НА К.

Александър Момчилов

web | Изворът на Нарцис

Една бутилка може да бъде наполовина пълна... или наполовина празна - зависи от случая. Зависи и от нагласата ни да възприемаме живота си като поредица от четвъртъци или като система от мигове, случки, моменти, всеки един от които си заслужава усилието. И удоволствието да бъде изживян, а защо не и разказан. Животът е упорството да довършиш един спомен, бе казал Р. Шар.

Аз нямам белег на челото си и сядам, където намеря. За разлика от Константин Павлов, не съм разказвал в оня, по-предишен край на 80-те, когато все още не им се виждаше краят, за:

"Неразрушилата ме дружба със Съветските!
И Полски водки!
И Полски водки..."

Никога не съм живял с усещането, че "три хиляди години ме делят от острова, където ме очакват".

Нещо повече - и до момента съм сигурен, че подобно място няма. Нямам нужда от него.

Връщане напред не съществува.

Аз съм човек от "втория план". От онези - най-забавните, които надничат през декора, докато актьорът, играещ Хамлет, произнася някакъв изхабен от времето и от употреба монолог за смисъла. Или се спъвам в микрофона зад виолончелистката. Или изключвам електричеството по средата на представлението. И после - удоволствието да минеш по сцената и да изчакаш да те изпратят с викове на омраза. За да се почувстваш по-малко самотен. Снобите-субекти, които никога няма да разберат щастието от непосредственото общуване с непосредствените хора. За които няма никаква драма в несигурността им дали Камю е марка качествен коняк, или коктейл с коантро. Или и двете.

Време е за романа на живота ми - не по-къс от 350 страници, със ситен шрифт, който ще започва така: Той погледна към младата жена, заспала на едното легло. После пристъпи към един от куфарите, отвори го и измъкна изпод купа гащета и фланелки пистолет. Извади пълнителя, огледа го и пак го постави. След това отиде до свободното легло, седна на него, погледна жената, вдигна пистолета и пусна един куршум в лявото си слепоочие.

Повтарям за тези, които не са ме разбрали - романът на живота, а не за живота ми. Сам по себе си - едно епично повествование, на границата между "поток на съзнанието - или както е модно да се казва вече само в България - "авангард" и възпитателен роман. Добра моя позната би казала - една история за конкретния урок, който трябва да научи конкретният човек през точно този си живот.

Това може да бъде формулирано и по-лесно - просто една история за любовта, омразата, отчаянието, омерзението, радостта, безразличието, различността - тогава, когато чужди хора гледат голите ти крака в асансьора и се опитват да бръкнат в душата ти с нечистите си ръце, за дърветата по пътя, който се стеснява в перспектива и всъщност има ли път въобще и къде и колко, за пепелта от цигарата, забравена да догори самотно в пепелника, за завистта, която не те подминава, но и за завистта, която е много в тебе - че не ти достигат силите да си от главните герои, за абсурда, който те обсебва в петък вечер, когато...

Романът се пише лесно, трудна е предисторията - да откриеш листовете, да потиснеш емоцията, да се подчиниш на обективността. Денят те смачква, заплата не си получавал от миналия октомври. И после - бъдещето, утре, юли и всичко останало. Следва купуването на пишеща машина - истинска, от тези, на които е написана "Нежна е нощта" - трудна работа в това отчуждено време на лято и интернет. "Лесно е да си скот, трудно е да си Фицджералд" - думи на уважаван рòден циник. В крайна сметка намираш машина - поочукана, ползвана за редовни доноси, поради което буквите д, н, с не излизат. "Не си правете генерални изводи от това - твърди продавачът, - гарантирам ви, че тази не е на Хайтов." Спокоен - с чисто съзнание и лош вкус в устата, се прибираш вкъщи и пишеш заглавието - няма нищо по-лесно от това:

И ЕАЛЕ Е ЗА ЛОВ А РИБКА БА А КА

И мотото: "Ако няма съблазни, не би имало и избраници" - Презвитер Козма.

Пляскаш с две ръце и се прегръщаш сам и щастлив. Чуваш звука от пляскането - красив, нормален звук - защото кой е чувал за звук от пляскане с една ръка. Усмивката е на лицето ти, мастилото от лентата - по ръцете и, разбира се, никакви, ама съвсем никакви скрупули, съмнения, спомени - "Водата няма памет, затова е толкова чиста". Удоволствието от писането е като удоволствието от лова - няма значение, че си убил един гълъб - големият смисъл е в това да прекъснеш един полет... Удоволствието от писането - що за инфантилна фраза - ако трябва с това да преживяваш. Само си представете - удоволствие от носене на камъни в чужда градина, удоволствие от машинопис, от преписване на нечия история, била тя и твоята собствена, а ти не я искаш, ненавиждаш я онази история на толкова много робство и толкова малко победи, на толкова свити устни, на толкова загубени морета наоколо и всичките тези съседи, за които си част от Империята... или те от твоята. Писането и историята като бреме. Историята като маниерен къс разказ без препинателни знаци. Историята като учителка по история. Като "О, ужас! Остаряваха ръцете й, а не остаряваха пръстените им".

Или историята като твоята собствена история. Поредица от обреди със съмнителна стойност, на границата на Православието, две-три грандиозни недоразумения, някакви смътни обвинения, самосъжаление, няколко думи, още толкова знака, част от които останали неразбрани. Нечии очи, приличащи на прозорец, по който се стича дъждът, бурно море, спокойно море, просто море... И нищо.

Може би само смътен спомен за неясни силуети, които ти се появяват по здрач. И после изчезват...

22 юни 2000 г.

© Александър Момчилов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2010
Изворът на Нарцис. Сборник научни статии. Литературознание. Съставители: Иван Русков и Младен Влашки. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Изворът на Нарцис. Сборник научни статии. Литературознание. Съставители: Иван Русков и Младен Влашки. Пловдив: Страница, 07.07.2000.