рядко му се даваше думата, подари на Краси огромна кутия, увита в лъскава хартия. Съдържанието й бе проверено веднага от любопитната внучка. Обикновено не й правеха такива големи подаръци и тя остана учудена. Разкъса опаковката и отвори кутията. Отвътре се подаде муцуната на порцеланово куче. - Харесва ли ти? - попита Ивана.

- Невероятно е! - да, за сватбен подарък! - Ще си го сложа веднага в стаята.

Елена погледна часовника си, наближаваше времето за тортата.

- Ще се наложи да ви оставя за малко - рече тя. - Ще се облека и отивам за тортата. Няма да се забавя повече от половин час. Забавлявайте се!

Красимира поглеждаше часовника вече за трети път. Беше дванадесет, а майка й бе тръгнала преди повече от час. Започваше да се притеснява, ако поръчката се е забавила, все някой щеше да се обади.

Стана, без да поглежда баба си дядо си. Отиде в тоалетната и се заключи с една цигара. Захлупи капака на чинията и седна върху него. Изпитваше тревожни чувства, които я стискаха за гърлото. Както когато виждаше някое убийство. Изплаши се да не види и майка си заклана или удушена. Или Бог знае какво. Не, нямаше начин да е пострадала! Днес охраната бе удвоена и Елена излезе с три момчета. Просто нямаше начин!

Краси уви фаса в малко тоалетна хартия и го хвърли в кофата. Пусна водата и отвари широко прозорчето да се проветри. Сетне отиде в стаята си и се показа на балкона. Погледна на паркинга, нямаше и следа от тикото на майка й.

Стана един. Всички бяха много притеснени. Ивана крачеше напред-назад из хола, дядото дърпаше нервно своята миризлива арда, а Краси гледаше ли, гледаше от балкона. Хора от охраната влизаха и излизаха. Шушукаха си нещо, но на тях и дума не обелваха. Радиостанциите им пращяха непрекъснато, дочуха се имената на Елена и гардовете, тръгнали с нея. После споменаха Здравков и нищо повече. Може би знаеха какво е станало, но си мълчаха. Разбраха само, че колата на Елена изобщо не е стигнала до сладкарницата. Автоматично я пуснаха за издирване. Нямаше информация за пътно произшествие, но започнаха проверки и по болниците. Нищо. Нищо и пак нищо. Сякаш бяха потънали вдън земя.

Разтревожената дъщеря отново се заключи в банята, за да пуши, но запалката й отказа. Бързо отиде в кухнята и потърси друга.

- Какво правиш? - прекъсна я Ивана. - Защо не си се облякла още? Два часа е, гостите ще започнат да идват.

- Ти да не си полудяла? Дъщеря ти изчезна с още трима, а искаш просто така да седна и да се подготвя за скапания бал? Как не! Няма да се преоблека, докато мама не се върне. Не съм чак толкова бездушна! И гостите хич не ме интересуват, ако искат да се връщат, все ми е тая! Бал няма да има!

Краси продължи да търси запалка. Бабата се фръцна обидено и отиде до тоалетна. По този повод Краси едва не изруга, че я изпревари. Включи котлона да загрее и подпря кухненската врата с един стол. Така и не намери друга запалка. Облегна дупе на масата и се загледа в тавана. Какво означаваше това изчезване? И наистина ли бяха изчезнали? Ако е така, нямаше ли да го усети, да получи видение? Да разбере по някакъв начин! Докосваше се до всичките й вещи, все нещо трябваше да се появи. Уви. Крайниците й бяха сковани от напрежение, а в главата й се въртеше една-едничка мисъл - как така изчезна Елена при толкова много охрана? Как?

Сложи ръка над котлона, за да се увери, че е загрял. Изтръска малко тютюн върху нагорещената плоча, изчака го да се възпламени и запали цигарата. Очите й отново се забиха в часовника. Два и петнайсет. Наистина щяха да започнат да идват гости. А тя все още се разхождаше по халат, с рошава коса и необръснати крака. Ами майка й? Къде се губеше, по дяволите? Това беше и нейният ден! Очакваше го вместо Красимира.

- Ами да! - рече на себе си тя. - Ето каква била работата. Много се радвам, но защо по този начин? - дръпна си само два пъти от цигарата и я изхвърли. - Тъй, всичко е било нагласено - изтича в стаята си и приготви тоалета си. Свали халата и влезе да се изкъпе. После се облече бързо, пооформи си косата в някаква прилична прическа и започна да се гримира.

Вече минаваше три. Дядо й почука на вратата и влезе.

- Дойдоха! - съобщи той. - Ще им правиш ли компания? Нямат търпение да те видят!

- Вие с баба за какво сте? Още не съм готова. Косата нещо не ми харесва.

- Баба ти сервира, а аз какво мога да си приказвам с някакви си непознати?

- О, дядо, моля те. Стой при тях, поне за малко. След десетина минути ще се оправя и ще дойда.

- Десет. Ни повече, ни по-малко!

- Хайде, човече, остави ме!

Краси поправи няколко непокорни косъма, сложи солидно количество лак за коса, начерви се и стигна до парфюма, той й бе подарък от Антон. Обожаваше "Салвадор Дали", следователя бе забелязал това доста преди нещо да се случи между тях.

- И така, почти съм готова. Ах, да. Чантичката! И отивам при гостите. Надявам се плана на мама да е заработил и татко вече да е дошъл!

Краси хвърли последен поглед в огледалото. Беше красива. Сетне напусна гордо стаята си. Гостите, които бяха дошли, всъщност бяха само двама. Бащата на Краси и неговата приятелка Наташа. Ето защо дядо й настояваше да се оправя по-бързо.

- Тате! - нададе радостен вик Красимира. - Това ли било? Защо ме накарахте да чакам и да се притеснявам? - тя се хвърли на врата му и остави червило по гладко избръснатите му бузи.

- Краси, колко си красива! - той я притисна до себе си и я целуна по челото. Беше две глави по-висок от нея. Наташа побърза да ги снима.

- Здравей, Наташа! - поздрави я Краси. - Благодаря, че дойдохте! А къде е мама? - обърна се отново към баща си. - Какъв беше този номер?

- Какъв номер, Елена не е ли тук?

- Тя... не е ли с вас? Мислех, че го правите нарочно, за да ме изненадате. Реших, че е отишла да ви посрещне...

- Не те разбирам, за какво говориш?

Краси се отдръпна от баща си и изтича в спалнята на Елена. Дойдоха още гости и тя чу, че питат за нея. Но докато не научеше какво става с майка й, нямаше да мръдне оттук. Опря се до вратата и зачака усещането за нещо лошо да се появи. Нищо. Седна пред тоалетката, пак нищо. Докосна някои неща, но не видя нищо. Тогава влезе баща й.

- Ще ми кажеш ли какво става, Краси? - не получи отговор. - Къде е майка ти, какво се е случило?

Тя продължаваше да рови из нещата на Елена и сякаш изобщо не забелязваше присъствието на баща си. Взимаше по някое червило, или четка за коса, задържаше ги в ръцете си и щом не видеше нищо, ги оставяше на място и посягаше към нещо друго. Отвори кутията, пълна с най-скъпите й вещи. През ръцете й минаха няколко снимки, два златни пръстена, куп писма и разни дреболии.

- Нищо! - изкрещя тя. - Ръцете ми са пълни, намирам се в нейната стая, а дори не виждам образа й! Кажи ми, как разбрах, че ти ще дойдеш, а за нея не усещам нищо?! Знам, че е в беда, но само толкова. Защо, по дяволите? Защо?

Борис пристъпи към дъщеря си и я прегърна. Беше заплакала.

- Стига, мила моя! Татко е тук, двамата с теб ще разберем къде е майка ти. Успокой се сега, моля те.

- О, тате, защо точно днес? Тя толкова искаше да направи този бал... Говореше за него постоянно, щяла съм да бъда най-красивата! Знам, че през повечето време се караме, но все пак тя се стараеше понякога. Защо стана така?

- Стига вече, мила. Обещавам ти, че ще намеря виновните за това, което се случва и ще си получат заслуженото. Още тази вечер ще поискам смяна на охраната, явно тези са некадърници. - Борис извади носна кърпичка и попи сълзите на дъщеря си. - Пооправи се, аз ще отида при гостите и ще им обясня положението. Ако все пак решиш, отиди на бала. Съучениците ти ще те очакват.

- Едва ли! - проплака Краси. - Не им пука, нямам приятели. Даже и такива, с които поне малко да си говорим.

- Недей така.

- Вярно е, тате. Всички бягат от мен, винаги е било така. Или ми се подиграват, или се плашат от това, което не мога да направя сега! А трябва да видя какво става с мама! Разкрила съм толкова престъпления, а не мога да помогна на собствената си майка.

- Не се самоизмъчвай. Не си виновна за станалото. Хайде, стегни се. Заради мен. Моля те!

- Остави ме сама. Ще се освежа и ще дойда.

- Да върна ли гостите?

- Не знам. Както решиш, че е правилно. И поразпитай за мама. Онези пред вратата все трябва да знаят нещо. Иначе ще ги изгоня всичките. Всъщност, ако до половин час не си дойде, отпрати хората. Става ли?

- Става, миличко - Борис я погали нежно по косата, целуна я и я остави да се оправи.

Красимира постоя известно време, вглеждайки се в гримовете на Елена. Продължаваше да се надява, че ще изникне някой образ или случка. Нещо, което поне да подскаже къде е тя. Уви, виденията й бяха изчезнали така внезапно, както и бяха дошли. И нямаше идея каква е причината.

Трепна, когато от телефона се разнесе оглушителен звън. Грабна слушалката разтреперана.

- Ало, мамо? Ти ли си, мамо?

Без отговор. До ушите й достигаше единствено равномерното дишане на човека от другата страна.

- Мамо, за Бога, кажи нещо! Ти ли си?

Отново мълчание.

- Господи! - простена Красимира. - Кой е по дяволите? Връзката се разпадна.

- Не! - изкрещя тя. Усети пулсираща болка в главата си. Горчиви сълзи се стекоха по бузите й. Мислено отбеляза, че наистина е загубила ясновидските си способности. Обляха я горещи вълни, последвани от студени. Нещо ставаше с тялото й. Почувства огромен прилив на отрицателна енергия върху себе си. Ако не се овладееше, щеше да загуби самоконтрол. Сякаш мозъка й блокираше. Все едно не беше тя. Все едно се гледаше отстрани. Нещо я ръководеше с непонятна сила. Имаше някой навън. Един човек я чакаше. Смееше се на нещастието й. Знаеше всичко за нея и семейството й.

Краси обърна бавно глава към балкона. Нещо й нашепваше, че ако погледне надолу, ще научи цялата истина. Но губеше самообладание с всяка изминала секунда. Стана, зави й се свят. Направи няколко неуверени крачки. Дланите й се потяха, сърцето й биеше лудо в гърдите. Нещото продължаваше да я води. Изведнъж очите й потъмняха, щеше да припадне. Но не! Тя трябваше да научи истината. Още сега!

Излезе на балкона. Палещите лъчи на слънцето я обгърнаха. Повдигна й се. Качи се на един стол, за да вижда по-добре, тъй като парапетът бе висок. Мярна й се черна кола. Да, това беше черната лимузина от виденията. Истеричен вик заседна в гърлото й. Намери сили само да се повдигне на пръсти, така че да проследи колата. Опря влажните си длани на преградата и се надвеси опасно напред. В този миг Борис почука на вратата и влезе, без да дочака отговор.

- Мили Боже! - извика той. Първата му мисъл бе, че Краси иска да скочи. И сам едва не я уби, като изкрещя. Тя се стресна и загуби равновесие. Стола падна при опита й да стъпи на него, ръцете й поддадоха от потта, тялото й натежа и Краси се обърна през парапета. Едва успя да се задържи с едната ръка. - Красимира! - отново извика Борис. Втурна се да я хване, но достигна част от роклята й и докато се осъзнае, плата започна да пука. Роклята се късаше. - Елате, помогнете ми! - изрева той. - Не стойте така, помогнете на детето ми!

Но гостите бяха шокирани. Само гледаха уплашени. Добре, че се появиха бодигардовете.

- Спасете детето ми! - Борис вече плачеше. Краси всеки миг можеше да полети от седмия етаж. Бе вкопчил пръсти в раздиращата се рокля. Положението изглеждаше безнадеждно. - Изпускам я! - изрева с пълно гърло той.

Гардовете овладяха ситуацията. Един се наведе и я хвана за ръка, друг придържаше Борис да не вземе да се обърне и той. Издърпаха я. Красимира изпадна в несвяст. Отнесоха я в стаята й и я оставиха под грижите на баба й, докато дойде лекар. Само дето не знаеха какъв да извикат. Бърза помощ или психиатър?

Краси спеше вече пет часа. Баба й от време на време влизаше да я погледне. Върху белите постели и с ръце, положени върху корема, девойката повече приличаше на мъртвец. Нито един мускул по тялото и лицето й не трепваше. Дори дишането й бе толкова тихо и забавено, че от пръв поглед наистина можеше да я вземеш за мъртва.

- Е, поне не сънува кошмари - въздъхна Наташа. Двамата с Борис бяха преглътнали първоначалния страх и я наблюдаваха тъжно.

- Не разбирам какво става, адски непонятно ми е. Елена ми писа няколко пъти за случаите, с които се занимава. Но това, което стана днес, минава всички граници. - Борис смяташе, че дъщеря му е опитала да се самоубие под въздействието на опиати.

- Нима мислиш, че е взела наркотици?

- А ти как си обясняваш случката?

- Да оставим тези заключения за доктора. Когато й направи пълен преглед, ще разберем. Може и ти да си я изплашил? Защо да скача от балкона?

- Никак не ми се ще някакви откачалки да се ровят в мозъка на детето ми! Знаеш, че й преди ми е споделяла колко е неприятно. Накрая ще я изкарат луда! Знам ги аз, ще я объркат още повече. Карат я да мисли само за престъпления, не й дават да се вижда с никого! На деветнадесет години е, а още не е имала приятел! Това за теб нормално ли е? - сърцето му се сви при спомена за увисналата от парапета Краси. За малко да изгуби детето си!

- По-тихо, ще я събудиш. Нека поспи още, да я оставим сама.

- Няма да им позволя да я съсипват повече! Опита да се самоубие и точно те са виновни!

- Не сме сигурни още, да изчакаме доктора.

- Ще се обадя на адвоката си. Тази лудост трябва да спре.

- Не се меси, преди да разберем какво точно е станало! Ще те направят на пух и прах. Помисли малко, Краси сама е дала съгласието си да работи за тях. Ако искаш да я спасиш, говори с нея, а не с тях.

Борис пристъпи тихо до леглото на дъщеря си. Погали я по разрошената коса и преглътна звучно. Точно в този момент съжаляваше повече от всякога, че бе загубил делото при развода. Съжаляваше, че бившата му е кучка и намери начин да остави Краси при себе си. Ако я бе отвел във Варшава, нямаше да стигнат дотук.

Отдръпна ръцете си, тъй като Краси помръдна клепачи. Слава Богу, вече не приличаше на умряла, но продължаваше да спи.

- Хайде, остави я - рече тихо Наташа. - Сутринта ще говориш с нея.

По-късно отидоха с Наташа на хотел. В апартамента нямаше място за всички. Щом се настаниха, звъннаха на Ивана да й дадат номера на хотела, в случай че Краси ги потърси, или се разбереше нещо за Елена.

Ивана и Никола стояха будни чак до три през нощта. Но дядото накрая не издържа и си легна. Бабата се разхождаше из всички стаи, излизаше на балкона, глътваше по малко ракийка, но въпреки алкохола, сън не я ловеше. Говори на два пъти с охраната, нямаше новини. Или наистина не знаеха какво става с Елена, или не искаха да й кажат. Повъртя се десетина минути в кухнята, чудейки се какво да прави с храната, сетне си легна до дядото и неочаквано бързо заспа.

Гигов отвори втора бутилка вино и отпи направо от шишето. Беше го купил специално за празника на Красимира. Бе приготвил и вечеря на свещи за двама. Охарчи се доста за изискана храна. Но тя си заслужаваше! Краси заслужаваше всичко най-добро! Но къде е тя? Купи си нова риза и вратовръзка, за да й се хареса. Взе й подарък и огромен букет цветя. Искаше да направи вечерта незабравима. Да я помни винаги, независимо как биха се развили нещата за тях в бъдеще. Обаче нея я нямаше. Той се сви в един ъгъл като ранено животно, което ближе раните си. Нещо не бе наред. Но какво? На кого да се обади и да попита? Всички врати за него бяха затворени. Отпи поредната голяма глътка, с което виното значително намаля. Запали цигара. Молеше се само Краси да е добре.

На входната врата се позвъни. Скочи като ужилен и отвори.

- Краси! - как искаше да е тя.

- Съжалявам, Тони, аз съм.

- Пепи? Откъде знаеш, че съм тук?

- Стига, всички знаят, че не си заминал. Може ли да вляза?

- Разбира се! - Антон му направи място и затвори след него. Обзе го панически страх. Наложи си да се овладее. Не биваше чак толкова да се излага.

Пепи знаеше къде се намира барчето и си сипа едно малко уиски. И на него му се бе посъбрало през изминалия ден.

- Виждам, че си изпил виното сам...

- Не е смешно, Пепи. Казвай защо си дошъл.

- Просто искам да кажа, че правиш грешка. Не започвай отново.

- Да не започвам какво? - съжали, че е допуснал в дома си някогашния си приятел.

- Тони, разбирам, че ти е трудно. Знам как обичаш, знам, че и сега обичаш... Но нещата са такива, че...

- Какви ги бръщолевиш, Петре?

- Стегни се, не си бебе! Повтаряш грешката с Моника!

- Не ми се слуша повече. - Гигов пак надигна бутилката и я преполови.

- Не искаш ли да знаеш какво се случи днес? - и Пепи допи своето питие и си наля друго. - Аз съм ти приятел, Тони - продължи той. - Въпреки всичко, което стана, аз продължавам да те уважавам. Затова и дойдох тази вечер.

Гигов кимна едва забележимо и покани госта си да седне. Наблюдавайки го как се настанява на дивана, си припомни как бе целувал Красимира там. Сърцето му заби лудо. Доплака му се като на малко момче.

- Слушам те! - изграчи той.

- Елена изчезна днес. Тръгнала за тортата с три момчета и не се върнали. После Краси опитала да се самоубие. - Борис бе наложил предположението си за самоубийството на всички.

- Какво? - подскочи Антон. - Защо го е направила?

- Не знаем. Била е замаяна. Така твърди баща й. На мен не ми разрешиха да вляза и останах в коридора. Не съм я виждал.

- Как е тя сега? Провериха ли я за наркотици? - Гигов щеше да се пръсне от напрежение. Остави виното и наля джин в една водна чаша до половината. Останалото допълни с лед.

- В момента спи, изтощена е. И е загубила способностите си! Здравков просто я съсипа. Работата й е по-тежка от нашата. Явно не се е справила със стреса. Може би е опитала да скочи заради него?

- Освен шефа, друг заподозрян ли е?

- Забелязахме една черна лимузина, но докато слезем да я проверим, беше изчезнала. А и това не означава нищо. В квартала има поне десет завършващи, може да е била наета от някого.

- Може? Не проверихте ли всички коли в района? Ако е бил похитителят на Елена? Или колата от виденията на Краси?

- Мен ме изпратиха да търся колата на Елена. После ми съобщиха, че ме оттеглят от случая. Не знам нищо повече и за Краси. Целият екип е сменен и охраната е нова.

- Но ти си добро ченге, защо са те разкарали?

- Може и така да е, но си оставам твой приятел. А това не се харесва на някои. Не искат да те държат в течение, Здравков всячески се опитва да те махне от София временно. Връзката ти с Краси не му допадна. Бесен е.

- Не ме интересува. Щом тя е загубила уменията си, няма да работи повече за полицията. Може да се виждаме свободно.

- Не е толкова просто. Здравков е наел екип от психиатри. Ще се ровят в главата й до побъркване, само и само да си върне дарбата. Пък се оказва, че майка й е била дълго време любовница на Здравков.

- Няма да я оставят на мира! Боже! - прошепна Антон. Главата му се замая от изпития алкохол. Не му се слушаха повече гнусотии. Май беше пиян и трябваше да си легне. На трезво все щеше да измисли нещо. Например как да се види с Краси. Абсурд е да се обажда по телефона.

Пепи запали цигара и подаде на приятеля си почти празната кутия. Той обаче отказа.

- По-добре ще е да легна.

- Правилно. Легни и се наспи. Утре ще премислим нещата. Бих могъл да остана, ако ти е чак толкова гадно. Викат ме в три на работа.

- Да, остани. Ако ми се дореве, ще е на твоето рамо! - и закрачи, залитайки към спалнята си. Събу обувките си с известно затруднение и се хвърли с дрехите върху удобното легло.

Пепи изчака няколко минути, почисти пепелника и угаси лампата. Антон трябваше да е заспал вече. Вгледа се в тъмнината, скоро очите му свикнаха и той отиде при приятеля си. Тъй като не откри други завивки, Пепи издърпа кувертюрата изпод отпуснатото тяло на Антон и го зави с нея. Беше почти пет сутринта, развиделяваше се. Пусна дебелите завеси и в стаята настъпи абсолютен мрак. При това положение Тони щеше да спи поне до обяд. Нуждаеше се от почивка.

© Десислава Венева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.05.2011
Десислава Венева. Красимира (повест). Варна: LiterNet, 2011