НАБРОСКИ ВЪРХУ ЛЮБОВТА И ВРЕМЕТО

web

Не мога повече да съществувам в този спомен.
Не мога вечно да омесвам любовта и мрака,
да трупам време върху пластовете време,
да бъда там, където нищо не е „нещо",
а винаги и само е подобие на нещо.
Не мога вечно да вървя по тези улици
и те да се превръщат неусетно в други улици,
и кажа ли: „Това е глог, а онова е роза",
да няма всъщност ни едно от двете.
Аз зная, че когато назоваваме нещата,
запява дрозд и някъде човекът става на пихтия,
но ивиците мрак не могат да прилепнат точно,
о, ивиците мрак не могат да прилепнат точно.
Аз мисля времето като машина или течност
и мисля веществото като огъня във времето -
да ви доказвам ли, че ставаме това, което мразим?
Че светлината е зачената от мрака?
Сложете знак за равенство между омразата и любовта,
възпейте официалните статистики, регистрите
и формулярите - там има всичко нужно за човека.

Не мога повече да съществувам в този ден.
И затова си спомням: бягахме към сушата.
(Ти каза, че морето те измъчва.)
Навлизахме в отровените ивици земя
между безплодните и влажни пясъци и пътя.
Под стъпките ни мъх, черупки, струпеи трева.
Намерихме в тръстиките легло от сол,
излъскано от най-великолепната ни крава.
Влагалищната топлина ни приюти завинаги -
до змийския ни танц между вода и суша,
до рибите и китките, извити като кораби.
Така останахме белязани във времето -
език и памет, устие, начало.

© Златозар Петров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.11.2010, № 11 (132)

Други публикации:
Златозар Петров. На свечеряване мъжът излиза да се поразходи. София, 2010.