ЗА ОГЛЕДАЛАТА И ОТРАЖЕНИЯТА В ЕЗИКА

Антоанета Джельова

web | Изворът на Нарцис

Позицията на човека пред огледалото може да бъде сравнена с позицията на учения-езиковед пред езика. Човек като че ли е поставен в центъра на кръг, който - като всеки кръг - няма начална точка: възприятие - мисъл - самосъзнание - огледален опит - семиозис. Ако приемем споделяната и от У. Еко теза на Лакан, че "огледалото е прагово явление, бележещо границата между въображаемото и символното" (Еко 1993: 224), трябва да определим мястото си спрямо него - дали ще си стоим пред огледалото, или ще опитаме като Алиса влизане в огледалото, за да погледнем през и чрез него. Символното според Лакан е естественият език, чрез който на отразяваното се възвръща характеристиката на субект.

С представата за огледалото са свързани два образа - възможен (виртуален) и действителен (реален). Наблюдателят, а в нашия случай ученият-езиковед, схваща възможния образ така, като че ли се намира вътре в огледалото. Посредством самоотъждествяване наблюдателят си се представя като намиращ се вътре в огледалото, при което гледната му точка е противоположна на тази, при която самоотъждествяването липсва. Вярното интерпретиране на възприятийно ниво на огледалните образи на нивото на концептуалните съображения крие риска за измамна илюзия. Загадката за това, кое точно какво е, възниква тогава, когато си представяме "какво би било, ако възможният образ представлява действителен обект" (Еко 1993: 227).

Огледалото отразява по възможно най-истинния начин, но за да го използваме правилно, трябва да знаем дали сме пред него. Иначе всичко е обратно. Дихотомията реалност-иреалност е основна опозиция при всички възможни позиции на субекта и обекта. Самата дихотомия обаче е относителна, като се има предвид превръщането на обекта в субект и на субекта в обект.

Това обяснява защо в средновековната културологична система понятията се осмислят в катоптричен план. Светът е огледало на Божествената воля. Човекът е образ и подобие на бога. Бог е върховно огледало, Христос е огледало на човечеството, Богородица е "неопетнено огледало". Огледало е човешката душа. Като огледало се мислят езикът, писмото, книгата, изкуството (Протохристова 1996: 21).

1. Огледалото като метафора за езиковата система е опит за адекватното й представяне като отражение - веднъж чрез категориите на мисленето и веднъж чрез категориите на езика, при което непрекъснато се осъществяват явления с противоположна насоченост, поддържащи относителното й равновесие и покой. Аналогията между езика с неговите две основни функции - когнитивна и комуникативна - и образа на огледалото, възприемано в средните векове като "интегрална част на мирозданието, която маркира предела и прехода между битие и съзнание, образа на едновременната им противоположност и тъждественост, на взаимната им обратимост" (Протохристова 1996: 27, 23-24), е основа на опита ни да погледнем в някои езикови загадки през призмата на централната опозиция земно-отвъдно, профанно-сакрално, материално-идеално, човешко-божествено.

В старобългарския език на латинската дума speculum и на гръцката έσοπρον съответствието е . Със същия корен е думата която има следните основни значения: 1) видение; 2) зрение, способност да се вижда, а с по-тясно значение и ‘поглед’; 3) образ, външен вид. Същевременно думата е превод на гръцките думи: οψις - зрение, поглед; образ, външност; видение, съновидение, το οπτικον - свойствата и същността на светлината, лъчистата енергия, от която е светлината, ειδεα - вид, външност, форма; начин, вид, способ; мнение, представа, възглед; понятие, първообраз, ειδος - гледане; образ, красота; понятие, представа, идея, μορφή - външен вид, красота, прелест; идея, същност, а в нз. гр. в съчетание с θεου - природа или същност на Бога. В диалектна употреба мн.ч. на стб. - означава и ‘очи’. Вижда се, че в сродните лексеми са обединени от най-конкрeтните до най-абстрактните представи на световъзприемането. Освен кода от корена на думата за нас интерес представлява и кодът на словообразувателния елемент *l.

Поради прекия си контакт с действителността най-външните сфери на езика (лексика, словообразуване, фразеология) отразяват реалността най-пряко, без много степени на опосредстване, и най-динамично.

Като имаме предвид, че двете основни функции на езика - когнитивна и комуникативна - са присъщи именно на човека, в основата на опита ни за проникване в дълбините на езиковата система е гледната точка на човека. Антропоцентричното и егоцентричното възприемане на света управляват вътрешната динамика на езика чрез развитие на човешкото мислене и познание. Онтологията на лексикалните и граматичните категории е проекция на възприемането на света от човека.

2. Спазвайки Декартовия принцип за познанието - от по-простото към по-сложното - можем да проследим осъществяването на определен елемент от конкретна езикова система последователно на всяко едно от нейните равнища като различни форми и степени на отражение на битието. Панхронното (едновременно синхронно и диахронно) тълкуване при един холистичен подход - обобщение на постигнатите резултати от различни научни дисциплини по отношение на определен езиков факт или явление, като се вземат предвид връзките му с други такива и той се изследва от повече възможни гледища - се стреми към постепенно приобщаване към загадките на словото.

Елементът *l в думата стб. е характеристика на праславянските nomina agentis и nomina instrumentali, а също така и на минало деятелно причастие II. Същинските nomina agentis в старобългарски са образувани с наставка стб. Показателят е прибавен или направо към корена на глаголи за означаване на основни човешки дейности, или към глаголна основа, завършваща на и, с която се означава каузативност (причина) и итеративност (многократност) на действието. Семантичната съвместимост на двете граматични значения е подчинена на идеята за средоточие и притежаване на постоянен за субекта признак, представителен за някаква дейност. Придобит от обект признак, който не може да се промени, изразяват и отглаголните nomina acti - Общото между придобития от субекта признак и придобития от обекта признак е, че те са център на действие, което е извън активното/говорещото лице.

3. Лексикалното и граматичното изразяване на характеристиката ‘средоточие на свойство или качество, резултат от действие или сила, които са извън говорещия субект (първоначално осмислян само като денотат с активни жизнени функции)’ е израз на представата на човека за същността на битието.

Отделни етапи на древното митологично мислене разкрива наличието на показателя *l в различни групи имена. Той е в основата на индоевропейското название на слънцето - < *sul-n - и в имената, които го характеризират - Суфиксът се среща и в праславянските названия на жертвения стълб, чиито непосредствени предшественици са световното дърво, разделящо двете космически половини - небето и земята *stvolъ и *stъblъ - и неговото подножие - Представата за настъпването на добре устроения свят и победата на светлината и топлината над леда като първична материя, над предвечния застой, хаос и смърт, е отразена в индоевропейския и праславянския мит за бога на гръмотевицата, който разбива ледената скала и освобождава дъждоносните облаци - лат. nebu-l-a, старогерм. Nebu-l, немското Nage-l ‘градушка’ и праславянското *оrьlъ - предводителят на градушките и вестителят на пролетните бури. Названието на оръжието, с което успешно се извършва това, също съдържа стария суфикс *l - стб. С мисълта за световното дърво е свързан и небесният елен, който се върти около световния стожер или живее в клоните на космическото дърво - стб. < *el-n-os, а също и преданието за птицата, създателка и покровителка на мълниите и огъня, която живее на върха на космическото дърво и пази златната ябълка (златния плод) - *аblanь *аblъко<*аbul.

С победата започва съзидателното и оплождащото начало - показателят е характеристика на съществителни от м. р. -

Посредник в отношенията между небесното и земното, между човека и боговете е шаманът, който извършва различни магически заклинания и обреди. В свързаната с това лексика основен елемент също е показателят *l, който е или в корена, или в суфикса на думите за основните негови действия и състояния. В праславянски шамански поверия световната ос се оприличава на вретено, а небесната твърд - на прешлена на това вретено -*ргеd-sl-еn. По нишката или по влакното душата на шамана пътува към небето или към подземното царство по време на екстаза - *vоlк-n-о. При шаманската инициация се овладява магическото слово - < *кlеu-оs и магическото действие - стб. Шаманът научава езика на птиците и в неговото бъбрене се сливат магически заклинания и птичи гласове - бълг. е от същия корен, от който е немският глагол galan ‘пея’, специално за птича песен, а също и galdr ‘магическо заклинание, магическа песен’ (Добрев 1973: 8-9; 1982: 17-28).

4. От същия редуплициран корен е единият от двата основни глагола за речева дейност в старобългарски - < *gоl-gоl. Редупликацията е основен показател на старите перфектни значения, чийто деноминативен характер тук е повече от очевиден. Първоизточник на перфективиращия способ - редупликацията - е основният конструктивно-композиционен принцип на всички опити за хипноидно въздействие - принципът на идентично повторение, чрез който се постига ефектът на омагьосване и омайване. Във вокативно-номиналната част на заклинанието, целяща да повлияе на природните сили, се посочват техните деяния и свръхестествени качества и свойства. Редуплицираният перфект е наследник на епическата част на обредната магия. В някогашното старо синкретично заклинание епическата част е едновременна с подражателни действия. Най-адекватен израз на това синкретично заклинание е редуплицираният облик на звукоподражанието, за чийто приблизителен образ може да послужи старобългарският глагол .

5. При изграждането на синтактичните структури се проявяват устойчиви принципи на организация. В двучленната структура разграничаването на субект и предикат е в зависимост от фразовото ударение, предопределящо различни степени на вокалите при една и съща повтаряща се езикова структура. В индоевропейския език фразовото ударение е белег на предиката. Поредица от еднакви неопределени основи при комуникацията се разграничава на глаголни (белязани с фразово ударение) и именни (с липса на фразово ударение) - *u V l - к - *u v l - к - V - вълкът влече. В рамките на обредно-магическия двучлен се обособяват номинативен субект, чийто прототип е старата чиста вокативна основа или чистата вокативна основа, разширена с показателя *l, и призивно-заклинателна апозитивна част, от която се развиват глаголните форми.

6. Старите заклинателни структури са първоизточник на праславянския перфект () и праславянското условно наклонение ().

Приемаме тезата на И. Добрев, че суфиксите *tel и *dl в праславянските nomina agentis и nomina instrumentali се родеят със словообразуващия елемент *l в миналите деятелни причастия. Изброяването на свръхестествените свойства, чието средоточие са определени субстанции, е получавало модално значение в смисъл на призив и подбуда към тях - същото значение има частицата ле при звателната форма на съществителните (мале ле, либе ле) и при междуметията - стб. Старият показател *l се е прибавял към чистата основа, която се е е употребявала като обръщение, или към чиста основа, предхождаща глагол в старата синтактична структура s-o-v. Според Й. Курилович примарната стойност на индоевропейските отглаголни прилагателни със суфикс -lъ (lо) е била интранзитивно-пасивна, а транзитивната им стойност е по-късно явление. На това твърдение можем да направим следното уточнение - перфектните и плусквамперфектните образувания в старобългарски са предимно от глаголи, които означават вътрешно средоточие на действие или състояние у лице, природен обект или явление. Тази интерпретация премества центъра на наблюдение от лексикограматичния разред на непреходните глаголи към семантичната характеристика на имената. В езици с активна типологична система структуроопределящо е противопоставянето на имената на активни - инактивни, в чиято основа е семантичният признак наличие/отсъствие на биологичен и природен цикъл. В старобългарски е отразен преход от активна към номинативна типология. Разграничаването на имената в четири основни семантични класа - субект, квазисубект, квазиобект и обект - може да ни послужи като отправна точка при изясняването на някои основни процеси в езиковата система на старобългарския език, които отразяват различни етапи в развитието на мисленето и езика.

Според нас в развитието на минало деятелно причастие с показател -л в българския език се наблюдават два основни процеса: 1) разширяване на кръга от глаголи, които могат да образуват това причастие, в посока от глаголи, изразяващи състояние на лице, природен обект или явление, т.е. действие или състояние, което няма външна, материална проява, към глаголи за действие, което има външна, материална проява. Върху процеса рефлектира изграждането на категорията транзитивност/интранзитивност. Ще приведем някои от посочените от М. Деянова перфектни форми в старобългарските текстове - Някои глаголи за вътрешно състояние или действие се употребяват и с пряко допълнение на абстрактни съществителни - (Деянова 1970: 131-136). Конкуренция между перфект и аорист се наблюдава при наличието на пряко допълнение или при отрицание, което представя перфекта като обозначение на постоянно вътрешно присъщо на субекта качество или свойство, което обаче няма реални и видими външни прояви.

Ст. Младенов посочва един много съществен признак на перфекта - "ненаблюдаемост" (вж. Деянова 1970: 130), а според нас - вътрешна средоточеност на действие и състояние. Съотнасянето на тази характеристика към перфекта при възприемането му с вербален статут води до интерпретация на перфектния показател като показател за резултативност. Съотнасянето на този признак със субекта и квазисубекта води до квалитативното им характеризиране като носители на постоянно свойство или качество, следствие на вътрешно присъщо действие или състояние на активно по отношение на биологичен или природен цикъл същество. На повечето изследователи на перфекта е направило впечатление, че перфектни форми от типа при превода на гръцкия текст на евангелието на старобългарски се употребяват вместо формите на аориста за 2 и 3 л. ед.ч. в гръцки. Това има отношение към основната функция на квазисубекта и квазиобекта. Характеризиране на обекта става посредством показателите на страдателните причастия - в старобългарски -ì-, -í-, -ò, означаващи, че обектът е център на активно действие от страна на субекта, с външни реални проявления. Резултативността се отнася до субектно-обектните отношения, а квалитативността само до субектно-квазисубектните отношения.

В. Маровска дефинира категорията на перфекта като "оценъчно отношение на говорещото лице към глаголното лице посредством факта за глаголното действие" (Маровска 1991: 13). Според нас това глаголно действие изгражда постоянната характеристика на квазисубекта и на квазиобекта. Тази постоянна характеристика първоначално е била различна от постоянната характеристика на субекта, но по-късно при преместването на предикативния център от името върху глагола формалното разграничаване между субекта, квазисубекта и квазиобекта отпада и основни показатели стават не именните маркери, а глаголните.

Синкретична идея, от която постепенно се разграничават квазисубектът и квазиобектът, е обединявала представите за денотати, за които свойството вътрешна активност е имало преди всичко значение на средоточие на действие или състояние. От това е произтичала способността им те да бъдат посесивни центрове. Тяхното осъществяване е независимо от субекта, но то получава характеристика спрямо него при опозициите близко-далечно, видимо-невидимо. Квазисубектът и квазиобектът са представителни за следните денотати - хора, животни, растения, природни явления, абстрактни понятия. Притежават биологична или вътрешноциклична активност. Най-важната им особеност е, че те нямат външно изразени прояви на своята активност чрез конкретни, реални, материални форми. Същата характеристика притежава и субектът, но освен вътрешната активност и способност за изразяване на притежаване като отделима и неотделима принадлежност субектът е пряко свързан с идеята за осъществяване на конкретна, реална и материална дейност. Подобна интерпретация позволява да бъде допълнено Лескиновото определение на миналото деятелно причастие II - - като nomen agentis. Прототипът на миналото деятелно причастие II е означавал, че съществото е притежател на вътрешно активна дейност или свойство, които обаче нямат реален външен резултат спрямо основните координати "тук" и "сега". Идеята на Потебня - за първоначално съществуващото синкретично образувание с признаци и на име, и на глагол - тук откриваме ясно проявена. И в двата случая се притежава постоянен признак, свързан с някакво действие. При nomina instrumentali обектът притежава признак, породен от определено постоянно действие - при nomina agenti субектът притежава признак, породен от определено постоянно действие - Говорещото лице не изразява отношение спрямо производния от действията признак. За разлика от това положение, при причастието говорещото лице изразява отношение към признака на квазисубекта или на квазиобекта. Носител на модална семантика е показателят *l, който на базата на вътрешното средоточие на действие и състояние започва да изразява и идеята за ненаблюдаеми действия. Според нас ненаблюдаемостта на състоянието или действието на деятеля (квазисубект) от активното/говорещото лице (субект) е основна при категорията наклонение. Показател за ненаблюдаемост и отдалеченост от активното/говорещото лице е отрицателната частица не при категорията статус.

В старобългарски перфектът има честа употреба при отрицателни и при възклицателни и отрицателно-възклицателни изречения: - Супр. 140.13, - Супр. 147.26, - Супр. 212.24.

Най-точен израз на отношението на говорещия субект към квазисубекта - като носител на постоянно свойство или признак, свързан с определени действия или дейности, които обаче са на границата между реалното и иреалното - имат перфектните употреби в псалтирните и в евхологичните текстове. Еловото причастие е единият от членовете на религиозна формула, чийто втори член е 2 л. ед.ч. на глагола Активното отношение на говорещия към друг външен деятел - в случая Бог и Сина Божи - се експлицират от формите на екзистенциалния глагол:

(LXX).

Перфектните форми в евхологичните текстове на Синайския требник имат определено място - те са в началната част, където е обръщението към Бога и възхвалата на неговите прояви. Следва императивна част с посочване на самата молба. Във възглашението е обещанието за признателност и благодарност.

(императивна част) (л. 29-30).

Основно значение на екзистенциалния глагол като характеристика на субекта е да изрази реалното му и видимо съществуване "тук" и "сега". По това се отличава от характеристиката на квазисубекта, маркирана с еловото причастие като показател за иреалност.

Обединяването на езиковите знакове едновременно по принципа на тяхната близост и различие е опит за едно ново вглеждане в някои от тайните на езика.

Съвпадането на деятеля с говорещото лице снема опозицията иреалност/реалност и го превръща едновременно в обект и субект на битието при отражението и в огледалото, и в езика.

Като "предел и преход между битие и съзнание, като образ на едновременната им противоположност и тъждественост, на взаимната им обратимост", огледалото, а в контекста на нашата аналогия, и езикът са средството и средоточието на устремеността ни към непостижимото, на стремежа ни към достигането на някои от истините на словото - κλεο- ς (S е показател за посесивност и средоточие на вътрешна активност), а и оттам нататък...

БИБЛИОГРАФИЯ

Деянова 1970: Деянова, М. История на сложните минали времена в български, сърбохърватски и словенски език. София, 1970.

Добрев 1973: Добрев, И. Произход и значение на старобългарския перфект. // Известия на института за български език, 1973, кн. XXII.

Добрев 1982: Добрев, И. Старобългарска граматика. Теория на основите. София, 1982.

Добрев 1992: Добрев, И. Произход и значение на праславянското консонантно и дифтонгично склонение. София, 1992.

Еко 1993: Еко, У. Семиотика и философия на езика. София, 1993.

Маровска 1991: Маровска, В. Система на перфектните глаголни форми в съвременния български език. Автореферат. Пловдив, 1991.

Протохристова 1996: Протохристова, К. През огледалото в загадката. Шумен, 1996.

© Антоанета Джельова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.07.2010
Изворът на Нарцис. Сборник научни статии. Литературознание. Съставители: Иван Русков и Младен Влашки. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Изворът на Нарцис. Сборник научни статии. Литературознание. Съставители: Иван Русков и Младен Влашки. Пловдив: Страница, 07.07.2000.