Весела Фламбурари

web

Имаше една целувка, която си търсеше дом. Да не си помислите, че беше някоя натруфена захарна целувчица? Не, тя беше истинска топла целувка, но някак не можеше да открие къде да се засели.

- Ела при нас! - викаха й облачетата и се гонеха по небето.

- Не, при нас! Ние сме мекички и само ще си лежиш! - подмамваха я тревичките.

- Че какво? Ние да не сме твърди? А пък оттук се вижда цялата земя! - хвалеха се облачетата.

Целувката съвсем се обърка.

- Да-а-а. Ако отида при облаците, по цял ден ще летим над земята. Ако пък остана в тревичките, все ще си спя на мекичко. Какво ли да направя? Къде ли е моят истински дом?

И целувката все се чудеше, чудеше...

Един ден всички облаци се събраха, покриха небето и заваля сняг. Бяла, сребърна ризница покри тревичките и те загубиха своята мекота. Целувката се уплаши. Облаците и тревите не бяха вече приятни и весели.

- Какво пък, ще си намеря някое друго място! - реши тя и се разтърси.

Крилата на птиците й помогнаха и най-после, летяла надлъж и шир, целувката уморена заспа в една купа сено.

Събуди я детски плач. До нея, в сеното, плачеше едно бебе. Розовичко и доста гласовито. Целувката го погледна, усмихна се и скочи на челото му. Детенцето притихна изненадано, после се разсмя. Целувката най-после беше намерила своя дом. Тя запламтя върху челото на бебето, което подробно й обясняваше как се е родило.

- Виж, виж - показа по-късно таткото на майката, - нашето бебе си има звезда на челото!

- Ами да, нали е нашето специално, коледно бебе! - отвърна щастливо майката.

© Весела Фламбурари
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.12.2011, № 12 (145)