|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
НЯКОГА
web
Някога лежах в тревите в края на градината
и чаках някой да премине, за да се притисна до земята,
да се сгуша. Бях доволен, ако никой не ме видеше.
Между оградата и селската рекичка имаше пътека -
къщата ни бе накрая и по нея кретаха най-често
селяни с добитък, баби с кофи за боклук, които те изсипваха
направо във реката.
На здрачаване поливаха градината и аз дочувах
радостното шумолене на стълбата, пукота на някой корен
или мекото набъбване на почвата. Все някоя леха преливаше
и вадата, понесла пръст и буболечки, мокреше ухото ми.
Лежах в тревите, но наблизо имаше огромни туфи бъз,
в чиито пламъци понякога изчезвах. Бях дочул, че черните
зрънца са сигурна отрова и това ме правеше щастлив.
Хладнееше и между коловете на доматите се появяваше
червеният ръкав на майка ми, която ме извикваше.
Тя се провираше покрай кочаните със царевица, вглеждаше се
в жилавите примки на фасула, ровеше с ръка, надничаше
между топузите на зелето. От моето скривалище следях
ръцете й и зажумявах за стрелба. Тя тъй и не узна
за моята игра.
Лежах в тревите и очаквах любовта като блестяща риба
в слънчевия диск, като вода, повлякла смуглия щурец.
Не знаех нищо за търпението, за покрусата и за звездата,
която плющи.
© Златозар Петров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.06.2009, № 6 (115)
Стихотворението печели Трета награда от националния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови (2009).
|