GUILTY PLEASURE

Ася Кулева

web

Действащи лица:

Тя 1
Тя 2
Той 1
Той 2

 

Място на действието: Тук

Време на действието: Сега

Чакалня, скамейка, на която седят Тя 1, Тя 2, Той 2 и Той 1. Репликите им са с адрес към публиката.

Тя 1: Самотният ми празен живот... Пуснах обява във вестниците и се свързах с мъж на моята възраст. Той е разведен, с дъщеря на шестнадесет години.

Тя 2:Локумчета от праз лук: Нарязваш два-три стръка праз лук на парчета с дължина пет сантиметра. Пускаш ги в подсолена вода за пет-шест минути да поомекнат. Трябва да омекнат...

Той 1: Обичам да удрям. Отпуска ме и забравям за същината на проблема.

Тя 2: Легнала съм до надгробен камък и гледам нагоре. Около мен само макове и слънчогледи. Сама съм.

Той 2: Прекалено съм съвестен. Когато излъжа, това ми тежи. В мислите ми натежава. Усещането е неприятно... някъде в стомаха. Напрежението и притеснението от това, някой да не разбере, ме преследва.

Тя 2: След като изстинат лукчетата, изтръгваме сърцата им и ги заменяме с парченца топено сирене.

Той 1: Майка ми ме натискаше да уча английски. Не го обичам този език - дразни ме някак...

Тя 1: Сърца ли имат хората, или сърцевина? Когато се запознахме, аз му споделих, че търся човек, с когото да създадем семейство с деца. Той, разбира се, ми каза, че първо трябва да се опознаем и че ако между нас се получи, няма нищо против да има и други деца. И така минаха девет месеца на нормални взаимоотношения.

Той 2: Имах голямо подобрение на критичното състояние, в което бях изпаднал преди две години, но ето че сега съм пак в немилост. Искам да споделя, че аз десетина години пушех много често трева, вземах по-рядко амфетамини и се тровех с всевъзможни лекарства и алкохол, за което сега горчиво съжалявам, но може би е късно, защото преди четири-пет месеца получих отново психичен срив и отведнъж спрях всичко, но дали и този път ще се оправя и заживея що-годе нормално? Не знам. Сега осъзнавам колко съм си навредил в стремежа си да избягам от себе си и света! Вече знам, че трябва да изтърпя преизподнята на този свят, за да не съм в нея във вечния живот.

Той 1: Това, което не признавам, e, че сънувам. Уж сън не боли, но усещам болка.

Тя 2: Бях дебеланката на класа. Най-дебела бях и в детската градина. Но тогава не ми пречеше, не пречех на никого.

Тя 1: На десетия месец от нашето познанство аз забременях.

Тя 2: Получените локумчета от праз овалваш в брашно, яйце и накрая - галета. Изпържваш ги до златисто.

Той 1: Единственото, което запомних - guilty pleasure...

Тя 2: Не умеех да играя с децата в детската градина.

Тя 1: Преди четири месеца родих момиченце! Раждането беше трудно - вече не съм в първа младост. Драх се цял ден и цяла нощ.

Той 2: А какво се случва с мен, сам не мога да си обясня, но не бих пожелал и на най-големия си душманин. Празно, жълто и студено. Преследват ме пожълтяващи трупове.

Той 1 (Пее гръмко и фалшиво.): "Гулял по Уралу Чапаев герой..."

Тя 2: Виж, когато станах ученичка, тогава започна моят ад.

Той 1: Раната не е само охлузена кожа.

Тя 2: Запръжката е много важна. До златистожълто.

Тя 1: Дотук добре, обаче детето е носител на синдрома на Даун. И всичко се обърна с краката нагоре.

Той 2: Та по същество: Чувствам изключително силно вътрешно напрежение и едно необяснимо треперене, което не е от студ, а от страх, сковал цялото ми съзнание. Сякаш имам камък в гърдите наместо сърце. В душата ми е пусто, празно и самотно, макар че на пръв поглед нищо не ми липсва.

Тя 2: "Ето я, иде, медената питка се търкаля!" "Шопииии" демек, шопарке, "колко мекици омàа за закуска?" Едва си закопчавах блузата на шкембака. Мразех я - блузата, която ми бе все малка. Мразех и корделите, които майка всяка сутрин курдисваше на главата ми. Кървавочервени топки... Приличах на дебел кравай, декориран с малиново сладко. Мразех я... майка си. Мразя я...

Той 1: Трупове и жълта кожа... Глупости! Смъртта е най-закономерното нещо в живота.

Той 2: Плач в ъгъла на тъмна стая. Плач в онзи самотен ъгъл, който винаги ме чака.

Тя 1: Бащата на детето ми ме убеди да я оставим в дом за сираци.

Той 1: Сметката подрежда живота, а чувствата го водят в батака.

Тя 1: Убеждава ме дълго - кажи-речи денонощие...

Той 2: 86 400 секунди...

Тя 2: Яйца - четири броя, захар - една чаена чаша, брашно - също толкова, бакпулвер, ванилия, прясно мляко - един литър, пак захар - две чаени чаши...

Той 1: А в батака бавно и сладко потъваш като муха в лайно.

Тя 1: Убеди ме.

Той 2: Живея в един кошмарен сън, в съзнанието ми непрекъснато се повтарят неадекватни, черни мисли, които не мога да изгоня по никакъв начин. И само когато спя, не мисля лошави работи. Имам чувството, че ме е обсебил самият дявол! Ще попиташ защо? Защото акълът ми е заболял от болни мисли - постоянно угробвам себе си и най-близките си хора, дълбоко в душата си искам да са живи и здрави, и много се измъчвам и тормозя. А те са прекрасни - обикновени хора с необикновено големи сърца.

Той 1: Отчуждение. Любовта е виновна... Сигурно е хубаво без сънища.

Тя 2: Разбиваш яйцата с една чаена чаша захар. Прибавяш брашното, бакпулвера и ванилията.

Той 2: Най-интересното е, че и майка ми мисли така.

Тя 1: Най-интересното е, че го сънувах това детенце. Сълза сънувах, сълза с крачета... Вече не вярвах, че ще го родя - не съм в първа младост, де.

Тя 2: Най-интересното е, че най ги обичам тези рецепти - не са като в тефтера на майка ми: "Брашно - колкото поеме".

Той 1: Най-интересното е, че да раждат деца и гаргите знаят.

Той 2: Моля се на Господ да ми прости и да ми помогне да се преборя със злото в себе си! Искам отново да бъда онова слънчево и общително момче, което бях, а мисленето ми - позитивно, благородно и градивно!

Тя 2: Когато ме видя за първи път, какво ли си помисли? Помня, какво ми каза: "Обичам на работата лекото и на хляба мекото. То-о-олкова си мекичка!" И пришепи ръката ми. А аз се обидих.

Той 1: Трънка праскови ражда ли?

Тя 1: Съгласих се, защото не бях съвсем наясно с болестта на Даун, а мъжът ми ме уверяваше, че това е възможно най-лошият вариант на умствена изостаналост.

Тя 2: Печеш в намаслена и покрита с хартия тава. Междувременно приготвяш сиропа: Сваряваш прясното мляко с две чаени чаши захар и ванилия.

Той 1: Дреме ми на шмайзера! Изобщо не ми пука, ясно ли е?

Той 2: Рана, падане, загуба, стъпало... Не се чудете, стъпалото си е съвсем на мястото. И стъпва.

Тя 1: Детето ми го показаха само когато го родих - за около една минута и толкоз. Четиридесет дни аз живях и умирах малко по малко, а на мъжа ми не му пукаше, защото детето било адски увредено, уродливо и било срам да гледаме такова дете.

Той 2: 3 456 000 секунди...

Тя 2: Накрая заливаш реването със сиропа и го режеш на парчета.

Той 1: Мъртвец. Убиха някого днес.

Той 2: Изпитвам неописуемо чувство за вина пред Бог и себе си за това, че не съм достоен син. Осъзнавам, че причинявам много болка и страдание на най-близките ми хора, и сега, когато те имат най-голяма нужда от обич и внимание, аз не съм способен да им ги дам! Болно ми е, че ги наранявам с отвратителния си чепат характер, вечно съм недоволен и неблагодарен, а те са си дали живота за мен.

Той 1: Всеки влияе на всеки.

Тя 2: Аз съм абсолютната издънка на съдбата, абсолютно безполезна и самотна неудачница... Ето, виж, там, от онази витрина ми се плезят разни баклавичи, еклери и тулумбета... Казваше ми, че ме обичаш колкото десет хиляди тави с еклери. Ласкаех се от комплиментите, но не ти вярвах. Така и не ти повярвах.

Тя 1: Да, обаче на осми март аз го помолих да отидем да си видим детенцето.

Той 2: A mis soledades voy...

Тя 2 (Като ехо.): Отивам в моята самота...

Тя 1: De mis soledades vengo...

Той 2 (Като ехо.): ...идвам от моята самота...

Той 1:

Porque para andar conmigo
Me bastan mis pensamientos...

Той 2 (Като ехо.):

... защото да бъда сам със себе си,
стигат ми моите мисли...

Той 1: Сънят, който ме преследва: Аз съм в асансьор, на инвалидна количка. После се озовавам в тъмен коридор със светлина някъде в края. Но там няма никой.

Тя 2: Когато бях на шест години, ми откриха тумор. Мислеха, че са камъни. Лекарите не бяха сигурни и ме изпратиха в София. Там потвърдиха. Трябваше да ми правят операция, за да го махнат, но се оказа прекалено голям, притискаше важни органи. Наложи се да мина на химиотерапия. През времето, което бях в болницата, винаги си мислех как ще се оправя и отново ще стана като нормалните деца.

Той 2: Все си мисля, че всичко при мен идва от факта, че не успях да приема себе си такъв, какъвто съм!

Той 1: А прави ли сърцето камъни? Или направо се превръща в камък?

Тя 1: Ти и твоята безочлива младост... Само един-единствен път приготви храна за мен. "Ще ти приготвя... пиле с портокали", каза тържествено и извади от хладилника полуразмразен настръхнал бройлер. "Ако вечерях сам, смятах скучно да си го изпека с картофи и бира, но ти заслужаваш нещо по-специално." Стоях до вратата със скръстени ръце. Защо ли мъжете винаги напират да приготвят нещо хвъркато, макар че в действителност предпочитат първобитно да впият зъби в някоя сочна свинска или в по-добрия случай телешка пържола и с наслада да стиснат челюсти? Дали подсъзнателно сравняват жената с нещо подвижно и размирно, което на всяка цена трябва да пленят? Защото, съгласете се, че една свиня или крава едва ли би съумяла да погъделичка ловджийския им инстинкт. Или пък пернатото събуждаше друга, не особено приятна асоциация между жената и онази голяма бяла птица, която не е лебед?

Той 2: Първото ми влюбване: Той я обича, а тя не знае. Той я търси, а тя се крие. Той тъгува, а тя се смее. Той се опита да й каже, а тя не го изслуша.

Той 1: Каквато има царицата, такава има и магарицата.

Тя 2: След няколко месеца махнаха тумора. Бях щастлива, но осъзнавах, че вече не съм като другите... Но сега, като погледна назад, пак съм щастлива, и единственото, за което се сещам, е, че все пак съм като другите. Научих се да крия раните си.

Той 2:

Ягода. Сладка.
Сочна. Червена. Голяма.
Кървава като дълбока рана.
Откъснах.

Тя 1: Обичай! Винаги обичай!

Той 1: Ти си виновна за това, което се случва!

Тя 1: И така дойде великият ден и аз за първи път от четиридесет и пет дена, откакто си родих детето, го докоснах и гушнах. Установих, че тя съвсем не е уродлива, напротив - много красиво и изписано момиченце, със слаба форма на Даун!

Той 2: 3 888 000 секунди...

Той 1: Сънят ми: Бягаща девойка с черните очи...

Тя 2: "Бял мъж" се прави от един килограм сирене, двеста грама брашно, лъжичка сол и двеста грама овче мляко.

Той 1: В косите й имаше светулки...

Той 2: Моля те, научи ме как малко от малко да се заобичам и да променя характера си. В работата съм бледа сянка на това, което бях. Като онемял съм и оглупял, не мога да понасям сам себе си.

Тя 1: Никакви външни белези, освен малко раздалечени очички, но аз като малка съм била същата... Изминаха две седмици...

Той 2: 1 209 600... Искам да се върна към нормален живот. Но него май го няма.

Той 1: Еба, която не ще. Ти искаш ли?

Тя 2: Слагаш сиренето в дълбок съд, сипваш прясното мляко, солта и разтвореното в малко вода брашно. Слагаш тенджерата на силен огън и бъркаш с дървена лъжица, докато се сгъсти. Белият мъж е готов за консумация - за нетърпеливите. Яде се с хляб или с мед, или с каквото ти душа иска. Можеш и да го запечеш, докато порозовее - от смущение? Или от мерак?

Той 2: Ден след ден се опитвам да разгоня облаците с ръце.

Тя 2: Първото ми влюбване - вариации на фолклорния припев "Аз го любя, той хабер няма"... И второто, и третото все така... Затова пък рано се научих да готвя.

Тя 1: И аз си взех детето. Сега съм в родния си град и перспективата в живота ми с бащата на дъщеря ми е нула. Той се отрече от нея, не си даде имената. Условието да остане с мен било да зарежа детето си в дом. "НИКОГА ВЕЧЕ!" Така му казах.

Той 1: Бял мъж... полусуров.

Тя 2: В училище криво-ляво се научих да общувам. Станах шутéсата на класа.

Тя 1: "НИКОГА ВЕЧЕ!" Така рекох и му бих шута.

Той 2: Имам нужда от секс. Див, необуздан, върховен, чисто физически - да потъна и да забравя себе си. Да избягам от всичко и всички. Да се удавя в сетивната наслада, да се задъхвам от недостиг на въздух и от желание.

Той 1: Кой на шута би шута?

Тя 2: Когато започнах да се пипам... Вагината ми имаше вкус на мед и горчица... Облизвах лакомо пръстите си... Пипам се...

Тя 1: Сега нещата вървят към раздяла. Съжалявам само, че му се предоверих, а това стана, защото бързах да се осъществя в живота, на семейното поприще, така да се каже.

Той 2: Вече не искам да живея във взето назаем време.

Той 1: Всичко се постигало с постоянство и труд. Е па няма пък! Ще докажа на всички, че грешат.

Тя 2: Срещнах един мъж с неизтощима кулинарна фантазия и невероятни вкусови хрумки. Докато свещенодействаше в кухнята, през смях ми разказваше, че си има една-едничка мечта - да стане мъж-тиган. Да си мъж-тиган, означава единството на три неща - стомахът ти да е пълен, гъзът ти да е на топло и жена да те държи за дръжката. "Тя може да не е внушителна, дръжката де", казваше. За първи път срещах мъж, който не се изкарваше осмото чудо на света откъм размер. Той продължаваше: "Обаче по-добре малък, но свой и отпред, отколкото голям, но чужд и отзад." За да защити мъжката си чест, дежурно, но малко вяло, се опита на два пъти да ме вкара в леглото си. Когато му отказах с мотива, че е кофти все пак да си разваляме приятелството с някакъв си секс на екс, той с облекчение се съгласи.

Той 2: По препоръка на една колежка лятото бях ходил при една турска баячка, която ми гледа на карти и ми каза, че ми била направена магия за смърт с живак в кафето. И уж я изчистихме, направи ми един триъгълен амулет за защита.

Тя 2: Триъгълни тригуни.... с много сладък сироп. Онзи мъж, с когото така и не се любихме, ме научи да правя тoлумбички от извара. Наричат ги още тиквени дръжки.

Той 2: Но положението ми си е все същото. Даде ми да изпия някакъв съмнителен бял прах, вземал се от кравите за успокоение. Не мога да си простя до днес, че го изпих. Какъв беше тоя прах? Лежах две седмици в психиатрията, изписаха ме, но и оттам нямам подобрение!

Тя 1: Не можеш сам да се отървеш от ада си, трябва да ти помогнат другите.

Тя 2: Никога не правя компромиси с вкуса си.

Той 1: Не обичам празниците с тяхната суетня, припряност и насилени очаквания, които граничат с маниакална налудност. Понякога и аз, по дяволите, се поддавам на тези настроения, но след като всичко премине и утихне, се чувствам ограбен и излъган в очакванията си. Заложеният от детството механизъм да очакваш някакво чудо, което никога не се случва, всеки път задейства безотказно като адска машина и взривява създадения с толкова усилия ред и мир, които ми помагат да преодолявам делник след делник, седмица след седмица, месец след месец...

Той 2: Имам връзка с жена, доста по-възрастна от мен.

Тя 1: Все си повтарям: Не си слагай излишни вини на душата, не си ти угробила никого, нито пък имаш някаква вина за ада си.

Тя 2: Аз лично обичам белия мъж добре изпечен и лекичко порозовял. Обожавам го като основно ястие. Много гол и в компанията на полусухо бяло вино.

Той 2: Потъвам в меката й женственост и намирам себе си.

Тя 1: Мъжът и жената като станат от леглото, често нямат нищо общо помежду си.

Тя 2: Хората обикновено се срамуват от връзките си.

Той 1: Разнообразието е подправката на живота.

Той 2: Не те моля за нищо, защото ти ми даде всичко.

Тя 2: На агнешкото повече подправки трябва да сложиш - иначе си е чист блудкавяк. Овчето може и да е дърто и жилаво, ама си има всичко...

Той 1: Няма лоша връзка, нито лош партньор... (Встрани.) Ама чак пък с дърта брантия... Да де, ясно - ако е дърта, няма да се дърпа.

Тя 1: Днес има "чукане", "ръгане", "шибане", "клатене", "бодване" и какво ли не още. Мъжете са обсебени от всякакви "азми" - оргазъм, краказъм, цицазъм, дупазъм, пъпазъм, шиязъм... И смело грабват лъжицата. Малко от тях посягат към вилицата. Дружко си е да гребеш мощно от радостите на живота, нали така? С други думи, чукай за живите, че и за умрелите. За повече от половината мъже, казват, нямало лош секс. Това според статистиката...

Той 1: Guilty pleasure... Това пък какво беше?

Тя 1: А любенето някак липсва...

Тя 2: Един ден седях на пейка близо до спирката на тролея и забелязах странна двойка. Очевидно беше, че и двамата бяха със забавено умствено развитие - личеше дори по несръчно стъкмените им, някак неуместни, премени. Бяха толкова вглъбени в себе си и в своята любов, че не забеляваха нищо и никого наоколо. Жената, разбира се, бе по-настоятелна и дори малко натрапчива в ласките си, а мъжът се бранеше усмихнат не особено категорично и решително.

Той 1: Добре е, че си разбрал едно: адът си е в тебе, не навън толкова, колкото вътре.

Тя 2: Беше по обед и беше топло. Жената държеше кифла, а мъжът - бутилка студен чай. Той й подаваше навремени по глътка чай и кавалерски отказваше всеки предложен му залък от кифлата. Безмълвно се милваха с погледи, а пръстите им шареха в изнемога по лакътя на другия. Когато жената тръгна към кошчето да изхвърли празната бутилка, мъжът я проследи с любовен поглед и гордо се огледа. Усмихнах се разбиращо и той ми смигна. Тези двамата определено не страдаха от интимофобия. И се обичаха. И не криеха любовта си.

Той 1: Кой ще извади очите на слепия?

Тя 2: Трябва ли човек да е луд, за да изразява така естествено чувствата си? Те ли са луди, или ние, всички останали, затворени в калъпите на условностите и задръжките?

Жената се бе върнала при своя Мъж и се виеше като лозница около него. А той все така на шега се бранеше от ласките й и нежно я галеше по мършавия гръб - там, където неуверено бяха наболи малки крилца. Усмихваха се. Просто се усмихваха. По някое време мъжът се пресегна, внимателно взе малката трошичка, забравена на долната й устна, и я сложи в устата си. Въздъхнах и затворих очи.

Той 2: Веднъж сънувах, че в дома ми влезе жаба. Лоша поличба. Жабата беше стара, крастава и красива...

Тя 2: Когато ги отворих отново, мъжът и жената ги нямаше. А така ми се искаше да повървя малко след тях, в тяхната сянка, да се заразя с тяхното щастие.

Той 1: Чуждият оцет по-сладък е от мед.

Тя 2: Мъжът и Жената вече се бяха издигнали във въздуха и летяха към своя дворец зад сивия облак с форма на козуначена кифла и с цвят на студен чай.

Станах от пейката. Време беше отново да измисля себе си и да продължа.

Тя 1: Проблемите обаче тепърва предстоят. Заяви ми, че няма да поеме никаква отговорност за детето, няма да я припознае, нито да й дава издръжка.

Той 1: Дърто гърне сладка чорбица вари, хи-хи-хи...

Тя 2:

Майчинството -
смеещо се глухарче,
което не посмях
да откъсна.

Той 2: Запознахме се на спирката и само час по-късно вече бяхме у тях. Любихме се. После ми стана гадно. Едва стигнах до банята и върнах поръчката.

Той 1: Държа на устната хигиена и редовно си мия зъбите.

Тя 1: Без думи ме питаш какво ни свързва. Без думи ти отговарям, че то е същото, което ни разделя. Опитваш се да ме догониш по билото на изминалото време, но нямаш достатъчно сили, а понякога и желание. Разкъсваш се между копнежа да си по-близо до мен като опитност и изкушението да се насладиш на всички мигове, които ти предлага твоята нахална младост. Нямаме минало. Нямаме и бъдеще, знаеш го...

Тя 2: "Пикантно пиле с портокал". Трябват ти пиле и портокали, разбира се, мед, горчица, черен пипер и зехтин.

Тя 1: И защо реших точно с онзи мъж да си направя детенце?

Той 2: От всички разумни същества само най-развитите интелектуално, т.е. хората, могат да правят секс няколко минути след първата среща. Даже без да се познават! Всички останали - делфините, кучетата, приматите - се нуждаят от време за опознаване.

Той 1: На мокра земя малко дъжд й трябва.

Тя 2: Сънувах, че се рея из пустотата в своето сапунено мехурче. Леко притворила очи, лениво наблюдавах минаващите покрай мен чужди блобове. Опитвах се да не мисля за нищо и да не чувствам нищо. Хитрувах със себе си и не исках да призная, че безтегловната самота ми тежи. Страхувах се. "Че кой няма страхове?", успокоявах се аз. "Но човекът винаги е по-голям от тях. Те са като дечицата хорски. И този ти страх е като тях. Затова смело го повикай при себе си, приеми го, погали го по главичката, дай му една хубава червена ябълка, па го проводи да си ходи."

Страхът не отстъпваше. Скълбих се и опрях чело в коленете си. Кръвта пулсираше в слепоочията ми и видях свитото си тяло като часовник, ритмично отмерващ изтичащото ми женско време. Притиснах плътно с длани ушите си, но тиктакането още по-оглушително забиваше своите пирони върху моето разпятие. За да избягам от него, отворих очи и занемях от почуда. До моя сапунен затвор се бе долепил малък прозрачен блоб. А до една от стените му бе залепена най-сладката учудена бебешка муцунка, която някога бях виждала. Усмихнах се и получих в отговор щедра беззъба усмивка. Поставих дланта си на стената на своя мехур и срещу нея се проектира пухкава ръчичка с малки като пролетни морковчета пръстчета. Вдигнах крак и бебето също тромаво повдигна краче. Двамата се засмяхме щастливо, увлечени в странния, макар и толкова непохватен, танц. Протегнах ръце. Единственото, което желаех в този момент, бе да притисна до себе си това чисто съвършено същество, което усещах като част от себе си. Диво заблъсках по прозрачната стена. Но стената не поддаваше. Лицето ми се изкриви в яростна гримаса и бебето ме погледна учудено и разтревожено. Свитите ми юмруци се напукаха и стената се изцапа с кръв. Тогава започнах да дращя с нокти. Малкото същество поклати укоризнено глава. Очите ми се напълниха със сълзи не от болка, а от безсилие. Погледът ми успя да долови как бебешкото личице се размива сред струйките от моята кръв, свива се в своето чисто невинно балонче, което бавно започва да се отдалечава от мен и поема по своя известен само нему път. "Моля те, моля те, моля те... Не си отивай... Моля те...", хлипах, смазана от още по-голяма самота. "Искам те... обичам те... моля те..." Виех в своята болка.

Той 1: Не обичам очите си, защото винаги показват какво мисля.

Тя 1: Срещнах един мъж, който...

Тя 2: Събудих се и бързо отворих очи. Не ми достигаше въздух и усещах такава тежест, като че триста дяволи бяха седнали върху гърдите ми. Колко ли болка и горест може да побере едно парче плът?... И колко ли вина?

Тя 1: Туй им е кусурът на мечтите - сбъдват се на другите хора. Туйто...

Тя 2: Изкарах нощта на люлеещия се стол. Виолетовият мрак започна да се прокъсва като извехтяла циганска пола, оплетена в тръните на шипков храст. Когато градският часовник удари шест пъти, станах, загърнах се в шала си и излязох на терасата. Потреперих от утринния хлад и вдигнах глава към чистото небе. Голяма прозрачна капка опари челото ми и бавно се спусна надолу. Ще можеш ли да ми простиш, че не те заобичах по-рано и по-навреме? Имаш ли една малка прошчица за мен? Сега трябва да ти кажа сбогом... Сбогом, мое неродено дете...

Тя 1: Нямам сънища...

Той 2: А най-бързо се справят мухите - за запознанство и всичко останало им стигат само шест секунди!

Тя 2 (Крещи.): В никакъв случай олио за пилето! Недей разваля всичко! Зехтин ти трябва.

Тя 1: Разбира се, аз ще го съдя, този тъй наречен "баща".

Той 1: В живота няма равенство между даденото и полученото.

Тя 1: Повечето мъже са калпава стока.

Тя 2: Някога имаше един мъж, който обожаваше зехтина. Изливаше цяла чаша върху огромния ми корем и ме галеше. Коремът ми се тресеше - прилив и отлив, прилив и отлив, прилив и отлив... Умирах от срам, но ми беше хубаво. Той слагаше пениса си в пъпа ми. Там ме чукаше...

Тя 1: Но се питам защо стана точно с мен, защо продължавам да съм любимка на нещастието?

Той 1: Мълчи! Лицемерна си!

Тя 2: Наркотиците... Взеха те от мен.

Тя 1: Зехтин ли? С него мия главичката на бебето.

Тя 2: Привличаш ме с неспокойния си дух и неустановеността, в която задържаш отношенията ни. Като че двамата сме стъпили на крайчеца на скала и пред нас зее бездната. Под краката ни вече заплашително се ронят малки камъчета и неизбежно приближава моментът, в който трябва да вземем решение - или да отстъпим назад към сигурността на твърдината, или да скочим заедно в неизвестното. Задъхвам се от сладостното и тревожно очакване и същевременно ми се иска то да продължава колкото се може по-дълго... И то продължава.

Той 1: Лоша случка ли?... Аз съм си виновен.

Тя 2: Вината, че те обичам.

Тя 1: Да си баща не е като да си цръкнеш семето в една вагина и толкова.

Той 2: Спокойствие. Обикновен съм. Съкрушително желание. Обикновен живот. Искам го.

Тя 1: В душата ми е пълен хаос, а сърцето ми с омраза е обвито. Знам, че е грях, но не мога да спра тези чувства.

Тя 2: Вчера ме изхвърлиха от работа като... не като мръсно коте, а като разгонена кучка. Скандализира ги кървящата ми вагина. Цял ден бях на крака в кухнята и забравих да си сменя превръзката. Кръвта потече по краката ми. Шефът ми бе възмутен. "Ти", казва, "къде смяташ, че се намираш? Тук е кухня, а не бардак." Мазниците колеги стоят и се хилят. Значи, не като жена ме приемат, не като живо същество... Жена ли съм или кухненски робот, се питам.

Той 2: Като малък, съм си чупил носа, зъба. Веднъж пък си вкарах мънисто от гердана на баба ми в носа. Един път си ударих окото с метална пръчка и цял ден виждах цветове. Хареса ми. На една почивка с нашите се изгубих. Щях за малко да се удавя в морето.

Той 1: Късметът - както си го накъсметиш.

Тя 2: Чувствам се страшно странно... Не съм свикнала да споделям... Някой знае ли как се приготвя "Смокинова турска виагра"?

Той 1: ...

Той 2: Женското й съкровение... Като зряла смокиня в устата ми...

Тя 1: ....

Тя 2: Вземаш половин-един килограм добре узрели смокини. Измиваш ги, изчистваш ги и ги цепиш на две. Във всяка половинка слагаш орехова ядка. Нареждаш смокините в тавичка, заливаш с малко коняк и уиски, поръсваш със захар и печеш двайсетина минути. Сервираш със сметана.

Тя 1: Дали е харесвал тялото ми?

Той 2: Самоизяждаш се, защото пълзиш вътре в мен и хапеш там, където са слабите ми места. Ти си кралят на влечугите. Ти си змия - дълга и потайна...

Той 1: Бях на седем-осем години, когато опитах за първи път "Гола баба"...

Тя 1: Моето тяло и моето дете.

Той 1: Настъргана тиква с прясно мляко и захар.

Тя 2: На зехтиновия мъж приготвих "Бял мъж".

Тя 1: "Тяло" и "дете" - все среден род. Знам си, че не е случайно.

Той 2: Стол, прозорец, дух, кондом, инфаркт, хляб...

Той 1: Спомням си махмурлука от преяждане.

Тя 2: Сол, маса, врата, душа, диафрагма...

Тя 1: Жената не е жена, ако не роди дете, тъй знам аз.

Тя 2: Падам си по такива мъже - като любимите ми цигари - "ММ", демек "Мъж-Мечта". С истински мъж се чувствам истинска жена. Галейки мъжа, ставам самото галене. Целувайки го, ставам самата целувка. И докато се любя, съм любовта - само любов и нищо друго. Толкова е просто, когато мъжът е истинският мъж, а аз - истинската жена.

Той 1: Бях на село. Баба се чудеше с какво да ми угоди. Рядко ме пускаха при нея - да не се "поселча", казваше майка ми. Тогава за пръв път видях гола жена. Баба ме сложи да спя и отиде да се къпе. А аз тихичко след нея... Гърдите й висяха като празни торби за жито. Отпуснатият корем скриваше женското й... Помръкнала плът.

Той 2: Веднъж един щурец скочи в стаята ми. Беше късна есен. Нощите стават студени. И много самотни.

Тя 2: Толкова се старах, направих го перфектен - с кожа от бледорозово до златисто. Не му хареса "Белият мъж".

Тя 1: За какво, по дяволите, ми е тяло, щом си имам дете?

Той 1: Вече не кусвам "Гола баба".

Той 2: Щурецът умря след две седмици.

Тя 2: Тогава реших да го изненадам с вързопчета от палачинки.

Тя 1: Благодаря ти, че ми подари Надежда. Благодаря ти, че нарисува цветовете пак за мен във време, когато всичко беше празно бяло. Благодаря ти, че ми подаде малката си ръчичка тогава, когато бях на дъното и нямаше кой... Благодаря ти, че измина толкова дълъг път към мен. Благодаря ти, че си с мен.

Той 1: Сънувам, че падам от високо. Много дълго и протяжно, без да мога да го спра. И въпреки че е само сън, аз се събуждам уплашен - стомахът ми е свит, целият съм в пот. Не ме е страх от съня. Така и не разбирам от какво наистина се плаша.

Тя 2: Прости, банални палачинки, но магията е в плънката.

Тя 1: Не ме изоставяй никога! Моля те!

Той 2: Бог не руши това, което съм градил, без значение добро ли е, или лошо...

Тя 2: В плънката слагам мечтанията на сърцето ми.

Той 2: ...иначе би бил бог насилник.

Той 1: Впрочем баба ми умря преди два месеца. Толкова години така и не успях да я погледна в очите.

Той 2: Самота. Само тя. Не може, не иска, не живее. Само тя.

Тя 2: И хубав кашкавал, пушено пиле, печени чушки, кисели краставички, домати, риган, къри, сол...

Той 1: Имало живот след смъртта... Винаги оставам вечен.

Тя 1: Ти си любовта на живота ми. Ти си тялото ми.

Той 2: В една самотна нощ вдигнах поглед към безлунното небе, на което скучаеха самотни звездите. Внезапно една бледа звездица изчезна, после още една и още една... Чух тих тържествуващ смях. Огледах се. Наоколо нямаше никого. "Е, не, тази е за мен! Аз първа я хванах", чух женски глас. "Гледай си работата! Аз съм по-голяма - на мен се полага", отвърна друг женски глас. "Стига де, торбата ти е пълна вече! За какво са ти толкова много?" "От много глава не боли. Пък и не знам, може ти да имаш повече. Дай да видя!" Чух шум от боричкане, погледнах към покрива на съседния блок и видях две млади вещици, които се дърпаха за полите.

Той 1: Сънувах баба. Къщата гореше, а кракът й бе вързан за стола с дебело въже. Не можах да й помогна. След два дни умря. Сънувах я гола.

Той 2: По едно време едната вещица се подхлъзна и тъй като беше хванала за ръка другата, двете тупнаха на моята тераса. Едната торба се разтвори и пред мен се изсипаха откраднатите звезди. Мракът засия. Вещицата се втурна да ги събира. Но вземеше ли една звезда в ръка и почнеше ли да я отупва от прахта, тя изпискваше с тъничко гласче и скачаше от ръцете й. Другата вещица седеше на земята, оголила предизвикателно красивите си колене, и се смееше. "Виждаш ли, колко е непохватна?", обърна се тя към мен. "Голяма магьосница, няма що! Едни звезди не може да опитоми, камо ли магии да прави. То и магиите й са толкова магии. Все някой трябва да й помага." Тя се изправи, изтупа полите си, разкърши рамене и приближи. "Аз зная тайната ти." Дъхът й опари ухото ми. "И ще ти предложа сделка: Ще ти дам моята торба със звезди в замяна", тихо шепнеше младата вещица. "Всяка звезда е една тайна, която само ти ще знаеш. Всяка звезда е едно умение, което само ти ще притежаваш. Всяка звезда е една жена, която само ти ще имаш. Ако и това не ти стига, ако не искаш земна жена, ето, вземи мен, твоя съм", каза тихо вещицата и сложи ръцете ми върху коравите си гърди. "Вземи ме сега, виж колко съм гореща", продължаваше вещицата и мушна ръката ми под полата си. Опарих пръстите си в пулсиращата й интимност и мъжествеността ми неочаквано и за самия мен се събуди.

Тя 2: Тук, в тази рецепта, няма мед. Смесваш и докарваш всичко на твой вкус. Сипваш във всяка палачинка от плънката, свиваш на вързопче и завързваш с пера от пресен лук. После в тавичката, настъргваш отгоре кашкавал и запичаш до бебешко розово.

Той 2: Снощи пък сънувах, че слизам по стълбище и прескачам по няколко стъпала... Пред мен бягаше тялото на желанията ми...

Той 1: Трябва да бъдеш винаги повече от това, което си.

Тя 2: Хареса ти. Изяде пет бебета.

Тя 1: Галя те по гръбчето и сякаш невидима длан мен гали. Взирам се в очите ти... Познаваш ли ме, дъще? Аз съм майка ти.

Тя 2: После се любихме.

Той 2: Тогава те видях: По-красива си от най-красивите, по-добра си от Бог. Ти, любима, си единствената и незаменимата. Не бих могъл да си представя живота без теб. Какао с вкус на мед...

Тя 2: После пак се любихме. После ядохме и се смяхме. И се любихме с погледи, докато ядяхме. Поглъщайки хапките, се всмуквахме един друг. Докато близвахме, хапехме, лапахме, смучехме, духахме, поглъщахме храната, ние се вкусвахме, хапехме, целувахме, лижехме, смучехме и поглъщахме един друг.

Той 2: Дали пък храната не е по-интимна от еротиката? Затова ли много хора предпочитат повече да говорят за секс отколкото да признаят, че ядат?

Тя 2: Обожавам храната. Отдавам й се изцяло, без задръжки и след това съжалявам естествено, и започвам поредната диета. Крайна съм както винаги - и в храненето, и в секса... После се любихме така, както се хранихме. Използвахме устните, езиците и зъбите си...

Той 1: Любовта е унес и може би човекът, който те кара да живееш, е мечтаният. Страхотно е да си нечия мечта.

Тя 1: Аз не сънувам вече...

Тя 2:

Тъмносиньо.
Красив мъжки гръб.
Слънце блести над плувец.
Прегръща дълбокото.

Той 2: Винаги е дъждовно в ума ми.

Тя 1: Ще се намери ли място за мен в замръкналия ти ум, дъще?

Тя 2: Следващия ден прекарахме в приятно нищоправене. Гмурнахме се с кеф в ленивото общуване на бегли ласки и усмивки и почти никакви думи.

Tой 2: Мога да чета до припадък пиесите на Сара Кейн.

Той 1: Жените най обичат да има отношение след сношение.

Тя 2: Нормално си беше след вчерашния пристъп на излишества. Или просто събирахме сили за нова вакханалия? Нямаше значение. По-важно бе това, че в момента ни бе хубаво. Дори и за секс не мислехме. Еротичното ни общуване се изчерпваше с това, от време на време да си разменяме блажни погледи или привидно разсеяни, съвсем благоприлични целувчици по носа или по бузата. Домързя ни да си приготвим нещо за ядене. Домързя ни дори да си поръчаме храна по телефона. Не ни мързеше само да мързелуваме. Движехме се само при крайна необходимост и то с темперамента на охлюви-кръводарители.

Той 1: Не мога да правя компромиси със себе си. Реалист съм.

Тя 2: В края на деня вече се бях помирила окончателно с целия свят и най-вече със себе си. В чест на събитието приготвих вълшебна напитка, чиято рецепта знае само опитната куриоса: горчив шоколад, щипка ванилия, половин лъжичка мед и чаша горещо кафе. В съставките нямаше нищо необичайно, по-важни бяха пропорциите. И желанието. "Ммммммммм, блаженство" промърмори ти. "Май си наумила нещо, малката. Поиш ме с разни афродизиаци... Какво ли ще сполети бедното ми мъжко тяло?" Въздъхна престорено отчаяно и заби нос в чашата. "Да бе, да, мечтай си", срязах те аз и отпих мощна глътка от своята чаша. "За всеки мъж си има плетка, както и за всяка жена кука, дъще" спомних си думите на баба. Права беше. В момента бримките се нижеха гладко и непринудено една след друга и налице, и наопаки. Един Господ знаеше какво ще излезе накрая. Не ни пукаше особено.

Tой 2: Чета до припадък пиесите на мис Сара.

Той 1: Ама тази не спря да плещи като мокра пола о мокра кълка. И за каква куриоса става дума, като това си е чисто и просто вещица?

Тя 2: Двамата с теб седяхме на терасата, хлапашки вирнали крака на парапета, и с леки пасове си прехвърляхме оранжевия балон на залязващото слънце. Ти, естествено, бе по-сръчен в подаването, затова пък аз успявах по-дълго да го задържа върху показалеца на лявото си краче. Накрая играта ни омръзна и двамата дружно изритахме слънцето зад хълма.

Той 2: Един ден, по залез слънце, тръгнах да крада мед от дивите пчели...

Тя 1: Обичам те, мило мое слънчице! За теб искам да направя невъзможното и ще имаш детството, което аз не съм имала. Ти си моето съкровище, пиленцето ми. Нека бъдещето компенсира сегашния живот. Винаги ще съм до теб. Обещавам да сме винаги заедно. Искам да се грижа за теб, така както ти се грижиш за мен със сладката си бебешка усмивка. Искам да ти осигуря сигурността, която ти ми осигуряваш само с присъствието си. Обичам те, дъщеричката ми златна, защото Надеждата - това си ти!

Той 2: И все пак там, в голямата къща, която обитава душата ми, на един прозорец винаги има запалена свещичка. Ей така, за Надежда. Надеждата, че изгубената в мрака любов ще съзре светлинката и ще се прибере у дома. Душата ми седи ли, седи тъжна на прозореца и се оглежда с надежда за надежда...

Тя 2: Нямат значение обстоятелствата и това, къде сме и как се чувстваме. Зная, че душите ни са заедно. Няма такова нещо като вечна любов. Рано или късно всичко свършва. Предвкусвайки накрая края, усмихни се за мен. Запей нашата песен! На Роби Уилямс.

Той 1: Един килограм мед се събира от осем милиона цвята. Умът ми не го побира това.

Тя 2 (Тананика.):

If a man could beat his own fancy
Then to only breed in captivity
Is pointless
I've been doing what I like when I like how I like it's joyless
Only you know me...

Ще танцуваш ли с мен? Сега. Искам да обитавам опустелите ти градове. Заедно. Ще бъдем заедно.

Той 2: Въздухът ставаше все по-плътен и видях бездънна шир с всякакви разцъфнали цветя и храсти, около които любовно кръжаха кехлибарени пчели. Пъстротата почти ме ослепи. Така ли изглежда онова недостъпно за живия Отвъд? Или така би трябвало да изглежда нашето Тук? Никой, прескочил синора между двата свята и озовал се в този Едем, не пожелаваше да се върне отново при тъмната угар, което си е напълно разбираемо. Над синора прелитаха само пчелите.

Тя 1: Ще ти призная, дъще, че има едно танго, което още не съм изтанцувала... Плувах върху гърба на един прекрасен мъж в едно далечно лято. Това не се повтори... Синьото блести в сребро. Тогава получих среброто на живота.

Той 1: Guilty pleasure - удоволствие някакво беше... Някога в сладкарницата продаваха едни вафлени фунийки, пълни с шоколадов крем. Май се казваха плезúри...

Тя 2:

Since you went away, my heart breaks everyday
You don't know cos you're not there
You simply found the words to make a lot of feelings fade away-or (our model feelings)
Only you know me
Only you know me
Only you
Only you
Only you know me...

Тя 1: Още копнея за огъня. Искам неговото злато. Гладна съм за него... Златна страст, а не златиста запръжка.

Той 1: Ще се оправя и сам. Както винаги.

Той 2: Не се отказвам. Независимо от всичко не се отказвам. Какъв е смисълът всичко да стои незавършено и кухо?

Тя 1: Мечтая да се случи това танго. Безумно. С теб. Толкова минал. Толкова далечен. В един нощен град. В един беден квартал. Мизерен и труден. Далечен. Само аз и ти. В топлото съкровение на тангото.

Той 1: Физическото желание по-низко ли е от емоционалното? И кой би могъл да отдели едното от другото? Насладата и сетивната жажда принизяват ли духовната?

Тя 1: Очаквах с нетърпение срещата. Не бяхме се виждали повече от десет дни и тялото ми се бунтуваше срещу наложеното въздържание и копнееше точно за твоето тяло. Странно, когато се върна назад в недалечното минало, винаги си спомням поразителното откровение на първата ни среща, в края на която правихме любов. Телата ни се познаха още при първото докосване, при първия допир на кожата, при първата несмела опознавателна целувка. Като че винаги са го правили. Бяха в абсолютен синхрон, при който нямаше нужда от думи и подсказки. В кой ли живот сме били любовници?

Тя 2: Всяка минута мечтая теб и тялото ти, мечтая устните и аромата на кожата ти - на пура, тъмен шоколад и чили...

Той 1: Виновен ли съм, че съм себе си?

Тя 1: Още усещам вкуса ти. Обичам тялото ти, аромата ти, ръцете ти. Силата, която ме подчинява мълчаливо въпреки съпротивата ми. В ръцете ти усещам, че съм жива. Тялото ми е топло ехо на всяко твое безмълвно намерение. Предугаждам желанията ти, преди да си ги изрекъл.

Жадувам те и усещам липсата ти, още преди да се откъснеш от мен и да посегнеш към цигарата. Разрешавам ти я: Зная, че тя има магически вкус, защото се смесва с вкуса на моето тяло, който все още пари на езика ти. Всмукваш жадно дима и едва ли си даваш сметка за това.

Той 2: Един ден избягах... Преди време се лекувах в една комуна в Испания... Беше по обяд. Издърпах една маса от близкото кафене и седнах в средата на площада. Точно под слънцето. Сервитьорът ме сметна за луд, но изпълни поръчката. Café cortado... По някое време сив гълъб кацна на ръба на чашата и потопи краче в кафето...

Той 1: Не съм виновен, че съм син на родителите си. Не съм виновен, че съм се родил.

Той 2: Вечерта сам се върнах в комуната.

Тя 1: Искам да се любим бавно и безпаметно, забравили всичко около себе си. Да нямаме минало, така както нямаме бъдеще. Да проникваш дълбоко в мен, да обгръщам и обладавам твоята интимност.

Тя 2: Думи, които подхвърляме насам-натам. Като стари дрехи. И не знаем какво да правим с тях. Жал ни е да ги изхвърлим, макар че не ги носим. Жал ми е за тях - носят малко от душата ми. Ще ти ги кажа: Клише след клише в опит да изрека на един дъх всичко. Безсмислици със смисъл само за теб и мен. Влюбени фантазии за свят за теб и мен.

Тя 1: Време е за обичайния ти масаж, дъще. Ето, разтривам ти крачетата, галя ти гръбчето... Сега ще те погъделичкам - така каза докторът. Важно било за развиване на сетивата. Хоп, сега ще те търкулна и ще омеся от теб питка... "Меси, мама, питка..." Да заякнеш, дъще... Ей така, меси, мама, питка, меси, мама, питка...

Той 1: Не обичам сладка питка.

Той 2: Така и не изхвърлих писмата ти. Така останаха думите - там, в мислите и коридорите на спомените... Днес искам всичко да е различно и поне веднъж както аз си го измислям. Жадувам те и в съня си, и през деня си. Мисълта ми те съблича бавно и устните ми тръгват по многобройните невидими пътеки на страстта по тялото ти. Пия те на скъпернически глътки като жадния, който се страхува да не се опие и от няколко капки. Устните ми треперят като ръцете на алкохолика, събрал с върховно усилие на цялата си същност сили и внимание в задачата да не разлее еликсира, който ще го върне поне за известно време в нормалното човешко състояние. А кое ли е нормалното? Уравновесеният разум или опустошителната страст? Уравновесената страст или опустошителният разум?

Тя 2: Веднъж те попитах какво да ти сготвя - това най го умея - а ти поиска мен в собствен сос. Забрани ми да се къпя и за да си сигурен, че не шмекерувам, се барикадира у нас и не мръдна три денонощия.

Той 2: 259 200 секунди.

Тя 2: Накрая вече не можех да се търпя, а ти ме грабна в прегръдките си и зарови нос между гърдите ми.

Той 1: Как миришат идиотите? На какво миришат?

Тя 2: Желая тялото ти. Грубите извивки и насечените линии крият непоносима еротична енергия, за която ти едва ли подозираш. С мълчалива наслада обхождам с устни всяка линия по тялото ти. Устните и езикът ми следват пътеките на своята собствена памет, задържат се на известни само на тях точки, наситени със спомени и енергии от други наши срещи. В устата ми се появява вкусът на шампанско и в небцето ми леко се пукат неговите мехурчета. Невероятно усещане, за което ти благодаря.

Той 1: Как е "виновен" на английски?

Тя 2: Какъв ли е вкусът на моето тяло? Ще ми кажеш ли някога? Може би тръпчив като на къпина, неуспяла да узрее през дългото циганско лято? Обичам вкуса на тялото ти.

Тя 1: Обожавам миризмата ти на новоизлюпено пиленце и на бебешко ако...

Той 2: Обичам грубия и отчужден начин, по който обикновено се любим. Всеки потъва в своите усещания и на моменти като че забравя за другия. Страхувам се да се отворя към теб. Защо е този страх? Още в началото на връзката ни се разбрахме, че ще бъде без илюзии... И все още лелеем и люлеем тази илюзия.

Той 1: Нима ще се окаже вярна схемата, че това, което за някого е голям мерак, за другиго е просто жена му? Колко самота може да понесе едно нормално човешко същество? И коя самота е по-мъчителна - общата или самостоятелната?

Тя 2: Долавям аромата ти още докато се изкачваш по стълбите, и настръхвам. Натежалата ми глава се освобождава от всички добри намерения и най-сетне усещам онази лекота, която бе позабравила напоследък. Просто те обичам. Просто, така както мога. Гладувам ръката ти. Нахрани ме, засити глада ми за теб.

Тя 1: Мъжете не подозират, колко много еротика се крие в една длан.

Той 1: Бяхме на една поляна... После се озовахме в някакъв двор... После на някаква улица... Стана някакво убийство... Ти не беше с мен.

Тя 1: Сега ще си изпием млякото, дъще, и ще ти прочета приказка. Приказката за Златка Златното момиче... "Живели едно време мъж и жена. Родила им се дъщеричка - хубава като цвете. Нарекли я Златка. Живеели те сговорно и щастливо, но майката се разболяла от тежка болест и издъхнала. Скоро след това мъжът се оженил повторно. Мащехата също си имала момиче и намразила заварената си дъщеря. Все я хокала и я карала да върши най-тежката работа. Един ден мащехата замесила питка от пепел и накарала мъжа си да заведе Златка в гората, за да се загуби."

Той 2: Излязох на улицата. Дъждът беше спрял, а в локвата пред мен плуваше оранжевият цвят на залязващото слънце, уловено в мъничка, но здрава паяжина. В ноздрите ми нахлу аромат на латинка и аз най-после се усмихнах.

Тя 2: Обичам те, защото ти си този, който винаги съм чакала. Обичам те, защото ти си този, с когото искам да остарея. Ако днес ме попитат, открих ли това, което търсех, казвам "да", защото намерих теб. Обичам те.

Тя 1: Нашата приказка е по-различна, дъще. Слушай сега: Живели едно време един мъж и една жена. Живели те сговорно... И щастливо? (Замисля се.) Родила им се дъщеричка - хубава като цвете. Нарекли я Златка. Толкова хубава била, дъще, че татко й се изплашил. Замесил един ден той питка от пепел и завел Златка в гората, за да се загуби." (Тихичко хлипа.)

Той 2: Винаги ми е било интересно кога разбираш, че изпитваш по-различни чувства към някого, кога започваш да го обичаш, но не приятелски, а наистина?

Тя 1: "Мъжът отвел дъщеря си в затънтена планина, обрасла с гъста гора. Изкачил се на висок връх, извадил питката, търкулнал я по стръмното и накарал Златка да я донесе. Тя хукнала след питката, дълго я гонила из гората. Когато се върнала - бащата си бил отишъл..."

Тя 2: В детската градина две години поред играех все Медената питка. Не Принцесата, не Червената шапчица, не Пепеляшка. Дори не и Вещицата... Не разбирах защо...

Тя 1: Да я зарежем тази приказка, слънчице. Какво ще кажеш? На тази приказка продължението е край.

Той 1: Не обичам приказки още от малък. А бе много идиотщини има в тях, да знаете...

Тя 2: Мачото от нашите ширини си има неписани правила: Първо, никога не кавалерства на грозна жена. Ами ако някой авер го види с какъв дзвер бръмчи? Ще го спука от подигравки. Второ, не кавалерства на непозната жена, дори и да е хубава. Трето, ако успее да преглътне някак първото и второто, прави го с мисълта за онова "после" между чаршафите. Ако усети, че не му се отваря парашутът, си бие камшика - що да се хаби или да се излага? Бадева и бащин гроб се не копа, нали така?! Мда, такива ми ти работи...

Той 2: Разказвах за един щурец, който умря. Погребах го в една саксия.

Тя 1: Аз ще ти разкажа нова приказка, дъще. Ей сега, само да си събера мислите и ще ти измисля твоята приказка.

Тя 2: Един ум с много мисли... Една патка мислила, мислила и... Гарнирали я с портокали и я метнали във фурната. А, преди това готвачът я намазал със зехтин, мед и горчица. Тя стенела в ръцете му от кеф. После... После във фурната. Кофти някак се получило.

Той 1: Виновно...

Тя 2: Кофти с кеф или кеф с кофти - това е въпросът. Нещо като пиле с картофи или картофи с пиле.

Той 1: ... удоволствие.

Той 2: След няколко дни в саксията поникна росен...

Той 1: Здрав дух в здраво тяло. Каква е тайната ли? Ами всеки път, преди да изляза, изтръгвам сърцето си от гърдите и го окачвам на гвоздея до вратата. Навън ми трябват само разум и твърдост.

Тя 2: Ти обаче се оказа различен...

Тя 1 (Тихо пее.):

"Злато ле, златна ябълко,
от милост непогледната,
от драгост ненарязана..."

Тя 2: Та значи такааа... Питка ли да бъде, или мекици? Вас питам!... Някога, преди много години, в началото на всички времена земята била покрита само с вода... Строшавам яйцата в дълбока купа, прибавям млякото и захарта и започвам енергично да бъркам.

Той 1: По-добре мекици... Майка ми все повтаряше, че било просташко ядене. Нито веднъж не ми направи. На два пъти ходих тайно у Исметови. По-вкусни мекици от циганските не съм ял... (Преглъща тежко.) Едни такива на осморки...

Той 2: Навън бавно зазоряваше. Пробуждащата се светлина пронизваше мрака в стаята ми и го разлагаше на бледи цветове. Грабнах тефтера и бързо започнах да пиша. После смачках листа и го изгорих. Беше почти видело. Смесих пепелта с шепа просо и я изнесох на терасата. Някак знаех, че птиците ще отнесат молбата ми още днес в небесната канцелария. В мислите ми сви гнездо онзи гълъб от Испания...

Тя 1: Сега ще те сложа по гръб, слънчице, и бааавно ще опъна лявото ти краче.

Той 2: В мислите ми сви гнездо онзи гълъб от Испания...

Той 1: Аз съм едно клише...

Тя 1: Сега хващам дясното... Защо плачеш, миличко, заболя ли те? Не плачи, моля те, че и аз ще заплача. Чичко доктор така каза: "Всеки ден масажи и гимнастика, госпожа, пък може и нормално дете да стане. Донякъде." Как тъй "донякъде"? И как тъй "Да стане"?! Ти си съвършена, злато мое! Виж, аз съм госпожа донякъде и жена донякъде. Сега да размачкаме меко краченцата и петичките... Петички като мекички...

Тя 2: Веднъж дядо Боже и дяволът излезли на разходка по небето - по земята нямало как да ходят, нали? Закрачили те по небесния калдъръм от облачета и повели задълбочена беседа. Уморили се, спрели, огледали се, ама нямало къде да седнат. "Дядо", казал дяволът, а Господ го погледнал намръщено, защото суетно се докачал на тема възраст. "Изчакай ме ей на този облак. Ще скоча във водата да извадя нещо твърдо от дъното, та на него да поседнем." Слагам маята и щипка сол и бавно започвам да добавям брашното... Засрамен, че е престъпил небесния етикет, дяволът веднага се бухнал в морето. Извадил той къс земя и с галантен жест поканил Твореца да седне пръв. Старецът се отпуснал, но веднага пак скочил на крака. Земята била толкова твърда, грапава и неудобна за деликатните части, че Господ я взел в ръце и започнал да я мачка... Започвам бавно и с наслада да меся мекото тесто. Меко и еластично - като мъжко дупе. Харесва ми... (Докато говори, меси невидимо тесто.)

Той 1: На третия път майка ми ме проследи и ме хвана. За наказание трябваше да изям дванайсет мекици. Надви си на ината и за пръв и последен път направи мекици. Жилави, полусурови мекици - бели като изкиснати биволски сърца. И като увисналите цици на баба ми. Преглъщах и плачех. После повърнах...

Тя 2: Господ оформил нещо като миндерче и двамата с дявола седнали да си починат... Покривам тестото с карирана кърпа и чакам да втаса. Всъщност дяволът си правел своите пъклени планове. Той искал да омае старчето с приказки, да го приспи, да го гътне във водната бездна и да царува сам на небето и земята. Обаче дядо Господ си останал свежарка и като видял, че замисълът му отива по... ангелите, дяволът решил да стори друго. Той започнал леееекичко да придърпва миндерчето изпод събеседника си. Обаче това парче земя било като тесто - дърпал, дърпал, а то само се разтягало. И се разтеглило толкова много, че небето вече не го покривало. Дяволът теглил една майна наум, смотолевил някакво куртоазно извинение и си тръгнал, преди Господ да забележи какво е сторил. Хукнал към края на света и без никакво колебание скочил в нищото.

Той 2: Винаги е трудно да вземеш решение за бъдещето на една връзка. Кога идва развръзката й? Може ли и има ли смисъл тя да продължи? Колко време и защо? Кога решаваме, че е изчерпана до края? Неизбежно започваш да си задаваш въпроса: "Дали все пак да не оставя малко на дъното на чашата или чинията както правят възпитаните хора в ресторанта - така, за всеки случай, може пък по-късно да се получи?"

Той 1: Жалка работа... Жална ми майка...

Тя 2: Сега премесвам втасалото тесто и го разточвам... Повикал дядо Боже животните - те пък къде са живели, щом всичко е било дотогава вода, не знам - и им поискал съвет. Какво да направи, че небето да стига за цялата земя? Защото дяволът, нали си е инат и лесно не се отказва, бил разтегнал земята ей така - като подложка за пица. Чудили се животните и се маяли и накрая Ежко Бежко дал следния съвет: "Вземи повдигни ей тук и тук, и тук земята, Творецо наш безгрешен", не направил фал като дявола, хитрецът! "И ще станат планините. Пък на око натисни тук-таме и ще се образуват долините." Така Господ скъсил твърдината и я направил точно по мярката на небето.

Той 1: Мярка, мерило, мерилка, мерулка... Всичко с мярка. Без изненади. Сигурност.

Тя 1: Жената трябва да дава, без да се раздава. Има я разликата. Те, мъжете, насита нямат. Колкото повече даваш, толкова повече искат.

Тя 2: Моята несъвършена голота... С твоята помощ вече я възприемам по-спокойно и недостатъците не ме дразнят толкова. Примиряваш ме със самата мен...

Той 2: Обичам вкуса на тялото ти. Горчив шоколад и кампари. Шампанско и кокосов сладкиш. Такъв ли е вкусът на забранената любов? Искам да ме любиш бавно със сладострастието на горчивия шоколад и насладата на чувственото кампари.

Тя 1: Веднъж той ми каза, че зърната на гърдите ми са като капки дъжд. Беше зашеметен и омагьосан от невероятния начин, по който се любихме в онзи напукан от жегата следобед. Така бяха напукани устните ни от жаждата един за друг. Излях се върху теб като летен порой и те пометох...

Той 1: И тази нощ огромната кръгла луна ще се търкули в стаята и ще притисне гърдите ми като воденичен камък. Смъртта е като луната. Кой е видял гърба й?

Той 2: Усещаш ли устните ми? Те с мъка се откъсват от твоите, превземат брадичката ти и бавно се спускат по шията ти. Езикът ми изпълва ямката и спира, за да си поеме дъх преди дългия и бавен път надолу по тялото ти. Разливам няколко капки кампари на гърдите ти. Изстенваш глухо.

Тя 2: Жадувам тялото ти. Забрави за всичко наоколо и ми го дай сега, в този момент! Виж, леглото се превръща в часовник. Излягам се гола върху него и хващам здраво стрелките му, за да спра времето. Аз като негово отрицание.

Тя 1: Бавно си играеш с косите ми, сплиташ ги на снопчета като въжета, без да осъзнаваш, че така подготвяш сам примката за своята екзекуция. Ще можеш ли някога да прокараш пръсти в нечии други коси, без да си спомняш за този пепеляв водопад, сипещ се сега върху твоята интимност?

Той 1: Въздържанието е здравословно както за тялото, така и за душата. "Рано лягай, рано ставай - спазвай дневния режим!" Защо вече не го пише на гърба на тетрадките?

Тя 1: Ще можеш ли да забравиш горчивия им аромат на есенни неузрели къпини? Едва ли. Вече го осъзнаваш и то те ожесточава. И започваш да говориш. Думите ти се забиват като тръни в моето голо беззащитно тяло и още по-голата ми душа. Твоите угризения, Твоят разрушен свят, Твоята загуба на равновесие, Твоето чувство за вина, Твоите проблеми, Твоята недоказана пред мен - и защо ли реши така? - мъжественост, Твоите страхове и отговорности към съществата, населяващи Твоя свят... Душата ми се свива като бездомно куче, застанало на прага на една реалност, за която няма право на ключ, и заплаква безмълвно. Невидимите сълзи се ронят безспир, сливат се в ручеи и търсят път към теб, докато в същото време ти говоря и градя наново вавилонската кула на твоето самочувствие. Старателно отделям негодните нащърбени камъни на разкянието и напуканите тухли на угризенията и на чувството за вина. Опитвам се да те убедя, че това са два различни паралелни свята, които дори нямат допирни точки и никога няма да се пресекат... А свила се навътре в себе си, вия срещу луната като самотна вълчица.

Той 1: Някога обичала ли ме е някоя жена? Онази, как й беше името... Кого е виждала в мен - мъжа или семепроизводителя?

Той 2: Празникът на сетивата, взаимната наслада превръща потта по телата ни в капки светлина, които озаряват полумрака на нашите откраднати следобеди за любов. Каква фиеста на желанието с аромата на мускус и музиката на Астор Пиацола! Ще можеш ли след време да слушаш спокойно аржентинско танго, без да си представяш нашите виещи се в ритъма на страстта тела? Едва ли. Ще можеш ли някога да впериш поглед в горящите свещи, без да видиш в пламъка им сиянието на нашите интимности? Не вярвам. Зная, че аз няма да мога. Обичам тялото ти с аромата на аржентинско танго и музиката на мускуса.

Той 1: О, скъпа, това писъмце не е за теб, въпреки че много те ценя. Как не, нали си майка на дъщеря ми - онази, идиотката, как й беше името? Няма значение. Това писмо, драга моя, е за някоя друга. Все още не знам коя. Не знам и кога ще разбера. Само времето ще покаже. Когато я намеря тази жена, няма да има нужда от обяснения. Мисля, че ще стигнат само двете думи...

Той 2: Кажи ги!

Той 1: ...

Тя 2: Кажи ги!

Той 1: ...

Тя 1: Кажи ги!

Той 1: ...

Тя 2: Искам да вярвам: Дано не се окажеш поредният мъж, който прекосява погрешка живота ми и не търси мен, а собственото си заблудено и изгубено някъде мъжко его.

Тя 1: За такъв гътнат мъж струва ли си да си скубеш сърцето?

Той 1: Щастие ли е безчувствието?

Тя 2: Усещам аромата на дъжд в клоните на ябълково дърво.

Той 1: Любовта е...

Тя 1:

Ти - нищо.
А аз същото.
Като оранжева, кръгла,
сладка, вкусна
мандарина.

Той 1: Любовта е...

Тя 2:

Като ванилов крем.
Като тъмен шоколад.
Съществува ли?
Ти кажи.

Той 1: Любовта е...

Той 2:

Жълт плод,
който обича живота,
сънуващ момиче, момче.
Но все пак круша.

Той 1: Любовта е...

Тя 2:

Канела.
Гол негър в кухня с люти подправки
слуша странния джаз
на горещия ден.
Аромат.

Той 1: Любовта е...

Той 2:

Житен клас,
смилане, тесто,
пещ и печене,
изстиване.
И готов е хлябът.

Той 1: Любовта е...

Тя 1:

Кокос.
Пясъчни дюни.
И безлюден остров.
Единственият ти другар
бе самотният камък.

Той 1: Любовта е...

Той 2:

Еспресо.
Слънце, ставай.
Грей. Събуди ме
звук от кафе машина.
Целувка, захар.
Тръгвай.

Той 1: Любовта е...

Тя 2:

Еклер.
Вкусвам любов.
Като ванилов крем.
Като тъмен шоколад.
Като капка желание.

Той 1: Любовта е...

Той 2:

Житно приятелство.
Обичане, сипване, смесване.
Тавата на разбирателството.
Изпичане на чувствата.

Той 1: Любовта е...

Тя 1:

Мелба.
Бива ли
една захаросана череша
да заблуди толкова сетивата ми
този следобед?

Той 1: Любовта е...

Тя 2:

Чувството, което
събуди ме късно.
Слънце. Аромат на кафе.
Как стана?
Кафе.

Той 1: Любовта... е ...

Затъмнение.

Тя 1 (Вика в мрака.):О, я млъквай вече, по дяволите!

Край

© Ася Кулева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.11.2014, № 11 (180)