МАЛКО ЧУДО

Антон Ангелов

web

Банкей кротко поучавал своите последователи, когато проповедта му била прекъсната от свещеник от сектата Шиншу, който вярвал в чудеса и мислел, че спасението идва от повтарянето на свещените слова.

Банкей не могъл да продължи беседата си и попитал свещеника какво има да каже.

- Основателят на моята вяра - похвалил се свещеникът - застанал на единия бряг на реката с четчица за писане в ръка. Ученикът му застанал на другия бряг с лист хартия. И през реката, по въздуха, основателят изписал свещеното име на Буда Амида върху листа. Можете ли Вие да извършите такова чудо?

- Не - казал Банкей. - Аз умея да правя само малки чудеса. Например, когато съм гладен - ям, когато съм жаден - пия, когато ме обидят - прощавам.

Дзенбудистки коан (Дзен будизъм 1991)

Стаята на баба мирише почти като едно време. На спарено и нафталин, на пот и влажни завивки. Неособено приятна, но будеща носталгия миризма, която ме кара внезапно да си спомня приказките за Пепеляшка и за Двамата близнаци. Баба ми ги е разказвала тук, когато ме приспиваше следобед. Никога не успях да намеря написана приказката за Двамата близнаци. Не я знаят и в Канада.

- Баба ти е така от юни - казва леля, застанала зад мен - откакто получи удара. То на нейната възраст си е нормално...

Сега е Коледа. Баба лежи върху белия чаршаф. Олекнала и смалена. Бялата й коса напомня редките пухчета на глухарче. Кожата й е жълта, посипана с безброй кафяви петънца като трохи. Баба много мразеше по масата за хранене да има трохи.

- Ами виждаш какво е положението - продължава леля. - Нито се движи, нито говори. Не може да се обслужва за нищо (въздишка)... Защо ли не си я прибере Господ, да не се мъчи?... Понякога се моля за нея...

Известно време леля гледа към баба заедно с мен. После като че ли се сеща нещо и след кратко колебание пита:

- Вие имате ли си църква там в... как се казваше това градче?

- Нямаме православна църква, лельо - отвръщам. Очите на баба са отворени, но не гледа към нас. Сини и ясни, като на момиче.

- Защо не си построите, моето момче? Нали каза, че сте много българи там. А и после - руснаци, гърци... Сигурно има доста. Съберете пари, вие имате. Ще извикате и свещеник. Човек не може да живее без храм...

Не казвам нищо. Да, сигурно някой ден ще построят църква. Но не знам дали ще ходя в нея. Вече не съм сигурен в нищо на света.

- Ох, добре - въздъхва леля, - ще те оставя малко с баба ти. Че то следващият път, когато се прибираш...

Леля излиза и притваря вратата.

Присядам на една табуретка - единствената мебел в стаята освен леглото и огромния стар гардероб.

Баба не помръдва. Сигурно почти не може да се движи.

В дъсчената витрина, между леглото и стената, се редят снимките на баба. Повечето са черно-бели. Баба завършва гимназия. Баба младоженка. Баба с леля като бебе. Има и една цветна, макар и поизбеляла, което й придава странен розов оттенък. На нея баба ме държи на коленете си в Борисовата градина. Аз съм с бяла шапчица и дълга пръчка в ръка. И двамата сме усмихнати до уши. Баба изглежда почти млада.

Сещам се нещо и изваждам от джоба си найлоново пакетче. Кръгли ментови бонбони, увити в зеленикави хартийки. „Лукчета”. Баба ги смучеше постоянно. Даваше и на мен.

Открих бонбоните в кварталния супермаркет. Мислих си, че са изчезнали завинаги. Но явно някой е започнал да ги произвежда отново. Носталгията продава.

Развивам един бонбон и стаята се изпълва с острата, но сладникава миризма на мента. Да, това вече наистина е миризмата на баба. Онази миризма!

Понечвам да пъхна бонбона в устата си, но виждам, че очите на баба са вперени в мен. Ясните й сини очи.

- Искаш ли, бабо? - питам я, за миг забравил, че няма как да ми отговори.

- Да! - казва едва чуто тя и кима върху бялата възглавница.

Не съм изненадан. Просто поставям бонбона между устните й. Тя го поема и започва да смуче. По лицето й се разлива усмивка.

Гледаме се така няколко минути.

После казвам:

- Бабо, разкажи ми за Двамата близнаци!

БЕЛЕЖКИ

Дзен будизъм 1991: Дзен будизъм. София: Логис, 1991.

© Антон Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.02.2011, № 2 (135)