ЖЕЛЕЗОПЪТНАТА БЪЛГАРИЯ

Борислав Ненов

web

Нещата се въртят около Българските държавни железници, разбира се. Тези железници, които преди 20-30 години извозваха навярно 80 процента от целокупното население от Видин до Добринище и от Горна Оряховица до Бургас. Както е известно, само в Смолянска област няма железопътен транспорт.

Да пътуваш с влак по времето на социализма бе мъчително приключение. Много често можеше да пропътуваш от Ямбол до Пазарджик, например, в коридора или на сантиметри от тоалетните. Народът искаше да пътува - къде по служебни дела, къде да отиде на гости или пък да стигне до бленуваното Черноморие.

Леки коли имаха малко хора. Може да изглежда на някои тъпо и нелепо, ала беше така. Който е живял поне малко при социализма, знае това кошмарно положение. Автобусните линии също бяха недостатъчни. И лаф не можеше да става да стигнеш от Ямбол до София в ония години с автобус.

Така че Българските държавни железници се явяваха спасителната "пътна артерия", ако искаш да посетиш роднини или пък да отидеш на почивка. Ако не си някакъв по-солиден началник, и при командировките хората пак трябваше да заложат на влаковете.

Това състояние на нещата направи от БДЖ една много мудна стопанска структура и това продължи не само в първите години на Прехода, а в голяма степен и до ден-днешен.

Аз предпочитам пътуването с влак. Особено когато навалицата се беше разредила и не се налагаше до Пловдив да стоя прав в коридора, избил от главата си и плахата надежда, че ще се освободи място в някое от купетата.

"България по мръсните стъкла на всички влакове", така бе написал в едно свое стихотворение безумно талантливият Христо Фотев. Неговият събрат по перо, Иван Пейчев, бе допълнил: "Очите ми са много уморени от гари, разписания и влакове".

Въобще, България бе железопътна държава. На пероните се посрещаха стари любови, там се разделяха влюбени, слизаха дълго жадувани внучета, пристъпваха бавно стариците, които бяха нашите баби и ги чакаше топлината за дългата зима.

Във влаковете се биеха, напиваха, сдобряваха. Там се уволняваха военните набори, влизаха в казармата новите бойци, "ескортираха" затворници, които запечатваха за последно цивилния живот.

Железопътният транспорт бе за онази България и белег на цивилизация. Белег, ако щете, на модерност. Когато в Ямбол е открита железницата, тук била последната спирка. Бургас бършел сополите си от мъка и завист, понеже до него трябвало да се продължи с каруци. Когато се чула влаковата свирка и на гарата в Бургас, крайморският град почнал бясно да се развива, а Ямбол останал в периферията на стопанска България.

И не само на стопанска, а и на културна, просветна, административна.

Българските държавни железници проспаха не само първите години на Прехода, а и много от следващите лета. Гарите продължиха да бъдат все така мърляви, неотоплени зимно време. На някои от тях нямаше дори що годе прилични тоалетни - така е и досега на гара Септември, а тя се води за солиден жп възел. Пак на Септември, откъдето поемат влакове за Велинград, Банско, Добринище, може да има вода в чешмите, но може и да няма. По-често е второто.

Пак там, ако искате да обядвате или да вечеряте, не залагайте на случайността. Въпреки че градът е далече от гарата, на нея има само една-две будки с вафли и кроасани, а това, което се опитва да мине за гостилница, е просто бира-скара, където местните пияници си промиват гърлата с ром.

Малко по-нататък, на гара Пазарджик, нещата не са кой знае колко по-различни. Преди няколко години изгоря ресторантът на гарата (един действително чудесен и чист ресторант, в който имаше и отделение за сладкарница) и това сякаш зарадва някого в управата на БДЖ. Зарадва го, изглежда, понеже така и не се направи ремонт, а заковаха ресторанта с дъски. И толкоз.

Велинград претендира да е българският Карлови Вари. Само че и там на гарата нито можете да обядвате, нито да отидете по себе си (така бабите ни казваха, когато ти трябва тоалетна). Небоядисвана от времето на ранния Живков чакалня, неподдържан перон, изтрито разписание на влаковете, липса на багажно отделение.

Такава беше железопътна България, такава си и остана. Тази година един влак се беше палил четири пъти, докато стигне от София до Бургас, а разстоянието измина почти за 24 часа. Изхвърлиха преди няколко години пушачите от жп транспорта, защото ги нарочиха за един палеж (дали не беше трагедията в Червен бряг?), което не само не намали пожарите, а те станаха повече и по-чести.

Вероятно и най-отявлените привърженици на пътуването с влак, от години се оглеждат за друг начин на придвижване. Което и тогава, и сега, е класическа постановка да се докарат Българските държавни железници до фалит.

Тия дни пуснаха класическите плямпаници - ако направите съкращенията, Европейският съюз ще даде пари за нови влакове. През 2014 година. Намесиха в това обещание и Световната банка. Ако ще дава пари ЕС, да ги дава сега, а не когато от БДЖ няма да е останало нещо даже за скрап.

Очите ми са много уморени
от гари, разписания и влакове.

Така беше написал големият поет Иван Пейчев. И той - на небето, и ние, тук-долу, явно ще си "отдъхнем" от пътуването с железници. Или ще ни прехвърлят на частни фирми, както направиха с електроразпределителните дружества...

© Борислав Ненов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.12.2011, № 12 (145)