WE’RE NOT GONNA TAKE IT

Антон Ангелов

web

...We’re not gonna take it
No, we ain’t gonna tаke it
We’re not gonna tаke it
Anymore!...

Twisted Sister

Събуди ме пристъп на мъчителна кашлица. Както всяка сутрин през последната година. Усетих някъде дълбоко в гърдите измамно морския дъх на кръв. Това също не бе нещо ново.

Нов беше далечният хор на хиляди човешки гласове, които пееха и скандираха. Накъде отвъд триметровата ограда на резиденцията, увенчана с няколко реда бодлива тел. В тази страна сигурността е по-важна от естетиката. Особено когато си посланик на бившата метрополия, към която винаги са обърнати надеждите и претенциите, а много често и унищожителният гняв, на този беден остров.

Протегнах ръка към дистанционното и включих телевизора. Погледах няколко минути местната държавна телевизия. Предаваха конкурс за традиционна музика. Мургави момичета развяваха разноцветни поли с безбройни волани, разкриващи стройните им крака. В моята страна, където всеки трети страда от затлъстяване, рядко виждаме такива. А тук те са навсякъде по улиците.

Превключих на CNN. По някакво съвпадение вървеше подробен репортаж за събитията на острова. Възбудената репортерка с микрофон и слушалка на ухото стоеше на главния площад и обясняваше, че народното недоволство е достигнало точката на непоносимост и демонстрантите, обединени зад появилата се съвсем наскоро фигура на Джоана Мендес, желаят оставката на президента и са готови да отстояват това искане с цената на всичко.

Кадърът се смени и показа в едър план красива, не повече от 30-годишна черна жена с естествено къдрава коса и вперен в камерата пламенен поглед, която започна на перфектен английски да излага аргументите и исканията на демонстрантите. Естествено познавах лицето на Джоана Мендес. Още от инструктажа, който предшестваше назначението ми. Нашите служби я бяха проучили отдавна като евентуален водач на опозицията и ето че тя бе станала такъв.

Завършила един от водещите университети в моята страна. Моя университет. Защо ли се е върнала? Ако се беше родила с 30 години по-рано, можехме да се запознаем в някоя младежка организация. Щеше да ми отива да имам черно гадже. Тогава това беше модерно. Щяхме да организираме демонстрации в столицата, да се прегръщаме и да пеем с цветя в косите. Там, където полицията никога не стреля и справедливостта е красива и безопасна...

На вратата се почука. "Влез!". Отново кашлица.

Беше личният ми асистент. "Сър, спешна шифрограма!". Разпечатах плика и се взрях в буквите. Да, нещо, което бях очаквал: Предвид деликатните интереси на страната ни и нерешения въпрос с продължаването на договора за военната ни база, както и неясната позиция на демонстрантите по този въпрос, движението на Мендес да не се подкрепя и да се съдейства за потушаване на недоволството.

Много пъти се беше случвало. Разбира се, свободата е нещо относително. И има съмнителна стойност. За някои народи може да бъде по-пагубна от робството. А хроничната и непобедима бедност по правило я обезсмисля. Аз го знаех. Не го ли знаеше Джоана? Или просто се виждаше седнала в креслото на временен президент как дава интервю на същата тази CNN? Напълно възможно.

Защо се вълнувах тогава? Защо сърцето ми туптеше тъй бързо между борещите се за въздух дробове? Или просто защото знаеше, също като мен, че не му остава много?

"Приготви колата!", казах. "Разбира се, сър!", асистентът знаеше, че няма смисъл да ме пита дали ще закусвам.

Бронираната ми лимузина, предвождана от джип с командоси, си проправяше път през тесните калдъръмени улички на Стария град. Носове на деца от време нa време любопитно се залепяха по стъклата, но бързо чезнеха, щом срещнеха погледите на охраната. Градът беше жужаща маса от хора, животни, велосипеди и коли, някои останали от 50-те години.

Ето го и площадът с Катедралата. Полицията бе образувала плътен кордон около демонстрантите. Добре облечена и въоръжена. Понякога ми се струваше, че полицаите са единствените добре облечени хора, които срещаш по улиците на тази страна.

Поисках от полицията да ми осигури достъп до демонстрантите. "Ваше Превъзходителство!" Полковникът, който командваше операцията, изглеждаше ужасно уплашен, но след кратък разговор по радиото лицето му се отпусна. Явно новината за нашата позиция вече бе стигнала където трябва.

Полицията отвори проход в кордона и аз тръгнах през безбройната маса от демонстранти, придружаван от трима души охрана. В началото чувах само крясъците на множеството, но после внезапно по високоговорителите зазвуча музика. Една песен, която почти бях забравил. Навремето стана голям хит. Разбира се, никога не съм се интересувал особено от рок. На хора като мен е дадено да слушат джаз - поне след 30-тата си година. Но тук тази песен звучеше по съвсем различен начин. Демонстрантите я подеха като един. Въздухът над площада се изпълни с гласове, а звукът на китарите резонираше в полицейските щитове. И аз усещах, че тези хора наистина не могат да търпят повече. Каквото и да значеше това за тях.

Задъхан и плувнал в пот, се изкачих на импровизирания подиум. Някой ми подаде ръка. Беше Джоана. Носеше камуфлажна риза с навити ръкави и се усмихваше - като стар приятел, който ме познава по-добре от самия мен. И който знае какво точно се каня да кажа. Нещо, за което и аз самият още нямах представа.

Дали Джоана наистина не бе учила с мен в университета? Стояла е някъде наблизо, винаги там, където не мога да я видя. На пейката зад мен, на съседния стол в кафетерията, докато съм бил зает с друго момиче, учела е на съседната маса в библиотеката, с гръб към мен. Случват се и такива неща, нали? А после, когато аз завърших и тръгнах по пътя си - конкурси, постове, пари, жени, изкушения, брак, деца, болести... и онова, което ме чакаше накрая и вече виждах лицето му, макар и смътно като в немито огледало... някак си е останала все същата и все така невидима - просто така...

И ето че сега стоеше пред мен и се усмихваше. Държеше нещо в ръка и ми го поднасяше. Микрофон.

Взех го и се обърнах към множеството. Безброй мургави лица, зад които проблясваше стоманата на автоматите и зелените покриви на джиповете. Всички мълчаха.

Понечих да кажа нещо, но гърдите ми бяха раздрани от кашлица, която репродукторите превърнаха в гръмотевична буря.

Безбройни отразени светлини потрепваха в маранята на тропическия предобед като в някакъв дяволски калейдоскоп. Време беше. Ако все още исках да кажа нещо. Ако все още можех да кажа нещо.

Знаех, че то ще бъде много страшно. Но вече не можех да спра.

- Дами и господа... Приятели... Ще ви питам нещо банално... Боите ли се от смъртта? Ще кажете - че кой не се бои! Прави сте, и мен ме е страх. Но знаете ли... може би той е напразен. Може би тя е просто стар приятел, когото сте забравили. Той обаче не ви е забравил и идва да ви навести. Добър и нежен като майка ви, като първата ви любов. Той ще ви попита как сте живели, макар да знае много добре, защото винаги е бил с вас. И какво ще му разкажете тогава? Какво ще разкажа аз?... Не знам, все още не знам, защото ми остава да прочета последната, най-кратка глава от тази история. Но си мисля, че това, което ще му разкажем, трябва да бъде нашият собствен живот. Струва ли си да търпим години наред, струва ли си да живеем живота, отреден ни от други, само защото искаме да забавим срещата с този приятел? Вие как мислите?...

Изстрелът отекваше в мозъка ми дълго като сварила те неподготвен микрофония. Усетих познатата миризма на кръв. На прясна, обилна кръв - моята собствена.

В очите ми блесна безпощадното южно слънце, а в ушите ми се изляха яростните викове на тълпата, примесени с автоматични откоси и воя на електрически китари.

А над мен, някъде в периферията на зрителното ми поле, продължаваше да се усмихва Джоана...

© Антон Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.12.2010, № 12 (133)