"ВЪРВИ, НАРОДЕ ВЪЗРОДЕНИ..."

Ася Кулева

web

Тази история може да се е случила (или да се случи) във всяко училище, във всеки град или село, навсякъде в опропастена и обезверена България. Вероятно ще ви шокира, още по-вероятно ще ви възмути и разгневи, а гневът ще провокира щраусово отрицание. Но тези неща се случват, колкото и да не искаме да го признаем. Нека си зададем простичкия въпрос: Защо се случват? А онези читатели, които не искат, нека приемат текста просто като закъсняла (дали?) реплика на драмата "Скъпа Елена Сергеевна" от Людмила Разумовская, написана преди повече от 30 години.

Сградата на училището се бе сгушила в утринния примрак и сънените й въздишки леко поклащаха във въздуха цветовете на кестените. Заприлича й на държелив старец, който всеки момент ей така, по навик или заради настроения от години биологичен будилник, ще се събуди и ще подкара деня като вироглаво добиче на паша. Усмихна се - обичаше вироглавците, без значение тяхната възраст.

- А, госпожа Петрова! Подранила, както винаги. - Бай Данчо, пенсиониран възпитател и охрана в училището, й се усмихна широко. - Бе защо не си поспите поне днес - празник е, нямате първи час. Да бях на Ваше място, щях още да се валям в кревата и да чакам бабата да напържи филийки и да ме извика на закуска. Не е съмнало още, дет' се вика, а Вие тук.

- Имам работа, бай Данчо. Трябва да прегледам още десетина писмени работи. А и словото за тържеството не ми харесва нещо, ще го огледам още веднъж. Честит празник!

- Честит празник и на Вас! Най-хубавият, най-българският... И спорна работа. Тя вашата, на даскалите, край няма. Няма делник, няма празник. Влизайте, а аз ще отида да си взема едно кафе, че очите ми се затварят.

Пристъпи в притихналата сграда и за пореден път се стъписа от глухото безмълвие и необичайната пустота. Кошер без пчели, егрек без шилета, река без рибки, гнездо без птичета... Можеше да продължи още, но се сети за задачите си и бързо се шмугна в класната стая. На бюрото чинно я чакаше купчина класни работи. Тя седна, въздъхна примирено и взе първия лист. Забоде поглед, но бързо се отказа.

Реши да прегледа словото за празника: "Скъпи колеги, скъпи ученици, приятели..." Замисли се за момент и зачеркна "приятели". Част от колегите й едва ли щяха да се зарадват на подобно "фамилиарничене". Е, и? Написа отново "приятели". Спря. Спомни си стария филм "Сбогом, приятели". Колко ли от учениците й изобщо бяха чували за него? За гледане не искаше и да мечтае. А и конфликтите, и тръпките, и емоциите бяха все същите въпреки изтъркалялите се по билото на времето години. Вчера вечерта разговорът тръгна в тази посока, но стига доникъде. Срещна се с бивши ученици, вече големи мъже и жени. Пристигнаха ухилени, всеки нарамил торбичка с ученически спомени - къде хубави, къде не толкова. Малко трудно преодоляха "Вие"-бариерата, но бързо им хареса да разговарят като равни с "госпожата". А на нея й хареса да я приемат като жив човек, а не като ментор робот. Срещата на кафе преля в караоке нощ. След двете текили, учудващо и за себе си, тя пропя чалга и майсторски изви трели, подражавайки на Преслава. Или май беше Галена? Имаше ли значение, щом се забавлява и успя да отпусне ластика на стегната си душичка. Е, работата изостана, главата я боли, но си струваше.

Върна се в днес и хвана молива. "Дългогодишната история и традиция могат да бъдат предимство, могат да бъдат и бреме, в зависимост от това, по кой път ще поемеш - по правия и лек път, който неизбежно ще те върне там, откъдето си тръгнал, или по тясната, осеяна с препъни-камъчета пътечка, която бавно и мъчително те извежда към върховете на познанието. Всички ние тук избираме втория път, то е ясно. И отново, и отново се връщаме пак тук, в гимназията, от която сме тръгнали. Каква е тайната ли? Къщата се изгражда с човешки ръце, а домът - с човешки сърца, казва мъдрецът. В този дом се чувстваме уютно и ние, вашите учители. Да, нека си говорят, че това не е професия, а диагноза. Но каква приятна диагноза, повярвайте ми, всеки ден да общуваш с интелигентни ученици, които се радват заедно с теб на успехите ти, но и не пестят критиката, когато грешиш, които те зареждат с позитивизъм и любопитство и не ти позволяват да приспиваш сетивата си за живия живот. Дай Боже всекиму такава диагноза!"

Замисли се за пътя си. Влезе в професията малко на шега, уж за малко, уж временно, а остана завинаги. Беше с резерви, a вече я обича безрезервно. Натежаваше й, писваше й, имаше дни, когато сутрин не й се тръгваше за работа, скапваше се, сриваше се, намразваше всичко и всички наоколо, включително и себе си, но й минаваше. Някак не можеше да си представи работа на бюро с фиксирано време от - до и познати до втръсване лица на едни и същи колеги.

"Скъпи абитуриенти..." Написа механично и спря. Обичаше ги и наистина й бяха скъпи. Бяха объркани голешарчета, когато ги пое. Ежеха се, разбира се, правеха се на непукисти и отворковци, но бяха крехки и уязвими. Какви ти таралежи! Голешарчета с напъпили пера по крилата, които все още не се осмеляваха да разперят. Бягаха от час, псуваха, биеха се, биеха и се напиваха, но без това нямаше как да оцелеят в техния посвоему жесток юношески свят. Но тя познаваше и другата им страна. Знаеше колко ласкав и търпелив може да бъде Петко с баща си, комуто откриха болестта на Хънтингтън. Същият този родител, който го насиняваше от бой. Пребиваше го садистично и методично, с бастуна, който ненавиждаше, както ненавиждаше сина си. Биеше го по раменете и по лопатките. И тя нямаше да забележи, ако не се наложи Петко да мери стара синя риза, заета от негов съученик в последния момент преди концерта в края на миналата година. Синините бяха в няколко нюанса - от завяхнало жълтотеменужено до ярко метличено. Тогава дойде обяснението за мъчително прегърбената, малко скована поза, в която момчето стоеше през часовете, и за редовното кръшкане от физическото, за което трябваше да се преоблича. Зверски удари точно на мястото, където растат криле... "Че защо му са, госпожа?" Сякаш чуваше гъгнивия глас на баща му. "Неговото бъдеще е ясно: Поема бизнеса, че трябва да ме гледа. Аз как съм го отгледал? Ама ще трябва да се постарае, щото аз, освен че съм го отгледал, съм го и създал. Няма шест-пет, царско обслужване и подчинение очаквам от него." Втората реплика я чу с ушите си, когато отиде у тях да разбере на място защо Петко го няма на училище вече пети ден. Отвори й и се вкамени. Покани я с половин уста в дневната, където в мръсен фотьойл се бе сгънал баща му, а пред него стоеше поочукано бебешко столче с масичка за хранене. Тъкмо обядваха. Или поне се опитваха. Петко поднасяше лъжица с някаква каша към устата на баща си, но всеки път неконтролируем тик сгърчваше лицето му и кашата се стичаше по брадичката заедно с лигите. Нов опит, същият резултат. И пак, и пак... Но синът не се отказваше, макар че на няколко пъти едва успя да се опази от ударите на тежкия бастун. Следи или поне намек за майчино присъствие не се забелязваха. "Той иначе е добър", глухо изрече, като я изпращаше. "От болестта е такъв. И някой път опитва да ме погали, пък получава тик и става удар. Той иначе не е такъв..." Нямаше какво да му каже. Такива ми ти работи с Петко Петлето... А тогава, зад кулисите, бързо се шмугна плътно зад него и метна ризата на раменете му. Погали го по упорито напъпилите криле и го прегърна. Петко трепна. Останалите нищо не забелязаха. А и бяха свикнали с нейните неочаквани изблици на нежност, в това число и физическа. Колегите й, естествено, не одобряваха и бучаха: "Има си норми на поведение, Петрова! Какви са тези детинщини! Авторитетът ти отива на кино!" "Петрова, вземай пример от американците! Ако там си позволиш подобно нещо, моментално те пращат зад решетките заради сексуален тормоз." "Ами няма си свои, нека се порадва на чуждите", съскаше Дюлгерова. "Стига бе, хора, може пък агнешко да й се е дояло. Я вижте какви яки момчета станаха", наливаше масло в огъня вечният мераклия, физкултурникът. Ставаше й болно и гадно, но не се отказваше. Физическият контакт ражда и укрепва душевния, сигурна беше в това.

"Преди няколко години вие стояхте, тук, от дясната страна, и бяхте в началото на пътя." Прочете изречението и пак отпусна молива. Пътят на всички е един. Вълшебството бе в това, как в него се вплитат множество пътеки, и той си остава истински път, а не някаква безлична магистрала. Множество пътеки със сърца и едно голямо сърце. Нямаше как да забрави мълчаливата прегръдка на Стоян, когато се появи за училище два дни след внезапната смърт на баща й. Беше все още в шок, не знаеше коя е, къде е и как ще продължи по-нататък. Момчето само я скри в крилете си, напук на осъдителните погледи и кривите усмивки на колегите й - същите онези, които я избягваха като чумава, като че нещастието и скръбта може да бъдат заразни. Заразни ли бяха?

"Даскалото има бал!" Някъде отдалече се носеше популярният в последните години рефрен, удавен в оглушителен оркестър от свирки, вувузели, тъпани и какво ли не още. Усмихна се малко кисело. Не й допадаше тази мода всяко събитие да се дави в много шум и в много показност. И като че родителите нямаха нищо против, тъкмо обратното. И те надуваха свирките, харчеха луди пари за абитуриентски костюми и рокли, резервираха с месеци напред лимузини, джипове, трабанти, москвичи, рикши, пък ако можеше, само ако можеше, защо не и джет - така де, ние сме най-оригинални, винаги сме най-, най-! Приемаше го като опит за индулгенция заради многото пропуснати възможности за общуване, заради хроничното "не-ме-занимавай-сега", "имам-работа", "оправяй-се-сам/а", "нямам-време-за-глупости"... А, да, миналата година имаше и една бутафорна каляска - почти същата като на Пепеляшка. Още се чудеше какво ли се е случило в полунощ с доста притеснената девойка, което седеше в нея: Принцеса ли си остана, или пак Пепеляшка? А обувката? Дали я изгуби? Имало ли е кой да я намери? И на този някой дали ще му е стискало да я потърси? Или пантофката е попаднала у някой фетишист еротоман, който я е прибрал на сигурно място за лична употреба?

Шумовата лавина наближаваше и тя успя да долови отделни реплики. "Кво ста’а, лудия?" Грохот. "Яка дискотека, а?" Грохот. "Ух, напуших се кат’ хипопотам. Ама ти де се изгуби кат’ магданоз из редки зъби?" Грохот. "Нещо много си надъхан, а, мъжкия? К’во ми се надъхваш, искаш да те сгъна ли?" Грохот. "Бах’ти якия пич, опъна ме в кенефа и си написа номера на дупето ми..." Нови времена, нови нрави, нов език - всичко е ново. Спомни си своя абитуриентски бал и малко горчиво се усмихна. На днешните тийнита щеше да им се види като умряла пенсионерска седянка. Бал в Младежкия дом на града, с официална част, на която присъстват учители и... родители. Първи "възрастен" танц с мама или татко. Боже, каква гордост и трепет изпита, когато баща й я взе в прегръдките си и решително я гмурна в тангото! Беше лоша танцьорка, но с негова помощ се справиха някак си. Усмихваше се. Очите му блестяха - от гордост ли? Още й липсва този поглед.

- Какъв ти е телефонът, маце?

Лавината се бе отъркаляла до прозорците.

- Даскалото има бал! Край на шибаното даскало!

- Ами нали виждаш? Червен е! Със Сваровски!

- К’во? Не чух. Ще се заваряваме ли?

- Да бе, мечтай си!

- Чудо голямо! Надувка! Кат’ не щеш, не щеш! Няма да си разплета ръкавите на потника, я! Навити мацки колкото щеш! Пък ти хващай паяжина!

- Ей, остави я на мира, ясно? Искаш ли да ти счупя малката усмивчица, а?

Бяха подпийнали, възбудени и уморени от дългата нощ. Но нямаше начин да прекъснат традицията по затваряне на училището. Всяка година се повтаряше едно и също: Учители и ръководство се опитваха да ги разубедят, те настояваха на своето, после привидно се съгласяваха и отстъпваха. Първите си отдъхваха и се подготвяха организационно за събитието, което за поредна година ги "изненадваше", вторите тържествуваха заради победата, двете страни се справяха успешно с ролите си и всички бяха доволни. Малките се радваха, че благодарение на големите ще "откърпят" някой час в началото на деня, а през следващите ще имат актуална тема за разговор. Накратко, хубав, шарен и празен ден! Тази година обаче "затварянето" се случва на 24 май и тя се притесняваше, че ще провали тържеството. А то си бе главно пак за тях - Малките изпращаха Големите с песни, съкровения и откровения, които на моменти плашеха със своята категоричност. Беше си донякъде като прокуждане от Рая и Големите смътно го осъзнаваха.

Наведе поглед към листа. Нямаше много време, трябваше да довърши словото: "Преди няколко години вие стояхте, тук, от дясната страна, и бяхте в началото на пътя. Тогава ние, вашите учители, бяхме вашето бъдеще. Странно нещо е животът: След пет години вече си разменяме ролите - вие сте нашето бъдеще. Обичаме ви и вярваме във вас, защото то е ясно - да си възпитаник на тази гимназия също си е диагноза, нали?

- О, госпожа Петрова на поста си, както винаги.

На вратата стоеше Марин, добро момче от добро семейство, малко опърничав и заядлив, но с невероятен усет към литературата. Подозираше, че тайно пише стихове, подпита го няколко пъти, но той така и не си призна. Не го притисна - явно не бе подходящият човек за него в подходящото Тук и Сега.

- Аз малко... такова... - Марин се олюля леко.

- Ами като всички останали. Не се притеснявай, простено ти е. Тя се усмихна разбиращо.

- Ехо, и аз съм тук. - В стаята нахълта Владимир. - Ама, Вие, госпожо, сте били страшна!

- Какво имаш предвид?

- Ами снощи Ви мярнахме в "Тайфун". Какви чупки, какви гюбеци, направо ни скрихте шайбата!

- А, това ли? Пийнах малко, та... Трябва ли пак да напомням, че и ние сме хора като всички останали. И се радваме, и плачем, и правим грешки, и разпускаме... И понякога прекаляваме... Както снощи например...

- Ама ние тъкмо се канехме да Ви вземем с нас, и Вие изчезнахте. - Появилият се от нищото Петко отчаяно се опитваше да оправи, по-скоро да разхлаби, възела на вратовръзката си, но той още по-упорито се затягаше.

- Уф, копеле, писна ми от теб! Дай да ти помогна, шибаняко! - Владо се пресегна, дръпна края на вратовръзката и тя висна като прекършено крило.

Тя малко се стъписа от бруталния тон на Владо, Петко се изчерви, а Марин се опита да замаже положението и сряза Владо:

- Ей, смръдльо! Ухай си колкото искаш на парфюм "Кристиан Обор", но внимавай как се изразяваш.

- Що, ти да не би да не псуваш? Чувал съм те извън даскало, не ми се прави на...

- Когато псувам, не псувам като каруцар. - Марин го прекъсна. - Използвам фразеологични жаргонни изрази по адрес на учители. Казвам, че ще ни скъсат или че ще ни таковат майките. Не пред тях, разбира се. Когато съм ядосан, често като израз на недоволство казвам фък, шит или израз от една песен на Лейди Гага - шайсе. Да си ме чул да употребявам думи като брат, файда? Аз говоря изключително правилно. Понякога даже ви поправям правоговорните грешки. Е, когато употребявате жаргон или грешно изказани думи, понякога ми писва и стигам до крайности в обидите. Тогава сте чували село, селооо, простак, свиня... Но винаги имам граници.

- Да бе, ясно ми е, открай време си бил от Свекървите...

- А ти от кои беше, от Моторите или от Ракетите?

Петко се изкашля леко, за да им напомни къде се намират.

- Той, Петко, е ясен - Четвърти Дърти - не се стърпя Владо.

- Какво, какво? Момчета, я успокойте топката и ми кажете за какви свекърви говорите?

- Първи - свекърви! Втори - мотори... - В стаята нахълта Гергана и заподскача на един крак около момчетата. От марковата й рокля бе останало жалко подобие на бюстие и къса пола, на която липсваха поне три откъснати волана. - Трети - ракети, четвърти - дърти. Като тебе, Петко - изграчи момичето и смело го хвана за задника. Момчето изненадано се обърна, но стана по-лошо - Гергана залепи ръката си на пакета му.

- Ама ти... какво... остави ме - пелтечеше Петко.

- Ей, най-после ти излезе късметът, смотьо! - Владо и Марин се заливаха от смях. - Давай бе, навита ти е, пияна е като кирка. То трезва девойка едва ли ще ти пусне.

Петко успя да се отскубне от хватката и блъсна Гергана към вратата:

- Ходи в кенефа да се издрайфаш!

Момичето не се впечатли твърде от грубия тон, вдигна рамене в безразличие и заподскача припявайки по-натататък:

- Пети - пистолети, шести - мести, седми - вредни, осми - косми... Ух, гадно ми е, ще повърна...

Докато каже, момичето повърна на вратата на класната стая, наведе се и започна да рови в повръщаното:

- Я, к’ъв е тоя водолаз в таратора, бе?

Тя скочи да й помогне, но Владо я хвана за лакътя:

- Ти стой тук! Остави я, ще се наплиска с вода, ще й олекне, не й е за първи път. Кофти схема направи - текила с весело хапче. И се развихри яко... То и ти май си падаш по текилата, а? А после палуваш ли? Я, сподели с батко...

Киселият му дъх пареше лицето й и тя опита да освободи ръката си. Безуспешно.

- Момчета, кажете сега за тези рими, не ги знам - отклони тя разговора.

- А, това ли, младенчески спомени още от детската градина.

Чувайки гласа на Марин, Владо я пусна.

- Е? Кажете ми де - опитваше се да разведри обстановката тя.

- Първите обикновено са любимците на учителката, с тях тя си приказва най-много и те знаят всички клюки - оттам и свекърви - започна Марин. - Вторите - най-буйните и непослушни деца, също са напред, за да са под око и ухо.

- А ти в първи клас беше от третите - обърна се към него Петко.

- Разбира се, няма лошо, даже се гордея с това. - Изпъчи се Марин. - Изобретяваш план, разработваш стратегия и пускаш пешките напред. И накрая пешките опират пешкира.

- Ей, Макиавели, още помня как ме натопи за пищова по математика. Ама след като преписа... Ей сега ти ебах мамата! - Петко го бе хванал за реверите и сумтеше глухо.

- Ти ли бе, червей - Владо наблюдаваше сцената, без да се намесва. - Ти винаги си бил от дъртаците, четвъртата класа. Все тихичък, все кротичък, мазня подлизурска...

- Затова се влачеше след мен, да ми диша прахта - наля още масло в огъня Марин.

- Кой, аз ли? Какво знаете вие бе... - Не отстъпваше Петко.

- Момчета, стига! Успокойте се! Време е да се приберете, да се наспите... Днес започва вашето голямо Утре. Всичко е ваше. Целият свят и цялото време на света...

- Да бе, калинке моя сладка, направо ти вярвам... - засече я Владо, който все така наблюдаваше отстрани сцената, без да се намесва. - Не ти ли омръзнаха тези клишета, а? Кухарка! Ти в кой свят живееш? Нямаш ли парички, си нула. Не, две нули и там ти е светът, в двете нули! Е, мен не ме мисли, щото аз паричките ги имам. Ама какво от това? То целият свят си е кенеф, дето и да погледнеш, все лайна! И няма как да не станеш и ти лайно в тази миризлива компания.

- Чакай, не бъди краен... - Тя се опита да го прекъсне.

- Какво да чакам? Бързия влак за Бързъя ли? Да отида при дядо да копам картофи на Луната, че е по-близо от София?

- Чакайте, никой не ви е казвал, че ще е лесно, момчета - опита се да привлече вниманието и на другите двама. - Но ако сами не положите усилия...

- И защо да се силя за тази шибана България? Какво ми е дала тя? - изригна Марин. - В девети клас ме пратихте на олимпиада по български, помните ли?

Тя кимна. Марин продължи:

- Темата беше "Нравствените добродетели на баба Илийца - сила срещу злото." Хубаво, писах, писах, излях си и душата, и дободетелите, де що имах. И накрая какво? Декласираха ме заради особено изписаните запетаи. Било, видите ли, знак за комисията и нарушавало анонимността. И знаете ли кой стана на първо място? Един дървеняк, с мама в инспектората. Много му било важно първото място, че да влезе без изпит в университета! Щото той този изпит там посмъртно не може да го изкара. А аз? "Интелигентно момче си, ще имаш и други възможности, ще успееш", така ми казаха. "Животът е пред теб, момче. Какво искаш?" Да бе, какво ли съм заискал. Още малко и Ред Бул на клечка, а? Така им казах: "Искам пък Ред Бул на клечка!" И се отказах да подавам оплакване, макар че прегледах работата на "великия". И сам се прекарах - като баба Илийца.

- Какво, какво? - наостри уши Петко.

- Ами такова бе, кретьо. Цитирам ти "великия": "Понеже лодкарят отказал да я прекара, баба Илийца измъкнала кола и сама се прекарала." Край на цитата.

- Ти затова ли после започна да пишеш глупости по домашните? В едно от тях дори разви тезата, че Хаджи Димитър трябва да е бил гей, щом при толкова самодиви упорито продължава да пита за Караджата. Признавам, че в началото ме шокира, после се опитах да оценя креативността ти. Ако имаше достатъчно аргументи, сигурно щеше да ме убедиш. И пет пари не давам за това, как изписваш запетайките. - Тя се опитваше да го разсее.

- Шибани даскали! Ей това сте всички вие - шибани даскали в шибано даскало в шибана държава! - Не спираше Марин. - Шибан кенеф, в който майка ми с две магистратури брои и нарежда в чувалчета китайски сутиени, по един и петдесе, к’во му плащаш? И вечер се шиба с шибания си любовник и тя в такова шибано китайско сутиенче за един и петдесе бройката, к’во му плащаш, щото оня я подпомагал финансово. "Нá пет лева, мама, да имаш за кафе и цигари", тъй ми казва всяка сутрин. А бащата мълчи в кухнята и гледа мушамата на масата. Ей това са ни вековните добродетели български!

- Нали и аз това казвам - паричките са най-важни - додаде Владо. - Имаш ли парички, имаш го и уважението. Влачат се след мен пиявиците и все пари ми искат. На този дам, на онзи дам, ама то писва. И снощи пак: Лепнаха ми се Гошо и Миро. Дай, та дай, че искаме и ние весели хапчета. Писна ми и ги отрязах: "К’ви пет лева, аз четири нямам, те три искат. Нá ви два лева, да си ги разделите и да ми върнете един!" След трите сливенски водки малко трудно им се удаваше математиката, та ги съжалих, мушнах им в ръцете по едно аспиринче и ги пратих да си го търкалят под масите. После ги гледам, играят го напушени. И дори ходиха да драйфат в кенефа. А бе това, внушението, е голяма работа!

- Момчета, не може така! Вярно, животът е пълен с изненади и те невинаги са приятни... - не се отказваше тя. - Знаете ли, аз когато завършвах...

- Айдеее, подкарахме я вече на спомени... - иронично подметна Владо, но тя продължи:

- В последния час моята класна написа само едно изречение на дъската: "Очаквай всичко от живота." С точка накрая. С точка, не с удивителна. Тогава си помислих: Тази жена няма ли какво друго да ни каже, не ни ли обича, няма ли да ни даде напътствия за живота, който ни предстои? Не беше от разговорливите. Нищо не каза. И не написа друго. Само това изречение: "Очаквай всичко от живота." С точка накрая. Колко съм била глупава. А тези четири думи казваха всичко. Нали така, момчета?

Петко кимна мълчаливо. Марин и Владо все още кипяха от ярост - единият стискаше юмруци до побеляване, а другият хапеше устни, за да овладее нервния тик.

- И какво си заблеяла, кранто! Защо просто не млъкнеш! - изригна Владо. - Просто млъкни! Става ли? Иначе аз ще те накарам да млъкнеш! - Той тръгна към нея и започна да разкопчава панталона си. - Я сега да видим, дали си очаквала точно това да ти се случи, кучко крастава! На колене!

Тя машинално се подчини.

- Лапни го и нито дума повече! Намери си майстора най-после!

Петко и Марин се бяха вкаменили.

- Лапай и гълтай! Не ми се прави на девственица! Видях те снощи как си го търсеше! Е, сега си го намери! Петко, дръж я за раменете да не мърда! Марине, отвори й устата да й го набия до сливиците! А сега ми говори за светлото бъдеще, мършо! И за добродетели! И за идеали!

- Владо, спри... - Петко почти се разплака.

- Млъквай, женчо! Ах, миличкият той, застъпникът! Пъпчивият Ромео от "б" клас! Нали си я обичкаш... И тя си пада по теб, вярно е! Видях как се натискахте на оня годишен концерт!

- Сега е мой ред! - Марин избута Владо. - Няма ли пак да ми искате стихотворения, госпожо? Ей сега ще Ви кажа едно: Дебел и влажен, влажен и дебел...

- Разкарай се, Есенин! Сега е ред на Петко! Давай, Петко, ти си!... Вкарай й го бе, виж как е зяпнала в очакване... Ама и ти си един... Барабар Петко с мъжете...

- Извинете, госпожо Петрова, аз... - Петко се даваше в сълзи и сополи. - Аз трябва...

- Давай, Ромео, газ до дупка! - крещеше Владо.

- Аз ще пазя на вратата! - викна Марин. - Не че някой ще дойде. Чичката охрана сигурно още се занася в кафенето с Мая. Текат му лигите, ама няма да го огрее!

Марин отвори вратата:

- Герооо, ела, че изпускаш шоуто! Бързо, бързо!

Гергана надникна в класната стая и ококори кръвясалите си очи:

- Бре, ми то тук живо порно, бе! Ама и даскалицата си я бива - и стойката, и костюмчето, и накривените очила... Курва в делови косюм - суперско! Браво, пичове!

Момичето извади джиесесма и започна да записва:

- Ей това го качвам моментално във ви-бокса и ставам номер едно! И госпожата, де! После линк към родителите - да видят каква класна сме си имали. И към тъпите ученици, и към тъпите даскали, и към тъпия директор... И към целия тъп свят...

Тя успя да се отскубне и рухна на пода, повръщайки. Това като че ли ги постресна и те се отдръпнаха.

- Какво направихме, за Бога, какво направихме... - само повтаряше Петко.

Останалите мълчаха и избягваха да се гледат.

- Какво, какво, чудо голямо! Сама си го търсеше! - изрепчи се Марин, но гласът му беше някак скършен.

- Да изчезваме, докато не се е появил някой! Хайде! - изкомандва Владо. - Балът мина, но още не сме завършили.

- Ами сега? Какво ще стане с нас сега? Какво ще правим сега? - не спираше Петко.

- Нищо няма да стане, споко! Тя ще си мълчи. - подхвърли Владо. - Нали така, госпожо Петрова? - После се обърна към другите: - Тръгвайте!

- Аз... съжалявам, ...не исках... - хленчеше Петко.

- Млък бе, ревльо! - кресна Владо.

Марин й помогна да стане:

- Аз... не исках да стане така... Исках просто да ме забележите... през тези пет години... Само да ме забележите... - изстена Марин.

Някъде хлопна врата и групата бързо се изниза от стаята. Опита да се пооправи, после се отпусна на стола, машинално взе молива и започна да чете на глас: "Преди няколко години вие стояхте, тук, от дясната страна, и бяхте в началото на пътя. Тогава ние, вашите учители, бяхме вашето бъдеще. Странно нещо е животът: След пет години вече си разменяме ролите - вие сте нашето бъдеще. Обичаме ви и вярваме във вас..." Моливът се отърколи на бюрото.

- Я, какво е ставало тук? - Бай Данчо надникна в стаята. - И някой е повръщал, бре, да му се не види! Ей сега ще взема парцала да почистя, че отвън вече са се събрали хлапетиите... Май серенада са Ви правили, а? Я ми кажете, днешните какви песни пеят? Новички или все онази - за срещата след десет години? Ами за неразделния клас изпяха ли Ви я? И тези ли се клеха? - Бай Данчо тихичко затананика. - "Кълна се, попадне ли в беда един от нааас, да му подам ръка и в лош за мене чааас..." Какво Ви е, госпожо Петрова, не изглеждате добре... Да Ви донеса водичка...

Бай Данчо се приближи, извади голяма карирана кърпа и внимателно започна да трие бузата й.

Отвън вече се чуваше нестройният хор на разпяващите се ученици: "Върви, народе възродени, към светла бъднина върви..."

- Тук май нещо е ставало... Ама какво да ги правиш - деца...

Върви, народе възродени, към светла бъднина върви...

Върви, народе възродени...

Върви, народе...

Възродени...

© Ася Кулева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.12.2013, № 12 (169)