ЗА КОТКИТЕ, ПЕРАЛНЯТА И ДЪЖДА

Ангелина Кехайова

web

Боже, детето! Плач на бебе, дере се до дупка, какво се е случило?! Събуди се в паника. Секунда размисъл. Синът й е на пет години, отдавна не е бебе, явно нещо е сънувала. Отново чу същия плач - този път по-силен, по-истински - последван от подобен вопъл на второ бебе. Ясно, съседските котки се ухажват. Засмя се на страховете си, но за всеки случай провери сина си. Спи, маминият богатир, щастливо разперил ръце и крака.

Ако не беше късно през нощта, би извадила камерата да заснеме ухажорите - струва си да ги качи на Youtube. Припомни си клипа, който гледаха наскоро със сина си, на котка, уж обсебена от дявола. Десетки пъти превъртаха видеото на животното, издаващо невероятни трели, и всеки път се смееха с глас: „Много смешно, мама, много смешно”. И смразяващият поглед на съпруга й, влязъл в стаята: какво сте се разхилили, какви са тези глупости!

На разгонените котки май не им се спи. Шшшш! Не й обръщат внимание. Няма какво да им хвърли, за да ги стресне, а и в тази държава като нищо ще й почукат на вратата от дружеството за защита на животните. Не й трябва беля на главата. Майната им - слага тапи в ушите и се унася отново.

* * *

По дяволите! За първи път това лято реши да простре прането вечерта, достатъчно топло е, до сутринта се очакваше да изсъхне. Типично по английски, през нощта небесата непредвидимо са се отворили и прането е абсолютно мокро. Shit. Свикнала е да псува на английски - навик, придобит с годините: когато се прибират в България, не всеки я разбира. Или поне родителите, което е най-важното - не може да псува пред тях, не е прилично. Спомни си смеха на бивши колеги - намираха го за страхотно забавно, когато чужденец псува на техния език. Сега обаче и с английските думи трябва да внимава - синът попива всичко, каквото трябва, и най-вече, каквото не трябва. По дяволите, човек и да псува не може на спокойствие. Явно денят тръгва накриво. Пералнята май се е разпрограмирала - не е поела праха за пране, въртяла е напразно. Още една причина да се откаже от идеята да простира второ пране за днес. Преди да излезе за работа, ще я пусне отново, току-виж се оправи от самосебе си. Не вярва в чудеса, но не е задължително денят да си личи от сутринта. Днес детето започва училище - трябва да е добър ден. Защо ли обаче и ютията проявява своенравие - бутонът за парния удар засяда и трябва да глади на сухо...

- Мама, мама, виж! Котката на онзи прозорец!

Наистина. Съседската котка ехидно се кипри на кухненския прозорец отсреща. След бурната нощ сега е мила, пухкава и лъчезарна. Не се учудва, че синът й иска да си вземат едно такова животинче. Само че видът им може да бъде измамен - което е трудно да се обясни на дете на неговата възраст.

През студентските й години майка й имаше навика да излива менче с вода пред вратата на апартамента преди всеки изпит. Дали да продължи традицията... и защо ли, синът е повече англичанин, отколкото българин. Сега ще са му интересни странните български привички, а като порасне, ще се смее на глупостите и суеверията на майка си. Все пак му подля вода. За всеки случай.

Както всяка друга сутрин, детето не спира да нарежда в колата. Опитва се да го ингорира, но не, това не й помага да избяга от мислите си. Как да забрави за снощи - студения тон, предложението за развод, мълчанието в къщата след като детето си легна. Дежа вю. Случвало се е толкова пъти, притръпнала е. Този път обаче може наистина да се разведат. Няма сили да го мисли. Каквото стане, стане. Достатъчно неприятна е сутринта, а трябва да е усмихната заради детето. Получава едно след друго четири текстови съобщения от роднини и приятели в България. Не разбрахте ли, в тази държава няма тържества за първия учебен ден. Оставете ме на мира, никакви снимки няма да ви пратя! Боже, каква сутрин. Да отида на работа най-после, та да си отдъхна.

А там - още двама студенти с отказани визи. Да, всички днес са в съюз против нея. Зарежда се с търпение и започва работа. Тук няма място за нерви и лични проблеми. Клавиатурата щрака ритмично, а от таблото на стената се усмихва разкривена вещица. Неин портрет, нарисуван от малкия миналата година. Не ги разбира тези окачени хиляди снимки на деца и внуци по бюрата. Твърде фалшиво й се струва някак си. А може би просто тя е балкански темерут!

По покрива, виждащ се от офиса й, се чува трополене. Котка. Поредната за днес! Дано в следващия си живот не се прероди в такова същество. Един живот е достатъчна мъка, а от девет няма отърване... Дъждът продължава да вали - основна тема за разговори в офиса. Типично по английски. Няма нищо против - май разговорите за времето действат терапевтично. Поне на жени, на които им предстои развод. По-добре да се тюхка за дъжда и прането!

Усеща, че се е замечтала. Връща лентата към моменти отпреди десетина години, смътни спомени за щастие, усмивки и влюбени погледи. Наскоро разглежда стари снимки. Излъчваха искреност и любов. Кога се стопиха... защо... къде сгрешиха. Наскоро се върнаха от почивка в родината. Надяваше се, че тя ще заздрави отношенията им. Точно обратното. Синът й сякаш четеше мислите й, защото ни в клин, ни в ръкав изтърси: „Не искам този татко! Искам ти да останеш с мен в нашия къща, а той да си отиде. Искам друг татко!” Не си позволяваше да говори нищо пред него - откъде му бяха хрумнали тези идеи... Май връзката между майка и син не подлежи на разумно обяснение.

На връщане от работа попада в задръстване. Точно днес! От месеци не се е случвало. Добре, че тръгна по-рано. Взе си половин ден отпуск, за да посрещне сама детето след първия му училищен ден. От утре е в ръцете на детегледачката, но днес е неговият малък празник с мама. Тате дори не го видя за първи път с униформа, твърде рано излиза за работа. А и май много-много не го вълнува. Никога не е бил добър баща. Неприятният ден продължава. И дъждът не спира. Добре, че прибра прането в къщата. Ама този трафик няма ли да мръдне най-после, по дяволите. Fuck. Shit. Няма кой да я чуе! Олекна й. Колко елементарно.

Малкият се затича към нея.

- Мама, аз те обичам!

Отваря уста да го поправи, както обикновено. Така и не го научи да й казва „мамо”. А и копира буквално английската конструкция на изреченията - няма нужда от личното местоимение. Да не говорим за съгласуването по род. Този път потиска филологическия си навик, детето иска да изрази чувствата си, по неговия си начин, граматически правилен или не. Кълбото от нерви се разплита. Конците го обгръщат в плътна прегръдка. Поглежда небето - облаците май се разсейват. Малкият усеща притеснението й: „Как си, мама? Глава ли те боли?” Сподавя сълзите си и му се усмихва. През целия път в колата е негова - както никога досега. Редовният сценарий е или да повтаря „Да, мамо, да”, умислена в нейни си неща, или да му кресне: „Тишина, когато шофирам!” Днес е различно. Това е неговият ден, нека да приказва и задава милите си смешни въпросчета. Търпението й вече принадлежи на него, вместо на мъжа, напускащ живота й.

Внезапни спирачки и сподавена ругатня. Поредната котка, пресичаща улицата с елегантна, дразнеща стъпка - не бърза заникъде и не я интересува, че ще я прегазиш. Потиска ирационалното си желание да продължи, да чуе хрущене на кости и нечий писък. Каква циничност! Видът на животното напомня на сина й за болната му тема: „Хайде да си вземем един котка! Моляааааа!” Доскоро искаше по-голямо братче, с което да си играе. Това вече не е актуално. Сега искаме котка.

Дрехите от сутринта са изсъхнали. Пералнята е извъртяла цикъла си, този път с препарата. Намери и логично обяснение - объркала е програмата! И бутонът на ютията се е оправил - той обаче от самосебе си. Каква магия. Вечерта върви по реда си, колелото се върти както обикновено. Светът се намества обратно. С две изключения. В леглото й довечера ще спи не любящ съпруг, а айсберг, който никога няма да се разтопи. И детето започна училище.

Котките се подгониха с вой.

© Ангелина Кехайова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.01.2011, № 1 (134)