KING OF THE ROAD

Антон Ангелов

web

...Trailers for sale or rent
Rooms to let, fifty cents
No phone, no pool, no pets
I ain't got no cigarettes...

Roger Miller

Аз съм на 40 години. Старши научен сътрудник втора степен, инженер.

Имам още 3 дена от отпуската си. И този десетгодишен "Москвич", който лети с 80 км по шосето на юг. Имам и морето вляво. Знам, че е там, защото непоносимият му блясък ме заслепява на завоите. Заради него съм сложил черните очила "Рейбан", които успях да си намеря миналата година на една командировка в Унгария. Както и заради сълзите, разбира се. Макар да знам, че всъщност няма кой да ги види.

Вече нямам жена. Тя остана в Созопол. Помаха ми малко тъжно, сякаш искаше да каже: "Ти знаеше, че ще стане така, нали? Защо трябваше да чакаме толкова дълго?" Беше с тъмни очила, но знаех, че под тях няма сълзи. Тя просто никога не плаче.

Разминавам се с коли, в които хора със загар гледат малко завистливо онези, които тепърва отиват на юг. Някои носят на покривите си сърфове. От отворените прозорци махат деца с шапки за слънце.

Къде отивам? Не знам. А и едва ли има значение. Натискам газта на всяка права отсечка и се опитвам да не мисля за нищо. Нито за нея. Нито за него. Нито за това какво имам и какво нямам. Нито за онази близка сутрин, когато отново ще пресичам мраморното фоайе на института.

От време на време подминавам по някой къмпинг. Никога не съм прекарвал лятото на такова място. Винаги ходехме в почивната станция на Института. Тя е солидна сграда и е близо до плажа. Макар жена ми да казваше, че мястото е скучно и се чувства като на някой от нашите служебни банкети. И все пак тя остана там, а ето че аз съм на път. Сам.

Дали да не спра в някой от тях? Нощувка за 50 стотинки. Бунгала с олющени стени, миризмата на тоалетните достига до носа ти и в движение. Но има ли значение това под сянката на старите каваци? Пъстри младежки дрехи, проблясващи кореми на китари. Място, на което няма нощ. Нали от нея бягам?

Те стоят до входа на къмпинга. Две руси, високи момичета. Едната с дънкови шорти, а другата - с червена плажна пола. Пъстро петно на фона на тъмните листа. Непознат пътен знак, който не можеш да разчетеш.

Вдигат ръка за стоп. По някакъв странен, чужбински начин. Как никой не ги е взел досега? На дългите им крака са облегнати тежки раници със самари.

Знам, че не мога да не спра. Не защото се надявам на нещо. Просто от мига, в който тя ми помаха за сбогом, тялото ми се носи като лист по течението. Не мога да направя нищо освен да го следвам.

- За къде сте? - питам ги на немски над сваления прозорец.

Те вдигат рамене, сякаш не разбират въпроса. Може би са полякини?

- А ти? - пита на свой ред по-ниската с полата. Все пак немкиня. Синьото горнище на банския едва удържа тежките й гърди.

- На юг - отвръщам неопределено.

- И ние сме на юг! - бърза да каже по-високата.

- Качвайте се тогава!

Тежките раници тупват в багажника. Колата прикляква за миг под силните тела на момичетата. Двете се закискват и разменят бързи реплики полушепнешком. Не мога да разбера какво казват, но сладката миризма на крем "Нивея" изпълва купето на Москвича. Усещам как въздухът се сгъстява под мекия натиск на плътта им.

Понечвам да запаля цигарата и виждам, че не са ми останали. Обръщам се да ги помоля за една, но по-високата прави сериозна физиономия и размахва пръст под носа ми:

- Не е хубаво да се пуши!

- Сериозно!? - Не съм очаквал да ме поучават някакви си стопаджийки.

- Сериозно! - Включва се другата. - И мисля, че никога повече няма да пушиш!

- И защо?

- Защото от днес нататък всичко ще бъде различно!

Какво знаят малките пикли за мен? Или пробутват тези номера на всеки, който ги качи? А после сравняват реакциите им и се заливат от смях край огъня в къмпингите?

Поглеждам лицата им в огледалото. Еднакви сини очи и зачервени от слънцето бузи. Ако не беше месестият нос на ниската, щяха да си приличат като сестри. Или може би наистина бяха?

В очите им не виждам присмех. По-скоро спокойствие и може би симпатия. Да, в погледите им като че ли различавам нещо... майчинско!

- Виж - казва по-високата внезапно, - ние наистина знаем всичко. Няма нужда да ни разказваш. И не се измъчвай да мислиш за това!

- Да, да - допълва по-ниската като в някаква училищна хумореска - ние знаем всичко. Така че ти имаш късмет!

Не отговарям нищо. Защо пък не? Може би наистина знаят всичко. Може би знаят повече от мен. Може би нищо не е случайно. Или пък просто всичко е случайно?

- Откъде сте? - питам.

- От Рощок, ГДР - казва по-ниската. - Аз съм Ева, а тя е Бригите. Но това няма никакво значение и ти го знаеш, нали?

Излизам на шосето и ускорявам. Плажът се вижда толкова близо, че Бригите протяга ръка през прозореца да му помаха. Както се маха на малко дете.

Ева бърка дълго в плажната чанта на коленете си. Накрая изважда червена касета AGFA, на която не е написано нищо. Бутва ме по рамото и ми я подава.

Музика? Как не бях се сетил, че съществува такова нещо? В тази кола музиката винаги бе пускала жена ми.

Натискам касетата в гнездото и тя прещраква. След миг от репродукторите зазвучава ритъм, отмерван от бас и нещо, което ми звучи като... щракане с пръсти.

Двете момичета защракват почти едновременно, макар че Бригите продължава да гледа към плажа, а Ева ми се усмихва в огледалото. Когато песента стига до припева те се поглеждат в очите и изпяват на два гласа: "King of the road!". После се прегръщат през рамената и се заливат от смях. Явно е някакво заучено положение!

"Карай направо!", казва Бригите, когато песента свършва.

"Да, карай направо, все направо!", припява Ева.

"А когато стигнем границата?", питам с насмешка. И с изненада откривам, че повече не ми се пуши.

"Границата?"

"Да, турската граница!"

"Казахме ти да не мислиш за глупости! Ние знаем всичко. Ти - нищо! Кажи, не е ли хубаво така?"

Кимнах. Ами да - хубаво е!

Аз съм на 40. Имам само един стар Москвич с две руси мацки в него. Те знаят всичко, а аз - нищо. И казват, че имам късмет. Какво ми остава тогава? Освен да карам напред, все напред! И да не мисля за нищо. Просто натискам газта - ето така...

© Антон Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.12.2010, № 12 (133)